Включено в книгата
Оригинално заглавие
Headwind, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 5 гласа)

43

Международно летище Дъблин, Ирландия

Четвъртък, 5:45 ч

Почти от половин час насам Аластър Чадуик събираше метеорологични бюлетини и проучваше плана за полета, когато Крейг влезе в предполетната зала на службата за информация, разположена на долния етаж на централния терминал.

— Привет, Магелане, какви са новините?

Аластър го погледна над очилата за четене.

— Страховити, струва ми се.

— Изразът не е от най-приятните в авиацията, стари друже — отвърна Крейг и се вгледа в метеорологичната карта върху екрана на компютъра.

Аластър посочи листовете пред себе си.

— Казано в най-общи линии, Крейг, в интересуващата ни област има два фронта и един бързодвижещ се въздушен поток.

Той проследи с показалец лъкатушната линия на реката от бурни ветрове, описващи огромна дъга в стратосферата над Атлантика. От Канада и Хъдсъновия залив мощното течение се носеше на североизток, но южно от Гренландия завиваше на юг под прав ъгъл към техния маршрут.

— Каква е скоростта? — попита Крейг.

— В средата на потока от сто и трийсет до сто и петдесет километра в час, но почти не ни засяга, освен ако онази горна дъга около Гренландия се изпъне и дойде на юг. Тогава вятърът може да ни пресрещне, а стане ли това, няма начин да стигнем до Мейн с разумен резерв от гориво.

— Ами прогнозите?

— Не очакват да се раздвижи чак толкова, но не е изключено за три часа да се превърне в проблем. Трябва да го следим много внимателно.

— Добре. Между другото, знам, че пилотирах по последните два маршрута, но ще имаш ли нещо против, ако поема щурвала и този път?

— Не, разбира се — ухили се Аластър. — Фактът, че прогресивно забравям как се пилотира, защото командирът не ми поверява самолета, едва ли има съществено значение. Пестя си парички и като се прибера, ще отида на курс в някой местен аероклуб.

— А разправяш, че аз съм бил майстор да внушавам вина! — разсмя се Крейг.

— Сега — продължи Аластър, без да обръща внимание на коментара — гледайте много внимателно, мистър Бонд.

— Разбира се, шефе.

— Над Исландия има област на ниско налягане, а Кефлавик е много встрани от курса… всъщност едва влизаме в изискванията на правилника. Освен това трябва да имаме предвид, че ветровете могат да променят изчисленията ни за средната точка, когато ще трябва да вземем решение.

— Разбрано — кимна Крейг и пристъпи по-близо да огледа картата. Чувстваше се бодър и съсредоточен.

— Гандер на остров Нюфаундленд е прилична алтернатива. Времето там е добро, а и тук би трябвало да се задържи до довечера в случай, че решим да се върнем.

— С други думи, не виждаш метеорологични причини да се откажем?

— Нищо сериозно — усмихна се Аластър. — Добре сме, ако не броим факта, че целият план е безумен от край до край.

 

 

Въпреки хубавото време Крейг очакваше нещо да се обърка. Просто имаше прекалено много възможности за осуетяване на полета с ново название — „Юро Еър“ 1020. Струваше му се твърде оптимистично да вярва, че наистина ще излетят или изобщо ще получат разрешение за четири хиляди и петстотин километра полет от Дъблин до Мейн. Предвид досегашния развой на събитията той очакваше противникът да узнае техните планове и да намери начин да им попречи — или чрез „Евроконтрол“ в Брюксел, или като притисне съответните компании да им откажат гориво за презареждане.

Но предполетната подготовка приключи по график. В шест и петнайсет самолетът беше зареден, проверен и готов за полет. В шест и двайсет и пет Джон Харис, Шери Линкълн и Мат Уорд се качиха на борда, където вече ги чакаха трите стюардеси и двамата пилоти.

Крейг силно се изненада, когато получиха от въздушния контрол разрешение за полет до Съединените щати. Но все още оставаше да получат разрешение за излитане и когато от кулата им го дадоха без забавяне, той зяпна от изумление.

Крейг се поколеба, после хвърли поглед към Аластър.

Наистина ли? Да не съм чул погрешно?

— Нейна светлост кулата рече, а аз повтарям дословно: „Юро Еър“ десет двайсет, имате разрешение за излитане.

Крейг премести дроселите напред, за да придвижи боинга по пистата за рулиране.

— Как ще го направим сега? — попита той.

— Кое?

— Излитането.

— И това ли си забравил? Леле, колко се радвам, че не пускаме външни лица в кабината. Ако можеха да те чуят…

— Добре де, дай да видим дали помня добре, Аластър. Ако дръпна щурвала назад, къщичките се смаляват, ако го бутна напред — растат.

— Стига преди това да си изтласкал дроселите напред, за да имаш тяга.

— А, да. Сега си го спомних. Трябваше да кажа: „Увеличи мощността, задействай автоматичните дросели“.

— Джордж да ни е на помощ, ти май наистина го знаеш.

— Аластър! — възкликна Крейг с престорена изненада, докато двигателите набираха мощ и боингът потегляше напред. — Впечатлен съм, че в труден час споменаваш основателя на Съединените щати, президента Вашингтон.

Крейг посегна нагоре да провери дали външните светлини са включени, а Аластър се разсмя.

— Държа да те уведомя, че ставаше дума за достопочтения английски крал Джордж.

— Не се и съмнявам — отвърна Крейг. — Сто и трийсет километра в час.

— Това аз трябваше да го кажа, по дяволите!

— Ами кажи го де!

— Сто и трийсет.

— По-добре ли ти е сега?

— Много. — Аластър следеше внимателно как скоростта наближава посочените от бордовия компютър двеста и двайсет километра в час. — Имаме скорост за излитане! — обяви той.

Крейг плавно придърпа щурвала и издигна самолета във въздуха. Мислите му вече се бяха насочили към предстоящото получаване на разрешение за презокеански полет и тежката задача да следи непрекъснато ветровете и метеорологичните условия.

— Във въздуха сме. Вдигни колесника — нареди Крейг.

— Разбрано, вдигам колесника — отговори Аластър и бутна лоста нагоре.

— Колко е часът по местно време? — попита Крейг.

— Седем без десет. Изпреварваме графика с десет минути.

Крейг кимна.

— Само дано не се хабим напразно.

 

 

Хотел „Грейт Съдърн“, летище Дъблин, Ирландия

Будилникът стресна Джей в осем и десет след по-малко от три часа сън. Вероятно Майкъл Гарити се чувстваше също тъй гроги в другия край на града, ако изобщо бе успял да се добере до дома си. Перспективата да води съдебна битка, когато очите му сами се затваряха, вече тревожеше Джей, но го крепеше мисълта, че усилията от тази нощ може да им осигурят оръжие срещу добре смазаната машина на Стюарт Камбъл.

Той скочи на крака и залитайки, се отправи към банята с желанието да остане под горещия душ поне месец-два.

Трудно му беше да се откъсне от мислите за боинга на „Юро Еър“. Около седем и половина бе позвънил на летището, откъдето потвърдиха, че е излетял навреме. Шери не се обаждаше, което би трябвало да означава, че всичко върви нормално.

Джей подаде глава от кабинката и се помъчи да фокусира поглед върху часовника си на тоалетната масичка. Осем и двайсет и три! Крейг го бе предупредил, че моментът за взимане на решение ще настъпи около три часа след излитането, тоест горе-долу по времето на съдебното заседание.

Той се върна под горещата струя и постоя така със затворени очи, като се наслаждаваше на спомена за усмивката на Шери Линкълн.

Може би привличането е взаимно, помисли си той.

А може би не. Във всеки случай бих… бих искал да… е, ще видим…

Джей енергично тръсна глава и насочи мислите си към предстоящата задача. Пред съдията щеше да говори Майкъл Гарити, но Джей решаваше как да пледират, затова трябваше да се съсредоточи. Ако Джон Харис се върнеше на ирландска земя, това щеше да стане около един следобед. И ако съдебната защита се провалеше, гардовете щяха да го чакат с току-що издадена заповед за арест.

През ума му прелетя смътен спомен за нещо, което бе сънувал. Въпрос ли беше или фантазия? Споменът се въртеше из мислите му — почти достъпен, но не съвсем, докато накрая той стисна здраво клепачи и се съсредоточи.

Джей излезе изпод душа, избърса се, после бързо пристъпи към телефона и измъкна от джоба на ризата си листче със записан на него лондонски номер. Ако имаше късмет, можеше да се свърже с държавния секретар.

 

 

„Юро Еър“ 1020, в полет

Аластър натисна бутона на предавателя върху щурвала.

— Разбрано, Шануик, „Юро Еър“ десет двайсет изравнява на височина единайсет и сто.

Той хвърли поглед към висотомера, за да се увери, че Крейг е достигнал оптималната височина за полет. После взе в скута си портативното координатно устройство, натрака няколко цифри и закрепи антената за страничното стъкло на кабината.

— Какво? — изненада се Крейг. — Не ти ли стигат компютърът и бордовата спътникова система?

— Аз обичам да проверявам всичко по два пъти, сър — отвърна Аластър. — Освен това нямам търпение да изпробвам новата си играчка.

Вратата зад тях щракна и Джилиан Уолц подаде на Аластър поръчаната бутилка кока-кола, след това изчезна за момент и се върна с кафе за Крейг. Поколеба се с чаша в ръка и погледна Аластър.

— След като полетът е чартърен… и ти знаеш за нас… ще имаш ли нещо против, ако целуна командира?

Аластър вдигна вежди и се престори на възмутен.

— И къде точно възнамерявате да го целунете, млада госпожице? — запита той с глас на превзета стара мома.

— Мислех си за пилотската кабина.

По пилотската кабина? Само безсрамница би сторила подобно нещо.

— Добре. Безсрамница съм. Сега може ли да го целуна?

Аластър вдигна ръка, размърда пръсти, сякаш изтръскваше невидима пура, сбръчка вежди и се опита да изиграе някаква нелепа имитация на Граучо Маркс с британски акцент:

— Да, стига да не вършите нещо повече в присъствието на един самотен втори пилот!

Джилиан целуна Крейг по бузата и му подаде кафето, после погали Аластър по рамото.

— Горкичкият! Никой не го обича, няма си нито другарчета, нито жени.

— Как са пътниците? — попита Крейг.

— Шери Линкълн и Мат Уорд дремят, но президентът е буден и крачи напред-назад като тигър в клетка.

— А Ели и Урсула?

— Нали знаеш кое е любимото занимание на стюардесите в полет?

— Бъбрят ли?

— Бъбрят. Хайде, момчета, довиждане засега. Позвънете, ако ви трябва нещо… в рамките на разумното, разбира се.

Когато Джилиан излезе, Аластър отпи голяма глътка кока-кола и извади от служебната си папка бележник.

— Добре. Ето какво е положението. По мои сметки моментът за взимане на решение ще дойде три часа и двайсет и четири минути след излитането. Продължим ли след него на запад, по-добре да не се връщаме. Засега летим на максимално икономичен режим, скоростта съвпада с предвиденото, а ветровете са на наша страна.

Крейг кимна.

— По твоя преценка с какво ще разполагаме, когато стигнем до Преск Айл?

— Чакай да видим… около тон и половина гориво. Не е много, но и не е прекалено малко.

— Само че не остава резерв за насрещните ветрове.

— Това е лошата новина — каза Аластър.

— И колко време вече летим в това направление?

Аластър погледна един от екраните.

— Във въздуха сме от два часа и четирийсет и осем минути. С други думи, трябва да изкопча от радиото последни вести за времето и ветровете, та храбрият ми командир да реши дали ще черпи десетина халби „Гинес“ в Галуей, или кофа „Будвайзер“ нейде около Бангор.

Няколко секунди Крейг го гледа с разширени очи, преди да проговори.

— Аластър, моля те, обещай ми в името на човечеството, че никога, ама никога няма да пишеш поезия!

 

 

Четирите съдилища, Дъблин, Ирландия

Таксито на Джей удари спирачки пред Четирите съдилища точно когато Майкъл Гарити бе почнал да се изкачва по стъпалата.

Джей плати на шофьора, изтича и догони адвоката, докато минаваше през огромната врата.

— Майкъл!

— А, ето те и теб — намигна му Майкъл. — Отпочинал и готов за сражение, а?

— Че как иначе!

Влязоха в ротондата, наречена Кръглата зала, и Майкъл спря, за да посочи входовете към четирите съдебни зали.

— Ела. Имаме още няколко минути. Искам да видиш библиотеката, а после ще проверим в коя зала е заседанието.

 

 

„Юро Еър“ 1020, в полет

Джон Харис стигна до предния край на първа класа и тръгна обратно навярно за десети път от половин час насам. Погледна часовника си, който още показваше дъблинско време.

9:48.

Представи си как адвокатите се събират за заседанието в десет и отново го жегна мисълта, че те влизат в схватка, докато той се измъква тихомълком.

Хвана те страх, Джон, каза си той. Уплаши се, като видя онзи запис. Не биваше да бягаш така!

Той се озърна към Шери, която дремеше, подпряна до прозореца. Помисли си, че нейната помощ през последните четири години беше безценна, и се почувства виновен, че не й е оставял повече време за личен живот. Тя рядко се срещаше с мъже. Беше прекалено ангажирана със задачи и напоследък бащинското чувство, което изпитваше към нея, го караше да се пита дали да не я насочи към по-добра работа, оставяща малко повече свободно време.

Но просто не можеше да си представи как би се справил без нея с безбройните задължения на един бивш президент.

Едно е сигурно, каза си той. Животът вече няма да бъде същият. Независимо какво ще се случи в Дъблин.

 

 

В кабината на „Юро Еър“ 1020 Аластър внезапно възкликна и откъсна очи от бележника.

— Какво? — попита Крейг.

— Стигнахме точката за взимане на решение. Карай обратно, Крейг.

Какво?

— Обръщай проклетия самолет. Няма да успеем.

— Чакай малко. Как така няма да успеем?

Аластър поклати глава.

— Стратосферният поток се е изместил на юг! Погледни скоростта. Спадна с шейсет километра, а вятърът идва право насреща.

— А скоростта му увеличи ли се?

— Да! В последния бюлетин скапаните данни изведнъж се променят… към много по-лошо. А в Гандер внезапно е паднала мъгла! Както е тръгнало, не само че няма да стигнем до Преск Айл, но не се знае и дали ще се доберем до Гандер с приличен резерв. Ако можехме наистина да летим направо, вместо да се съобразяваме със Северноатлантическите трасета…

— Как са ветровете зад нас?

Аластър поклати глава.

— Казват, че няма промяна. Дотук всичко беше нормално, но зоната на ниско налягане над Исландия се измества на юг, тъй че по-добре да побързаме.

— Обади им се — каза Крейг.

— Шануик, тук „Юро Еър“ десет двайсет. Нуждаем се от незабавно разрешение да променим курса и да се върнем в Дъблин поради влошени метеорологични условия и проблеми с горивото.

— Изчакайте, десет двайсет.

— Не, Шануик. Нямаме време да чакаме. Трябва да слезем на безопасна височина и незабавно да поемем по обратния курс, докато вие координирате подробностите.

— Аварийно кацане ли искате, десет двайсет?

— Не, освен ако не ни принудите, сър.

— Ако промените курса без разрешение и без сигнал за аварийно кацане, нарушавате правилника, сър.

Крейг кимна.

— Обяви го! Обръщам и намалявам височината с триста метра.

Аластър кимна и натисна бутона.

— „Юро Еър“ десет двайсет се нуждае от аварийно кацане поради недостиг на гориво. Летим по обратния курс и слизаме на десет и осемстотин. Очакваме разрешение и молим да се отклоним от трасето, за да се насочим директно към Дъблин.

— Разбрано, десет двайсет, прието. Засега поддържайте същия транспондерен код и променете курса. Потвърждавам нова височина десет и осемстотин. Докладвайте, когато бъде достигната.

Крейг вече бе завъртял ключа за посоката и автопилотът насочи самолета обратно на изток. Същевременно промени височината и въведе курс 085, докато от Шануик официално потвърждаваха новите данни.

— Аластър, ще се доберем ли до Дъблин?

— Проверявам. Положението с горивото не е много розово, но ако попътният вятър не ни изостави… всичко ще бъде наред.

— По дяволите! А започна така добре!

— Или съм оплескал сметките, или времето се е променило ужасно бързо. А може да е и едното, и другото. Предвиждахме насрещни ветрове със средна скорост петдесет километра в час, максимум до шейсет и пет. А ето ти изведнъж ново сведение — насрещен вятър над двеста и десет!

— Нещо сме сбъркали! Ветровете не могат да се променят толкова бързо!

— Промениха се, както виждаш. Но имаш право. Някъде в изчисленията…

— Дявол да го вземе!

— Знам. Извинявай, Крейг.

— Няма защо. Хора сме. Сега важното е да кацнем здрави и читави.

— Да кажа ли на Джилиан?

Крейг кимна.

— Да. А тя непременно да каже на президента. Изглежда, че ще го върнем обратно в казана.