Серия
Теодор Буун (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Theodore Boone: The Activist, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,3 (× 3 гласа)
Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2014)

Издание:

Джон Гришам. Теодор Буун активист

Американска Първо издание

ИК „Обсидиан“, София, 2013

Редактор: Димитрина Кондева

Коректор: Симона Христова

ISBN: 978-954-769-332-6


1

Противниковият отбор беше от „Сентръл“, другото училище в града, големия съперник на прогимназията в Стратънбърг. На всяка игра, мач или състезание срещу „Сентръл“ напрежението беше по-силно, зрителите — по-многобройни и изобщо всичко изглеждаше по-значимо. Това важеше дори за дебатите. Един месец по-рано отборът за дебати на осмокласниците от прогимназията в Стратънбърг беше спечелил в „Сентръл“ пред препълнена зала и когато съдиите оповестиха решението си, зрителите не бяха щастливи. Разнесоха се възгласи на недоволство, но те бързо стихнаха. От всички се очакваше възпитано поведение и спортсменство, независимо кой печелеше.

Капитан на отбора на прогимназията беше Теодор Буун, който беше и откриващ, закриващ и консултант в напрегнати моменти. Тео и съотборниците му никога не бяха губили, но не бяха съвсем недостижими. Два месеца по-рано се бяха изравнили по точки с отбора на момичетата от тяхното училище след ожесточени дебати относно повишаването на възрастта за получаване на шофьорска книжка от шестнайсет на осемнайсет години.

В момента обаче Тео не мислеше за стари дебати. Намираше се на сцената, седнал зад сгъваема масичка. От едната му страна беше Арън, от другата — Джоуи, и тримата изтупани със сака и вратовръзки, и тримата вперили поглед към отсрещния край на сцената, където беше отборът на „Сентръл“. Господин Маунт, съветник на Тео, приятел и треньор в дебатите, говореше по микрофона:

— А сега, заключително изявление за прогимназията на Стратънбърг ще направи Теодор Буун.

Тео погледна към публиката. Баща му седеше на първия ред. Майка му, известна адвокатка по бракоразводни дела, беше заета в съда и съжаляваше, че ще пропусне да види единственото си дете в действие. Зад господин Буун имаше цял ред момичета, сред които Ейприл Финмор, една от най-близките приятелки на Тео, а също и Хали Кършо, най-популярното момиче от всички осми класове. Зад момичетата бяха седнали групичка техни учители: мадам Моник от Камерун, която преподаваше испански и беше втората любимка на Тео — след господин Маунт, разбира се, — а също и госпожа Гарман, която преподаваше геометрия, и госпожа Евърли, учителката по английски. Присъстваше дори директорката, госпожа Гладуел. Като цяло хубава публика за дебати. Ако беше баскетболна или футболна среща, щеше да има два пъти повече зрители, но пък онези отбори се състояха от повече от трима играчи, а и, честно казано, мачовете бяха по-вълнуващо зрелище.

Тео се постара да не се замисля над тези неща, но не му беше лесно. Боледуваше от астма и не можеше да участва в спортните състезания, затова дебатите бяха шансът му да се изявява пред публика. Радваше го фактът, че повечето му съученици се ужасяваха да говорят пред много хора, а на него това предизвикателство му допадаше. Джъстин можеше да дриблира с баскетболна топка между краката си и по цял ден да вкарва кошове от наказателната линия, но вдигнеха ли го в час, се стесняваше като четиригодишно хлапе. Брайън беше най-бързият тринайсетгодишен плувец в училището и ходеше наперено като велик спортист, но изправеха ли го пред хора, се панираше.

Не и Тео обаче. Той рядко седеше по скамейките да насърчава другите деца, по-често се навърташе в съдебните зали и наблюдаваше как адвокатите водят битки пред журито и съдиите. Някой ден щеше да стане прочут адвокат и макар да беше само тринайсетгодишен, вече беше усвоил безценния урок, че говоренето пред публика е важно за успеха. Не беше лесно. Всъщност, докато приближаваше подиума или стоеше на него, Тео се държеше делово, но стомахът му ставаше на топка и сърцето му биеше лудо. Беше чел истории за велики спортисти и за техните ритуали преди състезание, как мнозина от тях били толкова напрегнати и раздразнителни, че дори повръщали. На Тео не му се гадеше, но изпитваше някакъв страх и смущение. Един адвокат, ветеран в съдебната зала, веднъж му каза: „Ако не си напрегнат, синко, значи нещо не е наред“.

Тео определено беше напрегнат, но от опит знаеше, че това е само временно. Започнеше ли играта трепетът изчезваше. Докосна микрофона, погледна към модератора и каза:

— Благодаря ви, господин Маунт. — Обърна се към отбора на „Сентръл“, прокашля се, напомни си за пореден път да говори ясно и бавно и започна: — И така, господин Бледсоу изтъкна някои основателни съображения, особено с твърдението, че който нарушава закона, не бива да се възползва от него. А също, че много американски ученици, които са родени тук и чиито родителите са родени тук, не могат да си позволят да учат в колеж. Тези аргументи няма как да бъдат пренебрегнати.

Тео си пое въздух и насочи вниманието си към зрителите, но избягваше да гледа конкретно някой в очите. Опитът му в дебатите го беше научил на някои неща и едно от най-важните беше да избягва да се взира в лицата от публиката. Те разсейваха. Можеха да станат причина да изгубиш нишката на мисълта си. Вместо тях, докато говореше, Тео гледаше предмети — празна седалка отдясно, часовник в дъното на стаята, прозорец отляво — и непрекъснато местеше поглед от едно на друго. Така създаваше ясното впечатление, че следи настроението на публиката, гледа сериозно, общува. Внушаваше усещането, че се чувства непринудено на подиума, а на съдиите това винаги им харесваше.

— Но децата на работниците без документи — преди ги наричахме незаконни имигранти — не са имали избор къде да се родят, нито могат да избират къде да живеят. Родителите им са взели решение да влязат незаконно в Съединените щати и са го направили най-вече защото са гладували и са си търсели работа. Не е честно да наказваш децата за делата на родителите им. В нашето училище, а също в „Сентръл“ и във всяко друго в окръга има ученици, които не би трябвало да са тук, защото родителите им са нарушили закона. Ние обаче ги допускаме, приемаме ги и нашата система ги образова. Често те стават наши приятели.

Въпросът беше болезнено актуален. Щатът беше залят от шумно движение, което настояваше на децата на работниците без документи да бъде забранено да се записват в държавните колежи. Привържениците на забраната твърдяха, че големият брой „незаконни“ ще промени университетската система, ще лиши от достъп американски студенти, които иначе биха били приети в колежите, и ще изразходва милиони долари от данъците, които плащат пълноправните американски граждани. Засега отборът на „Сентръл“ беше обосновал тези доводи добре по време на дебата. Тео продължи:

— Законът изисква нашето училище и всяко училище в щата да приема и да образова всички ученици, откъдето и да са. Ако щатът е длъжен да плаща за първите дванайсет години, защо тогава той да има правото да затръшва вратата, когато тези ученици са готови за колежа?

Тео имаше някои нахвърляни бележки пред себе си, но не свеждаше очи към тях. Съдиите много харесваха, когато дебатиращите не гледат в листове, и в момента Тео трупаше точки. И трите момчета от „Сентръл“ разчитаха на онова, което си бяха написали предварително. Тео изпъна показалец и заяви:

— Първо, е въпрос на справедливост. Всички сме чували от родителите си, че очакват от нас да учим в колеж. Това е част от американската мечта. В такъв случай изглежда несправедливо да бъде приет закон, който ще забрани достъпа до колежите на много от нашите съученици, на много от нашите приятели. Тео изпъна още един пръст. — Второ, съревнованието винаги е нещо положително. Господин Бледсоу застъпва позицията, че американските граждани трябва да бъдат приоритетно приемани в колежите, защото родителите им са били тук първи, въпреки че някои от тези кандидати не са толкова добре подготвени, колкото децата на работниците без документи. Не следва ли нашите колежи да приемат най-добрите и точка? В този щат всяка година има около трийсет хиляди места за първокурсници. Защо някой да се радва на специално отношение? Ако нашите колежи приемат най-добрите студенти, това не прави ли колежите по-силни? Разбира се, че да. Никой не бива да бъде приеман, ако не го заслужава, точно както и никой не бива да бъде отхвърлян заради това къде са родени родителите му.

Господин Маунт се мъчеше да овладее усмивката си. Тео беше в стихията си и го съзнаваше. Той успя да добави гневна нотка в тона си, като внимаваше да не звучи прекалено драматично, а само колкото е уместно, за да внуши посланието си: това е толкова очевидно, как може някой да спори с мен? Господин Маунт вече беше виждал такова негово поведение. Тео се готвеше да нанесе смъртоносния удар.

Трети пръст се изпъна във въздуха, когато той заяви:

— И последното съображение… — Замълча, пое си дъх и огледа залата така, сякаш последният му довод, какъвто и да беше, щеше да е толкова верен и ясен, че у никой присъстващ не можеше да остане и капка съмнение. — Има толкова много изследвания, доказващи, че пред хората с колежанско образование се откриват повече възможности, че те имат по-хубава работа и по-високи заплати от хората без висше образование. Колежът е летящ старт за по-добър живот. А по-високите заплати означават повече приходи от данъци, което води до по-хубави училища и по-добри колежи. Хората, лишени от възможност да учат в колеж, най-вероятно ще станат безработни, което създава най-различни проблеми.

Тео отново замълча и бавно хвана най-горното копче на сакото си. Знаеше, че с копчето всичко е наред, но целеше да внуши изключителна поверителност.

— И в заключение: схващането, че трябва да затръшнем вратите на колежа под носа на учениците, чиито родители са влезли в страната нелегално, е лоша идея. И вече е отхвърлена в повече от двайсет щата. Затова Министерството на правосъдието във Вашингтон обеща да възбуди съдебно дело в този щат, ако бъде приет такъв закон. Той е недалновиден, злонамерен и просто несправедлив. Америка е страната на неограничените възможности и в един или друг момент всички наши предци са пристигнали тук като имигранти. Ние сме нация от имигранти. Благодаря ви.

Господин Маунт се появи на сцената, докато Тео се връщаше на мястото си. Учителят се усмихна и каза:

— Да аплодираме силно и двата отбора.

Публиката, която беше предупредена да не изразява подкрепата или неодобрението си, докато текат дебатите, заръкопляска въодушевено.

— Да направим кратка пауза — каза господин Маунт.

Тео, Арън и Джоуи бързо се изправиха и прекосиха сцената, за да се ръкуват с отбора на „Сентръл“.

Шестте момчета изпитваха облекчение, че напрежението най-сетне е спаднало. Тео кимна на баща си, който му направи знак с вирнати палци. Чудесно представяне!

След минути съдиите оповестиха победителя.