Включено в книгата
Оригинално заглавие
Headwind, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 5 гласа)

22

Аерогара Ларами, Уайоминг

Понеделник, 12:35 ч местно време

Вестта, че „Юро Еър“ дава съгласие боингът да бъде нает от екипа на президента Харис, пристигна по клетъчния телефон, докато Джей Райнхарт напускаше мъжката тоалетна на аерогарата, а умът и стомахът му все още се бунтуваха срещу идеята да лети със самолетчето на Дейвид Кармайкъл. Той се обади до банката да преведе на „Юро Еър“ исканите четирийсет хиляди долара от сметката на президента, както бе заръчала Шери, после й позвъни.

— Наели са още един самолет, за да откарат другите пътници до Рим — съобщи той. — Цената ще е петнайсет хиляди.

— Кога пристига?

— Казаха ми, че самолетът вече е в „Сигонела“, тъй че могат да ги качат почти веднага.

— Добре. А какво е твоето положение, Джей?

През главата на Джей прелетяха няколко язвителни фрази за неизбежна гибел, но в момента нямаше настроение дори за сарказъм.

— Готвя се да излетя за Денвър, а оттам ще хвана прекия полет на „Юнайтед“ за Лондон. Сега слушай, Шери. Размишлявах колкото се може по-бързо. Мисля, че искам да се насочите към Лондон, но най-напред да изчакате, докато стигна в Денвър и хвана международния полет. Тогава ще имам ясно решение и ще ви позвъня.

— Защо точно Лондон? — попита тя.

— Президентът ще разбере. Там ще го предадем на властите и ще се борим според британските съдебни правила.

— Сигурен ли си, че това е най-добрият вариант? — попита тя.

— Не — отговори Джей. — Изобщо не съм сигурен. Затова искам да обмисля въпроса внимателно още час-два. Просто не виждам сериозна алтернатива, а не след дълго светът ще узнае, че той е все още в Сицилия.

Джей се озърна през прозореца на малката чакалня към чесната и му хрумна още нещо.

— Шери, ако до три часа нямаш вест от мен, опитай се да се обадиш. Няма ли отговор, смятайте, че съм катастрофирал, и потегляйте към Лондон.

— Шегата не е смешна, Джей — каза тя.

— Не беше шега — отвърна той.

Приключи разговора и бързо мина през стъклената врата, за да се настани на борда на малката чесна в креслото на втория пилот отдясно на Дейвид Кармайкъл.

— Предпазният колан е стандартен, професоре — каза студентът. — Просто го затегнете.

Таблото изглеждаше загадъчно като надпис на санскритски. Пред Джей се разстилаха циферблати, ръчки и прибори, съобщаващи някаква неразбираема информация, и той за момент се обърка, когато Дейвид му подаде втори комплект слушалки.

— Какво е това?

— Сложете ги, моля, и нагласете микрофона пред устата си. Така ще можем да разговаряме.

— Добре.

Дейвид извади ламиниран пластмасов лист и зачете от него какво трябва да се направи преди включването на двигателя. Пръстите му сръчно натискаха ръчки и въртяха регулатори.

Ревът на двигателя и внезапното разтърсване на малкия самолет потвърдиха най-лошите страхове на Джей: също като човека чесната не бе създадена да лети. Как можеше да издържи във въздуха нещо, което се тресеше така още преди излитането? В мозъка му дори не се оформи ясен въпрос, а само смътно чувство за неизбежна гибел. Той затвори очи и си припомни последния път, когато го бяха уговорили да се качи на влакче на ужасите. От момента, когато започна шеметното спускане и изкачване, той се почувства напълно завладян от тъй могъщи и непознати сили, че просто стана част от пътуването — не изпитваше нито страх, нито вяра, че ще стигне до края жив, и бе напълно лишен от възможност да контролира събитията.

Онзи път Карън го бе подмамила в чудовищната машина. Сега Джей твърдо смяташе, че нейната смърт е дебнела още тогава, просто и двамата не я бяха усетили.

Мислите за Карън разбудиха познатия прилив на скръб и вина, който бързо измести първичния страх.

— Готов ли сте, сър? — изтръгна го от унеса гласът на Дейвид.

Въпросът беше прям, но в гласа на пилота звучеше колебание и това отново принуди Джей да отговори утвърдително, тъй като се боеше, че Кармайкъл може да отмени полета. Той кимна бодро, доколкото му позволяваха силите, макар да знаеше много добре, че не е способен да заблуди студента, а още по-малко себе си.

 

 

Флотска авиобаза „Сигонела“, Сицилия

Капитан Суонсън бе откарал Камбъл до терминала по заобиколен път през втора зона. Най-сетне той спря колата пред пътническата зала и посочи вратата.

— Ще минем оттук. От съображения за сигурност предпочитам да не минавам по пистите.

Камбъл мълчаливо извлече едрата си фигура от колата и последва командира на базата през тълпата от любопитни и разтревожени пътници към отсрещната врата. Неволно потърси с очи из навалицата познатия силует на бившия президент, но веднага си каза, че Харис едва ли би се опитал да се измъкне по този начин. Чу как отвън се приближават автобуси и спират зад щабната кола. Същевременно от високоговорителите прозвуча покана към пътниците да се приготвят за качване в самолета.

— С чартърния самолет ли ще отпътуват? — попита Камбъл, като си припомни краткия разговор, който Суонсън бе провел по радиостанцията, докато наближаваха терминала. От „Юро Еър“ бяха наели същия боинг 727, който той бе освободил само преди половин час.

Още по-добре, помисли си Камбъл. Ако Харис е тук, тъкмо пътниците няма да се пречкат.

Суонсън размени няколко думи с един от часовите, който отвори вратата към пистата и ги пусна да минат.

Боингът беше на около трийсет метра от терминала, все още обърнат на запад. Камбъл последва Суонсън покрай носа на самолета и се изкачи по подвижната стълба. Предната врата беше притворена и командирът на базата поговори с някого вътре. На горната площадка излязоха неколцина възрастни мъже. Единият крачеше с усилие под тежестта на годините и вкопчваше пръсти в парапета на стълбата.

— Какво искате, капитане? — попита първият мъж.

— Налага се да въведа този мъж, за да провери самолета — каза безразлично Суонсън, без да коментира появата на групата.

— И кой е той? — попита същият човек, сочейки с пръст юриста.

— Извинете — прекъсна го решително Камбъл, — но вие кой сте?

— Бригаден генерал Едуин Глюк от запаса на американската армия. Питам отново, кой сте вие?

Стюарт Камбъл се поколеба, обмисляйки ситуацията, но така и не успя да разбере какво става. Протегна ръка, но старият генерал отказа да я стисне.

Камбъл все пак се представи.

— Ние наехме този самолет, мистър Камбъл — заяви генерал Глюк. — Туристическата ни обиколка беше прекъсната и бихме искали да я продължим.

— Вие… сте наели…

— Да, сър. Обадихме се на „Юро Еър“ и наехме този самолет, тъй като в момента никой друг не го ползва. Останалите пътници заминават за Рим с друг самолет. Този е наш.

— Разбирам. Е, само бих искал да хвърля поглед в салона.

— Защо?

Камбъл се усмихна и сведе поглед към обувките си. Картината започваше да се прояснява.

— Защо ли? Е, сър, ако наистина сте генерал от запаса, много добре знаете защо. Искам да се уверя, че Джон Харис, бивш президент на Съединените щати, не е на борда.

— На какво основание, мистър Камбъл? — попита генерал Глюк. — Признавам, че не съм адвокат…

— Аз обаче съм — заяви с удивително твърд глас един крехък старец до него.

— А освен това вероятно сте и генерал — усмихна се подигравателно Камбъл.

— Не, сър. Аз съм полковник в оставка от военновъздушните сили и военен юрист, тъй че ако не предявите някакви фантастични правни претенции, за каквито не съм чувал през живота си, нямате ни най-малко основание да се качите на борда.

Камбъл вложи в смеха си цялото презрение, на което беше способен.

— Много добре, господа. Старческата армия тръгва на бой, а? Всички сте заблудени наивници и оставяте бившия президент да се крие зад гърбовете ви, затова просто ще доведа властите със законна заповед за арест и тогава все пак ще го арестуваме, дори ако се наложи да прегазим всички по пътя си.

— Не, няма да го сторите, Камбъл — отсече командир Суонсън.

— Моля?

— Положението не се е променило. Тази зона е недостъпна за италианските власти и независимо дали на борда има някого, или не, в този самолет никой няма да бъде арестуван без мое разрешение.

— О, стига глупости, капитане! — възкликна Камбъл, раздразнен от разочарование и умора.

— Махайте се от нашия самолет — нареди генерал Глюк.

Стюарт Камбъл понечи да тръгне надолу, но внезапно пак се завъртя към Глюк.

— Много добре, генерале. Засега вашата пенсионерска армия свърши работа, но…

— Стига обиди, Стюарт! — долетя решителен глас иззад групата ветерани. Джон Харис излезе на площадката и внимателно си проправи път, за да застане пред Камбъл. — Това са храбри и достойни мъже, опитващи се да защитят не човека, а президентската институция. Не смей да злословиш или да им се подиграваш.

— Я виж ти, Джон. Изглеждаш удивително близо за човек, който би трябвало да е в самолет на две хиляди километра оттук.

— Колко умно, Стюарт! Ако си сметнал, че ме няма, грешката е изцяло твоя.

— О, разбира се. Е, след като вече знам със сигурност, че си тук, просто ще започнем целия цирк отначало.

— Не, няма. Сега се пръждосваш оттук и заминаваш за Лондон с онзи твой самолет. Ще се срещнем там, за да изясним пред британския съд положението с тази нелепа заповед.

За момент Камбъл се стъписа, но веднага си възвърна хладнокръвието.

— Разбирам. В такъв случай…

— Ти все още си британски гражданин, нали, Стюарт?

— Естествено.

— Шотландец по рождение и верен, покорен слуга на кралицата.

— Пак ли ще се обиждаме, Джон?

— С мръсна работа си се захванал, Стюарт. Ще подкопаеш именно договора, който уж се опитваш да наложиш.

Стюарт Камбъл огледа пепелявите лица на старците наоколо и реши да отговори по-тихо.

— Е, господин президент, ще видим. Не приемам лондонското ви предложение. Отново ще събера италианските власти и ще ви принудим да се предадете тук. После ще ви екстрадираме от Италия в Перу и колкото по-скоро приемете този факт, толкова по-добре ще е за всички… включително и за президентската институция.

— Само през трупа ми — изръмжа генерал Глюк и другите ветерани замърмориха одобрително.

— Мистър Камбъл — намеси се Суонсън, — посещението приключи. Ще ви придружа, докато напуснете тази зона.

Той хвана Камбъл за лакътя, но юристът раздразнено дръпна ръка, завъртя се към Джон Харис и няколко секунди го гледа право в очите. Накрая все пак се овладя и реши да не казва нищо. Обърна се, решително изпъна широките си рамене и бързо слезе надолу по стълбата. Суонсън изтича след него.

 

 

Силно развълнуван, Камбъл отново се качи в самолета и почти без да обръща внимание на пилотите, седна в едно от креслата, прелисти черния си бележник и дръпна слушалката на сателитния телефон. Набра дълъг номер и зачака, потропвайки с пръсти по сгъваемата масичка.

— Джузепе? Обажда се Стюарт Камбъл. Моля те, слушай внимателно, стари приятелю. Оказва се, че Харис все още е в „Сигонела“, и имам едно предложение.