Включено в книгата
Оригинално заглавие
Headwind, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 5 гласа)

20

Флотска авиобаза „Сигонела“, Сицилия

Пътнически терминал на Военнотранспортното командване

Понеделник, 19:45 ч

През последните четири часа Едуин Глюк кротко обикаляше сред струпаните пътници в чакалнята и тихичко разговаряше с мъжете от своята туристическа група.

Бяха изминали двайсет години, откакто се оттегли от армията с чин бригаден генерал, но умът и инстинктите му си оставаха все тъй остри — дори на седемдесет и седем годишна възраст.

Джоуни, с която бяха женени от двайсет и шест години, разговаряше в отсрещния ъгъл на терминала с водачката на групата, за да й отвлече вниманието. Ед се озърна натам и хареса онова, което видя. За своите шейсет и девет години Джоуни все още бе привлекателна и дори красива, тъй че видът й за момент разпали в него други желания, заплашващи да го отклонят от задачата.

Тя забеляза погледа му и се усмихна с едва забележимо кимване, за да даде знак, че всичко е под контрол. Усеща много добре какво става наоколо, помисли си Глюк. Преди да напуснат самолета, никой не бе забелязал как той мина по прохода между седалките и за миг хвърли поглед зад завесата, отделяща туристическия салон от първа класа. Никой, освен Джоуни. Тя моментално усети, че има нещо.

— Не бива да питам какво си замислил, нали? — прошепна тя, след като командирът обяви, че изчакването е свършило и могат да напуснат боинга.

— Не — отговори той. — Но все пак ще ти кажа. Президентът Харис не е слязъл. Все още е в самолета.

Тя познаваше този уверен тон и го уважаваше. Разбира се, той невинаги беше прав, но когато се съсредоточеше върху даден проблем, генералът — както го наричаха внуците му — в огромното мнозинство от случаите улучваше право в целта.

— Видя ли го?

— Не.

— Тогава откъде знаеш?

— Довери ми се.

— Винаги.

Когато започнаха да напускат самолета, генералът се престори, че се е спънал край предния кухненски бокс. Докато се привеждаше за миг да потърси опора в преградата, кракът му сръчно закачи долния край на завесата. Мимолетният поглед отвъд нея му разкри онова, което очакваше — два чифта мъжки обувки в един служебен отсек, макар че освен пилотите в екипажа имаше само три стюардеси.

Двама мъже се крият в кухнята. Ако не са пилотите…

Той излезе на горната платформа на стълбата, приведе се да оправи крачола си и крадешком хвърли поглед назад към кабината.

Двамата пилоти седяха вътре. Не беше трудно да ги разпознае по униформените ризи.

Никой от хората, които се качиха в транспортния самолет, не приличаше на него. Следователно е тук и се крие, а това означава, че все още го заплашва сериозна опасност.

Генералът мълчаливо слезе по стълбата и тръгна към терминала. В главата му вече зрееше план.

 

 

Капитан Суонсън току-що бе дошъл в терминала, когато пристигна информацията, че юристът на Перу все пак е решил да не си тръгва веднага.

Излизането на Стюарт Камбъл на пистата и обаждането от офицера в щабната кола, която веднага бе качила юриста, стресна командира на базата.

— Сигурно се шегувате. След пет минути идвам да се заема лично — каза той, като се упрекваше мислено, че не се е обадил по-рано в контролната кула да пита дали самолетът на Камбъл е излетял.

Явно не бе излетял.

Суонсън скочи в служебната си кола и за момент се поколеба, обмисляйки положението. Вдигна клетъчния телефон, свързан само с апаратите в базата, и набра номера. Изчака малко, за да бъде сигурен, че слушалката е прилепена плътно към ухото му, после издаде категорична и ясна заповед.

* * *

— Бих искал да се кача в самолета на „Юро Еър“, капитане — каза му Камбъл, когато Суонсън слезе от колата си.

— Защо, мистър Камбъл? — попита командир Суонсън. — Смятах, че работата ви тук е приключила. Пуснах ви в базата, защото водехте италианска делегация, а тяхното право да влязат се основава на договор. Сега имате ли някаква официална причина да влизате в базата ми?

— Съвършено никаква — отвърна любезно Камбъл. — Ако президентът Харис официално е отлетял с онзи военен самолет, нямам повод да бъда тук.

— Как тъй „ако“?

— Просто ви моля за любезно съдействие, капитане.

— Разбирам, че молите. Но защо?

— Вие сте умен човек, капитане, иначе нямаше да носите тези пагони. Знаете, че случаят е от изключителна международна важност, и вероятно разбирате, че трябва да бъда сигурен във всеки ход и всеки факт.

— Какво говорите, сър? Аз също съм много зает, особено в момента.

— Трябва лично да се уверя, че президентът Харис не е на борда на боинга, капитане. Това е всичко.

Суонсън полагаше отчаяни усилия да запази изражението си непроменено, но едно мускулче на бузата му трептеше. Усещаше това, но не можеше да го спре.

— Разбирам — каза той с възможно най-безразличен глас.

— Има ли някакъв проблем с тази молба, капитане? — попита Камбъл със сладникава любезност.

— Да, сър. Има проблем. Моите шефове никак не са доволни, че осигурих на вас и италианците непосредствен достъп до тази база. Налага се да предам молбата ви по каналния ред.

— Лично познавам командира на вашия регион, капитане. Искате ли да му се обадя?

— Мога сам да се справя със служебните си задължения, мистър Камбъл — отсече Суонсън и веднага съжали за резкия тон. — Вижте какво, качете се в колата и да отидем в кабинета ми. Можете да останете при мен, докато се обаждам. Ако самолетът още е тук, докато получа разрешение, с удоволствие ще ви откарам лично дотам.

Стюарт Камбъл се усмихна и леко вирна глава.

— Капитане, тактиката на протакане поражда подозрения. Особено у мен. Ако президентът наистина е отлетял, оставете ме просто да се кача на борда и да проверя сам. Тогава ще ви оставя на мира.

— Сър, казах ви…

— Капитан Суонсън — прекъсна го Камбъл, — и двамата знаем, че разполагате с пълномощия да вземете това решение самостоятелно, тоест направо да кажете „да“ или „не“. Вие паркирахте моя самолет и наетия авиолайнер в най-далечния край на стоянката, за да ни държите под строг контрол, и аз нямам нищо против. Но сега се опитвате да играете на „трябва ми разрешение“ и това означава, че не желаете да вземете решението сам, а оттук пък следва изводът, че рискувате нещо повече от обикновено мъмрене за погрешна преценка. Какво може да е толкова сериозно, та да наложи подобна тактика? Фактът, че вие и Вашингтон се преструвате, че президентът Харис е отлетял, докато в действителност още е тук. Иначе просто щяхте да ме отведете в самолета.

— Това е абсурдно, мистър Камбъл. Подобни заплетени псевдоразсъждения водят към нелепи изводи.

— Капитане, няма никаква необходимост да взимате официално разрешение от когото и да било, а това ми подсказва, че вероятно трябва да се обадя на италианското Външно министерство.

— Много добре, да прекратим тези разговори и да вървим, мистър Камбъл — каза изведнъж Суонсън и се завъртя към колата си.

Камбъл го погледна изненадано и устните му бавно се разтегнаха в широка усмивка.

— Превъзходно. Значи отиваме в самолета?

Не, сър! — раздразнено се обърна към него Суонсън. — Както казах, отиваме в кабинета ми в първа зона.

Стюарт Камбъл пристъпи напред, за да погледне морския офицер право в очите.

— Капитане, гарантирате ли с честта си на американски офицер, че президентът Харис беше на борда на С-17?

— Не мога…

Не! — кресна Камбъл и Суонсън неволно трепна. — Вашите действия са красноречиви. Искам да ми дадете пряк, официален отговор, гарантиран с вашата чест и авторитета на военния флот и американското правителство. Качи ли се Харис на онзи С-17, или все още е някъде в базата? Ако ми кажете, че е отлетял, ще си тръгна, разчитайки на вашата честна дума.

— Сър… — започна Суонсън, като се поколеба съвсем кратко, колкото да изрази онзи вътрешен конфликт, който очакваше Камбъл. — Местонахождението на президента Харис е секретна военна информация. Не съм упълномощен да го разкривам нито на вас, нито на когото и да било.

Стюарт Камбъл бавно кимна и не пропусна да отбележи ускореното дишане на Суонсън.

— Много добре, капитане. Напълно ви разбирам. Джон Харис все още е тук.

— Не съм казал такова нещо!

— О, напротив, казахте го. Съвсем ясно.

Суонсън тръсна глава, насочи пръст срещу адвоката и гневно присви очи.

— Качвайте се в колата, мистър Камбъл! Веднага! Знам, че върша голяма глупост, но ще наруша правилника и ще ви отведа в самолета. А след това, сър, ще си разкарате достопочтения задник от моята база. Ясно ли е?

— Както желаете, капитане — каза Камбъл.

Забеляза, че радиостанцията на Суонсън лежи върху таблото на автомобила. Нямаше никакъв шанс командирът тайно да предупреди пилотите на „Юро Еър“.

 

 

Флотска база „Сигонела“

Пътнически терминал

Един млад военен полицай пазеше изхода към пистата и боинга. Беше още хлапак в спретната моряшка униформа — най-много на деветнайсет-двайсет години, помисли си генерал Ед Глюк. Няколко минути бе наблюдавал момчето внимателно, опитвайки се да прецени интелектуалното му ниво. Видя го как от време на време вдига глава и се усмихва на музиката от високоговорителите, когато прозвучи някоя модна мелодия.

Генералът тихо се приближи към него.

— Синко.

— Да, сър? — отговори младият моряк, леко изненадан, че към него се обръща един от пътниците.

— Искам да погледнеш какво пише тук — каза генералът и му подаде сивата си лична карта, издадена от Министерството на отбраната, която го идентифицираше като бригаден генерал в оставка.

Очите на младежа леко се разшириха.

— Да, сър. Какво… какво мога да направя за вас?

Генералът спокойно прибра картата в портфейла си, после се обърна, погледна групата пътници и съзаклятнически изрече с ъгълчето на устните си:

— Трябва да се върна на онзи самолет.

Младият полицай ахна и изтръпна. Противоречиви чувства се бореха в ума му на фона на строгите заповеди и собствения му ограничен опит.

Това беше генерал! Но генерал в оставка.

— Сър, аз… не мога да ви разреша.

Генералът се завъртя и приведе устни към ухото на младежа.

— Въпросът е от изключителна важност за националната сигурност, синко, и нямаме време да търсим официално разрешение. Ако твоят командир е тук, ще поговоря с него. Но трябва да се промъкна на борда незабавно. Това е един от онези моменти, за които са те обучавали, момент, когато трябва да имаш храбростта да извършиш каквото трябва, дори и без формална заповед.

— Но, сър…

— Не нося оръжие, а съпругата ми Джоуни стои ето там. Очевидно никъде няма да избягам без нея, а не мога да сторя кой знае каква беля.

— Да, сър, но заповедите…

— Отпадат пред моята заповед. Упълномощавам те да действаш. Между другото, осъзнаваш ли, че един генерал всъщност никога не напуска реалната служба? — излъга Глюк, макар да знаеше много добре, че само генералите с пет звезди никога не минават в запас, а след като Омар Брадли бе починал преди десетилетия, вече нямаше нито един такъв генерал.

— Тъй ли, сър?

— Просто отвори вратата. Ще се върна след десет минути. Трябва само да поговоря с командира на онзи самолет. Ако твоят командир се разтревожи, ще му обясня всичко. При всяко положение стоя по-високо от него, нали?

— Да, предполагам.

— Не са ли те учили на това? Една звезда на пагона е повече от един орел.

Младежът кимна, преглътна мъчително, огледа залата, после завъртя зад гърба си дръжката на вратата и пусна Едуин Глюк във влажната и прохладна нощ.

Разстоянието до самолета бе съвсем кратко, а той беше в добра форма и изтича в тръс до стълбата. Предната врата на боинга се оказа затворена, но не съвсем плътно и генералът почука.

Иззад вратата надникна някакъв мъж с вид на агент от тайните служби и Глюк подаде през процепа личната си карта. Отвътре долетяха неясни гласове, после вратата се отвори по-широко и мъжът му върна картата.

— Какво искате, генерал Глюк? — попита той.

— Да се срещна с командира на самолета.

— Защо?

— Защото знам, че президентът все още е тук, и имам цял терминал, пълен с американски военни ветерани, готови да го защитят.