Включено в книгата
Оригинално заглавие
Headwind, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 5 гласа)

37

Хотел „Грейт Съдърн“, летище Дъблин, Ирландия

Вторник, 21:50 ч

Пътуването до хотела край летището бе кратко, а избраният от Гарити ресторант се оказа опушена и толкова шумна кръчма, че за сериозни разговори не можеше да става и дума. Наближаваше единайсет, когато се върнаха в хотела, пожелаха „лека нощ“ на екипажа и се събраха в стаята на Джон Харис. Президентът, Шери Линкълн и Джей седяха на двата стола и отоманката, а Мат Уорд и Майкъл Гарити стояха прави.

— Надявам се, че настаняването е задоволително, господин президент — каза Гарити. — Мистър Райнхарт искаше да останете колкото се може по-близо до аерогарата.

— Всичко е наред, Майкъл — каза президентът. — Не държа непременно да спя в апартамент с пет-шест стаи.

Майкъл Гарити се зае да обяснява основните принципи на екстрадирането в Ирландската република.

— Гардовете, тоест нашите полицейски сили, трябва официално да представят заповедта от Интерпол, но вероятно ще приемат Камбъл да им помогне в търсенето на съдия. Ако не успее да намери районен съдия, екипът на Камбъл има само една възможност и това е дежурният съдия от Върховния съд. По празниците един от тях винаги носи клетъчен телефон или си стои у дома. Този факт е благоприятен за Камбъл, но съдията може да заяви, че въпросът не е от негова компетентност. За нас пък доброто е там, че един съдия от Върховния съд би приел много по-благосклонно нашите възражения, че липсват доказателства в подкрепа на обвинението.

Джон Харис видя как лицето на Джей посърна от нова тревога и за момент двамата се спогледаха.

— Преди да продължим, трябва да поговоря с Джей, мистър Гарити — каза президентът.

— Така ли? — отвърна Гарити, озадачен от внезапното усещане за всеобщ смут.

Шери също изглеждаше разстроена.

— Джон — каза Джей, — смятам, че трябва да споделим с всички. — Той погледна Джон Харис право в очите. — Майкъл ще трябва да води защитата ти, а Шери и Мат са неразделна част от екипа. Всички имат право да знаят.

— За какво говориш, Джей? — попита Шери.

Президентът понечи да стане, но отново се отпусна на ръба на стола, въздъхна дълбоко и кимна.

— Добре, Джей. Вероятно си прав.

— Джей, какво става? — настоя Шери, гледайки ту него, ту президента.

— Става това, Шери — отвърна Харис, — че Стюарт Камбъл е пуснал едно твърдение като малка бомба в лондонския съд. Продължавай, Джей.

Джей описа подробно твърдението на Камбъл, че служителят на ЦРУ Бари Ренълдс се е срещал с президента в Овалния кабинет и го предупредил, че хората, които възнамеряват да наемат за перуанската операция, вероятно ще инквизират и избият всички пленници.

— И вие сте одобрили официално подобна акция? — попита Гарити с безизразен глас.

— В никакъв случай! — възрази Джон Харис. — Искам да кажа… добре, слушайте. Стана съвсем другояче. Ренълдс лично разработваше операцията и се отчиташе само пред директора на ЦРУ, който докладваше пряко на мен. Получих известие, че операцията за унищожаване на наркобазата е навлязла в критична фаза и Ренълдс трябва да докладва лично на мен. Спомням си, че ми се стори странно, защото обикновено това е работа на директора или неговия заместник.

— Значи мистър Ренълдс наистина е идвал в Овалния кабинет? — попита Джей.

Джон Харис въздъхна и кимна.

— Да, дойде. Понякога такива неофициални срещи са необходими. Провеждаме ги и с представители на военните. Не се води протокол и не се отбелязват в графика за срещи. Не остават никакви следи от провеждането им. Правим го по политически причини и от съображения за националната сигурност.

— Разбирам — каза Гарити, без да откъсва поглед от президента. — Ако може да се вярва на холивудските филми, наричате го „правдоподобно отричане“.

— Почти не се различава от истинския термин — отвърна Харис. — И тъй, съгласих се да приема Ренълдс, той пристигна навреме и секретните служби го вмъкнаха през западния вход на Овалния кабинет. Мат, ти ли беше дежурен през онзи ден?

— Не, сър. Аз… въвеждал съм посетители през западната врата, но точно този не си го спомням — каза агентът, като подбираше думите много внимателно. За момент каменната му физиономия леко се промени.

— Няма значение. Ренълдс… спомням си го много, много ясно, защото по-късно бях потресен, когато получих доклад за последвалата кървава баня… Ренълдс ми каза, че имат екип, готов да нападне и унищожи фабриката за наркотици. Знаехме, че не можем да използваме американци, дори и живеещи в други страни. Трябваха ни наемници и точно такава група намерихме. Попитах го дали са минали военно обучение и той ме увери, че са обучени ветерани с военен опит. Увери ме още, че ще се придържат към заповедите, ще убиват само при необходимост и че отлично разбират каква е целта — фабриката, а не хората, работещи в нея. Знаех, че тези хора са campesinos… обикновени селяни, каквито наемат насила по тия места. Но трябваше да прекъснем канала.

— Значи ти одобри нападението? — попита Джей.

— Да. Като главнокомандващ и върховен ръководител на специалните операции и всички други държавни функции. Бях длъжен да действам. Притокът на хероин в Съединените щати взимаше епидемични размери и огромната част от него идваше точно от тази фабрика, а тогавашното правителство на Фухимори не взимаше абсолютно никакви мерки.

— Но, Джон — прекъсна го Джей, — тук стигаме до най-важния въпрос: дали Ренълдс по някакъв начин, какъвто и да било, ти е посочил, че наемниците, които го упълномощаваш да привлече, ще измъчват и убиват работниците?

— Не, не ми го посочи. Дори напротив, както вече казах, той ме увери, че ще се придържат към заповедите. А моите заповеди бяха да не закачат работниците и да убиват единствено при самозащита.

— Тогава — продължи Джей, гледайки втренчено Джон Харис — защо Стюарт Камбъл твърди, че Бари Ренълдс е направил по време на срещата видеозапис, който доказва точно обратното?

Джон Харис отчаяно разпери ръце.

Не знам! По дяволите, Джей, имаш ли представа какво изпитвам от това обвинение? Знам, че не страдам от алцхаймер като горкия Рони Рейгън. Слава богу, засега помня съвсем ясно и знам с абсолютна сигурност, че не може да има подобен запис, защото като президент никога, повтарям, никога не съм изслушвал подобни обяснения от Ренълдс. Разбираш ли, не бих могъл дори да прочета такова нещо между редовете, защото изрично го попитах дали е сигурен, че хората му няма да озвереят!

Джей кимна.

— Поисках копие от записа.

— И какво? — кресна Джон Харис задъхан, с пламнало лице.

— Камбъл така и не ми го даде. Вероятно защото не се задържахме в Лондон.

— Боя се, че трябва на всяка цена да получим копие от този запис — каза Майкъл Гарити.

— Адски сте прав, че трябва! — кимна Джон Харис. — Само по себе си това невероятно твърдение, че някой е направил запис на разговор с президента на Съединените щати в Овалния кабинет, звучи смехотворно.

— Знаете ли, когато… въвеждахме хора през онази врата — намеси се Мат, — обикновено имахме ясна престава кои са. Обискирахме ги, но не минаваха през металдетектора.

— Тоест? — попита Джей.

— Тоест не е невъзможно висш служител на ЦРУ да влезе със скрита миниатюрна камера. Никой не би очаквал подобно нещо.

Джон Харис погледна Джей в очите и бавно изрече:

— Ако съществува запис, в който аз или Ренълдс говорим не както ти го описах, значи е изфабрикуван или променен по електронен път.

Джей бавно кимна.

— Напълно възможно. Но как да го докажем?

— Именно — каза Гарити и се загледа замислено в отсрещната стена. — На един истински съдебен процес подобен запис може да се оспори, но на обикновено заседание…

Може да се оспори и тук — възрази Шери и се надигна от стола с разширени очи. — Помните ли случая с Родни Кинг? Онези полицаи пребиха човека на живо, пред камерата, а защитата пусна такава мъгла, че накрая ги оправдаха. Кой ще повярва на някаква си нелепа фалшификация?

— Говориш не с разума, а със сърцето си, Шери, за което ти благодаря — каза печално президентът.

— Той е прав, мис Линкълн — добави Гарити. — На сегашния етап ще е много трудно да оспорим подобен запис пред съдията.

— Не можем ли да го атакуваме като недопустим, тъй като е направен незаконно? — попита Джей.

— Може би, но това зависи изцяло от съдията, а в случая става дума за причудлива комбинация от бивш американски президент, Белия дом и шеф на ЦРУ, тъй че не съм сигурен дали дори в Щатите биха обявили веднага записа за недопустим. Не забравяй, ти сам ми каза, че Ренълдс бил уважаван висш служител от Централното разузнавателно управление.

— Значи ако Камбъл предяви касетата пред съда в Дъблин, ще си имаме проблеми? — попита Джей.

— Не — предпазливо отвърна Майкъл Гарити. — Не, Джей, изразяваш се твърде меко. При сегашното положение това ще е истинска катастрофа.

 

 

Хотел „Шелбърн“, Сейнт Стивънс Грийн

Дъблин, Ирландия

Стюарт Камбъл приключи последното телефонно обаждане и отвори прозореца към Сейнт Стивънс Грийн, за да се разведри.

Температурата беше умерена и лек ветрец полюшваше завесите. Струваше му се, че усеща присъствието на Четирите съдилища на Инс Кей край река Лифи — сградата не се виждаше, но бе само на километър от хотела. Историята й го привличаше открай време като символ на непокорство, каквото родната му Шотландия никога не бе проявила. По време на Ирландската гражданска война през април 1922 г. от зданието бяха останали само руини след тежък артилерийски обстрел. Желязната ирландска решителност го бе възстановила, за да се превърне в символ на законността и републиката, и оттогава Четирите съдилища бяха станали център на правосъдието в Ирландия.

Сега тази сграда щеше да се превърне за него в бойно поле, и то не за пръв път. Поради сходството между британската и ирландската правна система преди много години го бяха „призовали“ — така се изразяваха тук — пред Ирландската правна асоциация по едно дело, засягащо британските интереси. Тогава Камбъл изпита вълнение, за което никога не разказваше на английските си колеги — обикновено те вдигаха подигравателно очи към тавана, щом чуеха за нещо ирландско.

За момент Камбъл се обърна да хвърли поглед към трескавата дейност зад себе си. Президентският апартамент беше само централният му команден пункт. В другия край на града дъблинската кантора на фирмата му също не спеше. Екип от шестнайсет адвокати, секретарки и служители работеха напрегнато по задачата, която им бе възложил: да приготвят всяка възможна заповед на всеки възможен съд за всяка възможна ситуация.

През последния час между телефонните си разговори с високопоставени личности Стюарт получаваше обезкуражаващи новини за търсенето на съдия. Както се бе опасявал, сякаш в цялата Ирландска република нямаше нито един магистрат, склонен да приеме заповедта в дома си.

— По едно време си мислех, че ще успеем — бе казал преди двайсет минути Патрик. — Открих съдия О’Мали на клетъчния му телефон. Каза, че можем да му занесем заповедта, но после разбра, че става дума за Джон Харис, бивш президент на Съединените щати.

— И какво стана? — попита Стюарт.

— Е, не мога да цитирам точните думи, защото онзи фъфлеше и се смееше… пусна и няколко епитета… но в общи линии заяви, че съм луд за връзване, ако очаквам да приеме в дома си заповед за арест на бивш президент на Съединените щати, цитирам, „най-добрият приятел, който е имала Ирландия“. Каза, че ще приеме само на съдебно заседание, организирано по всички изисквания на закона, с необходимата правна закрила на обвиняемия и надлежно връчена призовка, без да признава никакви оправдания, че въпросът бил спешен.

— Това ли е всичко? — разсмя се Стюарт.

— Не, той сякаш се засегна лично от намека ми, че бивш американски президент би могъл да избяга. След това му пожелах „лека нощ“, тъй като предположих, че перспективите да получим от него благоприятно решение са, меко казано, незначителни.

— Мисля, че народът го е казал по-простичко, Пади: „на куково лято“.

— Да. В най-добрия случай.

Търсенето продължаваше, но малцината, които успяха да открият, не проявяваха интерес да организират съдилище в хола си. Един съдия не повярва, че бивш президент е способен да избяга от правосъдието, а друг заяви, че това ще е най-доброто, което може да стане.

— Наближава единайсет — обяви Камбъл, когато се върна в приемната на апартамента, която вече приличаше на военен щаб. — Мисля, че за тази нощ трябва да спрем търсенето на съдии. Предлагам до два след полунощ да обмислим стратегията си, после да дремнем и утре да продължим около осем. — Той седна на масата и огледа лицата наоколо. — Какво ще кажете?

— Добра идея — обади се единият от мъжете. — Ние не постигнахме нищо. А вие?

Стюарт погледна записките си и отново вдигна глава.

— Да, постигнах. И се обзалагам, че мистър Харис и мистър Райнхарт ще бъдат силно изненадани утре сутрин, ако се опитат да постъпят както очаквам.