Включено в книгата
Оригинално заглавие
Nobody’s Safe, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,4 (× 8 гласа)

20.

Луната, макар и спуснала се ниско над хоризонта, сякаш не искаше да напуска кристалночистото небе. Далеч на изток лекото просветляване издаваше наближаването на зората. И звездите бяха започнали да избледняват. Във въздуха се усещаше нещо необичайно. В короната на дървото под терасата чуруликаха най-ранобудните птици.

Навсякъде наоколо витаеше неизречената дума „величие“.

Новоизбраният президент Джеси Джеймс Ван Нес се усмихна, наслаждавайки се на гледката. Вдъхна аромата на предстоящия триумф, вгледа се в зората… на неговото време! С нежелание обърна гръб на приятните усещания — истински и въображаеми — и се върна в спалнята.

— Приятно е, Мол.

Жена му продължи да сваля бижутата си.

— Ще стане още по-приятно след няколко дни. — Тя разгледа лицето си, за да провери как бе издържало на нощното празненство. — Дали да не отида на минерални бани за няколко дни, преди да отпътуваме за Вашингтон?

— Както решиш — сви рамене Ван Нес и на свой ред се залови да сваля вратовръзката си и фрака. Нервната енергия от събитието започваше да угасва. — Мен ако питаш, мисля, че и двамата трябва да се въздържаме от подобни нощни изстъпления.

Моли се усмихна.

— Но колко дълго ги чакахме. Нека им се понаслаждаваме, докато можем.

— Не знам.

Моли спря да реши косата си.

— Какво има? — попита тя и погледна в огледалото измореното му лице.

— Нищо.

Жена на политик от много години, тя го разбираше без думи. Въздъхна и тръгна към леглото.

— Не е твоя вината — каза тя и седна до него. — Той и без това умираше, нали знаеш.

— И все пак, искаше ми се да бе доживял да види това с очите си. А така… — Той поклати глава. — Колко нелепо.

Но жена му остана забележително спокойна.

— Нелепо или не, последният му ход бе перфектен. Ти поне няма как да не му го признаеш. — Тя дори се засмя. — Ей, сигурна съм, че така му е било много по-леко, отколкото ако трябваше сега да се смесва с тълпата. Знаем колко се плашеше от…

Ван Нес рязко се извърна и със сила зашлеви смеещата се жена през лицето с опакото на ръката си.

— Не смей да говориш за него по този начин! — Лицето му бе изкривено от ярост, омраза и отчаяние. — Този човек беше герой! — процеди той през стиснати зъби. — И няма да позволя на такива като теб да петнят паметта му по какъвто и да е било начин. Разбра ли ме?

— Съжалявам — прошепна тя, шокирана от мъжа си за пръв път от години насам.

— Той отдаде живота си на тази страна — продължи Ван Нес вече малко по-спокойно. — През ума му никога не е минавала мисъл, която по един или друг начин да не е била свързана със сигурността на страната. Няма значение как си е отишъл от този свят — просто ме е страх да мисля какво щяхме да представляваме днес без него… — Той стана и тръгна към кабинета си. — И какво щях да бъда лично аз. — Той спря на прага, обърна се към нея и този път гневът в очите му беше сменен от искрена болка. — Затова ти забранявам дори да споменаваш името му! — Върна се обратно. — От сега нататък.

Моли лежеше там, където бе паднала от леглото.

— Ти още го обичаш — тихо промълви тя.

Ван Нес се вдърви за миг, после затвори вратата зад себе си.

Спря, опрял гръб на нея, разкъсван в тъмната стая от неудържими ридания. Остави мрака да скрие дори от него самия единственото нещо, което не бе посмял да признае, където и да било другаде, освен на тъмно.

Истината, чието начало лежеше преди повече от пет десетилетия в пустинята на Ню Мексико, истината, която го бе превела макар и криволичейки — не сега, но след само девет дни — до най-вълнуващото място във вселената, което Ван Нес можеше да си представи. Път, осветен, може би епизодично в началото, но постоянно в последните години, от единствения човек, който Ван Нес бе почувствал, че вярва в него.

Секретаря може и да беше мъртъв — погребан без помпозност в обществено гробище, забутано някъде в Невада — но неговата мечта щеше да продължи да живее благодарение на Ван Нес.

Няколко дълбоки вдишвания му помогнаха да се успокои и Ван Нес постепенно дойде на себе си. Той протегна ръка към ключа на лампата.

— Без светлини, господин бъдещ президент.

Тихият глас накара Ван Нес да застине.

— Кой сте вие? Казах на охраната, че не искам да пускат тук никого.

— Чудесно — одобри невидимият натрапник и се размърда някъде пред него.

Нещо в този глас… Може би пълното отсъствие на човешка емоция в него прониза Ван Нес и го накара да повярва в сериозността на намеренията на говорещия.

— Ако пожелая, агентите ще бъдат тук след пет секунди — предупреди той и се опита да проникне с поглед в мрака.

— А вие ще бъдете мъртъв, преди да са минали през вратата — уведоми го гласът без излишно самохвалство.

— Не можете да убиете президента! — изрече Ван Нес с наивната вяра на невинно дете.

Къс горчив смях.

— Кажете го на Линкълн, Маккинли или Кенеди — отговори гласът. — Освен това, вие не сте президент. — Къса пауза. — Поне не официално.

— Какво… какво искате?

— Честно казано дойдох със списък.

— Няма да ви се размине — неубедително каза Ван Нес.

— И защо? — спокойно попита гласът. — Би ли затруднило това един мъртъв наемен убиец на мафията.

В стаята щракна ключ и светлината разкри мъж, настанил се в люлеещия се стол на Ван Нес, кротко хванал за дръжката деветмилиметров „Глок“.

— Пикаро?!

Грег кимна на изплашения мъж.

— Поласкан съм, господин новоизбран президент. — Лицето му беше като изсечено от камък, но торбичките под тъмните очи издаваха, че този човек е видял повече, отколкото би искал. — Наистина съм поласкан. Сега можете да седнете.

Ван Нес бавно отиде до скамейката за упражнения вдясно от себе си.

— Охраната е навсякъде — каза той с приглушен глас. — Не мислех, че е възможно който и да било да проникне тук, но… — Той се поколеба. Затрудняваше се да прецени решителността в каменното лице. — Как влязохте тук?

Отегченият крадец поклати глава, сякаш неспособен да повярва на глупостта на въпроса.

— Това ми е работата — просто отговори той.

Колкото и странно да изглеждаше, баналната фраза успокои човека срещу него.

— Изслушах касетата от колата — съобщи Ван Нес след дълго мълчание. — Според мен, той така и не повярва, че сте разбрали всичко. — Опитваше се да изглежда по-спокоен. — Или почти всичко. — Понечи да бръкне в джоба си, но замръзна, когато Грег вдигна пистолета и го насочи между веждите на бъдещия президент. — Кърпичка — прошепна той.

— Бавно.

За момент Ван Нес се поколеба дали да натисне бутона на персоналната алармена система, опираща се до кърпичката в джоба му. Не го направи.

Щеше да се пита много пъти след това защо се разколеба и нямаше да намери отговора.

Избърса лицето си и се усмихна насила.

— Кой от нас ще започне пръв?

Грег свали пистолета.

— Вие! — Къса пауза. — И даже не помисляйте да ме излъжете.

Ван Нес се засмя откровено.

— Че защо? Истината е много по-объркваща.

— Вие започнете с истината, а аз ще преценя колко объркваща ще ми се стори.

Ван Нес послушно кимна.

— Откъде да започна?

— От началото.

За момент по лицето на политика премина сянка.

— Може би ще е по-лесно, ако започна от средата. — Той погледна Грег в очите. — Обещавам ви, че няма да се разочаровате. А и ще спести време.

Грег кимна.

— Добре — каза бившият сенатор и се опита да организира мислите си.

— Хайде.

Бегла усмивка премина по устните на човека, избран да стане следващ президент на Съединените щати.

— Хубаво.

 

 

20 февруари 1954

15:25

Северно от Палм Спрингс, Калифорния

Напрежението в стаята можеше да се разреже с нож. Полетът на хеликоптер, макар и без маркировка, през пустинята северно от Палм Спрингс обикновено не е причина потта да избива по куртките на военните диспечери в контролната кула на военновъздушната база Едуардс.

Диспечерите в Едуардс бяха обработили десетки подобни полети през последните няколко седмици. В това число и така наречените „засичания на НЛО“. Всъщност броят на последните рязко се бе увеличил от деня, когато ентусиастите по НЛО и разните активисти на смахнати групировки бяха обявили, че ще проведат конференция до самата ограда на базата. Обикновено стигаше едно кратко предупреждение за „нарушаване въздушното пространство на секретна авиобаза“ и въздушните туристи отклоняваха встрани, заобикаляйки полусекретния обект отдалеч.

Ако ли не… Е, нали точно по тази причина все още държаха на въоръжение и в постоянна готовност двата стари изтребителя.

Но хеликоптерът, който петте диспечера съпровождаха в момента, беше доста по-различен.

Не знаеха защо е по-различен, нямаха представа накъде отива и кой лети на борда му, но се подчиняваха на заповедта.

А заповедта ставаше още по-внушителна от присъствието на тримата съвсем сериозни мъже в цивилни костюми, дошли тук с картечни пистолети „Томпсън“. Ей така, за всеки случай.

— „Маджестик нула-нула-едно“, тук контролна кула Мурок. — Диспечерът провери екрана на радара, направи справка с официално връчената му писмена заповед и се вслуша за отговор.

— Мурок-контрол, тук „Маджестик нула-нула-едно“. Слушам ви.

Поглеждайки неспокойно към оръжието на агента до себе си, диспечерът взе микрофона.

— „Нула-нула-едно“, тук Мурок. Завийте наляво на три и поддържайте две-шест-четири. Съобщете, когато прелетите над външния радиомаяк.

— Разбрано, Мурок. „Едно-едно-нула“ завивам.

Друг диспечер, стоящ също пред радар, неспокойно колкото и първия, се опита да се концентрира върху картината на екрана. Струваше му се далеч по-лесно, отколкото да гледа стреснатите лица на колегите си.

Завършил академията само преди две години, този млад специалист по инструментално насочване бе таил надежди за разпределение в Азия, а защо не и във Филипините. Всъщност всичко друго, само не тази скапана база. Нещастието му се засилваше и от това, че го бяха разпределили на писта, встрани от изпитателния полигон Драйдън. При това положение единствените няколко пъти, когато бе видял в очи легендите Йегър и Купър[1] бе в жалката лавка към базата.

Проклинайки всеки божи ден късмета си, той се бе занимавал с влудяващо скучни неща като водене на транспортни самолети, прогонване на лекомислени частни пилоти през уикендите и решаване на втръсналите му до смърт кръстословици.

До днешния ден.

На екрана му замига сигнал. Той се наведе и опря чело в конуса на зрителната тръба и в същия момент чу в слушалките си глас.

— Мурок-контрол, тук „Маджестик нула-нула-едно“.

— „Маджестик нула-нула-едно“, тук контролна кула Мурок. Чувам ви ясно.

— Разбрано, Мурок. Току-що прелетяхме над външния маяк.

— „Нула-нула-едно“, разбрахме ви. Виждаме ви на екрана. Завийте надясно до две-седем-едно. Спуснете се и останете на нула-четири-нула. Поддържайте същия курс, докато не прелетите над оградата в периметъра. Тогава Лима-Зулу ще бъде на единайсет часа и на три километра разстояние.

— Разбрано, Мурок. Благодарности.

Младият диспечер се изправи едва след като се убеди, че траекторията на екрана леко завива надясно.

— Ще кацнат след три минути. — Не знаеше защо го каза, но почувства, че трябва да го каже.

Старшият диспечер кимна и взе микрофона.

— До всички цивилни самолети в околностите на Роджърс Драй Лейк. До всички цивилни самолети в околностите на Роджърс Драй Лейк. — Той направи кратка пауза, внимавайки да прочете точно онова, което беше написано в заповедта. — Въздушен коридор Делта-Лима-Фокстрот едно-седем-пет се закрива за въздушен трафик до следващо разпореждане.

Повтори съобщението и остави микрофона. Шефът на контролиращата ги група доволно се усмихна.

— Добре свършена работа, господа. Сега ако обичате легнете по очи на пода.

Бавно, неохотно и невярващи на ушите си, всички се подчиниха.

Когато чу шума от двигателите на приближаващия хеликоптер, младият диспечер едва се пребори с неудържимото желание да надникне през панорамните прозорци на контролната кула.

Но не посмя го направи.

 

 

15:45

Извън сграда 18–127 на базата Едуардс

— Доктор Буш, откога не сме се виждали.

Слабият, застаряващ бивш университетски преподавател здраво раздруса ръката на едрия мъж. Ракът и неприятностите бяха изсмукали силата му. Възрастта бе отнела малкото останало му. Но той още можеше да намери скрити резерви, особено в присъствието на…

— Добър ден, господин президент. Как мина полетът?

Айзенхауер поклати глава и прекара ръка по косата си.

— Разлюля ни малко над планините. Аз бих предпочел самолет, но…

— Предпазни мерки, господин президент — продължи Буш със слаб глас. — Като се има предвид какво държим в тези сгради, всички предпазни мерки на света изглеждат недостатъчни. — Силите му го напускаха и той го усещаше особено мъчително. — Мога ли да ви представя моя асистент. — Напред пристъпи мъж малко под петдесетте. — Господин президент, запознайте се със заместник-министъра на отбраната по специалните проекти Майкъл Робъртсън Колман.

— Колман.

— Господин президент.

Колман се опита да си припомни онова, което някога бе чел за човека пред себе си в обемистото досие от архива на „Меджик“. „Бъди корав, бъди прям и не бъди многословен“ — крещеше в съзнанието му психологическият профил на президента.

Доктор Буш се опита да прикрие кашлицата си.

— Извинете ме, господин президент. Ще помоля заместник-министър Колман да ви разведе наоколо, а аз ще се присъединя към вас след това.

Президентът погледна внимателно човека, поставил началото на „Проект-7“ преди няколко години, и се запита дали слуховете за здравето му са истина.

— Разбира се, докторе. Очаквам да ви видя по-късно.

Колман отвори вратата на хангара, даде път на президента и адютанта му да минат, усмихна се на Буш и ги последва.

— Господин президент, предполагам, че познавате всички тук.

Айзенхауер се усмихна едва доловимо и започна да се здрависва наред: изпълнителен директор на информационна агенция, нобелист от Института „Брукингс“ и епископ (говореше се, че предстои да бъде избран за кардинал), оглавяващ една от най-големите калифорнийски епархии.

— Та — започна той, докато навличаше белия комбинезон, маската за лице и шлема (другите вече бяха облечени в същото), — откога сте тук, приятели?

— Вчера и днес, господин президент — прошепна изпълнителният директор.

— И какво мислите за видяното досега?

В малкото помещение се възцари тишина.

— Епископе? — подкани го президентът и обърна острия си поглед към представителя на църковната власт.

— Ами… господин президент… Обезпокоително е. — Човекът се замисли. — Да, точната дума наистина е „обезпокоително“.

Президентът се извърна от човека, когото до този момент бе смятал за абсолютно невъзмутим.

— Какво са видели?

Колман беше напълно сериозен.

— Само косвени материали, сър. Предварителните доклади, някои от по-малките веществени доказателства. Снимки от местата.

— Ясно… — Той погледна към вратата, водеща към вътрешността. — Натам, нали?

— Да, господин президент.

Айзенхауер въздъхна дълбоко и кимна.

— Ами да започваме тогава.

Колман направи знак на часовия до вратата, който сложи ключ в горната от двете ключалки. Колман сложи своя в долната. Двамата ги завъртяха едновременно.

Този път Колман мина пръв.

 

 

17:20

В най-гробната тишина, в която някога бе попадал, президентът седна начело на дългата заседателна маса. Никой не поглеждаше никого. Никой не говореше, не правеше бележки и не помръдваше. Хората просто седяха, гледаха в плота на масата и се опитваха да осмислят най-незабравимия час и половина в живота си.

Айзенхауер прие предложената му от Колман чаша лимонада.

— Точно както преди решението за датата на десанта — каза той след съзнателно дългата глътка, която отпи. — Все още валеше, а аз се измъкнах в малката градинка, която имахме на Телеграф Котидж. Толкова малка, та чак да те е срам. Човек не би помислил, че ще… — Той замлъкна и се опита да прогони спомена. Едва сега осъзна, че и той е разтърсен като останалите. Споменът беше своеобразно спасение от току-що видяното. — Помня, помислих си, че ако този дъжд не спре, ако времето не се оправи… — Гласът му заглъхна. — Но решението трябва да се вземе, господа. — Чертите на лицето му се бяха изопнали от сериозността на задачата, с която трябваше да се справят. — Като си помисля колко убеден бях тогава, че предстои да взема най-важното решение в живота си. — Президентът се засмя. — Човек никога не знае. — Останалите също си позволиха усмивки, но след няколко секунди той отново ги закова с „командирския“ си поглед. — Взех го тогава, ще го взема и сега. Но преди това бих желал да чуя всеки един от вас, господа.

Тъй като, както се бе опасявал, никой не пожела да започне пръв, президентът се опита да измисли начин да отпусне присъстващите. Опитът му досега показваше, че за да тръгне дискусия в негово присъствие, винаги е необходимо да я започне някой друг, а не той. Огледа се.

Епископът? Не… Религиозните съображения можеха да сковат и него и всички за седмици наред.

Новинарят? Също не. От него всъщност се искаше просто да запуши устата на институцията, която представляваше тук.

Ученият сигурно щеше да се опита да разсъждава единствено върху техническата страна на нещата, а това бе тема, по която президентът се чувстваше неуверено.

Да, никой от тях не би поставил сполучливо началото на това заседание. Изглежда, както винаги, положението щеше да бъде спасено от излагането на старомодната, прагматична, чисто военна гледна точка.

— Заместник-министър Колман.

— Господин президент?

— Поканете онзи офицер, който ни запозна със строителните планове.

— Сър! — Колман вдигна телефона до ръката си и отдаде някаква заповед шепнешком.

Две минути по-късно в залата влезе армейски капитан.

— Капитане.

Военният застана мирно.

— Сър!

Айзенхауер се усмихна, спомняйки си хиляди като него. Хора, на които плещенето на глупости и празнословието бяха толкова присъщи, колкото хриле на гущер.

— Говорим един и същ език, капитан… ъ-ъ…

— Ван Нес, сър! Джеси Джеймс Ван Нес. Випуск 44-и на академията, сър!

— Добре, капитан Джеси Джеймс Ван Нес — каза президентът с лека усмивка. — Имам нужда от човек, който да говори ясен английски. Според мен един випускник на академията е именно онзи, който ми трябва.

Ван Нес се изпъна в още по-вдървена стойка.

— Сър! Да, сър!

— Тук сте от началото, така ли?

— Сър! Да, сър!

— Свободно, капитане! Седнете.

Колман проследи с поглед Ван Нес, който седна до него край масата. От седем години наблюдаваше този млад човек и всячески се опитваше да му помага. Заместник-министърът виждаше… потенциал в него.

Потенциал, на който сега щеше да бъде даден големия шанс.

— Господин президент, може ли?

— Да, Колман.

— Сър, бих искал да изтъкна, че капитан Ван Нес е извънредно подходящ да отговори на всички ваши въпроси. Той е участвал във всички аспекти на операция „Меджик-12“, а не само в разработване на строителните планове на бъдещата база. — Той погледна младежа. — Всъщност, аз съвсем наскоро го предложих за повишение.

Ван Нес чуваше за пръв път за това. Надяваше се президентът да не е забелязал ликуването, мярнало се за миг на лицето му.

— Добре, капитане, нека видим сега достоен ли сте да заслужите дъбовите клонки на петлиците си.

— Сър?

— Разкажете ми за Розуел.

— Господин президент, господа. Когато пристигнах на мястото в началото на юли 47-а, беше едва втория ден на работите там. Хората от военновъздушните сили се бяха концентрирали върху спасяването на корпуса на летателния апарат, а на моята група бе възложена задачата да разузнаем периметъра. Въздушният оглед подсказа на третия ден вероятност от втора катастрофа. Аз бях най-близо до нея и се озовах там преди всички останали.

— Как изглеждаше? — плахо попита изпълнителният директор на информационната агенция.

Ван Нес продължи без емоции:

— Запомних миризмата. Напомняше леш. — Оживи се, защото споменът бе толкова свеж в паметта му. — После видях диска, всъщност беше половин диск. Ударът явно е бил толкова силен, че корпусът изглеждаше разцепен на две части, както се бе забил в хребета на хълма. — Нова пауза. — Телата бяха по склона, на който бях. По всичко личеше, че едното от тях не може да е живо. Беше изкормено по цялата му дължина. Но другите две… Те като че ли седяха до първия. И когато аз се приближих до тях, стори ми се, че поглеждат към небето. А след това се втренчиха в мен.

Епископът се наведе напред.

— Какво ви накара да се приближите до тях?

Ван Нес си пое дълбоко дъх и стрелна с кос поглед Колман, който едва забележимо му кимна.

— Ами, сър, те изглеждаха съвсем миролюбиви. А аз ясно виждах, че са ранени. Едното от тях имаше изгаряния по главата, а другото държеше ръката си под странен ъгъл. Прецених, че са ранени, че имат нужда от помощ и че е най-добре да се сприятелим с тях. Поне там и тогава. — Той погледна към президента. — Сметнах, че някой от началниците ми по-късно ще реши какво да правим с тях.

Айзенхауер кимна.

— Много правилно. — После се обърна към другите: — Знаете сега за спасителните работи и за решението да се преместят оцелелите. Искам сега да се прехвърлим на пътуването до Мурок. — Никой не изрази несъгласие. — Много добре. — Той отново погледна войника срещу себе си. — Разкажете ни за атаката.

Ван Нес се поколеба.

— Господин президент?

— Колман.

— Сър, имайки предвид присъствието на…

Но Айзенхауер го прекъсна с поклащане на глава:

— Дотук им се доверихме. Нека чуят и останалото. Не можем да искаме от тях експертно мнение, без да сме им предоставили цялата налична информация.

Колман не беше убеден, но се примири.

— Първите кораби видяхме на втората нощ от пътуването — продължи Ван Нес след малко. — Ние вече си бяхме говорили какво ли ще стане, ако техните се опитат да ги спасят, но гледката на всички тези кораби…

— Представям си — промърмори ученият, правейки си бележки.

— Ами, на третата нощ те най-сетне кацнаха. Ярка светлина обля целия конвой и ние едва не се… — Той млъкна притеснен. Айзенхауер окуражително му се усмихна да продължи. — Доста се изплашихме, сър. Двигателите на камионите спряха, радиостанциите заглъхнаха, всичко електрическо блокира. Обкръжихме в кордон камиона с двамата живи. Корабът кацна в нивата, малко встрани от пътя, и те тръгнаха към нас. Онази нощ всички момчета от страната на кораба замръзнаха.

— Естествена реакция при така създалите се обстоятелства — кимна мрачно президентът.

— Не, сър — престраши се да възрази Ван Нес. — Това бяха ветерани от Пасифика. Освен това, говоря за друг вид замръзване. Повече като парализиране или нещо такова.

— Продължавай, Ван Нес — тихо каза Колман.

— Ами… стреляхме по тях и те отстъпиха назад към кораба си. Прибраха си убитите и ранените. На следващата нощ — същото. Само че този път бяхме готови за тях… Веднага щом отвориха люка или каквото и да бе онова в стената на кораба им, и ги посрещнахме със залп! Двамата в камиона направо подивяха и трябваше да ги укротяваме на няколко пъти с прикладите. После млъкнаха. След това не ни създаваха неприятности. — Той замълча, напълно вживян в спомена. — А после… после техниците имаха цяла камара марсиански крайници, от които да си избират.

Епископът гледаше надолу с пребледняло лице.

Айзенхауер се наклони напред, съсредоточен повече върху човека, отколкото в думите му.

— Сменихме тактиката. Започнахме да се крием нощем и да пътуваме за кратко през деня. Сменяхме посоката по случаен начин и само гледахме да не се отклоняваме много от курса към базата. И внимавахме да ги пресрещаме с огън, преди да са вкарали в действие онзи парализиращ лъч. — Ван Нес изведнъж заговори тихо: — И въпреки това, загубихме няколко момчета. После докторите казаха, че било някакво радиационно отравяне. Говоря за онези, които бяха поразени от лъча повече от веднъж.

— Проклети мръсници — прошепна Айзенхауер.

— Боже Всемогъщи — прекръсти се епископът.

Ван Нес ги прекъсна:

— Но те не можаха да освободят своите, господин президент. И аз най-тържествено ви обещавам, че никога няма да ги получат, поне докато…

— Извинете ме, господин президент — тихо се обади изпълнителният директор. — Капитан Ван Нес, опита ли се някой от вас да поприказва с тях? Да разбере какво всъщност искат от нас? Да преговаря?

Ван Нес погледна към Колман, който му даде разрешение с кимване.

— Не, сър. Ще ви кажа и друго: аз никога не съм преговарял с малките жълти негодници, които се опитаха да убият мен и другарите ми в Пелелю, Улити и Нгулу… Сър! — Той тежко въздъхна. — Просто си свърших работата, изпълних дадените ми заповеди и се грижих за моите хора. — Гневът, който се излъчваше от него, сякаш идваше на вълни и запълваше пространството между младия капитан и новинаря.

Айзенхауер видя болката и яростта по лицето на младия офицер.

— Довършете, господин Колман.

— Сър. Когато докарахме пришълците на мястото, където тогава се намираше старата база Мурок, поставихме ги под охрана в един от подземните ракетни силози. Всяка нощ над тях патрулираха изтребители, за да попречат на извънземните да кацнат с корабите си. — Той се замисли за миг, за да подреди спомените си. — Загубихме прекрасни другари в тези въздушни сражения. Чудесни момчета, асове от войната в Тихия океан… — Гласът му набираше сила. — Не знам, те може и да имаха онзи ужасяващ парализиращ лъч, или както и по дяволите да го наричат, но кървят като животни, като ги улучиш от петдесет метра. А и корабите им се пръсват много красиво, ако ги улучиш с ракета въздух-въздух… Както и да е, устоявахме на атаките им, но всеки ден те навлизаха все по-близко и по-близко. Сякаш някой ги насочваше. Първо сметнахме, че причината е в онези диаманти, които взехме от тях, но техниците казаха, че не било възможно. На петия път, когато ги претърсихме голи, открихме у тях някакво насочващо устройство, което се разглобяваше на малки части. Веднага им го конфискувахме. Още същата нощ атаките им загубиха остротата си. И се разредиха — до към три-четири месечно. Да не говорим, че и точността им спадна.

— Бих искал да видя това устройство, господин заместник-министър — живо се обади ученият.

Колман се усмихна като изпечен бюрократ.

— За съжаление, сър, беше счетено за опасно да се разрешава сглобяването на това устройство. Всеки негов блок бе внимателно изследван, фотографиран, начертан, и в крайна сметка даден на различни членове от екипа. Те бяха задължени да ги носят в себе си през цялото време и на всяка цена да се противопоставят на опитите устройството да бъде сглобено наново.

— И все пак бих желал да разгледам поне един от компонентите.

Колман сви рамене.

— Капитан Ван Нес?

Ван Нес кимна, разхлаби вратовръзката си и свали от врата си нещо, капсуловано в прозрачна пластмаса. Подаде го на учения, който използва очилата си вместо лупа.

— Капитан Ван Нес?

— Да, господин президент? — Ван Нес прибра отново ризата си.

— Капитане, ще ви помоля да направите може би най-трудното нещо, което ви се е налагало в живота. Или някога ще се наложи.

— Да, сър.

Айзенхауер си пое дълбоко дъх и се облегна на стола си.

— Капитане… — каза той в мига, в който адютантът му отиде до вратата, за да получи радиограма от щаба на върховното командване. — Капитане, опитайте се да забравите за момент личните си чувства и да угасите напълно справедливия си гняв. Защото държа да помислите върху това, което ще ви попитам, без емоции и страсти.

— Ще се опитам, сър — обеща Ван Нес и усещайки прикованите върху него погледи на всички край масата, се постара да прогони от главата си всички странични мисли.

— Капитан Ван Нес, предполагам се досещате каква е крайната цел на това съвещание?

— Така мисля, сър.

Айзенхауер се поколеба.

— Добре… По ваше експертно мнение, основаващо се на седем години беззаветна служба на вашата родина, както и на редовното излагане на… — Той се обърна за помощ към Колман. — … как ги нарекохте?

— ИБЕ, господин президент.

— Да, видях това съкращение в един от докладите. — Той отпи глътка от лимонадата. — Та, капитане, според вас следва ли извънземните биологични единици да бъдат екзекутирани или трябва да продължим научната програма и дори да я ускорим?

Мина повече от минута преди Ван Нес да отговори.

— Сър! Мога да кажа само следното. Държим в ръцете си двама малки мръсника. Приятелите им продължават да си ги искат. Вярно, че вече не се опитват да ги отвлекат така стръвно, но аз знам, че са някъде там и само дебнат да направим грешка. — Кратка пауза. — За мен това е възможно най-добрата причина да ги задържим. Моите разбирания са, че това е най-добрият ни шанс да си го върнем за онова, което сториха на нашите.

Айзенхауер видя кипящата омраза в погледа на офицера. Продължаваше да гледа в очите му, когато адютантът му подаде бележка.

— Господин Колман, както изглежда пресата е надушила моето отсъствие от ранчото Смоук Трий — каза той след като прочете бележката.

Думите му разтревожиха Колман.

— Веднага ли ще трябва да тръгнете?

Президентът погледна адютанта си, който изглеждаше обезпокоен от развитието на събитията.

— Не, първо ще приключим тук — каза той и стана от стола си. — По един или друг начин. — Обърна се към адютанта си. — Шърм, измислете там някакво обяснение.

Адютантът кимна.

— Ако някой държи да научи точната причина, ще споменем, че се е наложило спешно да посетите лекар.

Айзенхауер трепна.

— И да ги оставим да си мислят, че съм получил сърдечен удар? Не, по дяволите, не! — Той се усети и се обърна към епископа: — Извинете ме, моля.

Президентът изкриви лице, спомняйки си болката, притеснението и усложненията, свързани с опазването в тайна на сърдечния пристъп, който бе получил пред шест месеца и който засега бе останал неизвестен на обществеността. Тогава светът бе в криза — както и сега — и моментът не бе никак удобен да се дава повод на руснаците да си въобразяват, че Америка е слаба, уязвима и без ръководство.

Айзенхауер бе готов почти на всичко, за да избегне това. Но нямаше нужда да се лъже или да се хвърля завеса на пълна секретност. Можеше да се спомене нещо от рода на „приоритети на националната сигурност“ или „предпазни мерки, продиктувани от здравия разум“.

Формулировки, които вероятно щяха да бъдат използвани и във връзка с решенията, които предстоеше да се вземат днес.

— Ако изобщо се стигне дотам да се обяснява — нареди президентът, — нека бъде посещение при зъболекаря. — После се обърна към Колман. — Искам да ги видя, преди да продължим.

Колман стана и показа, че ще върви напред.

Айзенхауер спря на прага и се обърна към Ван Нес:

— Капитан Ван Нес?

Младият офицер скочи и зае стойка мирно.

— Сър!

— Изказвам ви най-сърдечна благодарност от името на американския народ. Вие сте служили по образцов начин на родината си и сте платили жестока цена. Искам да ви изкажа признателност по по-официален начин. — Той се замисли за малко и тръгна след групата. — Ще приема като личен комплимент, ако оцелелите от вашия екип — говоря за онези, които все още работят за проекта, естествено — бъдат мои гости на скромното барбекю парти, което смятам да дам утре вечер.

— Господин президент, сигурен ли сте, че… — Адютантът замлъкна, заставен от погледа на шефа си.

— Те заслужават това признание, Шърман. Макар и да не можем открито да заявим защо. — Той мина през вратата, а усмихнатият Колман я затвори след него.

И тримата не пророниха дума, докато пресичаха базата в посока към специално охраняваната зона.

— Колко приблизително ще ни струва проектираната нова база в Невада? — поинтересува се президентът, когато минаха през първата от трите врати.

— Малко над триста милиона долара, господин президент.

— Астрономическа цифра — прошепна президентът и видимо се притесни, когато видя изненадата в погледите на двамата си спътници. — Съжалявам — засрамено додаде той.

— Мога да ви дам план-сметката, разбита по пера, сър.

Айзенхауер поклати глава.

— По-късно, Колман. Може би утре вечер, след барбекюто. Нали ще бъдете мой гост в Смоук Трий?

— Благодаря, господин президент. — Колман не криеше задоволството си от неочакваното развитие на нещата. — Да помоля ли доктор Буш да се погрижи специално за…

— Оставете го да си почине — каза президентът в началото на дългото стълбище, което се губеше надолу в подземията на базата. — Освен това… мисля, че вече е време да сложа мой човек начело на този луд проект. — Той поспря, за да си поеме дъх. — Буш е човек на Труман. Имам нужда от някой, който да е лоялен към мен.

„Докъде мога да натискам? — питаше се Колман. — Да не прекаля!“

— Мога да ви препоръчам няколко много надеждни мъже, господин президент.

Айзенхауер поклати глава. Това стълбище започваше да му се струва безкрайно.

— Не обичам играчите, Колман. Ако получите тази работа, не искам недомлъвки, ясен ли съм?

Този път Колман си позволи да се усмихне открито:

— Напълно, сър.

— Искате ли работата?

— Да, сър!

— Тогава предвидете асансьор в новата база, дявол да го вземе!

Когато слязоха долу, пропуснаха ги в малката стая за наблюдение, представляваща умалено копие на онова, което след години щеше да бъде построено в невадската пустиня.

— Господин президент, представям ви капитан Луис Маккътчън — надзирател на двата обекта.

Айзенхауер стисна ръката на мъжа пред себе си.

— Създават ли ви проблеми, капитан Маккътчън?

Маккътчън беше подготвен за идването на президента. Репликите му бяха внимателно редактирани и запаметени.

— Би било по-лесно, ако можехме да разговаряме с тях, господин президент. Всъщност през по-голямата част от времето те са доста игриви.

Колман кимна и Маккътчън дръпна завесата от прозореца.

— Господин президент, представям ви Джо и Макс Грей.

Айзенхауер направи крачка напред и приближи лицето си максимално до стъклото, за да надникне в помещението от другата страна.

Остана загледан така близо петнайсет минути, без да продума през цялото това време. Единствено очите му се мърдаха, следейки изпълненията на двете привидно безобидни същества, които си играеха под слоя пясък, покриващ пода на залата.

— Господин Колман? — прошепна той накрая.

— Сър?

Без да отмества поглед от търкалящите се в пясъка пред него същества, той заповяда:

— Искам всички да подпишат декларации за неразгласяване на служебна тайна, да бъдат инструктирани в съответния смисъл и да бъдат върнати по поделенията, от които са дошли с изказване на президентска благодарност.

— Да, сър.

Колман отиде при телефона, за да се разпореди, а адютантът застана до своя шеф пред прозореца. Президентът гледаше захласнат.

— Но, господин президент, вие трябва да вземете решение. Какво ще правим с… — Не беше необходимо да жестикулира, за да покаже кого има предвид.

— Взех решението, Шърм. — Той погледна към Маккътчън. — Мога ли да вляза там?

— Абсолютно, сър — каза Маккътчън и застана до президента. — Абсолютно.

 

 

Два пъти през последните два часа шум от спалнята принуждаваше новоизбрания президент да спира разказа си. Той замръзваше по заповед на безмълвно вдигания пистолет в ръката на Грег. Когато ставаше ясно, че няма да бъдат обезпокоени, същият пистолет даваше знак разказът да продължи.

Беше разказал всичко с прости думи, сякаш рецитирайки по памет кристално ясните си спомени, които изглеждаше невъзможно да са отпреди близо петдесет години. Не украсяваше разказа с нищо, не изказваше лично мнение, не заемаше страна и не правеше преценка кой е бил крив и кой прав. Просто разказваше на безстрастния слушател пред себе си.

— На следващата нощ отидохме в ранчото на президента на барбекю парти. Айк дори ни връчи специални грамоти за образцова служба. Спомена се, че в местните вестници се появило съобщение — без никакви подробности, естествено… Три месеца по-късно беше направена първата копка на Дриймланд — онова, което медиите нарекоха „Зона-51“. Година по-късно Айк получи нов сърдечен удар — този път прекалено тежък, за да се потулват нещата. Започна да прехвърля все по-голяма част от работата си на други, в това число и „Меджик“. Колман стана шеф на „Меджик-12“ с почти неограничена власт, а аз бях повишен в негов адютант. — Той спря. — Това е. — Но безизразните очи и обвинителното мълчание от страна на госта изискваха още. — Ъ-ъ… през 1968-а се уволних — неохотно продължи Ван Нес. — Всички членове на екипа с трицифрени номера, имахме възможност да сменим имената си. Някои дори се съгласиха да поемат експериментален препарат, разработен в резултат на сътрудничеството с извънземните. Беше нещо като… мощен хипнотик, позволяващ подмяна на част от истинската памет с измислена. Това ме плашеше, а и понеже имах други планове, аз отказах.

— За разлика от Маккътчън — вметна Грег.

Ван Нес отмести поглед при спомена за убития си приятел.

— Той чувстваше, че моралните му принципи един ден ще го принудят да разкрие истината. Открито споделяше мнението си, че според него има нещо принципно нередно в онова, което правим. — Ван Нес въздъхна дълбоко. — Казваше, че имал кошмари, в които сънувал крайниците на другите извънземни — убитите — да плуват във въздуха пред него. И да го обвиняват… Така казваше.

Грег трепна.

— Значи сам е решил да приеме хипнотика?

Ван Нес се поколеба, но отговори:

— Беше… ъ-ъ, беше решено от други за негово добро.

Грег остана загледан към пода. Изминаха няколко минути.

— Довършете — късо нареди той.

— Ами… благодарение връзките на Секретаря, се откриха възможности за политическа кариера. И това ни довежда до настоящия момент.

— Пропуснахте някои неща — наклони се напред Грег.

Ван Нес го изгледа продължително.

— Знаете всичко, така ли?

Грег не му отговори директно. Вместо това каза:

— Времената се променили и черните операции с публичен бюджет постепенно започнали да излизат от мода. Все повече и повече хора се интересували какво се случило в Розуел, Ню Мексико, по онова време. Приет бил Закона за свобода на информацията, започнали слушания в конгресни комисии и исковете на организации като Обществото „Фрийдъм Ридж“ вече трябвало да се вземат по на сериозно. — Той замълча, обмисляйки последния си аргумент. — Нещо трябвало да се направи.

Ван Нес неспокойно погледна часовника си.

— Скоро ще съмне. Ако още не е. По-добре да…

— И така — прекъсна го Грег, — се родил този замисъл. Идеалният двоен план. Да се признае, неохотно, разбира се, онова, което всички подозирали. Да „изтече“ информация към Меган Търнър, достатъчна, за да бъде накарана настоящата администрация да излъже… след което щяла да бъде поставена в още по-неудобно положение от „новоизтеклата“ информация. Или да каже истината и да се опита да обясни защо е била продължавана лъжата през последните четири години на сегашното управление. Впечатлен съм.

Ван Нес въздъхна.

— Майк Колман беше искрен в желанието си да извоюва освобождаването на ИБЕ-тата. Той… Ние, чувствахме, че това е единственото справедливо разрешение на…

Грег скочи на крака и безцеремонно заби дулото на пистолета в окото на новоизбрания президент на Съединените щати.

— Стига лъжи — изръмжа той с дрезгав шепот. — Край, ясно ли е? — Очите му се присвиха от ярост, прекалено силна, за да я изрази с думи. — Сега просто кимни с глава за истината или умри в името на лъжата. Ясен ли съм?

Облян от внезапно избила по тялото му пот, Ван Нес бавно кимна.

— Планът е бил двоен, нали?

Бързо кимване.

— Първо, да се подкопае доверието в настоящата администрация, нали?

Кимване.

— Второ, да се унищожи всеки, който би могъл да те свърже по някакъв начин с „Меджик-12“. Всеки, който би представлявал заплаха за кандидатурата ти. Всеки… Кери, Маккътчън, Килбърн… — къса пауза. — И най-вече Джо и Макс.

Колебание. Пистолетът се заби още по-силно в окото на бъдещия президент. Колебливо кимване.

— Разбира се — каза Грег и отслаби натиска. — Дори да не се бях натъкнал на тази история и да не бях разкрил ролята на определени лица в нея, администрацията щеше да разпореди ликвидирането им, щеше да прикрие нещата по някакъв начин и щеше да организира прехвърлянето на вината върху предишната администрация, предполагам.

Кимване.

— А „Меджик“? Какво стана с проекта?

Ван Нес си пое дълбоко дъх и се опита да измисли убедителна лъжа. После изведнъж го обзе спокойствие. Беше разбрал, че макар човекът пред него да е напълно способен да го убие, ще го направи само ако му бъде даден повод. Нещо, което той, Ван Нес, нямаше да направи.

— Джо и Макс ставаха все по-малко полезни през последните години — каза той шепнешком. — „Меджик“ в момента се занимава само с технологията. Приносът в това отношение е обект на приватизация.

— Естествено, как иначе — иронично вметна Грег.

— Нямате представа, господин Пикаро, в колко голяма степен дължим прогреса си през последните години на хесперианската технология.

Думата накара Грег да го погледне по-внимателно.

— И Секретаря използва тази дума.

— Хеспериани ли? — Ван Нес се усмихна. — Идва от Hesperos Astor. Което означава Източна звезда. Астрономически жаргон за Венера.

— Прекрасно — кимна Грег.

Ван Нес продължи:

— Техният принос започва от космическия скок в микроелектрониката през устойчивите на удар пластмаси до ваксините против болести. Те дори познават процес, позволяващ им да произвеждат идеални изкуствени диаманти, при това с такова качество, че са неразличими от най-добрите естествени образци. — На устните му беше пропълзяла усмивка. — Всеки от нас разполага с комплект такива като осигуровка при излизане в пенсия. — Късо изсмиване. — Сред нас ги наричаме части от „Колекцията Джайънт Рокс“, заимствайки името от конференцията на НЛО-ентусиастите край Мурок през 54-а. — Той поспря, спомняйки си блестящите камъни. — Само че така и не успяхме да ги докараме на форма. Винаги се получаваха подобни на камъчета. — Усмивката изчезна. — Уверявам ви, че напълно се възползвахме от Джо и Макс.

Възползвахме е точната дума — промърмори Грег.

Подмятането разсърди Ван Нес.

— А вие как щяхте да постъпите? Кажете ми, господин Пикаро, по какъв начин щяхте да се държите хуманно с малките ИБЕ-та? — Емоцията го накара да забрави за ситуацията, в която се намираше, и той стана, правейки заплашителна крачка към въоръжения си посетител. — Бяха изминали само две години след Втората световна война и всички вярвахме, че е неизбежна нова, трета, атомна война — този път срещу руснаците. Кажете ми с вашия идеализъм и прозрение, как трябваше да постъпим? Когато си сложил ръка на извънземни същества с явно превъзхождаща ни технология? При това същества, убиващи твоите другари по оръжие, оцелели като по чудо след войната, за да намерят смъртта си само дни след нейния край! Господи, човече! Нали не си повярвал, че сложихме край на всичко, като намерихме устройството им за насочване? — задъхан и почервенял, забравил опасността, която го застрашаваше, Ван Нес създаваше впечатление, че казва истината. — Онези не са спрели да търсят Джо и Макс! Търсят ги сякаш… сякаш изпитват органическа нужда да ги намерят. Без устройството обаче им е по-трудно, а и ние им подхвърлихме няколко заблуждаващи следи. И въпреки всичко, те не са се отказали! Разделили са планетата на квадранти и систематично я претърсват. И дори се връщат там, където вече са минали. — За пръв път новоизбраният президент говореше с увереност. — Но сега вече ги разбираме, знаем кога и къде ще се появят, готови сме да ги посрещнем и ако се наложи — да ги отблъснем. — Той несъзнателно вдигна поглед към тавана, сякаш търсейки с поглед противника. — Тяхната технология е несравнима с нашата. Но корабите им генерират топлина, когато навлизат в атмосферата, позволяват да бъдат засечени от нашите радари — естествено, ако знаеш какво да търсиш — и са далеч от това да останат невидими, особено на ниски височини. По правило разполагаме с аванс от поне двайсет минути, преди да се появят над главите ни. — Той обърна строг поглед към крадеца пред себе си. — Както и с мощни експлозиви, способни да ги унищожат. — Сви рамене. — Докато търсят не където трябва, ограничаваме се само да ги сплашваме. Но ако някога надушат Дриймланд, тогава… — Мълчанието му означаваше едно: смърт. Бъдещият президент злобно се засмя: — Нямах желание да предавам Джо и Макс преди половин век, нямам го и сега. — Ново засмиване, този път саркастично. — Без значение колко случая на наблюдение на НЛО ще бъдат изнесени в програми като тази на госпожица Търнър.

Грег поклати глава.

— Невероятно — прошепна той, внезапно почувствал безкрайна умора, просмукала се в цялото му същество.

— О, не — възрази Ван Нес, — напълно вероятно. И мисля, че ти си сред малцината, способни да разберат това по-добре от останалите. — Той спря, за да си поеме дъх. Когато заговори отново, вече беше пак възрастен човек, може би не напълно успокоен, но твърдо решен.

— И все пак, господин Пикаро, вие не отговорихте на въпроса ми? — продължи той, връщайки се към официалния тон. — Как бихте постъпили? Ако приемем, напълно хипотетично, разбира се, че ви възложа пълната отговорност? Какво ще направите? — Гневният мъж пред него отговори с мълчание. — Щяхте да защитите родината си! — натърти Ван Нес. — Както постъпих аз. Щяхте да имате на разположение часове за вземането на необратими решения, а не години, колкото ви биха били нужни. Щяхте да се погрижите убиването на вашите другари от пришълците да изглежда като случайни нещастни случаи по време на изпълнение на служебния дълг. Щяхте да стреляте пръв, щяхте да прикривате истината, щяхте… — Той се поколеба за миг. — … да ликвидирате онези, които се налага. Щяхте да правите онова, което се иска от вас.

Той рухна обратно в креслото и избърса лицето си с кърпичка.

Грег дълбоко въздъхна, сякаш опитвайки се да отрече необоримите истини в купчината лъжи, изречени от устата на бъдещия президент.

— Петдесет години! — тихо изрече той. — И аз видях с очите си, че не хеспериани убиха Джек Кери и момичето му. И пак не те се опитаха да убият мен и Меган Търнър.

Ван Нес тъжно кимна.

— Една последна истина, господин Пикаро. — Той поспря, за да събери мислите си. — Трябваха ни над двайсет години, докато настроим комуникацията с хесперианите. Едно от първите неща, които научихме веднага след това, бе, че те са социализирани същества. И толкова силно са свикнали с живота в общността, че са готови на всичко, за да предотвратят смъртта на един от своите. Джо и Макс ни разказаха, че са почувствали — физически и психически — смъртта на техните другари, загинали при опитите да ги освободят. И че това едва не е убило и самите тях… Доколкото ни е известно, пристигането им тук, на Земята, е случайно — неизправност в двигателя, довела до катастрофата край Розуел. Но инстинктивното ни решение да ги задържим, прибързаните решения, за които се опитах да ви обясня, че сме били принудени да вземем, доведоха до… — Гласът му заглъхна. — Секретаря го наричаше „състояние на война“. Двете страни всъщност изпробваха защитата на противника. Изучаваха, анализираха наученото и се адаптираха към своя противник. Но нито те, нито ние се осмелихме да започнем открити бойни действия.

— Залогът?

Ван Нес кимна.

— За нас, това бяха два и половина милиарда думи. За хесперианите… — Той се засмя. — Джо и Макс. И не знам, но май техният залог би представлявал по-голяма лична загуба, отколкото пожертването на тогавашното население на земята.

Той си пое няколко пъти дълбоко въздух, разглади смачканата и подгизнала в пот копринена риза върху тялото си и оправи гънките по панталона си, който така и не бе успял да събуе.

Грег само поклати глава.

— Значи всичко е било само въпрос на състрадание? — горчиво произнесе той. — В името и за добруването на обществото!

— Не, всичко беше въпрос на необходимост! — Ван Нес погледна крадеца право в очите, видя, че човекът пред него е изпълнен със съмнение и въздъхна: — Доколкото си спомням — произнесе той с делови тон, — споменахте нещо за списък.

Грег изгледа изучаващо политика, сложи пистолета в скута си и извади от джоба си напечатан лист хартия. Подаде го на бъдещия президент.

— Този пункт не подлежи на договаряне.

Ван Нес се засмя, намери очилата си и ги сложи.

— Глупости, господин Пикаро — възрази той и започна да чете. — Научих от Секретаря и трябва да отбележа, че това е единственото, в което се оказа напълно прав… — Той започна да чете. — … че всичко е въпрос на сделка.

Бележки

[1] Чарлз („Чък“) Йегър (р. 1923) — американски пилот изпитател, станал първият човек преодолял на 14 октомври 1947 г. звуковата бариера с експерименталния самолет X-1 на височина 12000 м; Гордън Купър (р. 1927) — пилот изпитател, инженер по аеронавтика, служил в Едуардс до 1959 г., когато станал член на първата група от седем американски астронавти, готвещи се за полет в Космоса. Направил през 1963 г. 22 обиколки на Земята и приземил се на ръчно управление след повреда в автоматичната система за спускане. — Б.пр.