Серия
Експанзията (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Caliban’s War, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 7 гласа)
Сканиране
NomaD (2015 г.)
Разпознаване и корекция
Dave (2016 г.)

Издание:

Джеймс С. А. Кори. Войната на Калибан

Книга втора от поредицата „Експанзията“

 

Американска, първо издание

 

James S. A. Corey

Caliban’s War

Copyright © 2012 by Daniel Abraham and Ty Franck

 

Превод: Иван Иванов

Редактор: Мария Василева

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

Компютърна обработка: ИК „Бард“ ООД — Десислава Петкова

Формат: 84/108/32

Печатни коли: 36

ИК „Бард“ ООД, 2013 г.

ISBN: 978-954-655-408-6


На Бестър и Кларк, които ни доведоха дотук

Земните сили не атакуваха.
Те отстъпваха.

То сграбчи един пехотинец на ООН в огромните си ръце и го разкъса на две, сякаш беше от хартия. Титано-керамичната броня се раздра със същата лекота като плътта в нея, върху леда се изсипаха късчета електроника и мокри човешки вътрешности. Останалите петима войници се затичаха още по-бързо, но преследващото ги чудовище почти не бе се забавило, докато убиваше жертвата си.

— Застреляйте го, застреляйте го, застреляйте го — изкрещя Боби и откри огън. Обучението й и технологиите, вложени в бойния й скафандър, я превръщаха в изключително ефикасна машина за убиване. Веднага щом пръстът й натисна спусъка на вграденото оръжие, порой от двумилиметрови бронебойни куршуми се понесе към създанието с над хиляда метра в секунда. За по-малко от секунда тя изстреля срещу него петдесет куршума. То беше сравнително бавна мишена с човешки ръст, тичаща по права линия, а компютърът й можеше да внесе балистични корекции, които да й позволят да улучи предмет с размера на топка за софтбол, движещ се със свръхзвукова скорост. Всеки куршум, изстрелян от нея, попадна в чудовището.

Но това нямаше значение.

Пролог
Мей

— Мей — каза госпожица Кери. — Моля те, остави рисуването. Майка ти е тук.

На Мей й трябваха няколко секунди да разбере какво казва учителката, не защото не знаеше думите — вече беше на четири и съвсем не бебешор, — а защото те не се връзваха със света, какъвто го познаваше. Майка й не можеше да дойде да я вземе. Тя беше напуснала Ганимед и бе отишла да живее на станция Церера, защото, по думите на баща й, „мама има нужда да остане за малко сама“. Но после с разтуптяно сърце Мей си помисли: „Върнала се е“.

— Мама?

От мястото си пред малкия триножник тя не можеше да види вратата на гардеробната, защото коляното на госпожица Кери я закриваше. Ръцете на Мей лепнеха от боя — червено, синьо и зелено се виеха по дланите й. Тя се приведе напред и посегна да хване крака на госпожица Кери — колкото за да го отмести, толкова и за да си помогне да се изправи.

— Мей! — извика госпожица Кери.

Мей погледна към петното боя на панталона на госпожица Кери и видя сдържания гняв върху широкото й мургаво лице.

— Съжалявам, госпожице Кери.

— Няма нищо — каза учителката със сух глас, който говореше, че всъщност има, но Мей няма да бъде наказана. — Моля те, иди да си измиеш ръцете, а после ела и си прибери боичките. Аз ще сваля рисунката долу и ще можеш да я дадеш на майка си. Това кученце ли е?

— Космическо чудовище.

— Много хубаво космическо чудовище. А сега моля те, миличка, върви да си измиеш ръцете.

Мей кимна, обърна се и хукна към банята, а престилката й плющеше около нея като парцал във въздухопровод.

— И не пипай стената!

— Съжалявам, госпожице Кери.

— Няма нищо. Просто я почисти, след като си измиеш ръцете.

Момиченцето пусна водата с всичка сила и цветовете и завъртулките потекоха от дланите й. Изсуши ръцете си как да е, без да се интересува дали от тях капе вода. Имаше чувството, че гравитацията се е изместила и я тегли към вратата и чакалнята, а не към пода. Другите деца гледаха — развълнувани, защото и тя бе развълнувана, — докато Мей изтърка криво-ляво петната от пръсти по стената, прибра набързо боичките в кутията, а нея сложи на рафта. Смъкна престилката си презглава, вместо да чака госпожица Кери да й помогне, и я натъпка в кошчето за рециклиране.

В чакалнята стояха госпожица Кери и още двама възрастни, нито един от които не беше мама. Единият бе жена, която Мей не познаваше — тя държеше внимателно в ръка рисунката на космическото чудовище, а на лицето й бе изписана любезна усмивка. Другият беше доктор Стрикланд.

— Не, тя се справя много добре с ходенето до тоалетната — казваше госпожица Кери. — Разбира се, от време на време става някой фал.

— Разбира се — съгласи се жената.

— Мей! — извика радостно доктор Стрикланд и се наведе, така че да стане висок почти колкото нея. — Как е любимото ми момиченце?

— Къде е… — започна тя, но преди да успее да каже „мама“, доктор Стрикланд я грабна на ръце. Беше по-висок от татко и миришеше на сол. Наклони я назад, като я гъделичкаше, и тя се разсмя толкова силно, че не можеше да говори.

— Много ви благодаря — каза жената.

— За мен е удоволствие да се запознаем — отвърна госпожица Кери, докато се ръкуваше с нея. — Наистина ни е много приятно Мей да учи при нас.

Доктор Стрикланд продължи да гъделичка Мей, докато вратата на забавачката не се затвори зад тях. Тогава момиченцето си пое дъх.

— Къде е мама?

— Чака ни — каза доктор Стрикланд. — Ей сега ще те заведем при нея.

* * *

По-новите коридори на Ганимед бяха широки и осеяни със зеленина, и в тях рециклаторите на въздух почти не работеха. Тънките като нож листа на палмите арека се разперваха от десетки хидропонни саксии. Широките жълто-зелени ивичести листа на дяволския бръшлян се спускаха по стените. Под тях стърчаха простите тъмнозелени листа на сабите. Светодиодни лампи с пълен спектър грееха в златистобяло. Татко казваше, че слънчевата светлина на земята изглеждала точно така, и Мей си представяше планетата като огромна и сложна мрежа от растения и коридори, над които слънцето минава на линии по яркосиньото небе-таван, и можеш да се прехвърлиш през стените и да се озовеш навсякъде.

Мей отпусна глава на рамото на доктор Стрикланд и се загледа назад, като изричаше наум името на всяко растение, покрай което минаваха: „Сансевиерия трифасциата. Епипремнум ауреум“. Татко винаги се усмихваше, когато тя познаеше имената. А повтарянето им наум я успокояваше.

— Има ли още? — попита жената. Беше хубава, но Мей не харесваше гласа й.

— Не — отвърна доктор Стрикланд. — Мей е последната.

— Хризалидокарпус лутесценс — посочи Мей.

— Добре — каза жената, а после повтори по-тихичко: — Добре.

Колкото повече се приближаваха до повърхността, толкова по-тесни ставаха коридорите. По-старите изглеждаха по-мръсни, макар че всъщност по тях нямаше никаква мръсотия. Просто бяха използвани повече. Квартирите и лабораториите под повърхността бяха мястото, където са живели бабата и дядото на Мей, когато пристигнали на Ганимед. По онова време нямало по-дълбоки нива. Въздухът тук горе миришеше странно и рециклаторите трябваше да работят непрекъснато, с тихо бръмчене и потракване.

Възрастните не си говореха, но от време на време доктор Стрикланд си спомняше, че Мей е с тях, и я питаше разни неща: Кое е любимото й анимационно филмче по канала на станцията? Коя е най-добрата й приятелка в училище? Какво е обядвала днес? Мей очакваше той да почне да й задава и другите въпроси, които винаги идваха след тези, и вече си беше приготвила отговорите.

„Гърлото дразни ли те? Не.“

„Събуждала ли си се потна? Не.“

„Имаше ли кръв в акито ти тази седмица? Не.“

„Пиеш ли си лекарството по два пъти на ден? Да.“

Но този път доктор Стрикланд не попита никое от тези неща. Коридорите, по които вървяха, ставаха все по-стари и по-тесни, докато накрая не се наложи жената да върви зад тях, за да могат да се разминават с хората. Тя все още държеше в ръка рисунката на Мей, навита на руло, за да не се измачка.

Доктор Стрикланд спря пред една врата без никакви знаци по нея, премести Мей от другата си страна и извади ръчния терминал от джоба на панталона си. Набра нещо в програма, която Мей не беше виждала преди, и вратата се отвори с остър пукот като в старите филми. Коридорът, в който влязоха, беше пълен с боклуци и стари метални кутии.

— Това не е болницата — обади се Мей.

— Това е специална болница — отвърна доктор Стрикланд. — Не мисля, че някога си идвала тук, нали?

На Мей мястото не й приличаше на болница. Приличаше й на един от онези стари изоставени тунели, за които говореше понякога татко. Останки от времето на първото застрояване на Ганимед, които сега никой не използваше, освен като складове. В края на този обаче имаше нещо като въздушен шлюз и когато минаха през него, обстановката заприлича малко повече на болница. Поне беше по-чисто и миришеше на озон като в обеззаразяващите камери.

— Мей! Здрасти, Мей!

Беше едно от големите момчета. Сандро. Той беше почти на пет. Мей му махна, докато доктор Стрикланд минаваше покрай него. Почувства се по-добре, щом разбра, че големите момчета също са тук. Значи вероятно всичко беше наред, въпреки че жената с доктор Стрикланд не беше мама. Това й напомни за…

— Къде е мама?

— Ще отидем да видим мама само след няколко минути — каза доктор Стрикланд. — Но преди това трябва да свършим едно-две неща.

— Не — възропта Мей. — Не искам.

Той я отнесе в стая, която приличаше малко на лекарски кабинет, само че по стените нямаше нарисувани лъвове, а масите не бяха с форма на ухилени хипопотами. Сложи я върху една от тях и я погали по главата. Мей скръсти ръце и се намуси.

— Искам мама — заяви тя и изсумтя нетърпеливо, както би направил татко.

— Ами, почакай тук и ще видя какво мога да направя по въпроса — каза с усмивка доктор Стрикланд. — Умея?

— Мисля, че можем да тръгваме. Свържи се с центъра, да товарим и да го пускаме.

— Ще ида да им кажа. Ти стой тук.

Тя кимна и доктор Стрикланд излезе. Жената сведе очи към Мей. Хубавото й лице изобщо не се усмихваше. Мей не я харесваше.

— Искам си рисунката — каза Мей. — Тя не е за теб. Тя е за мама.

Жената погледна към рисунката в ръката си, сякаш бе забравила, че е там. Разви я.

— Това е космическото чудовище на мама — обясни Мей. Този път жената се усмихна. Подаде й рисунката и Мей я грабна. Хартията се измачка малко, но не я интересуваше. Тя отново скръсти ръце, намуси се и изсумтя.

— Падаш ли си по космически чудовища, хлапе? — попита жената.

— Искам мама.

Жената пристъпи към нея. Миришеше на фалшиви цветя и пръстите й бяха мършави. Взе Мей и я свали на пода.

— Ела — каза тя. — Ще ти покажа нещо.

Тръгна напред и Мей за миг се поколеба. Не я харесваше, но още по-малко й харесваше да стои сама. Затова я последва. Жената мина по къс коридор, набра кода на голяма метална врата, приличаща на старомоден въздушен шлюз, и когато тя се отвори, влезе през нея. Мей направи същото. В новата стая беше студено. Това не й хареса. Тук нямаше маса за прегледи, а само една стъклена кутия като аквариумите, в които държаха рибите, само че отвътре беше суха и съществото, което седеше в нея, не бе риба. Жената махна на Мей да се приближи и когато момиченцето го направи, почука силно по стъклото.

При този звук съществото вътре вдигна глава. Беше човек, само че гол, и кожата му не приличаше на кожа. Очите му сияеха в синьо, все едно в главата му гореше огън. И нещо с ръцете му не беше наред.

Той посегна към стъклото и Мей запищя.