Серия
Случаите на инспектор Хари Хуле (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Frelseren, (Пълни авторски права)
Превод от норвежки
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 25 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
filthy (2015 г.)

Издание:

Ю Несбьо. Спасителя

Норвежка. Първо издание

Превод: Ева Кънева

Оформление на корицата: Борис Драголов

Формат: 16/56/84

Печатни коли: 331/2

ИК „Емас“, 2012 г.

ISBN: 978-954-357-229-8


Кой е Тоя, Който иде от Едом, в червени одежди от Восор, Който е тъй величествен в облеклото Си, Който пристъпя в пълната Си сила?

— Аз съм, Който изричам правда и съм силен да спасявам.

(Исаия 63:1)

Първа част
Адвент

Първа глава

Август 1991
Звездите

Тя беше на четиринайсет години и не се съмняваше, че стига да затвори очи и да се съсредоточи, ще види звездите през тавана.

Около нея се чуваше как жените дишат. Равномерно, тежко, унесени в непробуден сън. Само една хъркаше: леля Сара, която спеше на дюшек под отворения прозорец.

Затвори очи и се помъчи да диша като останалите. Никак не й беше лесно да заспи, още повече че напоследък всичко й се струваше ново и различно.

Нощните звуци из гората в имението „Йостгор“ и хората, уж добре й познати от срещите в Храма и по летните лагери, сякаш се бяха променили. Самата тя също се промени. Това лято лицето и тялото й в огледалото над умивалника изглеждаха другояче. Появиха се и нови усещания. Заливаха я горещи и студени вълни, погледнеше ли я някое момче. И по-точно, когато я погледнеше едно от тях. Роберт. И той се промени тази година.

Отвори очи и се вторачи в мрака. Знаеше, че Бог, стига да поиска, притежава силата да прави чудеса, например да й помогне да види звездите през тавана.

Измина един дълъг, изпълнен с приключения ден. Сухият летен ветрец шумолеше в ечемичните класове, а листата на дърветата трепкаха неуморно. Процеждащата се между тях слънчева светлина огряваше насекомите в тревата на двора. Днес един кадет от офицерската школа на Армията на спасението им разказа за дейността си като проповедник на Фарьорските острови[1]. Държеше се много наперено и обясняваше разпалено и емоционално. Докато той говореше обаче, тя се мъчеше да прогони някаква пчела, която бръмчеше около главата й. След като досадното насекомо изчезна, й се приспа. Кадетът приключи. Всички погледи се насочиха към коменданта, Давид Екхоф, а той спря върху тях засмените си млади, макар и петдесетгодишни очи. Отправи към всички поздрава на Армията на спасението: вдигна дясната си ръка над рамото, насочи показалеца към Божието царство и извика гръмогласно „Алелуя!“. После се помоли на Бог да благослови работата на кадета сред бедните и отритнатите и напомни на всички присъстващи какво е казано в Евангелието от Матея: „Спасителя може да е окаян странник, току-що излязъл от тъмница, гладен и гол. А в Деня на Страшния съд праведниците, които са помогнали на бедните, ще бъдат възнаградени с вечен живот.“ Всички очакваха речта му да продължи, но някой му прошепна нещо на ухо, Давид Екхоф се засмя и се съгласи да даде думата на младите. Ред беше на Рикард Нилсен.

Докато благодареше на коменданта, Рикард се постара гласът му да звучи по-плътен. Както обикновено, беше подготвил писмено речта си и я бе научил наизуст. Застанал пред аудиторията. Рикард говореше за борбата, на която иска да посвети живота си: борбата на Исус за Божието царство. Изнесе лекцията си нервно, но същевременно някак монотонно и приспивно. Мнителният му непроницаем поглед се спря върху нея. Тя премига, докато гледаше как изпод потната му горна устна се нижат познатите безобидни, отегчителни фрази. Не реагира, когато нечия ръка докосна гърба й. После обаче върховете на пръстите се спуснаха по гръбнака й, стигнаха до кръста и не спряха дотам. Побиха я ледени тръпки под тънката лятна рокля.

Обърна се и се вгледа в засмените кафяви очи на Роберт. Прииска й се и нейната кожа да е мургава като неговата, та той да не забележи руменината, избила по бузите й.

— Шшт — обади се Юн.

Юн и Роберт бяха братя. Като по-малки винаги ги мислеха за близнаци, макар Юн да беше с година по-голям. Роберт наскоро навърши седемнайсет. В лице двамата наистина си приличаха като братя, но с годините се увеличаваха и разликите помежду им. Роберт, радостен и безгрижен, обичаше да се закача с околните и умееше да свири на китара. Не се явяваше обаче навреме на богослуженията в Храма и понякога, окуражен от одобрителните смехове на компанията, си позволяваше и по-груби шеги. В такива случаи се намесваше Юн — съвестно момче. Повечето му предричаха обучение в Офицерската школа и — без да го изричат на глас — женитба с момиче от Армията. Ала никой не очакваше подобно нещо от Роберт. Юн беше с десет сантиметра по-висок от брат си, но Роберт изглеждаше по-висок, защото Юн от дванайсетгодишен започна да върви с приведен гръб, все едно върху плещите му тегне цялото бреме на света. И двамата имаха мургава кожа и хубави, правилни черти. Роберт обаче притежаваше и нещо друго, което липсваше у Юн. Зад очите на по-малкия брат се криеше някаква тъмна загадъчност. Тя хем искаше, хем се боеше да узнае повече за нея.

Докато Рикард говореше, погледът й се плъзна над събралото се множество от познати лица. Някой ден тя щеше да омъжи за момче от Армията на спасението, а после щяха да командироват двамата в друг град, в друг район. Но те щяха да се върнат в „Йостгор“ — Армията го купи и отсега нататък имението се превърна в мястото, където ще прекарват летата си.

Встрани от множеството, на стълбите пред къщата, момче с руса коса милваше котка, настанила се в скута му. Усети как то я погледна, но успя да отмести погледа си, преди да го е разкрила. Само с него не се бе запознала. Знаеше името му: Мадс Гилстрюп, внук на предишните стопани на „Йостгор“. Мадс беше с няколко години по-голям от нея, а семейството му се славеше като богаташко. Струваше й се много симпатичен, но и доста самотен. Какво всъщност правеше той при тях? Пристигна снощи. Цяла вечер обикаля наоколо с намръщено лице, без да заговори някого. На няколко пъти обаче тя усети погледа му върху себе си. Тази година всички я зяпаха. Нещо ново.

Роберт я откъсна от мислите й. Сложи нещо в ръката й и прошепна:

— Ела в плевника, когато генералското отроче приключи. Искам да ти покажа нещо.

Роберт стана и тръгна, а тя погледна какво е пуснал в шепата й. Едва се сдържа да не изкрещи. Закрила уста с ръка, пусна пчелата в тревата. Насекомото още мърдаше, но нямаше нито крачета, нито крилца.

Най-сетне Рикард завърши речта си. Тя видя как нейните родителите се оттеглят на масите за кафе заедно с майката и бащата на Роберт и Юн. И двете семейства се смятаха за част от така наречените „силни фамилии“ в енориите си в Осло и тя знаеше, че я държат под око.

Тръгна към клозета. Едва когато зави зад ъгъла и изчезна от полезрението им, се втурна право в плевника.

— Знаеш ли какво е това? — попита Роберт с мутирал глас, а очите му се смееха.

Легнал в сеното, той дялкаше корен на дърво със сгъваемото си ножче, което неизменно носеше затъкнато в колана си. Вдигна дървото, за да види и тя какво е измайсторил. Беше виждала такова нещо само на рисунка. Надяваше се сумракът в плевника да му попречи да забележи руменината по лицето й.

— Не — излъга тя и седна до него в сеното.

Той отново я стрелна с предизвикателния си поглед, сякаш знаеше за нея нещо, което дори самата тя не подозира. Без да свежда очи, тя се облегна на лакти.

— Мястото му е тук — мушна ръка той под роклята й.

Тя усети как твърдият корен се плъзга по кожата й и преди да успее да събере бедрата си, опря о бикините й. Горещият му дъх лъхна шията й.

— Недей, Роберт — прошепна тя.

— Направих го специално за теб — просъска той.

— Престани, не искам.

— Отказваш ми? На мен?

Дъхът й секна. Не съумя нито да отговори, нито да извика. Неочаквано от вратата на плевника долетя гласът на Юн:

— Роберт! Остави я, Роберт!

Тя усети, че той престана да притиска дървото към стиснатите й бедра. Извади ръката си, но остави дървото под роклята й.

— Ела при мен! — Юн сякаш говореше на непослушно куче.

Роберт се засмя и стана. Намигна й и излезе при брат си.

Тя също се изправи и изтупа сеното от дрехите си, едновременно успокоена и засрамена. Отдъхна си, задето Юн прекрати играта. Но се смути, защото той явно сметна, че не става дума за невинна закачка.

По-късно, по време на вечерната молитва на трапезата, тя се взираше жадно в кафявите очи на Роберт и поглъщаше с поглед устните му, от които се сипеха дума след дума. Изобщо не го слушаше, но се засмя в шепата си. Той беше полудял! А тя… какво й ставаше и на нея? И тя полудя. И се влюби? Да, точно така, беше влюбена. Но това влюбване не можеше да се сравнява с детските й увлечения от миналата и по-миналата година. Сега усещането беше по-силно, по-значимо и по-вълнуващо.

В леглото, докато се мъчеше да пробие с поглед тавана, отново я напуши смях.

Леля Сара изсумтя на сън и спря да хърка. Отвън се чу вой. Сигурно кукумявка.

Ходеше й се до тоалетната.

Никак не й се ставаше, но нямаше избор. За да стигне до клозета, се налагаше да мине по росната трева покрай плевника, тъмен и плашещ през нощта. Затвори очи, ала и това не помогна. Измъкна се от спалния чувал, мушна крака в сандалите и излезе на пръсти.

Бяха се появили няколко звезди, но с просветляването на небето на изток след около час щяха да изчезнат. Хладният въздух милваше кожата й, докато подтичваше, заслушана в непознати нощни звуци от насекоми, кротуващи през деня; от ловуващи животни. Рикард бе видял лисица в близката горичка. Дали животните, които скитат нощем, не са същите като денем, само дето издават различни звуци. Променят се. Менят си кожата, така да се каже.

Клозетът се намираше на малко възвишение зад плевника, далеч от останалите постройки. Силуетът му постепенно порасна пред погледа й. Разкривената барака, построена от небоядисани дъски — деформирани, напукани и посивели от старост — нямаше прозорци, само отвор с формата на сърце, за да се проветрява. Най-сериозния недостатък на клозета обаче беше невъзможността да разбереш има ли някой вътре.

Незнайно защо я обзе усещането за чуждо присъствие.

Изкашля се. Очакваше да чуе „заето“, ако някой е влязъл преди нея.

От едно дърво в гората литна сврака. Не се чуваше нищо.

Качи се по каменните стълби. Хвана дървеното кубче — то беше дръжката на вратата — и го дръпна. Срещу нея зина тъмнина.

Отдъхна си. До клекалото имаше фенер, но реши да не го пали. Махна капака на тоалетната, затвори вратата и сложи райбера. Вдигна нощницата, свали си бикините и седна. Сякаш й се причу нещо. Не беше нито диво животно, нито сврака, нито насекомо с променен през нощта глас. Някой сякаш се шмугна бързо в избуялата трева зад клозета. Урината потече и заглуши звука отвън. Сърцето й заби учестено.

Не бързаше да се изправи. Вдигна бикините си, докато се ослушваше в мрака. Чуваше се само леко шумолене от дърветата. Кръвта пулсираше в ушите й. Изчака сърцебиенето да се уталожи, откачи райбера и отвори вратата. Застаналата на прага фигура запълваше целия отвор. Явно бе се спотаил на стълбите. Само след секунда я просна на седалото, затвори вратата и легна върху нея.

— Ти? — прошепна тя.

— Да, аз — отвърна той с неузнаваем, разтреперан и дрезгав глас.

Очите му проблеснаха в мрака, когато захапа долната й устна до кръв, а ръката му дръпна бикините й. Тя лежеше като парализирана под острието на ножа, който гореше по кожата на врата й, докато той удряше слабините си в нейните още преди да е събул панталона си подобно на разгонено псе.

— Гъкнеш ли, ще те накълцам на парчета! — процеди той.

Тя не издаде нито звук — беше само на четиринайсет и вярваше, че ако затвори очи и се съсредоточи, ще види звездите през тавана. Бог има властта да върши такива неща, стига да поиска.

Бележки

[1] Фарьорските острови се намират в северната част на Атлантическия океан между Шотландия и Исландия и са протекторат на кралство Дания. — Б.пр.