Да умреш е лесно. Трудно е да оживееш. Поне така си мисли Майлс Воркосиган, защото вече е умирал. Благодарение на неговите подчинени и на специалистката, която го съживява, първата му смърт няма да е последна. След като се завръща на работа се оказва, че всичко си има цена, макар че Майлс не иска да го признае…

Серия
Бараяр (12)
Оригинално заглавие
Memory, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 35 гласа)

Доп.превод: З.Петков, 2007


На Труди — старшата и младшата.

ГЛАВА 1

Майлс дойде в съзнание, макар че очите му бяха още затворени. В мозъка му сякаш тлееха гаснещите искрици на някакъв огнен сън, безформени и постепенно избледняващи. От ужасяващата увереност, че отново са го убили, се разтрепери, а през това време паметта и разума му се заеха да възстановяват парче по парче случилото се.

Междувременно органите на чувствата му също се опитаха да проведат инвентаризация. Така, той е в безтегловност, неговото малко тяло лежеше изпънато по гръб, завързано с ремъци върху някаква плоска повърхност и обвито в нещо, което на пипане приличаше на тънко медицинско фолио — стандартно за военните медици. „Ранен ли съм?“ Всичките му крайници си бяха на мястото и съвпадаха по брой. Все още беше облечен в мекото си трикотажно бельо, което беше сложил под бойната броня — а самата броня вече я нямаше. Ремъците не бяха стегнати. Сложната миризма на многократно филтрирания въздух, сух и прохладен, щипеше ноздрите му. Майлс незабелязано освободи ръката си, стараейки се да не прошумоли с фолиото, и докосна с нищо непокритото си лице. Няма датчици, нито проводници… Кръв също няма. „Къде са ми бронята, оръжията и командирският ми шлем?“

Спасителната операция бе вървяла гладко и без ексцесии, доколкото това беше възможно при подобни мисии. Той и капитан Куин, заедно с отряда си, проникнаха в кораба на похитителите и без лутане откриха ареста. Вмъкнаха се там, където се намираше плененият бараярски куриер от Имперската служба за сигурност, лейтенант Ворберг, жив, макар и замаян от наркотиците. След бърз преглед медицинският техник съобщи, че заложникът няма нито химични, нито механични ограничители и всички дружно и весело се отправиха обратно по мрачните коридори към очакващата ги бойна совалка на „Дендарии“. Пиратите, много заети с други неща, даже не се опитаха да ги нападнат. „Тогава какво се беше объркало?“

Долитащите звуци бяха привични и мирни: пиукане на медицинска техника, свистене на работещата в нормален режим рециклираща климатична инсталация, приглушен човешки говор… И нечий тих, животински стон. Майлс облиза устни — просто за да се увери, че този звук не идва от него. Той можеше и да не е ранен, ала на някой наблизо явно не му беше провървяло. Характерен, макар и слаб мирис на антисептици, изплъзнал се от въздушните филтри. Майлс леко отвори очи, готов моментално да се престори, че е с амнезия и да започне да съобразява бързо, ако изведнъж се окаже, че се намира на вражеския кораб.

Но се намираше — цял и в безопасност, надяваше се — в боен катер на собствената си дендарийска флота, привързан към една от четирите сгъваеми койки за почивка в кърмовия отсек. Медицинската система за спешна помощ бе позната гледка, въпреки че от позицията на ранен я виждаше за първи път. Медицинският техник на Синия отряд стоеше обърнат с гръб към него, наведен над една от койките, закрепени от другата страна на пътеката, където лежеше още една обвита с ремъци фигура. Майлс не забеляза чували с трупове. „Освен мен, има само още един пострадал.“ Можеше да прибави и „Чудесно“, само че работата беше там, че в тази операция въобще не се предвиждаха жертви.

„Само един пострадал“ — мислено се поправи Майлс. В основата на черепа му пулсираше силна болка. Но той не усещаше нито изгаряния от плазмено оръжие, нито парализа от невроразрушител. В тялото му нямаше вмъкнати нито интравенозни системи, нито пневмошприцове за кръвни заместители, или със синергин против шок. Не плуваше в наркотичната мъгла на болкоуспокоителните. Движенията му не бяха ограничени от превръзки. Чувствителността му не е блокирана. Само главоболието — по усещане много приличаше на мигрена след зашеметяване. „Как може да са ме зашеметили през бойния скафандър, по дяволите?“

Все още със скафандър, но без шлем и ръкавици, санитарят на „Дендарии“ се обърна и видя, че Майлс е отворил очи.

— Свестихте ли се, сър? Ще съобщя на капитан Куин. — Той се вгледа за миг в лицето му и светна с фенерче в очите му, за да провери нормална ли е реакцията на зениците.

— Колко време… съм бил в безсъзнание? Какво се е случило?

— Получихте някакъв пристъп или гърч. Без очевидна причина. Полевият тест за токсини не даде резултат, но той диагностицира само основните. Веднага щом се върнем в корабния лазарет, ще ви подложим на съвсем обстоен преглед.

„Това не е повторна смърт. Това е по-лошо. Това е остатък от предишната смърт. По дяволите. Какво съм направил? И какво са видели?“

Предпочиташе да са го… е, не. Не предпочиташе да са го улучили с невроразрушител. Но почти.

— Колко време? — повтори Майлс.

— Пристъпът продължи около четири-пет минути.

Пътят оттам дотук определено е отнел повече от пет минути.

— А после?

— Боя се, адмирал Нейсмит, че останахте в безсъзнание около половин час.

Никога преди това не бе припадал за толкова време. Без съмнение, това беше най-тежкият от всички пристъпи, които е имал. Последният път се беше молил този път наистина да е последен. От предишния, къс припадък, случил се без свидетели, бяха изминали повече от два месеца. По дяволите, бе убеден, че новото лекарство е подействало!

Майлс започна да се освобождава, борейки се с термозащитното фолио и ремъците на койката.

— Моля ви, не се опитвайте да ставате, господин адмирал.

— Трябва да отида в носовата част на катера и да изслушам докладите на хората си.

Медикът внимателно постави длан на гърдите му и го натисна обратно на леглото.

— Капитан Куин ми нареди да ви упоя, ако се опитате да станете, сър.

„А пък аз отменям тази заповед!“ — едва не извика Майлс. Но изглежда в момента не водеха битка, а санитарят го наблюдаваше с онази специфично медицинска непреклонност, която има човек, готов да изпълни дълга си на всяка цена. „Боже, пази ме от хорската добродетел“.

— Затова ли съм останал толкова дълго в безсъзнание? Упоихте ли ме?

— Не, господин адмирал. Дадох ви само синергин. Жизнените ви признаци бяха стабилни и се страхувах да ви дам нещо друго преди да разберем с какво си имаме работа.

— Ами моят взвод? Всички ли се измъкнаха? Бараярския пленник… него също го измъкнахме, той добре ли е?

— Да, всички са добре. А бараярецът, ъ-ъ-ъ… ще оживее. Запазих краката му — има много добри шансове хирургът да успее да ги върне по местата им. — Медикът се озърна, сякаш търсеше помощ от приятелите си.

Какво? Как е получил това нараняване?

— Хм… По-добре да повикам капитан Куин, сър.

— Незабавно — изръмжа Майлс.

Санитарят се превъртя в безтегловното пространство и настойчиво зашепна нещо в интеркома на отсрещната стена. После се върна при пациента си. Лейтенант Ворберг? През интравенозните системи, включени към шията и ръцете на лежащия човек, се вливаха кръвна плазма и различни препарати. Останалата част от тялото му бе скрита от термозащитно фолио. На предния панел проблесна светлинен сигнал и санитарят припряно се вмъкна в амортизиращото кресло. Последва серия бързи ускорявания, спирания и корекции на положението — катерът се готвеше за скачване с кораба.

Както се предписваше от устава, по спешност първо разтовариха заложника. На две части. Майлс изскърца със зъби от злоба, наблюдавайки как войник с голям хладилен контейнер в ръце последва санитаря и носещото се във въздуха гравитолегло. Наоколо обаче като че ли нямаше много кръв.

Тъкмо се беше отказал да чака Куин и започна да се освобождава от предпазните ремъци, когато тя се появи от палубата и се понесе по пътеката към него.

Ели вече бе свалила шлема и ръкавиците на бронирания си скафандър и сега смъкна качулката на трикото си и разпусна тъмните си, сплъстени от пот къдрици. Прелестно изваяното й лице беше бледо от напрежение, кафявите й очи бяха потъмнели от страх. Но неговата малка флотилия от три кораба не можеше да е в непосредствена опасност, иначе Куин щеше да се занимава с корабите, а не с него.

— Добре ли си? — пресипнало попита тя.

— Куин… какво… не. Първо докладвай за обстановката.

— Зеленият взвод парализира екипажа на пиратския кораб. Всички до един. Нанесени са някои щети на оборудването, така че застрахователната компания няма да изпадне във възторг като предишния път, но личният състав е цял и невредим, така че ще получим премия за операция без загуби.

— Благодарение на Бога и сержант Таура. А какво стана с похитителите?

— Пленихме големия им кораб и деветнайсет души. Убихме трима. Всички пленени са на борда, под стража; един отряд привежда мястото в ред. Шест или осем мръсника успяха да избягат със спасителен катер, съоръжен със скоков двигател. Въоръжението му е съвсем леко, а най-близкият скоков тунел е доста далеч. „Ариел“ спокойно може да ги настигне във всеки момент. Ти решаваш: дали да ги пръснем на парчета отдалеч или да се опитаме да ги заловим.

Майлс разтърка лицето си.

— Разпитайте пленниците. Ако са същите кръвожадни мръсници, които миналата година отвлякоха „Солера“ и убиха всички пътници и екипажа, станция Вега е определила за тях награда, така че за една и съща операция можем да получим три възнаграждения. Тъй като веганците предлагат същата награда за доказателство за смъртта им, внимателно записвайте всичко. Ще им наредим да се предадат. Само веднъж. — Той въздъхна. — Доколкото разбирам, нещата не са минали точно според плана. Пак.

— Ей, виж какво, всяка операция за спасяване на заложник, при която не са дадени жертви, може да се смята за пълен успех от която и разумна гледна точка да го погледнеш. А ако допуснем, че корабният ни хирург няма да монтира краката на твоя нещастен бараярец с петите напред или левия на мястото на десния, значи успехът ни е стопроцентов.

— Хм… да, разбира се. Какво се случи, когато… когато припаднах? Какво стана с Ворберг?

— Попадна под приятелски огън. Въпреки че тогава не изглеждаше особено приятелски. Ти изведнъж падна на пода и адски ни изненада. Скафандърът ти излъчи цял куп глупости по телеметрията, после се задейства плазменият ти пистолет. — Тя прокара пръсти през косата си.

Майлс погледна тежкия плазмен пистолет, вграден в десния ръкав на бронирания скафандър на Куин, копие на неговия. И сърцето му падна някъде в развълнувания му стомах.

— О, не! Ох, мамка му. Само не ми казвай, че…

— Боя се, че е точно така. Сряза с плазмотрона спасения заложник под коленете. Много чисто и точно, право през краката. За щастие — както ми се струва — лъчът е обгорил кръвоносните съдове, така че той не успя да прокърви до смърт. Освен това беше толкова силно дрогиран, че не съм сигурна дали изобщо е усетил нещо. За момент си помислих, че някой враг е овладял дистанционното управление на скафандъра ти, но инженерите се кълнат, че това вече не било възможно. Взриви и порядъчно количество стени, така че се наложи четирима от нас да те хванем за ръката и да те държим, докато медикът не успя да отвори бронята ти със своя ключ, да се мушне вътре и да те разкачи от нея. А през това време ти поливаше всичко наоколо с плазмен лъч и едва не ни закачи, дявол да те вземе! Накрая се отчаях и те прострелях с парализатор в основата на шията и ти припадна. Уплаших се дали не съм те убила.

Когато Куин описваше това, гласът й леко трепереше. В края на краищата, прекрасното й лице не е истинско, а възстановено след собственото й злополучно запознанство с плазмен огън, получено преди почти десет години.

— Майлс, какво става с теб, по дяволите?

— Мисля, че съм получил… нещо като припадък. Като епилепсия, с тази разлика че не оставя неврологични следи. Опасявам се, че може да е страничен ефект от миналогодишното ми криосъживяване. — „Отлично знаеш, че е така, по дяволите.“ Майлс докосна вече едва забележимите белези от двете страни на шията си. Най-незначителните сред останалите оттогава сувенири. Значи на Куин се е наложило да стреля в него с парализатор в критичната обстановка; това обясняваше продължителния период на безсъзнание и последвалото главоболие. Значи, припадъкът не е бил по-лош от предишните…

— О, Господи — ахна Куин. — Но това е за първи… — Тя замълча и внимателно се вгледа в него. Гласът й стана безизразен. — Това не ти се случва за първи път, нали?

Мълчанието ставаше неловко. Майлс се насили да отговори, преди тази тишина да се разкъса с взрив.

— Случвало се е три-четири пъти. — „Или пет?“ — Започнаха скоро след като ме изкараха от стазата. Криоложката каза, че пристъпите могат да минат от само себе си, също както посткриогенната амнезия и трудностите с дишането. И известно време по-късно ми се стори, че са изчезнали.

— И от ИмпСи са те пуснали на секретна бойна операция с такава бомба със закъснител в главата ти?

— ИмпСи… ъ-ъ… не знае нищо за това.

Майлс…

— Ели — отчаяно заговори той, — те веднага щяха да ме свалят от активна служба, разбираш това. Непременно щяха да ме свалят! В най-добрия случай щяха да ми заковат ботушите на пода зад някое бюро. А в най-лошия щяха да ме пенсионират по болест. И край на адмирал Нейсмит. Завинаги.

Тя застина потресена.

— Смятах, че ако пристъпите се възобновят, ще мога сам да се справя с тях. И мислех, че съм успял.

Някой знае ли за това?

— Почти… никой. Не исках да рискувам информацията да стигне до ИмпСи. Казах на корабната лекарка на „Дендарии“. Заклех я да го пази в тайна. Работим по диагнозата, която би показала причините. Но засега не сме стигнали много далеч. В края на краищата, специализациите й са раните и травмите. — „Аха, като плазмени изгаряния и пришиване на отрязани крайници. В крайна сметка лейтенант Ворберг не можеше да е в по-добри и по-опитни ръце, даже ако по някакво вълшебство можеше незабавно да бъде пренесен в Имперската военна болница на Бараяр.“

Куин стисна устни.

— Но на мен не ми каза нищо. Като оставим личните ни отношения, аз в края на краищата съм твоя заместничка в тази операция!

— Трябваше да ти кажа. Сега, като се вгледам назад, ясно го виждам. — „Чак ме заслепява“.

Куин хвърли поглед към далечния край на катера, където санитарят от „Перегрин“ вкарваше празно гравитолегло през люка.

— Имам още малко работа по разчистването, трябва да свърша някои неща. А ти ще останеш в проклетия лазарет дотогава, докато не се върна. Разбрахме ли се?

— Вече съм добре! Може да минат месеци преди пристъпът да се повтори. Ако изобщо се повтори.

— Разбрахме ли се? — изскърца със зъби Куин и го стрелна с гневен поглед.

Спомняйки си за Ворберг, Майлс се предаде.

— Добре — промърмори той.

— Много съм ти признателна — изсъска Куин.

* * *

Майлс не пожела да легне в носилката, заявявайки, че може да се придвижва и сам. Под бдителния поглед на санитаря той се отправи към лазарета, чувствайки се страшно потиснат. „Губя контрол над това…“

Веднага след като Майлс се добра до лазарета, обезпокоеният санитар незабавно го подложи на мозъчно сканиране, взе му кръв и проби от всички течности, които можеха да се намерят в тялото му, после отново провери всички жизнени признаци, които можеше. След това оставаше само да чака пристигането на лекарката. Майлс благоразумно се оттегли в малкия кабинет за прегледи, където ординарецът му донесе корабната му униформа. Понеже ординарецът само се въртеше около него като загрижена квачка, Майлс раздразнено го отпрати.

По този начин той остана сам в тихата спокойна стаичка, където просто нямаше какво друго да прави, освен да мисли. Което май се оказа тактическа грешка. Разбира се, Куин без проблем ще се справи с разчистването, иначе защо я бе направил своя заместничка? Последния път, когато на Архипелага Джаксън насилствено го откъснаха от командването, взривявайки с иглена граната гърдите му, Ели беше взела властта в свои ръце и напълно достойно се беше справила с възникналите проблеми.

Той обу сивия си панталон и внимателно огледа тялото си. Пръстите му проследиха широката паяжина от белези, украсяваща кожата на гърдите му. Джаксънианската криоложка бе свършила великолепна работа. Новото му сърце, бели дробове и други вътрешни органи вече бяха почти достигнали необходимия размер и функционираха прекрасно. След последните процедури крехките му кости, които го бяха измъчвали още от раждането му като инвалид, почти изцяло бяха заменени със синтетични. Криоложката дори изправи гръбначния му стълб, докато го ремонтираше; само намек остана от гърбицата, която в комплект с джуджешкия му ръст караше съплеменниците му бараярци да го наричат зад гърба му „Мутант!“, ако бяха уверени че не ги чува. В резултат на тази операция даже увеличи с няколко сантиметра ръста си — малка, но ценна награда, имаща особено важно значение за него. И никакви признаци на умора. В очите на другите сега той беше в по-добра физическа форма, отколкото през целия си близо тридесетгодишен живот.

„Има само един малък проблем…“

От всички възможни заплахи, помрачавали някога многострадалната му кариера, тази беше най-ефимерната, най-малко очакваната… и най-фаталната. Дълги години той работеше със страстна съсредоточеност, бе преодолял всички съмнения заради физическите му недъзи и беше спечелил славата си на най-изобретателния агент в галактическия департамент на бараярската Имперска служба за сигурност. Там, където не можеше да достигне редовната бараярска армия — поради политически прегради или защото целта се намираше на другия край на веригата от скокови точки, пронизваща цялата галактика, — там група независими, както считаха всички, наемници можеше да проникне незабелязано. В продължение на десет години той бе усъвършенствал новата си самоличност на „адмирал Нейсмит“, самозваният командир на „Свободните наемници от Дендарии“.

„Нашата специалност са рискованите спасителни операции.“

Като сегашната. Бандата космически пирати-идиоти беше изгубила късмета си в деня, в който беше отвлякла невъоръжен товарен кораб, регистриран на Здрача на Зоав, и бяха открили, че най-важната им плячка не са търговците, а бараярският имперски куриер, носещ кредитни чекове и жизненоважна дипоматическа информация. Ако изобщо имаха капка здрав разум и поне частица инстинкт за самосъхранение, незабавно щяха да върнат лейтенант Ворберг и целия му товар, без да вредят на първия и без да пипат последния, в най-близкия скоков пункт — и то с хиляди извинения.

Вместо това се бяха опитали да продадат куриера на онзи, който предложи най-висока цена. „Избий ги до крак — бе изръмжал Саймън Илян, шефът на ИмпСи. — Дяволът ще познае своите.“ Илян беше оставил на Майлс сам да разработи операцията. Императорът се отнасяше много недоброжелателно към всеки, който се осмелява да спира куриерите му. Или да ги измъчват. Или да се опитват да ги продават като натъпкани с информация парчета месо. Това беше единствената операция, където, без да се взема предвид, че официалният възложител беше застрахователната компания на кораба от Здрача на Зоав, можеше без особен ущърб да се даде на всички да разберат, че зад гърба им стои бараярската империя. Нелоша реклама в случай, че на някой бъдещ куриер не му провърви по същия начин.

Ако, разбира се, допуснем, че на Ворберг просто не му е провървяло. Майлс нямаше търпение да участва в разпита на пленниците. Илян беше остро заинтересуван от две неща — първо, да се освободи Ворберг жив, и второ — да се установи дали куриерът е бил отвлечен случайно, или нарочно. Ако бе вярно второто… на някой ще му се наложи да проведе вътрешно разследване. И Майлс много се радваше, че такъв вид мръсна работа не влиза в неговите задължения.

Лекарката най-после се появи, все още облечена в стерилна престилка. Тя постави ръце на хълбоците си, погледна го внимателно и въздъхна. Изглеждаше уморена.

— Как е бараярецът? — рискува да попита Майлс. — Ще се… хм… възстанови ли?

— Не е чак толкова зле. Раната е чиста и за щастие краката бяха отрязани точно под коленните стави, което ми спести адски много усложнения. В крайна сметка ще е с около три сантиметра по-нисък, нищо повече.

Майлс изкриви уста.

— Докато се прибере у дома, вече ще е на крака — прибави тя, — като имаме предвид, че пътят продължава около шест седмици.

— А! Прекрасно.

Но да предположим, че пъргавият лъч на плазмотрона бе прерязал Ворберг точно през коленете? Или около метър по-високо, разрязвайки го на две? Даже чудесата, които вършеха дендарийските хирурзи, имаха предел. Едва ли това щеше да е кулминацията в кариерата на Майлс: първо с безгрижен тон уверява шефа на ИмпСи, че ще успее да спаси куриера почти без да се откъсва от текущите си задачи, а после му го докарва опакован в чувал за трупове. В два чувала. Майлс усети внезапна слабост от дивата смес от ужас и облекчение. „О, Господи, и как щях да обясня на Илян всичко това?“

Лекарката разгледа скенерните му снимки, мърморейки си всякакви вълшебни медицински думички.

— Ние все още сме в самото начало на изследването. Не се проявяват никакви очевидни аномалии. Единственият начин чрез който мога да внеса някаква яснота е да ви сканираме по време на пристъп.

— По дяволите, мислех, че сме изпробвали всички известни на науката стресове, електрошокове и стимулации, за да го предизвикаме в лабораторията. Мислех, че таблетките, които ми дадохте, са решили проблема.

— Обикновените противоепилептични средства ли? Редовно ли ги взимате? — Тя го изгледа подозрително.

— Да. — Майлс сподави лаишките си възражения. — Няма ли какво друго да опитате?

— Не. И тъкмо затова ви дадох този монитор за постоянно носене. — Тя се озърна наоколо, но не забеляза устройството. — Между другото, къде е той?

— В моята каюта.

Лекарката ядосано стисна устни.

— Нека се досетя… По време на припадъка не сте го носили, нали?

— Не се побираше под бойния ми скафандър.

Тя изскърца със зъби.

— Не можахте ли поне да се сетите да изключите оръжията си?

— Невъоръжен нямаше да съм от никаква полза за взвода си, ако се случи нещо непредвидено. Със същия успех можех да остана на „Перегрин“.

— Вие самият сте нещо непредвидимо. И определено е трябвало да останете на „Перегрин“.

„Или вкъщи, на Бараяр.“ Но осигуряването безопасността на Ворберг бе най-сложната част от операцията, а Майлс беше единственият офицер от „Дендарии“, на когото ИмпСи можеше да повери имперските разпознавателни кодове.

— Аз… — започна той, но прехапа език, спирайки безсмислените си оправдания и започна отново: — Абсолютно права сте. И това повече няма да се повтори, докато… докато не решим този проблем. Какво ще правим сега?

Тя разпери ръце.

— Направих ви всички тестове, които са ми известни. Очевидно противоепилептичните таблетки не са отговорът. Изглежда че имаме работа с някакво специфично посткрионично увреждане на клетъчно или молекулярно равнище. Трябва да ви прегледа най-добрият крионевролог, когото успеете да откриете.

Майлс въздъхна. Облече черната си тениска и сивата си униформена куртка.

— Свършихме ли засега? Трябва да участвам в разпита на пленниците.

— Предполагам. — Лекарката сбърчи лице. — Само че направете ни една услуга. Не ходете въоръжен.

— Да, госпожо — покорно отвърна той и избяга навън.