Включено в книгата
Оригинално заглавие
Headwind, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 5 гласа)

33

„Юро Еър“ 1010, в полет

Вторник, 17:50 ч

Когато телефонната връзка с Джей Райнхарт прекъсна, Крейг Дейтън извърна глава към Аластър и се вгледа в лицето му.

— Какво? — попита Аластър.

— Готов ли си да поемеш риска да се разбием?

— Моля?

Крейг въздъхна дълбоко.

— За Бог и родината, Аластър.

— Дявол да го вземе, май изобщо не ми се полага да знам какви ще ги забъркаш, а?

— Бъди готов да изключиш транспондера.

— Отговори ми, Крейг. Искам да знам.

Крейг набързо обясни плана си: да се спуснат към земята, да останат под обсега на радарите и да се насочат над Ламанша към Северно море, а оттам към някое летище в Шотландия.

— Вероятно Инвърнес — добави той.

— О, добрата стара маневра „мелница“ — каза Аластър. — Отлично. С теб съм, но при едно условие.

— Какво?

— Отменяме разрешението за кацане по прибори, тъй че ако направят някакви изводи за съдбата ни, това да си е тяхна работа. Иначе пилотските ни права окончателно отиват в кошчето.

— Дадено.

Крейг уведоми всички в салона да затегнат коланите и да се подготвят за необичайни маневри, после изключи автопилота и рязко вкара боинга в ляв низходящ вираж. В същото време Аластър включи предавателя.

— Лондон, тук „Юро Еър“ десет десет, моля ви отменете разрешението за кацане по прибори и часа за приземяване на Хийтроу. Преминаваме на ръчно управление и намаляваме височината, за да се справим с възникнали проблеми.

В гласа на диспечера прозвуча изненада.

— „Юро Еър“ десет десет… разбрано, отменям кацането по прибори. Можем ли с нещо да ви помогнем, сър?

Висотомерът сочеше, че са на четири хиляди метра височина над Ламанша, а според сателитните координатни прибори самолетът се намираше само на петнайсет километра от брега сред гъстеещия здрач.

Крейг натисна бутона на радиопредавателя върху щурвала и изрече с напрегнат, задавен глас:

— Лондон… тук „Юро Еър“… десет десет… ние сме… трябва да…

Той отпусна бутона и зачака неизбежния отговор, като поддържаше левия вираж и в същото време увеличи скоростта на спускане до хиляда и двеста метра в минута.

— Моля, повторете, „Юро Еър“ десет десет.

Вече се бяха отклонили на деветдесет градуса от първоначалния курс. Крейг намали мощността на двигателите.

— Не му отговаряй, Аластър! И ми съобщавай височината на всеки триста метра.

— Разбрано. Височина три хиляди, спускане с хиляда и петстотин в минута — докладва Аластър със спокоен и ясен глас, но присвитите очи издаваха тревогата му.

Крейг се озърна към него с усмивка, после пак погледна пребледнелия Джон Харис.

— Дръжте се.

— Две и седемстотин, слизане с хиляда и осемстотин в минута. Недей да увеличаваш скоростта на спускане! — предупреди го Аластър.

— Няма — отговори Крейг, наблюдавайки внимателно приборите.

Самолетът бе завършил първата пълна обиколка и продължаваше да се върти.

— „Юро Еър“ десет десет, тук Лондон, внимавайте за посоката и височината, сър! Повреда ли имате?

— Две хиляди и четиристотин метра, Крейг.

— Има ли в Ламанша нефтени платформи или други подобни структури, Аластър?

— Не ми се вярва, но не бих рискувал да кажа, че ще сме в безопасност под хиляда и петстотин метра.

— Не е достатъчно.

— Две хиляди и сто, слизаме с хиляда и осемстотин в минута.

— Разбрано.

— „Юро Еър“ десет десет, тук Лондон. Авария ли имате, сър?

— Не пипай бутона, Аластър. Знам, че се изкушаваш.

Аластър кимна и преглътна с усилие.

— Хиляда и осемстотин, Крейг. Много ясно, че се изкушавам. Горкият човечец седи на тръни.

— Височина?

— Току-що минахме хиляда и шестстотин.

— Бъди готов по моя команда да изключиш транспондера и всички външни светлини.

— Хей, момчета… недейте да прекалявате — едва избъбри Харис с широко разтворени очи.

Гласът на лондончанина отдолу ставаше все по-отчаян.

— Наистина ми е жал за него! — каза Крейг. — Той вижда на екрана как нашият самолет губи контрол и пада.

— Добре, Крейг, минахме деветстотин и продължаваме да слизаме с хиляда и осемстотин метра в минута. Започвай да изравняваш.

— Скорост?

— Четиристотин и петдесет километра в час.

— Добре. Имаме предостатъчно енергия. Ще изравня, като стигнем на триста метра.

— Това е ужасно ниско, Крейг! Вече е тъмно, няма да виждаш водата.

— Кажи ми, когато слезем на триста.

— Разбрано… четиристотин и петдесет… четиристотин… триста и петдесет… триста и двайсет… Триста!

Крейг започна да изтегля назад контролния лост — твърде бавно според Аластър. Боингът лениво се подчини и скоростта на спускане започна да намалява.

— Крейг! Дърпай!

— Точно това правя. Гаси транспондера и светлините.

— Готово! — Пръстите на Аластър бързо натиснаха ключовете. — Прекалено ниско сме, Крейг! Мили боже…

 

 

Бизнес терминал, летище Хийтроу

Лондон, Англия

Стюарт Камбъл си бе намерил временно пристанище в едно от малките сепарета, предвидени за богатите собственици на частни реактивни самолети. Докато той се мъчеше да подреди мислите си, отвън в коридора двама от неговите сътрудници разговаряха по клетъчните си телефони. След малко единият подаде глава през вратата.

— Стюарт.

Камбъл надигна глава и с усилие се върна към настоящето.

— Влизай. Какво има?

Анри Рену седна в отсрещното кресло и заговори с напрегнат глас:

— Хеликоптерите вече са над мястото на катастрофата.

— Да не би наистина да е катастрофа? — изненада се Камбъл.

Анри поклати глава.

— Извинявай. Неточно се изразих. Хеликоптерите са в предполагаемата зона на произшествието, на около петнайсет километра от Дувър. Приближават се и няколко кораба. Засега не са открили нищо.

Камбъл кимна.

— Е, толкова голям самолет не може да падне в морето, без да остави следи.

— Ще им трябва известно време. Вече е тъмно.

Стюарт поклати глава.

— Няма какво да намерят, Анри. Само си губят времето. Хитро го е измислил — първо да отмени разрешението за кацане по прибори. Ще се оправдае с повреда на предавателя и няма да му отнемат правата.

Рену леко изви глава настрани, сякаш се мъчеше да разгадае репликата на шефа си.

— Аз… нали току-що казахте…

Стюарт стана на крака и направи няколко крачки към дъното на сепарето, след това се обърна.

— Това е хитрост, и то много ефектна.

— Хитрост?

— Прекалено удобно се нагласиха нещата, Анри. Първо онова измислено отвличане вчера. После побъркаха въздушния контрол в Рим, като се спуснаха към онази сицилианска база. Това беше генерална репетиция за сегашното изпълнение. Щом получихме заповед за арест и мистър Райнхарт внезапно откри, че клиентът му може и да не е чак толкова чист, ето ти нова изненада — самолетът, който носеше Харис към неминуем арест, падна в морето тъкмо на най-удобното място, малко преди да навлезе в британското въздушно пространство.

— Но… видели са ги да падат в неконтролиран свредел…

— Не знаем дали наистина не е контролиран. Всичко е било нагласено от един много изобретателен пилот, за да заблуди въздушния контрол в Лондон, и точно така се получи. Имаме работа с много умен противник. Харис едва ли би могъл да си намери по-добър съюзник.

— Извинявай, Стюарт, но не пренебрегваш ли факта, че самолетът изчезна и не се появи повече?

Камбъл се изкиска тихичко и погледна през стъклото към коридора.

— Не, не го пренебрегвам, Анри. Просто съм сигурен, че Джон Харис и неговият чартърен самолет непременно ще се появят на някое летище. — Той посочи картата. — Дай да повикаме неколцина пилоти с карти на Европа и Обединеното кралство и да проучим къде би могъл да отиде.

— Божичко, Стюарт, в радиус от неколкостотин километра има стотици летища.

— Но не всички могат да приемат боинг 737, нали? А с горивото в резервоарите няма да стигнат до Щатите, нито дори до Кефлавик.

Анри вече бе скочил на крака и бързаше към вратата.

— Още нещо, Анри — добави Стюарт. — Свържи се с контролния център. Подхвърли им тази идея и виж дали няма да засекат слаб радарен сигнал, който се отдалечава от предполагаемото място на катастрофата.

— Добре.

— И… нуждаем се спешно от още една група сътрудници с телефони. Трябва да се свържем с всички летища във Великобритания, като разширяваме кръга постепенно, в съответствие с времето, от което летят.

— Искаш ли Жан-Пол и Джина да имат готовност със самолета?

Стюарт решително кимна.

— Да. Не се знае накъде може да излетим.

Той се усмихна на Рену.

— Не бой се, Анри, ще открием Харис и ще спечелим играта. Просто ни изненадаха с неочакван царски гамбит. Точно когато си мисля, че го държа в шах, той се изплъзва от моята царица. — Камбъл се разсмя оглушително. — Добра аналогия, нищо че звучи като самохвалство.

Анри бе спрял на вратата с леко разтревожено изражение.

— Не те разбирам.

— Шахматна аналогия, Анри. Нямаш представа колко полезни могат да бъдат в правото тези сравнения.

В коридора се появи стройна млада жена с буйна черна коса и плътно прилепнала черна рокля. Когато видя Камбъл, тя се усмихна и изтича към сепарето.

— Сър Уилям, търсят ви спешно по телефона на оперативния отдел. Това е в края на коридора.

— Колко мило, че дойде да ме потърсиш, скъпа. Благодаря ти — каза Стюарт с най-любезната си усмивка.

Младата жена леко се изчерви под проницателния му поглед и понечи да излезе от сепарето.

— Името ти беше Дирдри, нали? — попита Камбъл.

Тя се озърна с усмивка.

— Да. Благодаря, че ме помните.

— Как бих могъл да забравя красивото име на една тъй красива дама? — подхвърли Стюарт и докато отиваше към бюрото, проследи с възхитен поглед как младата жена изчезва зад ъгъла с изкусително плавна походка.

— Стюарт Камбъл на телефона — изрече в слушалката той и веднага разпозна гласа отсреща. — Господин министър-председател! Благодаря, че ми се обадихте. Трябва спешно да поговорим.