Включено в книгата
Оригинално заглавие
Headwind, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 5 гласа)

42

Хотел „Грейт Съдърн“, летище Дъблин, Ирландия

Сряда, 20:15 ч

Лентата се въртя почти минута, преди на екрана да просветне изображение. Картината беше черно-бяла и зърнеста. Миниатюрната камера, закачена очевидно върху дрехите на Ренълдс, даваше размазан, подскачащ образ. Докато Ренълдс вървеше, почти всичко се губеше в мъгла, но на втори план се виждаха смътно познати очертания. Сетне изображението се успокои. Ренълдс бе седнал на едно от двете срещуположни канапета и скритата камера се насочи към източната врата точно в момента, когато някой я затвори отвън.

Внезапно кадърът се измести и обхвана фигурата на мъж, застанал пред президентското бюро. Вече нямаше съмнение, че на екрана се вижда Овалният кабинет. През прозорците зад човека нахлуваше ярка светлина.

Засега не се чуваха други звуци освен стържене по микрофона, приглушени далечни гласове, нечии стъпки и шумолене на тапицерия.

Камерата се насочи към краката на президента и в същия момент прозвуча познат глас:

„Добре, Бари, докъде стигнахме? Готови ли сме?“

Джей се озърна към Шери с лека тревога. Тя кимна. Твърде добре познаваше тона, акцента и тембъра. Характерният глас на Джон Харис не можеше да се сбърка, макар че някои от думите звучаха глухо и едва се разбираха.

— Е, сър — започна друг глас, по-близък до микрофона и поради това по-силен, — готови сме, но ще е… скъпичко.

— Колко… искат? — гласеше отговорът, прекъснат отново от шумолене на плат по микрофона.

— Наистина ли искате да знаете, господин президент?

— Това — ново шумолене — никога не се е случвало, Бари. Ето защо искам да чуя сега, тъй като официално няма да узная никога.

— Много добре, сър. Те искат един милион долара.

Началото на отговора бе заглушено.

— … сделка, ако могат да свършат работата.

— Да, господин президент, могат. Но трябва да ви предупредя за нещо.

— Това вече… — Гласът заглъхна, после отново се проясни. — … друг въпрос. Желателно ли е да чуя за какво искаш да ме предупредиш? Дори и неофициално?

След кратко колебание Ренълдс пак заговори:

— Сър, аз искам да ви кажа, защото не бих желал да задействам цялата операция, преди да съм сигурен, че разбирате възможните последици, и сте готов да ги приемете. Не искам сам да решавам. Нещо повече, настоятелно ви съветвам да отмените операцията.

Президентът въздъхна и скръсти ръце.

— Добре. Слушам те.

— Във фабриката и склада ще има около шейсет-седемдесет човека, повечето от тях цивилни.

— Работниците ли? — попита президентът.

— Да, сър. Ако наемем тази самозвана армия, тези наемници, дезертьори от „Сендеро Луминосо“ и перуанската армия, ако ги наемем, те ще нахълтат с намерението да не оставят жива душа, независимо какво ще открият. Друга уговорка не биха приели.

— Що се отнася… Бари, хората в тази фабрика нямат съвършено никаква стойност. Те убиват американци с… отрова, която произвеждат…

Гласът отново стана неразбираем.

— Да, сър. Но почти със сигурност ще се стигне до кървава баня, а правителството ще бъде силно засегнато, особено ако успеят да докажат, че зад цялата работа стои управлението. Затова бих казал, че не бива да го вършим. Рискът е твърде голям. Искам да ме разберете добре.

— Разбирам, Бари.

— Както казах, сър, те са истински главорези. Вие дори не подозирате, че съществуват такива хора. Тая паплач преспокойно може да накълца човек на парчета просто за забавление. Не съм срещал хора, които тъй точно да заслужават прозвището двуноги зверове и… откровено казано… сигурен съм, че ще изпитат истинско удоволствие от задачата.

Президентът зададе някакъв неясен въпрос.

— Намеквам за инквизиции — отговори Ренълдс. — Ние ги упълномощаваме да измъчват хора. Пускаме ги да си играят с разрешение за убийства и те вероятно ще ги извършат по най-мъчителния начин, за да се забавляват.

Ренълдс се поколеба, после стана на крака и пристъпи към камината. Когато се обърна, камерата хвана президента в другия край на кабинета.

— Сър, тези типове биха изплашили дори есесовци от нацистка Германия. Искам да знаете, че перуанските селяни, които работят във фабриката, може да са довели и близките си.

— Близките…

Не се чу нищо повече, президентът беше твърде далеч от микрофона.

— Може би — отговори Ренълдс. — Не мога да гарантирам кой ще е там. Но всеки открит във фабриката ще бъде елиминиран.

Нов неясен коментар на президента завърши с думата „препоръка“.

— Зависи какво искате да постигнете, сър — отговори Ренълдс. — Ако искате да затворите онази фабрика веднъж завинаги, да унищожите ръководството, да подплашите всички други желаещи да организират промишлено производство на наркотици и незабавно да пресечете хероиновия поток, вероятно няма друг начин. Но цената е ужасна. Много хора ще заплатят с живота си.

Президентът отстъпи назад и изчезна от кадъра. Ренълдс очевидно пак седна на дивана и се завъртя към бюрото. Кадърът се изтегли нагоре и хвана държавния глава с гръб към камерата, до прозореца с изглед към Розовата градина.

Камерата отново се отпусна надолу, когато президентът се обърна към Ренълдс и главата му остана извън кадъра.

— … че нямаме избор — изрече той едва чуто. — … зелена светлина. Но никога не сме разговаряли за това и… — За момент думите заглъхнаха. — Не се опитвай да ги предупреждаваш или ограничаваш по какъвто и да било начин. Не им казвай „да не измъчват“, защото така няма да ни дадеш възможност да заявим, че не сме знаели.

— Разбрано, сър.

— А сега дай насам… и ми покажи подробностите.

Останалата част от записа съдържаше подробно описание на плановете. Накрая Ренълдс се ръкува с президента и излезе през източната врата.

 

 

Екранът потъмня, но едва след няколко секунди Джей се пресегна и изключи видеокасетофона. Почти цяла минута седя мълчаливо, сетне въздъхна дълбоко и поклати глава.

— О, боже.

Замаяна и вцепенена, Шери Линкълн продължаваше да гледа изгасналия екран. Джей я чу как преглътна мъчително, но не каза нито дума. Той стана и се подпря на телевизора.

— Шери… не мога да повярвам на ушите си.

— И аз — тихо отвърна тя.

— Това беше… поне доколкото мога да преценя… гласът на Джон Харис — каза Джей. — Не познавам нито Ренълдс, нито гласа му, но няколко години съм работил с Джон и…

— Той е, Джей. Няма грешка. Разпознавам изразите, ритъма на речта, всичко.

Джей отново седна, поклати глава и безпомощно разпери ръце.

— Аз… няма как да се преборя утре срещу това, освен ако евентуално се опитам да заложа на факта, че записът може да бъде фалшифициран.

— Не е — каза Шери.

Джей се обърна към нея.

— Забеляза ли нещо, което да те убеди?

Тя вдигна към него очи, изпълнени с искрена болка.

— Знам как изглежда Овалният кабинет. Не видях лицето му в едър план, но гласът беше негов, а всичко друго съвпада напълно и в крайна сметка съществува само един Овален кабинет, дявол да го вземе!

В гласа й се прокраднаха гневни нотки, но въпреки това Джей изрече съдбоносните думи.

— Значи… той ни е излъгал, Шери.

— Да, излъгал е.

— Аз… никога не бих повярвал, но… това е положението. А в един момент се видя и лицето му, когато Ренълдс стоеше отсреща.

— Не забелязах — каза Шери. — Просто познавам гласа му.

Няколко минути седяха мълчаливи и зашеметени. Най-сетне Шери се изправи.

— Какво си мислиш? — попита Джей, когато тя вдигна слушалката на телефона и набра номер.

— Обаждам му се. Искам да дойде тук. Искам обяснение, макар да не вярвам, че ще може да го даде.

Думите й към президента бяха кратки, точни и без съмнение го оставиха озадачен. Тя затвори телефона и се обърна към Джей с просълзени очи.

— Облича се и след десет минути ще бъде тук — каза тя и пак седна. — Какво да правим, Джей? Утре ще го размажат с този запис.

— Да. Няма как да го защитя. Разговорът доказва престъпен умисъл.

— Тогава какво да правим? Мисля, че ако остане в Ирландия, с него е свършено.

Джей отново въздъхна и посегна към телефона.

— Остава ни само едно. Трябва да рискуваме директен полет до Мейн.

 

 

Фактът, че от една година Крейг Дейтън и старшата стюардеса Джилиан Уолц са любовници, бе широко известен в „Юро Еър“, но дискретността им по време на полет обикновено прикриваше връзката дори когато Крейг отговаряше на обажданията в ранните вечерни часове с дрезгав и разсеян глас.

Този път го търсеше Джей Райнхарт. Гласът му звучеше много сериозно и разговорът не трая дълго.

След няколко кратки думи Крейг остави слушалката, сгуши се отново зад Джилиан и погали копринената й коса, докато й предаваше разговора.

Тя леко извърна глава към него.

— Сигурен ли си, че ще е безопасно, Крейг?

— Няма проблеми, скъпа. Двамата с Аластър го обмислихме много внимателно и както му казах, просто ще стигнем до половината път, а там ще проверим ветровете и ако има съмнение, че горивото няма да стигне, правим обратен завой.

— Ще ми се да освободя двете момичета.

Крейг леко поклати глава.

— Няма да е законно, освен ако свалим част от креслата. При толкова много места трябва да летите и трите.

— Знам, знам.

— Искаш ли да се прибереш?

— Искам да останеш в компанията и много се страхувам. Пак ще нарушиш правилата.

— Мисля, че успешно забаламосах началството във Франкфурт, Джил.

— Няма да получат сметки за зареждането в Исландия и Канада. Ще разберат, че летиш директно.

— Ще си помислят, че го правя по заповед на американското правителство. Така или иначе, Джон Харис все още е на свобода само благодарение на нас и не смятам тепърва да го изоставя.

— Добре се наредихме — промърмори Джилиан. — Е, в колко часа?

— Излитаме точно в седем сутринта, скъпа. Това означава, че трябва да напуснем хотела не по-късно от четири и половина.

Ръката му лекичко плъзна по бедрото й. Джилиан се завъртя и обхвана лицето му с длани.

— Трябва да заспиваме, Крейг.

— Оу… — изстена той.

— Край за тази вечер! — отсече тя.

— Ами ако бъда много мил?

— Не. Вече беше. Молбите действат само веднъж на… няколко часа. — Тя го целуна. — Обади се на Аластър. Нагласи будилника. Заспивай. Точно в този порядък.

— Тъй вярно!

 

 

Двайсет и пет минути след телефонния разговор с първия пилот Джей Райнхарт застана мълчаливо до седналия Джон Харис и изключи видеото, след като бяха изгледали същия запис.

— Всемогъщи боже — едва избъбри президентът.

— Струва ми се, че и аз казах същото, Джон. Каква е тази история?

Седнала в ъгъла, Шери мълчеше мрачно и гледаше как Джон Харис бавно клати глава.

— Джей… — Той се обърна към нея. — Шери… Искам да ме изслушате много внимателно. Или съм претърпял тежка психическа травма и губя не само значителна част от спомените си, но и връзка с реалността, или… това, което ми показахте, е безсрамна фалшификация.

— Джон, това беше твоят глас! — каза Джей по-рязко, отколкото искаше.

— И беше заснето в Овалния кабинет, сър — добави Шери.

Джон Харис прехапа устни и се вгледа в тъмния екран.

— Знам, че това, което видяхте, прилича на истина, но аз… не съм… изричал тези думи. Не съм чувал такива думи от Ренълдс. Дори не съм сигурен дали видях лицето си.

— Има го на един от кадрите, Джон — тихо каза Джей.

Президентът вдигна очи към него с изкривено от болка лице.

— Не ми вярваш, нали, Джей?

— Искрено казано, не знам на какво да вярвам, Джон. Искам да ти вярвам, че това е фалшификация, но… дори и да вярвам, утре сутрин в съда този запис ще ме унищожи. Камбъл ще го пусне, а при подобно доказателство дори американски съдия би сметнал заповедта за основателна.

— Ще имаме време за оспорване, Джей — каза Харис. — Трябва да поръчаме експертиза на записа и да докажем как е фалшифициран. Не знам къде точно съм стоял в кабинета… искам да кажа, образът вероятно е истински, но някак са подправили гласовете. В края на краищата има хора, които много умело имитират президенти.

— Нямаме време за проучване и научен анализ, заседанието е утре! — отговори Джей. — Разбира се, по-късно можем да направим дигитален анализ на гласа и да докажем, че не си ти, но за това се изисква време. Най-напред трябва да убедя съдията, че в никакъв случай не може да смята записа за достоверен. Бъди сигурен, че Стюарт Камбъл е изпипал най-старателно произхода на касетата: от кого е получена, кому е предадена, клетвени декларации — с две думи, всичко необходимо, за да убеди съдиите. Това означава гарантиран арест и начало на дълъг кървав процес, а и не мога да съм сигурен — след като Гарити толкова се бои от съдията — че няма да стигнем до екстрадиция по бързата процедура.

Джон Харис въздъхна задавено и поклати глава.

— Прилича на кошмар, от който не можеш да се събудиш, нали, Джей?

— Така изглежда.

Тримата мълчаха повече от минута.

— Сър — обади се от ъгъла Шери с пресекващ от вълнение глас.

— Да, Шери?

— Искам да ми кажете абсолютната истина.

— Винаги съм ти я казвал, Шери — отвърна президентът с нескрита горчивина.

— Знам… досега е било така… и винаги съм ви вярвала. Кажете ми, че думите на този запис не са произнесени от вас, ако такава е истината.

Президентът стана, пристъпи към нея, положи едната си ръка върху рамото й, а с другата я хвана под брадичката и вдигна лицето й към себе си.

— Шери, кълна ти се, че онова, което чу, не е моят глас и не са моите думи. Разговорът е бил подправен по някакъв начин.

Шери кимна, примига с просълзени очи, стана и го прегърна, така че и двамата едва не паднаха. После отново седна, а той се върна на ръба на леглото.

— Добре, Джей. Какво ще правим сега?

— Ще бягаме. По-точно ти ще избягаш. Самолетът излита в седем сутринта. Крейг Дейтън се съгласи да лети до половината път и ако няма проблеми с ветровете и горивото, да те откара до летището Преск Айл в Мейн. Това е най-близкото американско летище.

— А ти?

— Аз… ще остана да се боря доколкото мога. Трябва да бъда тук, защото не е изключено да се върнеш.

— Разбирам. — Президентът стана на крака и потупа Джей по рамото. — Ако това ще помогне, опитай се да си представиш как би фалшифицирал подобен запис, Джей.

— Опитвам се, сър. Най-много ме плаши това, че някой може да е подправил гласа дигитално. В такъв случай гласът и думите може наистина да са твои, само че наредени по нов начин.

— Не губи вяра в мен, Джей. Нещата рядко са такива, каквито изглеждат.

Джей се вгледа за дълго в президента, преди да отговори.

— Точно това ме плаши — каза той.

 

 

Джон Харис се върна в стаята си, а Шери пожела „лека нощ“ на Джей, след като се споразумяха, че тя ще придружи президента с боинга. На прага спряха за миг, хванати за ръце, и тя обеща да позвъни незабавно щом кацнат в Щатите.

Джей се върна в празната стая смутен, грохнал за сън, замаян от двете халби тъмно пиво и твърдо решен да намери изход от безнадеждната ситуация. Включи видеокасетофона и отново прегледа записа, търсейки нещо, което му бе направило впечатление предния път — нещо смътно, което му се струваше не на място. Но каквото и да бе то, не успя да го открие.

Седна на ръба на леглото и се замисли дълбоко. Сега съжаляваше за времето, загубено в кръчмата, макар че Майкъл и неговите приятели бяха чудесна компания.

Майкъл и неговите приятели.

Джей трескаво измъкна от джоба си шепа визитни картички, хвърли се към телефона и набра номера на Майкъл Гарити.

— Какво има, момко? — попита Майкъл.

Джей разказа подробно какво е видял на записа.

— Олеле! Нещата определено стават ужасно трудни.

— Можем ли да осуетим приемането на записа за доказателство?

— И да, и не. Не забравяй, имаме работа със съдия О’Конъл, а той върши каквото си знае, без да приема чужди съвети. Според нашето криминално законодателство всичко зависи от съдията. Не можем автоматично да отхвърлим доказателството — в случая видеокасетата — само защото е получено в нарушение на американските закони. — Майкъл помълча. — Мога само да се боря като лъв срещу записа под претекст, че ще създаде ужасно предубеждение спрямо президента Харис.

— Майкъл — каза Джей, — имам идея как да го убедим… ако си съгласен да не спиш тази нощ и ако успееш да привлечеш един от приятелите си.