Включено в книгата
Оригинално заглавие
Headwind, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 5 гласа)

7

Ларами, щат Уайоминг

Понеделник, 05:00 ч

Заместник-деканът по учебната част на Уайомингския университет дръпна одеялото от очите си и подозренията й се потвърдиха — наистина се разсъмваше. Тя дръпна завивката още малко, изпробва с нос хладния въздух в стаята и отвори око колкото да види часовника и други смътно познати предмети от обзавеждането, преди да се запита къде е… и с кого.

Джей! При тази мисъл я обля топла вълна. Както винаги, той я беше прегърнал насън, с длан върху гръдта й.

Тя отново се зави презглава и заспа.

Когато доктор Линда Колинс се събуди повторно около шест и половина, из въздуха се носеше мирис на бекон. Докато се протягаше с наслада, тя чу как в кухнята Джей полага усилия с минимум шум да приготви закуска за чревоугодници. През вратата на спалнята долиташе някакъв тих звук, който незнайно защо разбуждаше у нея келтски асоциации.

Не е честно, помисли си тя, после духна от лицето си кичур руса коса и седна. Може да яде каквото си иска, без да наддаде и грам.

Любимата му закуска беше яйца по бенедиктински, чаша шабли и няколко резенчета препържен бекон. А отгоре на всичко готвеше по-добре от нея.

Из въздуха се носеше и лек сладникав мирис на дим, вероятно от камината в малкия хол. През зимата и двамата обичаха огъня, особено когато горяха ароматните борови цепеници, които бяха донесли от Таос, Ню Мексико.

Линда се измъкна от леглото, навлече зелен копринен халат и омота хлабаво колана около кръста си. Джей имаше лекции чак късно следобед, а тя си бе взела свободен ден. Нищо не им пречеше да прекарат следващите няколко часа в леглото. След закуска, разбира се. От опит знаеше, че за това е необходимо само да остави халата лекичко да се разтвори над гърдите й, докато става от масата. Зърнеше ли подобна гледка, Джей пак щеше да я грабне на ръце и да се отправи към спалнята. Той беше невероятен любовник, съсредоточен изцяло върху нейното удоволствие, сякаш собствената му радост от секса зависеше единствено от висините на екстаза, до които успяваше да я тласне.

Тя се усмихна и захапа нокът. Чувстваше се изкусителна и порочна и се питаше дали има изгледи бурната им шестмесечна връзка да се задълбочи. На зрялата възраст от четирийсет и две години, уморена да бъде разведена, вече беше готова за това.

Но той си оставаше загадка.

Линда прекрачи в кухнята и спря напълно озадачена.

— Джей.

— Да — отвърна той, без да я поглежда.

— Защо си облечен, скъпи? В матрака все още има няколко здрави пружини.

Тя пристъпи зад него и леко го прегърна през кръста.

Джей се обърна с усмивка — същата печална уязвима усмивка, с която я бе привлякъл при първата среща.

— Да хапнем, Линда — каза той с типичния си отмерен говор, в който всяка дума се наместваше подир другата разсъдъчно и спокойно. И добави: — А след това трябва да поговорим.

— За какво?

Тя мина пред него и посегна да притегни устните му към своите, но той се отдръпна.

— Не… нека най-напред да закусим.

Линда се вгледа в очите му, но той извърна лице. Обзе я лека тревога.

— Не искам да закусвам. Искам да знам какво става.

— Линда, нека просто да седнем и…

— Не, по дяволите! — повиши глас тя. — Когато една жена стане от леглото на любовника си и го завари облечен и сдържан, изобщо не й е до ядене. Как тъй „трябва да поговорим“? Изведнъж не искаш да ме целуваш, а да приказваш. Какво ти е? Да не ми се сърдиш за нещо?

— Не! Разбира се, че не.

— Тогава какво? Кажи ми — настоя тя, усещайки как я поглъща вълна от неудържима паника.

— Сега ли? — попита той, сякаш се надяваше Линда да възрази.

— Сега! — отвърна категорично тя, макар че изведнъж я обзе колебание дали иска да знае. Вече бе виждала в очите му това унесено изражение, когато призраците на миналото се събираха в стаята около тях.

Той кимна, намали пламъка под тигана с холандски сос, избърса ръце и я прегърна, но не много силно.

— Линда, аз… много е трудно, но трябва да напусна Ларами.

Какво? Защо? Да не си сторил нещо ужасно, без да знам?

— Не.

— Джей! Опомни се, скъпи. Канят се да ти предложат постоянно преподавателско място, а аз вече се утвърдих и не искам да напускам.

— Ще приема предложението да преподавам в един малък колеж в Канзас.

Тези думи я зашеметиха.

— Подал си молба, без да ми кажеш?

— Исках да ти кажа, Линда, но…

— Юридически ли е колежът? Право ли ще преподаваш? — попита сдържано тя, полагайки усилия да се овладее.

Той поклати глава.

— Общообразователен курс. Търговско право.

Тя го пусна и се отдръпна с пламнали очи.

— Точно това преподаваш и тук! Ако беше… ако се канеше да започнеш отново юридическата си кариера…

— Все още мога да практикувам в Тексас. Възстановиха ми правата.

— Но… защо в Канзас, щом не е заради правото? Разбери, Джей, не искам да се местя, тук ми харесва… — Внезапно Линда ахна и вдигна ръка към устата си. — О, боже, ти… ти ме зарязваш, нали? — възкликна тя и го прониза с поглед.

— Не, аз… това е ужасна дума, Линда. Просто… взехме да ставаме прекалено близки.

— О? — враждебно изрече тя. — Прекалено близки? Какво точно означава това? Може би както преди малко? От физиологична гледна точка не ми се вярва да бием този рекорд!

Той наведе глава.

— Линда, ти значиш много за мен.

— Тогава… защо?

Няколко секунди Джей продължи да се взира в пода, движейки безпомощно пръсти. Сякаш цяла вечност мина, докато най-сетне вдигна глава.

— Защото не мога да я прогоня от мислите си, когато те прегръщам. Едва ли някога ще успея да се освободя. Не ти трябвам такъв.

Тя смъкна халата, замери го и тръгна гола към спалнята да си събере дрехите. Яростен и обиден, гласът й продължаваше да кънти през отворената врата:

— Мътните да те вземат, Джей! Ти изобщо нямаш представа какво ми трябва.

Тя изчезна зад преградната решетка, сетне отново дотича, грабнала сутиен и малка рамка с фотография на руса жена върху планински склон. Вятърът развяваше косата й, а унесените очи гледаха към нещо далечно и незнайно встрани от обектива.

— Дръж! — изръмжа Линда и блъсна рамката върху гърдите му. — Адски съжалявам, че е мъртва, Джей! Наистина! — Беше стиснала гневно зъби и от очите й бликаха сълзи. — Но знаеш ли какво? Ако щеш вярвай, още си жив и имаш толкова много за даване! По дяволите!

Тя се завъртя и пак изтича в спалнята, а гневните думи продължаваха да се сипят.

— Ти не си виновен за нейната смърт, Джей! Дал си й всичко. Но отговаряш за собствения си живот и ако не го изживееш, никой не може да ти помогне!

Джей бавно пристъпи към вратата на спалнята.

— Линда, моля те…

Линда се обърна.

— Недей да ме линдосваш! По дяволите, Джей! — Тя набързо обу гащичките и джинсите, закопча блузата, пъхна сутиена в сака си и нахлузи обувките. — Слушай, ако един ден решиш, че в този живот има и нещо друго, освен да клечиш на гроба й и да плачеш, обади ми се. Може още да съм на разположение. А може и да не съм.

— Просто ми е нужно още малко време — каза той.

— Не! Нужна ти е привързаност. Към живота. Към определен град и колеж. Може би към някоя нещастна жена, която от месеци ти се хвърля на врата, топли ти леглото и… и… те обича!

Тя се помъчи да удържи риданията, но не успя.

— Толкова съжалявам, Линда.

— И аз — каза след малко тя, бършейки мокрото си лице с хартиена кърпичка.

Той изпрати Линда до изхода и задържа вратата, когато тя я дръпна с всичка сила и се завъртя към него.

— Може и да съм била влюбена в теб, Джей, но не мога да живея в компанията на призрак. Трябваше да си падна по някой прост каубой със стар пикап и мозък колкото на пиле. Поне щях да зная, че няма да ме зареже до следващото родео.

Тя издърпа вратата от ръката му и я затръшна. Джей я чу как влиза в колата си. Писъкът на рязко потеглящи гуми се смеси с телефонен звън.

Джей бавно се върна към кухнята, опитвайки се да не обръща внимание на телефона. Искаше му се да знае как да открива утеха в бутилката, когато животът стане мъчителен. Но открай време мразеше пиянството. То не решаваше нищо. На сутринта болката пак се завръщаше, само че съпроводена от махмурлук.

Накрая той грабна слушалката, за да сложи край на звъненето.

— Да!

— Джей? Джей Райнхарт?

Гласът му се стори смътно познат.

— Да. Кой се обажда?

— Твоят бивш старши съдружник и работодател, Джей. Джон Харис.

В главата на Джей избухна водопад от разтърсващи спомени.

— Господин президент! Какво… Искам да кажа…

— Вече отдавна не съм в Белия дом, Джей. Наричай ме просто Джон, ако обичаш.

— Да, сър… Джон. Как си?

— Същото щях да те питам и аз, Джей. Карън добре ли е?

От името на мъртвата му съпруга по жилите на Джей препусна вълна адреналин.

— Не, Джон… не е добре.

— Какво има?

Той преглътна мъчително, преди да отговори. Би трябвало да спести на Джон Харис отговора, но в изричането на истината имаше някакво извратено удоволствие, сякаш си отмъщаваше на света за нейната несправедлива смърт. Знаеше много добре какво смущение предизвиква у събеседниците.

— Карън е мъртва. Почина миналата година.

— О, Джей, толкова съжалявам. Не знаех. Внезапно ли стана?

Не можеше да се удържи. Усети как думите излитат като шрапнелен изстрел срещу съдбата.

— Всъщност тя се самоуби, Джон.

— О, не!

— Беше на постоянна терапия, но накрая…

— Заради дългогодишните жестокости на първия й съпруг — вметна Харис.

— Да.

— Джей, извинявай, че бръкнах в раната.

— Нямаше откъде да знаеш. Просто днес имам лош ден. — Джей въздъхна дълбоко и си наложи да отвори очи. — Е, господин президент, какво ново около вас?

— Здравата съм загазил. — Джон Харис обясни положението накратко и изтъкна най-неотложния въпрос: какво да се предприеме във връзка със заповедта, която несъмнено го чакаше в Рим. — И тъй, искам да те наема за свой адвокат, Джей, ако можеш да си вземеш няколко дни отпуск.

— Искаш да наемеш мен?

— Точно така.

— Когато разговаряхме за последен път, ти беше в Овалния кабинет, а аз току-що бях изхвърлен от съда в Тексас и лишен от юридическа правоспособност.

— Вече няма значение, нали? Така или иначе, нямаш разрешително да практикуваш в Италия. Можем да наемем местен адвокат, който да изпълнява твоите нареждания, но се нуждая от опита ти в международното право. Запознат ли си със случая „Пиночет“?

— Разбира се. Следя всички новости. Сам не зная защо, след като е очевидно, че никога вече няма…

— „Няма да практикувам“, това ли щеше да кажеш?

— Да — отвърна Джей.

— Е, ето ти шанс.

— Ама че съвпадение. Да се обадиш точно сега!

— Защо?

— Миналия месец получих известие, че срокът е изтекъл и ми възстановяват правото да практикувам.

— Добре.

— И ако не съм го казал… Джон, искрено съжалявам, че те подведох в самото начало на мандата.

— Всичко ти е простено, стига да ми помогнеш сега.

Джей разтърка челото си. Из мозъка му още бушуваше вихрушка от вълнения, мисли и тревоги. Имаше да води лекции, но се канеше да напусне. Трябваше да задържи Линда, но вместо това я остави да си замине. А шансът да практикува отново беше илюзия. В правния занаят никой не уважава един низвергнат съдия.

— Добре — чу той собствения си глас. — Какво мога да сторя?

— Не, Джей, въпросът е какво мога да сторя аз. Ситуацията е динамична, променлива и от Министерството на правосъдието вече ме уведомиха, че няма да ми осигурят правна защита.

— Добре. Най-напред трябва да седна и да помисля, после да включа компютъра и да проверя дали си спомням правилно една подробност от италианската съдебна процедура.

— Колко време? Да чакам ли на телефона?

— Да. Пет минути. Може би четири. Не изключвай.

— Няма, Джей. Само имай предвид, че сме едва на петнайсет минути полет от Рим, макар че пилотът обеща да задържи кацането поне с четирийсет и пет минути.

— Стой така, Джон. Ще се обадя след малко.

Джей внимателно остави слушалката върху порцелановите плочки на кухненския плот, сякаш се боеше да не прекъсне връзката. Без да отделя поглед от телефона, той отстъпи назад и изчака умът му да се съсредоточи върху задачата. Най-основното! Какво повтаряше непрекъснато на тъпаците от своя курс, които мечтаеха да завладеят Уолстрийт, но нямаха понятие как действа правната система? Първо, сведи задачата до голата същина: имаме заповед за задържане, очакваща кацането на бивш президент. Той бързо прехвърли фактите, изложени от президента Харис, и стигна до същия извод, който бе направила Шери Линкълн на осем хиляди километра от него: ако заповедта е в Рим, значи ще бъде из цяла Европа. Само територия под пълен контрол на САЩ би могла да осуети ареста и да му даде време за подготовка на защитни маневри.

Американска територия. Американски контрол. Американски бази.

Джей се хвърли към телефона, но веднага спря и се втурна към спалнята, за да включи портативния компютър. Трескаво закачи кабела, който го свързваше с компютърната мрежа на университета и интернет, после светкавично затрака по клавишите и въведе в търсачката думите „Военни бази и флотски съединения на САЩ“.

Изскочи списък на възможните варианти и той започна да ги преглежда, изумен от факта, че сякаш всички американски военни бази имат свои собствени сайтове. Военновъздушна база „Рамщайн“ в Германия, две във Великобритания, нито една във Франция, военноморска база в Испания и…

— Да! — възкликна той и щракна върху избраното име.

На екрана се появи нов текст и той включи принтера да го разпечата, после превключи на картата на света, увеличи избраното място и също го разпечата.

Принтерът изплю двете страници. Джей ги взе и едва не се подхлъзна, като се втурна обратно към телефона в кухнята.

— Джон! Чуваш ли ме?

Нямаше връзка. Джей остави слушалката с разтреперана ръка и тутакси пак я вдигна, защото телефонът зазвъня отново.

— Мистър Райнхарт?

— Да?

— Обажда се Брайън от Ем Си Ай „Уърлдком“, сър. Как сте днес?

— Нямам време за вас — изръмжа Джей и тресна слушалката.

Не разполагаше с телефонния номер на президента. Как може човек да се свърже с чуждестранен самолет в полет на другия край на света, особено ако го смятат за отвлечен?

Това е непоносимо! — промърмори си той. — Какво да правя сега?

Телефонът мълчеше. Джей погледна часовника си. Ако Джон Харис не грешеше, в момента самолетът трябваше да се спуска над Рим. Ами ако пилотът решеше да кацне без отлагане? Това щеше да бъде най-голямата грешка.

Може би трябва да се обадя чрез системата за въздушен контрол, помисли си Джей. Не, телефонът трябва да остане свободен.

Той изтича в спалнята, наведе се пак над клавиатурата и въведе команда за търсене на международното летище в Рим.

Изскочиха сведения за град Рим, щат Охайо.

Джей опита отново, като добави „Италия“, но в този момент зазвъня телефонът.

Той бутна стола и понечи да изтича към кухнята, но си спомни, че има апарат и в спалнята. Промени посоката и сграбчи слушалката до леглото.

— Ало.

— Джей? Тук Джон Харис. Извинявай. Нещо прекъсна.

— Слава богу! Не кацайте в Рим!

— Моля?

— Не кацайте в Рим. Според мен ще е най-добре да те откарат до военновъздушната база „Сигонела“ в Сицилия. Това е американска военна база близо до град Катания. Край Милано имаме и друга база, „Авиано“, но е прекалено известна. Смятам, че „Сигонела“ е по-добър вариант.

— С други думи, американска територия, така ли? — попита Джон Харис.

— Не съвсем… Само посолствата отговарят изцяло на това условие, но така със сигурност ще спестим време. Пилотът може ли да го направи?

— Не знам. Трябва да го питам. Това е пътнически полет, а той вече си създаде достатъчно неприятности, за да ми помогне.

— Джон, как да те търся, ако връзката пак прекъсне?

— Едва ли ще можеш. По-добре аз да те търся, ако държиш линията свободна. Случайно да имаш втори телефон?

— Не, нямам.

Джей трескаво се почеса по главата, опитвайки се да измисли как да осъществи разговорите, които трябваше да проведе, и същевременно да държи линията свободна.

— Имаш ли клетъчен телефон? — попита Джон Харис.

Джей тръсна глава, ядосан от собствената си глупост.

— Разбира се! Можем да оставим този отворен, а аз ще използвам клетъчния. Трябва ли да се свържа с някого във Вашингтон? Искам да кажа, имаш ли някакви номера в Белия дом или в Министерството на правосъдието?

— Да. Задръж така. Ще те свържа с моята асистентка Шери Линкълн да ти предаде досегашните разговори с Държавния департамент и Министерството на правосъдието. Тя ще ти даде и преките номера в Белия дом, които може да ти потрябват. Междувременно аз отивам да поговоря с командира.

— Добре. Трябва да си резервирам билет за първия полет до Рим.

— Както сметнеш за добре, Джей. Аз съм сравнително богат човек. Ще покрия всички необходими разноски, а хонорара можеш да определиш сам.

Джей понечи да възрази, но отсреща вече звучеше гласът на Шери Линкълн. Той записа имената и телефоните, после я помоли да поддържа връзката. Извади клетъчния телефон, като се молеше батериите да са заредени. В близките петнайсет минути трябваше да свърши работа колкото за цял ден.