Включено в книгата
Оригинално заглавие
Nobody’s Safe, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,4 (× 8 гласа)

22.

Някога (нямаше как да бъде иначе) улицата бе имала своето предназначение.

Защото несъмнено някой, някога, някъде бе прекарал линия през плана на града и бе казал: „Ще прекараме тук тази улица, защото…“.

Но, разбира се, никоя от човешките отрепки, съществували на Грейвсенд авеню не бе чула края на въпросното изречение.

Защото, както подсказваше името, хората идваха тук, за да умрат.

Е, може би идваха и умираха.

Дори едно малко дете — а момчето изглеждаше по-малко от седемте си годинки — можеше да разбере тази проста истина.

То стоеше на тясната пътека в кварталното магазинче и изглеждаше силно заинтригувано от рекламите на овесени ядки пред себе си. Но ярките цветове, големите намаления и възможностите за печалба не го интересуваха.

Продавачът зад касата правеше сметката на клиент, полицата пред момчето не се виждаше в поставеното под ъгъл огледало, а завъртането на камерата не бе проблем. Позната комбинация от условия за момчето — оставаше да се избере подходящият момент.

И то реши да действа!

Мъничката ръчичка се стрелна, скритият в нея изправен кламер безпогрешно улучи малката дупка на ключалката и мигновено опипа съпротивлението на щифтовете вътре. Миг по-късно вратичката на витрината се отвори и момчето светкавично се обърна пак към овесените ядки.

То провери отново условията и след секунда наградата беше негова — скрита дълбоко в подплатата на якето му.

Плати на касата за няколкото покупки, усмихна се с детска невинност (продавачът дори му даде подарък дъвка) и без да бърза, излезе от магазинчето.

После тръгна надолу по Грейвсенд.

Мина, без да се страхува между первертите („Следи ръцете им, Виктор! Винаги наблюдавай ръцете им!“); подмина, без да се заглежда, тъмните глухи улички („Ако не ги гледаш директно, ще те оставят на мира!“) и без да изпуска от око възможните пътища за бързо отстъпление.

Пликът с покупките беше заврян в оръфаното му яке, а монетите бяха завити в книжна салфетка, за да не дрънкат, докато бяга. Момчето се стрелна по улицата и хлътна в запуснат жилищен блок.

„Стълбището, Виктор. Стой настрана от стълбището. Големите бели стават по стълбищата!“

Пронесе се през фоайето на блока, изскочи през задния му вход и с лекота се изкатери по клатещата се външна стълба на пожарния изход. Вратата към втория етаж беше заключена с катинар, но Виктор някак ги разбираше тези неща. Способност, която вече доста пъти ги бе спасявала от глад.

След няколко секунди вече стоеше пред пожарния изход на петия етаж. Надникна през прозореца, за да види дали може да влезе.

Майка му беше в леглото. Роклята й беше вдигната под брадичката. Голите й крака бяха вдигнати и ритмично се клатеха.

Без да се заглежда в мъжа върху нея (панталоните му бяха разкопчани, но не бяха свалени докрай), Виктор сви рамене и седна на стъпалото на пожарната стълба, за да изчака. Остави плика с напазаруваното до себе си и насочи внимание към наградата — черната комбинационна ключалка, която бе задигнал от магазина.

Нощта се спускаше, а момчето цели двайсет минути захласнато въртя диска на катинарчето. Вслушваше се в прещракванията, надничаше в механизма, предвкусваше мистериите, скрити под черната обвивка.

Сенките се издължаваха, опасностите излизаха на улицата, а момчето с все по-голямо любопитство разглеждаше ключалката. Опитваше се да не обръща внимание на звездното небе, което по необяснима причина го изпълваше със страх. Майка му проклинаше звездите за „всяко шибано нещо, което някога ни се е случвало“. Те светеха като хиляди очи, вперени в него. Наблюдаваха всеки негов ход по-заплашително, отколкото коя да е камера в магазин.

Чу вътре да се затръшва врата и прие това като покана да влезе.

Жената, загърната набързо в басмена рокля, взе от него покупките, преброи рестото и приготви семплото ядене, което щяха да споделят.

— Какво е това там?

— Катинар с комбинационна ключалка „Яле“, модел 114А, мамо.

— И какво ще правиш с него?

— Ще разбера как работи, мамо.

— Някой ден ще спечелиш много пари от това, което правиш с ключалките, помни ми думата — и тя се скри в спалнята, за да се „разсъни“, преди да излезе на улицата.

Времето течеше. Мина час, може би два — малкото момче нямаше как да прецени точно. Но беше време, отдавна беше време майка му да застане на ъгъла долу.

Отиде да я събуди.

Тялото й наполовина се бе изхлузило от леглото. Беше по най-хубавото си бельо, а на бюрото бе метната най-красивата й рокля.

От отпуснатата й ръка висеше забодена спринцовката.

— Мамо?

Знаеше, че е мъртва, познаваше смъртта. Но все пак сложи ухо върху студените й гърди с надежда да чуе сърцето й.

Беше видял в един филм как се прави.

След това близо час остана седнал на скрина, гледаше я и мислеше, мислеше, както никога досега… Но не за майка си. На Грейвсенд авеню мъртвите са си мъртви. Всички го знаеха.

Не.

Мислеше за „дома“.

Мястото, където отвеждаха загубилите се, слабите, побърканите и онези, които си нямаха никого. Мястото, където щяха да отведат и него, след като се разбереше, че е останал сам.

Не се страхуваше да бъде сам, всъщност не знаеше със сигурност какво точно означава думата „страх“. Не го бе чувствал, точно както не бе чувствал почти никаква емоция през краткия си живот. Не изпитваше съжаление или печал. Майка му бе наркоманка, точно какъвто беше и баща му (нищо че според майка му бил бял колежанин), а наркоманите винаги умират.

Но знаеше какво е „дома“. И беше сигурен, че няма да оцелее там.

Трябваха му десет минути, за да претърси двустайния апартамент и да събере малкото неща, които смяташе да вземе със себе си. Неговите ключалки. Чиста риза и здравите джинси, откраднати от майка му в началото на седмицата. Оръфаното книжле, написано от неговия идол. Парите от последния клиент на майка му.

След това прескочи през прозореца и пое отново по пожарната стълба, само че надолу.

Когато стигна до третия етаж, внезапно спря.

Погледна нагоре към отворения прозорец, обърна се и бавно се върна.

Беше по-тежка, отколкото си бе представял, а и крайниците й стърчаха застинали в различни стадии на трупно вкочаняване. Но по някакъв начин малкото момче все пак успя да намести тялото й обратно в леглото, дръпна надолу фустата й и покри голите й гърди със завивката.

Издърпа спринцовката от вдървената й ръка и внимателно скри следата с лейкопласт.

Леко я целуна по челото (и това бе запомнил от филмите) и този път окончателно си тръгна.

Няколко дни по-късно щяха да намерят малко момче на гарата в друг град. Щеше да изглежда изоставено, будещо съжаление, но смело, защото щеше да попита един полицай дали може да остане на гарата, докато мама и татко не дойдат да го вземат.

Снимката му щеше да се появи във всички вестници.

Единайсет семейства — семейства на добри хора, чиито сърца се късаха от съчувствие към мъката на хлапето — щяха да изявят желание да го вземат.

Само едно от тях щеше да му даде дом и да му създаде подобие на живот.

И то нямаше да се върне на Грейвсенд авеню почти трийсет години.

 

 

Мъжът стоеше там, където някога бе стояло момчето — на клатещата се стълба на пожарния изход, и разглеждаше отвисоко света на своето детство.

Сградата отдавна бе изоставена и сега бе жилище само на паразити (сред хората и животните) и бездомници. Горе-долу както бе по негово време. Стаята над стълбата изглеждаше непозната, а покритите с непристойни надписи стени крещяха оправдания на безмълвните му обвинения.

Под него Грейвсенд авеню минаваше като змия през сърцето на някога големия град. Дори от петия етаж можеше да долови страха, гнева и разочарованието на умиращите й обитатели. И да почувства тяхното отчаяние.

Вдишваше този въздух и оставяше миризмите и звуците да събудят погребаните спомени. И малко по малко започна да разбира.

Беше мислил, че тази зловеща улица е станала част от душата му. Не че някога бе заемала мястото, където би следвало да бъде душата му. Просто го бе лишила от човечност.

Идеше му да се изсмее на нещата, в които бе обвинявал Грейвсенд. За провалите, за недостойния житейски избор, за пълното презрение към нравите на обществото, което така дълбоко бе презирал.

И към което толкова силно бе искал да се присъедини.

Но сега само гледаше по дължината на улицата от неговите кошмари, улицата, поставила началото на последния кошмар, от който едва се бе измъкнал и… започваше да се усмихва.

Грейвсенд наистина бе станала част от него. Но не като тумор, който може да те вкара в гроба. Не, това можеше да бъде лесното обяснение за едно момченце, което дори не бе имало представа какво е светът. На което никой не бе намерил време и не бе почувствал желание да помогне. Да му обясни грешките.

Грейвсенд бе част от него. Беше му дала силата. Беше го научила какво оръжие може да бъде яростта. Беше го дарила с най-рядката от всички способности — вроденото умение да оцеляваш.

Без което той никога нямаше да се измъкне от тази дупка. Това бе огънят, топлил котела на неговия живот.

Мъжът погледна към блещукащото нощно небе. Към звездите, които в света на онзи малчуган се намираха толкова далеч и бяха така студени.

А сега изглеждаха близко и му бяха познати.

Сънят продължаваше да го спохожда. Понякога малката ръчичка, вкопчена в разкъсаната усмихната кукла, настояваше за вниманието му. Но вече имаше и нещо друго. Нещо тихо и спокойно. Не глас, а… усещане.

Понякога посягаше, протягаше ръка, за да погали това чувство. Сълзите му бликваха. Молеше се не то да се махне и повече да не се връща, а за прошка и за състрадание, които така и не бе изпитал в живота си.

И за разбиране.

Струваше му се, че започва да го намира. Да го получава както от себе си, така и в този сън-мечта-видение-спомен.

И затова обичаше да поглежда към звездите. Звездите, които в света на възрастните изглеждаха така… обвиняващи, взискателни и преценяващи. Толкова дълго му се бяха стрували насмешливи и злокобни, а ето че за пръв път в живота му (в конкретно този от многото, които бе имал) го караха да мисли за бъдещето.

Знаеше, че го чакат. Хесперианите, Фос, Лукаш. Чакаха от него да им каже какъв да бъде следващият им ход. Следващият гамбит във вечната и смъртно опасна игра на криеница. Той знаеше, че Ван Нес никога няма да спре, не би могъл да спре или да се откаже, въпреки всички съдебни разпореждания, джентълменски споразумения, въпреки протекцията на мафията, въпреки всичко…

Това просто не беше в характера му.

А още по-малко бе в неговия.

Край