Включено в книгата
Оригинално заглавие
Headwind, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 5 гласа)

25

Флотска авиобаза „Сигонела“, Сицилия

Понеделник, 21:10 ч

Неочакваното обаждане от италианския външен министър завари капитан Суонсън в кабинета му, където бе седнал зад бюрото и разтривайки уморено очи, се питаше дали има някакъв начин да облекчи взривоопасната ситуация в базата.

— Слушам, сър.

— Командир Суонсън?

— По-точно капитан.

— Добре. Обажда се Джузепе Анселмо и този разговор изобщо не се е състоял.

— Искате да кажете, че разговаряме неофициално?

— Да, ако това е точният израз.

— Много добре, сър. Слушам ви.

— Ще бъда кратък. Не се съмнявам, че сте в течение на ситуацията. Представители на Камбъл посетиха дома на един от върховните съдии с молба да бъде променено тълкуването на договора за наем на вашата база така, че да включва право на полицейски достъп до летателната зона.

— Продължавайте — каза Суонсън с чувството, че губи почва под краката си.

— Съдията обмисля тази молба. Нямаме контрол над него, както и вие в Съединените щати нямате власт над съдилищата.

— Да, сър, разбирам. Ще протестирате ли, ако капитанът на самолета поиска да излети?

— Това е дипломатически въпрос, капитане — отговори Анселмо с тих смях. — Един военен не бива да бъде толкова хитър. Нека ви отговоря по следния начин. Засега всяка молба за въздушно придвижване на въпросния самолет ще бъде разглеждана по обичайните процедури. С други думи, в момента италианското правителство няма никакъв интерес да блокира въздушното движение над „Сигонела“.

— Но… ако съдията вземе друго решение?

— Тогава ще се съобразим със закона и макар че нашето правителство може да оспори всяко съдебно решение, длъжни сме да го спазваме.

— Колко време остава, сър? Кога очаквате съдията да вземе решение?

— Не по-рано от вдругиден по обяд. Съдията насрочи заседание за тогава и отказва да действа прибързано. Тъй че до вдругиден положението не се променя. А след това… кой знае?

— Разбрано. Благодаря ви.

 

 

На борда на чесна 225

На сто километра югоизточно от Ларами, Уайоминг

Дейвид Кармайкъл огледа внимателно скалата на термометъра в края на отдушника над предната преграда и поклати глава.

— Какво? — попита Джей.

— Надявах се да стане по-топло и ледът да падне, но има температурна инверсия и надолу става по-студено.

— Още осем километра, Дейвид — съобщиха от земята.

Дейвид погледна висотомера, който в момента показваше хиляда и седемстотин метра и скорост на спускане шейсет метра в минута. Ако се опиташе да удължи полета, като увеличи оборотите, рискуваше двигателят да блокира, а това без съмнение би било гибелно на толкова малка височина. Но сега трябваше само да се задържи във въздуха още малко.

— С какво мога да помогна? — попита Джей.

— Молете се — отвърна Дейвид.

— Шест километра — обади се Бил. — Може да хванеш лек попътен вятър, който ще ти помогне. Но е съвсем слаб, само три километра в час.

— Добре.

Дейвид отчаяно зашари с поглед по таблото. Знаеше, че е пропуснал нещо, но вълната от паника му пречеше да се сети какво точно. Имаше ли някакъв начин да облекчи движението на самолета?

Чакай малко! Той погледна прибора за контрол на горивната смес. Беше го нагласил веднага след излитането на икономичен режим, макар и не до максимум.

Пресегна се и внимателно завъртя копчето, следейки температурата на цилиндрите. Усети, че мощността на двигателя се увеличава.

— Само три километра, Дейвид — изрече Бил с удивително спокоен глас.

Мощността на двигателя изведнъж намаля и Дейвид леко върна копчето назад. Сърцето му застина, но след миг оборотите пак нараснаха. Той отдръпна ръка и отново се вгледа в циферблатите. Зазвучалият за момент предупредителен сигнал замлъкна.

Сто и деветдесет километра в час, а не мога да намаля скоростта. Сигурно мъкна цял тон лед.

— Още километър и половина, Дейвид. Според моите прибори си точно на осевата линия.

— Разбрано.

— Пистата е огромна и би трябвало да изплува пред теб след двайсетина секунди.

През стъклото не се виждаше нищо друго, освен сива мъгла.

— Не мога ли да помогна с нещо? — попита Джей.

— Можете — отговори Дейвид. — Напрегнете очи. Пистата ще се появи право пред нас.

— Виждам неясни светлини! — възкликна Джей. — Току-що се показаха.

Изведнъж срещу самолета връхлетяха червеникавобели петна и някаква бясно мигаща светлина. Изтръпнал от страховитото видение как малката чесна се врязва сред плетеница от стоманени контролни кули, Дейвид едва устояваше на желанието да дръпне щурвала назад — ход, който незабавно щеше да блокира двигателя и да ги погуби.

— Остава по-малко от километър — съобщи Бил.

Дейвид не намери сили да натисне бутона на радиостанцията, за да отговори. Цялото му внимание бе насочено към едно — да поддържа точно същата скорост, да спазва посоката и да се моли да минат над металните осветителни кули пред полосата, които наближаваха с всяка секунда и сякаш се пресягаха нагоре да сграбчат малкия самолет. Отпред виждаше само техните лампи — цяла галактика от примигващи пътеводни светлини, разтеглени в далечината.

Няма да успеем, прелетя през главата му тревожна мисъл, но той я отхвърли в следващата секунда.

Последната осветителна кула беше точно отпред, ярките светлини връхлитаха заплашително, безжалостната метална структура се готвеше да разкъса крехката обшивка на чесната. Ако колесникът закачеше върха…

И изведнъж прелетяха над кулата, отсреща се появи бетонната писта, колесникът премина само на половин метър над ръба, преди Дейвид да дръпне щурвала, за да намали скоростта на спускане. Самолетът се разтърси и крилата загубиха битката да го удържат във въздуха, но колелата вече бяха само на петнайсет сантиметра от бетона.

Сетне дойде жестоко разтърсване и чесната се понесе по пистата.

Дейвид напипа с крака кормилните педали и натисна напред, за да включи спирачките, като се чудеше защо треперят, докато осъзна, че всъщност трепери самият той, разтърсван от адреналина в кръвта си.

Отпред се появи отклонение и той насочи малката чесна натам. В същия момент си спомни за Бил, който навярно не смееше да си поеме дъх.

— Денвър… кацнахме благополучно. На пистата сме.

Отсреща не отговориха веднага, но Дейвид и Джей чуха приглушени възторжени викове и дълга въздишка в микрофона.

— Разбрано, Дейвид — отвърна след малко Бил. — Чудесно се справи.

— Ти също — изрече задавено Дейвид. — Благодаря, сър.

— Няма проблеми. Отбий в първото отклонение. Свържи се с контролната кула на честота едно едно девет точка две и им предай, че летището отново е на тяхно разположение.

 

 

На борда на „Юро Еър“ 42

Флотска авиобаза „Сигонела“, Сицилия

Изправена на горната платформа на подвижната стълба, Шери Линкълн изключи клетъчния телефон и се загледа към звездното небе над „Сигонела“. Беше излязла навън, за да има по-добра връзка, но въздухът бе захладнял и сега тя трепереше от лекия вятър.

Почти всички облаци бяха изчезнали, оставяйки чист, мастиленочерен небосвод, осеян с безброй звезди. Млечният път се разстилаше в цялото си пищно великолепие, почти незасенчен от блясъка на лампите около пистата.

Шери въздъхна дълбоко. Още й се виеше свят от напрегнатата работа през последните няколко часа. Сега имаха възможност да овладеят ситуацията и в зависимост от отношението на Великобритания може би дори да анулират заповедта след няколко дни. Благодарение на италианските държавници можеха спокойно да отложат излитането за утре без страх, че врагът ще атакува отново.

Помисли си за военнотранспортния самолет, увиснал нейде в мрака над Атлантика на хиляди километри оттук, устремен все по-близо към американския бряг — един напълно безсмислен полет без Джон Харис на борда. Какво ли си мислеха пилотите? Военните — били те мъже или жени — чувстваха болката на една провалена мисия далеч по-дълбоко, отколкото можеха да си представят цивилните. Самият смисъл на тяхното съществуване биваше поставен под въпрос от всяка политическа намеса във военните операции.

Виетнамският синдром още не ни е напуснал, помисли си тя, потискайки внезапния пристъп на гняв.

Сякаш отново чу предупреждението, което й отправи президентът само преди двайсет минути: да преразгледа плановете си за кариера, тъй като неговият престой в Англия може да се окаже дълъг.

— Глупости — отвърна му тя. — Докато съм ви потребна, оставам с вас, независимо къде се намирате.

— Потребна? — възкликна Джон Харис. — Шегуваш ли се? Та аз изобщо не бих могъл да се справя без теб, Шери.

Тя се усмихна на спомена, но усмивката бързо посърна пред мисълта, че Харис скоро ще прекрачи към неизвестна съдба и ще се превърне в позлатена пионка върху международното шахматно поле.

После Шери си спомни за току-що приключилия разговор с Джей Райнхарт и бързо влезе в боинга, за да уведоми президента.

— Преди малко Джей хвана полета за Европа от Денвър — съобщи тя. — Каза, че му трябват около два часа проучване, преди да ни даде зелена светлина за Лондон. Ще се обади от самолета.

— Добре — кимна Джон Харис.

— Гласът му звучеше странно. Имам чувството, че се е случило нещо по време на полета до Денвър, но той не пожела да ми каже какво. Стори ми се много уплашен.

— Джей мрази да лети. Ако имаше начин, би потеглил за Лондон с влак.

— И аз останах с това впечатление.

— Къде са генерал Глюк и хората му?

— Вътре, сър. Капитан Суонсън нареди да им доставят вечеря в терминала, а ще прати храна и за нас.

— Видя ли какво направиха тези хора, Шери?

Тя кимна.

— Да, видях. Не чух целия разговор, но…

— Искам да кажа, че човек неволно изпитва смирение, като види толкова много…

— Доблест?

— Просто обич към родината, Шери. Генерал Глюк убеди всички да не се връщат с онзи самолет в Рим.

— Сър, в известен смисъл за тях това е забавно. Сигурно доста отдавна не са се чувствали потребни.

Харис бавно кимна.

— Да, права си. Трябва да помисля над това. Тревожех се, че искат да дойдат с нас.

Шери се сепна.

— Чакайте малко._ С нас_ ли идват?

— Пътували са за Рим, но според Глюк цялата група… включително и екскурзоводката Ани Форд… иска да остане с нас. Дори си върнаха багажа на борда, когато останалите потеглиха. Да не би… да имаш нещо против?

Тя се усмихна.

— Вие решавате, сър, но на ваше място бих си помислила. Излетим ли оттук, не виждам с какво могат да ни помогнат.

— Е, що се отнася до мен, смятам за чест да бъда до тях, ако желаят това и ако присъствието им няма да навреди. Да, ще си помисля. Питам се обаче защо трябва да чакаме тук до утре следобед.

— Джей Райнхарт настоява да пристигне в Лондон преди нас и да уреди нещата.

— Какво има за уреждане? — попита президентът. — Камбъл вече ще е представил заповедта на някой лондонски съдия. Почти не се съмнявам, че ще ни чакат на летището.

Шери поклати глава.

— Той просто държи да пристигне там пръв, а това ще е само след единайсет часа.

— Колко време ще летим до Лондон? — попита Харис.

— Около час и половина — отговори тя. — Според Джей трябва да излетим утре около четири следобед. Така ще разполага с почти цял ден за уреждане на въпроса.

— Да се предадем на британските власти ли?

— Така смята той.

— Не е изключено — започна Джон Харис, потропвайки с пръсти по бузата си — британското Външно министерство да потърси начин да позабави Стюарт, колкото да презаредим и да потеглим.

— Да, сър, но накъде? — попита Шери, като се настани в съседното кресло. — Капитан Дейтън казва, че можем да се доберем до Исландия или може би до Канада, но няма начин да стигнем от Лондон до Щатите без презареждане, защото моделът „Боинг 737“ не разполага с резервоари за по-дълги полети. Камбъл несъмнено знае това. Някой от неговата банда ще ни чака в Исландия, а Лондон е далеч по-добро място за юридическа схватка.

— Мъдро казано, Шери — отвърна Харис и помълча. — И тъй, летим за Лондон, ако Джей не е измислил някакъв фантастичен план да ни измъкне оттук.

— Британският министър-председател никога няма да ви изпрати в Лима, нали?

— Познавам Маги Тачър, Джон Мейджър и дори Тони Блеър. Но със сегашния премиер не съм се срещал. Тъй че не мога да бъда сигурен. Остава ни само да разчитаме, че схватката ще продължи поне колкото в случая с Пиночет, тоест повече от година. По дяволите, докато се стигне до решение, сигурно и аз ще съм изкуфял старец като него.

 

 

Международно летище Денвър, Колорадо

Дейвид Кармайкъл стоеше на прага на частния терминал и гледаше как грамадният боинг 777 на „Юнайтед Еърлайнс“ започва рулирането по пистата. Самолетът постепенно увеличи скоростта, тласкан от два огромни двигателя, работещи на пълна мощ, за да повдигнат товара на пътниците и необходимото гориво за преодоляване на разстоянието от седем хиляди и петстотин километра между Денвър и Лондон.

Дейвид се озърна към малката чесна, спряла в безопасност пред частния терминал. По крилата и кабината вече нямаше и следа от лед. Замисли се за огромната разлика в тежестта на двете метални птици. Едната наближаваше точката за излитане с двеста и петдесет километра в час и тежеше почти триста и петдесет тона. Чесната едва успяваше да достигне подобна скорост във въздуха, а вдигаше най-много петстотин килограма товар.

Носът на пътническия самолет величаво се вирна нагоре, сетне огромното туловище без усилие се издигна във въздуха и почти веднага изчезна в мъглата още преди приглушеният рев на двигателите да стигне до Дейвид.

Младежът знаеше, че това е полетът на професор Райнхарт. Беше изслушал по радиото разрешението за излитане, след като краката му престанаха да се подкосяват.

Обърна се и отново влезе във фоайето.

Трябват ми още няколко минути, за да се опомня, каза си той. После щеше да помоли някой да го откара до най-близкия хотел, където да пренощува. А за утрешното пътуване до Ларами щеше да си наеме кола, освен ако небето се окажеше кристално ясно.

Той се озърна към чесната, твърдо решен да обмисли внимателно всичките си днешни грешки, за да не ги допусне никога вече.

А и скоро щеше да има неприятен разговор с авиационната федерация. Може би вече идваха да го потърсят.

 

 

На борда на „Юнайтед Еърлайнс“, полет 958

Джей Райнхарт изключи компютъра и прекъсна модемната връзка с бордовия телефон.

Слава богу, че има съвременни комуникации, компютри и бази данни, помисли си той. За малко повече от два часа ровене из делото на Пиночет, британските съдебни процедури и Договора против изтезанията бе стигнал до бързо и коварно решение. Великобритания беше най-подходящият избор.

Джей дълбоко въздъхна и се облегна назад. Сега, след като бе взел решението, чувстваше, че му олеква. Той погледна към прозореца отдясно и изведнъж със смайване осъзна един потресаващ факт: летеше със самолет, без изобщо да се бои.

При потеглянето от Денвър познатите страхове се разбудиха и свиха стомаха му на топка, но за негово огромно учудване те отслабнаха още преди самолетът да се откъсне от пистата. Контрастът между станалото преди малко в чесната на Дейвид Кармайкъл и плавното движение на летящия салон, в който седеше сега, бе укротил ужаса, оставяйки от него само някакво замаяно примирение и разбирането, че въздушните полети вече никога няма да го плашат тъй силно както преди, особено сред спокойната обстановка на луксозния авиолайнер.

Изумително, помисли си той. Толкова години да не знам, че за излекуване от страха ми е нужно само да погледна смъртта от кабината на едномоторна летяща бракма.

Озърна се из плюшения салон на боинга и спря поглед върху привлекателната фигура на една млада стюардеса, която поднасяше питие на застаряващ английски рокпевец, седнал два реда по-напред.

Но сега нямаше време да се разсейва — предстояха му телефонни разговори и много работа. Той прогони мимолетното сладко видение за една по-близка среща с чернокосата стюардеса и се съсредоточи върху първия разговор, който трябваше да проведе.

Уговарям нещата тук, а се случват там, помисли си той, но усещането за всемогъщество бе помрачено от напрежението, отговорността и риска да сбърка. В края на краищата заставаше срещу един от най-хитрите международни юристи в света — човек, който от трийсет години насам живееше и дишаше почти единствено с международното право и тълкуването на договори.

Пред очите му изплува самоувереното усмихнато лице на Стюарт Камбъл и той усети из жилите си тръпката на адреналина. Близката среща с мъгливите колорадски планини бе притъпила донякъде страховете му, но мисълта за Камбъл отново оголи острието на тревогата. Нямаше ли Лондон да се окаже наивен избор? Или още по-лошо — глупав избор, с който само да подкрепят плановете на Камбъл.

Джей затвори очи и тръсна глава, за да прогони тази мисъл. Трябваше да решава въз основа на логиката, а не на собствените си страхове. В края на краищата Камбъл беше само един адвокат като него. Нещата опираха единствено до тълкуване на законите и съдебните процедури на всяка страна, а оттам — до решението къде Джон Харис ще бъде най-добре защитен, докато подготвя защитата си срещу заповедта за арест.

Джей вдигна телефонната слушалка и отново зареди в процепа кредитната си карта, преди да набере номера на Шери Линкълн. Тя отговори след втория сигнал.

— Отлетете за Лондон, Шери. Моля те, предай на президента. Не, всъщност по-добре аз да му кажа лично. Повикай го, ако обичаш.

Последва кратка пауза, докато Шери обясняваше на Джон Харис. Когато той заговори, в дружелюбния му глас не се долавяше и следа от надвисналата над него заплаха.

— Джон, трябва да те предупредя за нещо — каза Джей.

— Слушам те.

— Не е много вероятно, но… не сме сондирали мнението на сегашното правителство и сегашния премиер, а по възгледи те доста се различават от своите предшественици.

— Тоест?

— Не е изключено отношението им към едно спешно изпълнение на заповедта да се различава драстично от реакцията по случая „Пиночет“.

— Искаш да кажеш, че ще подкрепят правата ми на бивш държавен глава, което автоматично прави заповедта невалидна?

— Не, Джон. Искам да кажа, че могат да сметнат за свой дълг едно незабавно екстрадиране без допълнителна съдебна намеса.

— Но не ти се вярва, нали?

— Вероятността е съвсем малка, но точно заради нея трябва да бъда там преди теб.

— А ако Великобритания отпадне, Джей?

— Не знам — каза Джей и в същия миг му хрумна нова възможност. — Не знам, но обмислям резервни варианти. Не излитайте, преди да се обадя от Лондон, което ще е след около девет часа.

— Усетих, че се запъна — каза Джон Харис. — За какво си мислиш?

Джей изсумтя.

— Хрумна ми нещо… една идея… толкова е нелепа, че не си струва да я обсъждаме в момента.

— От опит знам, Джей, че обикновено тия идеи се оказват най-добри.