Включено в книгата
Оригинално заглавие
Headwind, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 5 гласа)

23

Летище Ларами, Уайоминг

Понеделник, 12:45 ч местно време

Дейвид Кармайкъл прегледа разрешението за излитане, което бе попълнил, и натисна бутона на предавателя върху малкото контролно табло на чесната.

— Разбрано… Въздушен контрол разрешава излитане на чесна две две пет за летище Денвър. След излитане наберете височина три хиляди и шестстотин метра, поддържайте връзка на честота едно две пет точка девет.

— Какво е това? — попита Джей, който чуваше думите на Кармайкъл в слушалките през рева на двигателя, докато изчакваха в края на пистата.

Дейвид му направи знак да изчака и продължи разговора си с ръководителя полети. После смени честотата и се обърна към Джей.

— Дадоха ни разрешение за полет по прибори до Денвър — обясни той.

— От контролната кула ли?

— Не. Тук няма контролна кула. Разговарях с центъра за въздушен контрол в Денвър. Излитаме самостоятелно, след това ще се свържем с тях.

Джей за пети път провери дали коланът му е добре затегнат и с усилие насочи ума си към по-практичния въпрос как да хване презокеанския полет в Денвър. Ако пътят дотам отнемеше цял час, както бе казал Дейвид, значи щеше да разполага с по-малко от деветдесет минути, за да стигне от частния терминал до огромния пътнически терминал, да си купи билет, да преодолее тайнствените прегради, които авиолиниите издигаха пред своите клиенти, и да се качи в самолета.

— Въздушен контрол на район Ларами, чесна две две пет излиза на писта едно две за излитане на юг.

Звукът на двигателя, набиращ максимални обороти, върна Джей към реалността. Малката чесна потегли напред и се стрелна по пистата, подскачайки леко върху крехкия си колесник, докато Дейвид дръпна щурвала и машината се издигна в небето. Бетонът пропадна надолу с ужасяваща внезапност.

Дейвид направи вираж на югоизток, изравни крилете и машината плавно започна да се изкачва в облачното небе. Светът зад стъклата посивя. Джей видя с растяща тревога как под тях се стопяват пасища, ниви и един товарен влак, пъплещ на запад. Вкопчил ръце в ръба на седалката, той гледаше как пилотът насочва вниманието си към светещите циферблати по таблото и коригира командите и дросела в съответствие с неясната и тайнствена информация, която му даваха приборите.

— Да се лети в подобно време май е нещо като черна магия — проговори с усилие Джей.

— Моля?

— Казах, че… не разбирам как е възможно… да летиш слепешком имам предвид.

Дейвид се пресегна и смени честотата на радиото.

— Денвър, чесна две две пет излетя от Ларами. Издигаме се на три хиляди и шестстотин метра.

Движението на малката чесна, полюшването настрани и нагоре-надолу се превърна за Джей в обвинителен глас, крещящ в ушите му, че дори заради Джон Харис не биваше да принуждава този младеж да лети за Денвър.

— Не сме… не сме се обърнали с главата надолу, нали?

— Не сме — изкиска се Дейвид.

— Няма как да разбера. Тия прибори не ми говорят нищо.

Джей осъзна, че му остава само една опора — фактът, че Дейвид не изглежда разтревожен.

— Не е чак толкова трудно — каза Дейвид, вперил очи в някакъв прибор точно пред себе си. Озърна се към Джей и за миг вдигна ръка от дросела, за да посочи кръглия циферблат в центъра на таблото. — Виждате ли това?

— Да, но сигурен ли си, че трябва да пускаш ръчката?

— Не се безпокойте. Всичко е наред. Този прибор се нарича индикатор за отклонението. Някога са му казвали „изкуствен хоризонт“. Виждате ли тази чертичка, която прилича на самолет?

— Да.

— Е, аз внимавам крилете на това малко самолетче да съвпадат с линията, която представлява хоризонтът, с други думи, правилното положение, и управлявам почти като в ясен ден, когато наблюдавам истинския хоризонт.

Джей с усилие разхлаби пръсти от ръба на седалката, за да се приведе напред и да се увери в казаното от Дейвид. Видя хоризонталната линия в кръглия прибор и малкото нарисувано самолетче, но все още нямаше ни най-малка представа накъде трябва да се върти лостът, за да бъде запазена правилната позиция.

— Наблюдавам положението на самолета, посоката и скоростта и всичко е наред — добави Дейвид.

Някакво въздушно течение подметна чесната. Джей усети как политат нагоре и същевременно чу промяна в звука на витлото, от която стегнатият му стомах се сви още повече.

Дейвид отново насочи вниманието си към индикатора за отклонението и Джей реши, че не би било твърде разумно да го разсейва с нови въпроси. Насили се да мисли за предстоящата правна битка и къде ще е най-добре да прати президента, ако успеят да го измъкнат от Италия.

— Денвър, чесна две две пет излетя от Ларами и се издига на височина три хиляди и шестстотин метра — изрече отново Дейвид.

Все още нямаше отговор, забеляза Джей и всички останали мисли изхвръкнаха от главата му.

— Наред ли е всичко? — попита той и веднага се упрекна, че отново приказва.

— Да — отговори Дейвид Кармайкъл, като се надяваше пътникът да не забележи колко е нервен. — Сигурно просто още не сме засекли техния предавател.

Дейвид отново побутна дросела и провери височината. Бяха на три хиляди метра и продължаваха да се издигат. Той погледна колкото се може по-небрежно към лявото крило и с облекчение видя, че по него няма натрупан лед. Външната температура бе твърде ниска за обледеняване, но не се знаеше как ще е около Денвър.

Дейвид въздъхна дълбоко и откри, че устата му е пресъхнала. Предстоеше му да прелети сто и четирийсет километра, а после да направи подход по прибори с мъничък самолет към едно от най-големите летища в света, при което навярно щеше да зърне земята едва когато слезеше под сто метра височина. Освен това болезнено усещаше колко е нов и неопитен в пилотирането по прибори — имаше само шестстотин летателни часа… и не бе летял от два месеца.

Кармайкъл, идеята беше много глупава, помисли си той, докато се опитваше отново да установи връзка с диспечера.

— Въздушен контрол Денвър, тук чесна две две пет, чувате ли ме?

Какво казваше неговият инструктор? Най-важният елемент от пилотирането е здравият разум, а той бе пренебрегнал тъкмо този елемент, бързайки да направи услуга на един преподавател, без изобщо да прецени рисковете.

Това е важна мисия, възрази си той. Заради нея можеш да прескочиш някое и друго правило.

Но именно нарушаването на правилата убиваше хора в авиацията, особено пилоти, опитващи да надхвърлят опита и способностите си.

Той дълбоко си пое дъх и се опита да се успокои, но ръката му леко трепереше върху щурвала. Мъчеше го натрапчивата мисъл, че е забравил нещо.

Боже мой, взех ли плочите за подход към Денвър?

За кацане по прибори трябваше да има на борда съответните страници от наръчника с подобни процедури. „Плочите“, както често наричаха пилотите тези страници, бяха натъпкани с информация за радиочестоти, минимални височини, направления и всичко останало, необходимо на един пилот, за да извърши безопасен заход към летището, без да вижда терена, освен на последните неколкостотин метра от полета.

Дейвид усети как сърцето му подскочи до гърлото. Той извърна глава назад. Нямаше автопилот и трябваше непрекъснато да контролира машината, но кафявата кожена подвързия с необходимите листове — включително инструменталните карти — лежеше на задната седалка, където я бе оставил. Той се пресегна и я дръпна в скута си тъкмо навреме, за да открие, че е оставил чесната рязко да завие надясно.

Коригира курса и стисна здраво щурвала с лява ръка, докато прелистваше папката с дясната, за да открие процедурите за кацане по прибори на международно летище Денвър.

— Може ли да ти помогна? — попита Джей.

— Не, всичко е наред — излъга Дейвид.

Нов неочакван порив леко наклони самолета и стомахът му се сви. Представи си как се чувства професор Райнхарт.

Знаеше, че отпред има възвишения. Минималната безопасна височина беше три хиляди и четиристотин метра, а самолетът едва бе надхвърлил три хиляди и сто и продължаваше да се издига съвсем бавно. Двигателят работеше на пределна мощ, а кумуло-гранитът отпред — както пилотите понякога наричаха планините — достигаше три хиляди метра височина.

Той отново опита да се свърже с Денвър, но не чу нищо, освен атмосферни смущения.

— Нищо не разбирам. Долу действаше съвсем нормално — каза раздразнено той и веднага съжали, че е изразил тревогата си.

— Ние… проблем ли имаме? — попита Джей Райнхарт с изтънял глас.

— Не… нищо особено. Просто… би било по-добре, ако можехме да се свържем с Денвър.

Внезапно в двата чифта слушалки прозвуча тих електронен сигнал. Предупредителният звук бе напълно непознат и Дейвид започна да оглежда таблото, търсейки източника на тревогата.

Това е… КАКВО е това всъщност? Предупреждение за блокиране на двигателя ли? Не, той работи нормално. Какво става, по дяволите?

С крайчеца на окото си забеляза движение отдясно. Озърна се и видя, че пътникът е извадил малък клетъчен телефон и му посочва апарата, преди да го вдигне към ухото си.

Дейвид отново насочи очи към таблото и сърцето му се сви. Изкуственият хоризонт бе преминал от хоризонтална в почти вертикална позиция.

Господи! Той завъртя щурвала наляво и тутакси осъзна, че е постъпил неправилно. Бяха завили почти деветдесет градуса наляво и носът рязко клюмна надолу, а височината почна стремително да намалява, докато той натискаше щурвала надясно, за да изравни самолета.

Три хиляди метра! Нагоре! По дяволите, по дяволите, по дяволите! Овладей се!

Заради кратката загуба на ориентация височината бе спаднала със сто и петдесет метра, но професор Райнхарт, увлечен в разговор по телефона, явно не забеляза това.

Слава богу, помисли си Дейвид. Професорът и без това беше изнервен до крайност.

Божичко! Недей да го правиш отново, заповяда си Дейвид. Дръж непрекъснато под око индикатора за отклонението. Не забравяй, че точно това уби Джон Кенеди младши!

Дейвид погледна един от приборите, за да види колко път са изминали от Ларами. Бяха на около трийсет и пет километра от летището и наближаваха планинския хребет, пресичан от магистрала 287. Той отново провери висотомера. Три хиляди и сто метра и се изкачваха съвсем бавно. Сърцето му подскачаше, но Дейвид се престори на спокоен и огледа таблото, макар че се питаше дали да не завие обратно.

Не, не мога да се върна вече. Имам разрешение за полет до Денвър. Ако не успея да се свържа с кулата, няма начин да получа потвърждение за кацане в Ларами. По-добре да продължа. Освен това на международното летище в Денвър оборудването е далеч по-съвършено, отколкото в Ларами.

* * *

За Джей Райнхарт бе истинска мъка да откъсне ръка от ръба на седалката, за да сграбчи клетъчния телефон, но щом чу гласа на Шери, цялото му внимание се насочи към нейните думи.

— Да, Шери. Аз… в момента летя… към Денвър. Не е много приятно. Какво става при вас?

Тя набързо му съобщи за съгласието на компанията да наемат самолета, за посещението на Камбъл и подозренията, че адвокатът само се е оттеглил за нова атака.

— Не трябва ли да напуснем още сега? — попита тя. — Капитанът казва, че можем да излетим всеки момент.

— Не още, Шери. Не знам къде да ви изпратя.

— Нали говорихме за Англия?

— Да, говорихме и вероятно така е най-правилно, но първо трябва да проверя доста неща, а не мога да го сторя в това самолетче. Има ли някаква причина да смятате, че италианците са размислили и ще се опитат да нахлуят в базата?

В слушалката запращяха смущения и гласът на Шери заглъхна.

— Шери! Ало!

Отново смущения, после дълго писукане и връзката прекъсна.

— Проклети клетъчни телефони!

Очите на Дейвид останаха приковани към таблото, но Джей го видя да кима.

— Те по принцип не са предвидени за използване във въздуха, а и вероятно сме в отдалечен район.

— Още ли няма връзка? — попита Джей.

Дейвид поклати глава и махна с ръка към таблото.

— Опитах се да превключа на втората радиостанция, но бях забравил, че тя прекъсва. От месец се канех да викна техник. Но ръководителите полети знаят къде сме. Виждате ли тази мигаща лампичка на транспондера?

— На кое?

Дейвид посочи с пръст.

— На това малко табло. Когато минава край нас, радарният лъч на въздушния контрол задейства вградения предавател и той съобщава позицията и височината ни. Мигащата лампичка означава, че ни засичат, макар да нямаме връзка с тях.

— Това вече ме успокоява — каза Джей. — Предполагам.

Дейвид провери разстоянието от радиомаяка в Ларами, с чиято помощ се движеше точно по невидимата небесна линия.

Седемдесет километра. Отминали сме най-високите върхове.

За пръв път от началото на полета му стана малко по-леко.

 

 

Белият дом

Началникът на кабинета отново бе заел любимото си място върху предния ръб на бюрото, а секретарката му и още трима сътрудници седяха кой където може в тясното помещение.

— Значи са научили вече? — попита Джак Ролинс.

Преди да отговори, заместник-началникът на комуникациите Ричард Хейли се озърна към секретаря по печата Даян Бийчър. Тя извърна очи и го остави да вземе думата.

— Преди около десет минути италианското Външно министерство бе информирано от юридическия представител на Перу, че президентът Харис все още е в самолета.

— Стюарт Камбъл им е съобщил, няма съмнение — добави друг сътрудник, като провери името в бележника си.

— Така е — кимна Хейли. — Очакваме в най-скоро време да съобщи и на медиите, за да се опита да обвини както Харис, така и нас в целенасочена измама.

— Ясно… — промърмори Ролинс. — Даян, ти как смяташ? Май ще е най-добре веднага да се обърнем към журналистите.

Тя кимна.

— Предвидила съм пресконференция след петнайсет минути.

— Както се уговорихме, нали?

— Да — потвърди Даян. — Много сме разтревожени, че от предишното ни изявление някои представители на медиите може погрешно да са разбрали, че посрещането в базата „Андрюс“ е за президента Харис, докато в действителност ние просто искаме да благодарим на екипажа за бързите и ефикасни действия. Джон Харис изобщо не се е качвал на борда, защото президентът Кавано сметна за неуместно… и тъй нататък, и тъй нататък…

— Ще ни повярват ли? — поклати глава Ролинс.

— Въпросът е риторичен, нали? — отвърна Даян. — Във всеки случай ще имаме изявление черно на бяло.

Съветникът по националната сигурност Майкъл Голдбъро тихо влезе в кабинета.

— Джак — каза той, след като Ролинс му кимна, — Камбъл явно е имал резервен план. Неговите хора са налетели върху един италиански съдия от Касационния съд, това е тамошният вариант на върховен съд по криминални дела. Съдията си е у дома и те се опитват да изкопчат от него заповед, която на практика би упълномощила полицията да влезе насила в базата „Сигонела“ и да арестува Харис.

— Как така? — попита Ролинс. — Нали според договора нямат това право?

Голдбъро поклати глава.

— Италианското Външно министерство измисли това тълкуване заради нас. И те, и съдиите знаят, че договорът за наемане на базата, официално наричан Споразумение за статута на въоръжените сили, не отменя италианските права върху територията. Останалото са празни приказки. Ако бъде издадена подобна заповед, сицилианската полиция или армия може тутакси да нахлуе през охраната на базата и ние нямаме никакво право да окажем съпротива.

— С други думи, съдебното решение ще реши резултата от битката.

— Точно така. Издадат ли съдебна заповед, Външно министерство незабавно напуска играта.

— Харис знае ли?

Голдбъро се озърна към Даян Бийчър, която вече бе станала на крака.

— Е, за мен това беше всичко, приятели — заяви тя и напусна кабинета на Ролинс, преди да кажат още нещо, което официално не й се полагаше да знае.

— Продължавай, Майкъл — каза Ролинс, след като вратата се затвори.

— Ето за какво трябва да поговорим, Джак. Длъжни ли сме да кажем на Харис, че трябва час по-скоро да се омита оттам? Или това ще представлява точно онази намеса, която трябва да избягваме според президента Кавано?

— И, разбира се, ти препоръчваш да си мълчим?

— Знаеш мнението ми, Джак — тихо отвърна Голдбъро.