Включено в книгата
Оригинално заглавие
Headwind, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 5 гласа)

13

Рим, Италия

Понеделник, 16:15 ч

Когато стана ясно, че Джон Харис няма да кацне на летище Леонардо да Винчи, Стюарт Камбъл се завърна във временната си база в хотела да изчака вести за новата крайна цел на „Юро Еър“ 42. Докато колата се движеше по задръстените следобедни улици, той задейства по телефона екипа си в Брюксел. Нареди да подготвят бърза справка за съдебните процедури в Малта и да проверят дали младият адвокат, когото бяха пратили за всеки случай на острова, чака на летището със заповедта. След като се прибра в апартамента и получи уверения, че хората му са подготвени за всички възможни случаи, той поръча кафе, седна и заби поглед в часовника. Чудеше се защо въпреки всичко има неясното чувство, че е пропуснал нещо.

Кафето пристигна заедно с новината, че „Юро Еър“ 42 е изчезнал, за да се появи като по магия на пистата в „Сигонела“.

— Какво? — изрева Камбъл, стряскайки директора на летището, който му се обаждаше по телефона. — Сигурно се шегувате!

— Не, синьор. „Сигонела“ е американска авиобаза в Сицилия — обясни човекът.

— Знам това — отвърна Камбъл и неволно се изкиска.

Хитро измислено, Харис, помисли си той. Естествено, това няма да те отърве, но е доста добър ход при дадените обстоятелства. Интересно как си уговорил пилота.

През ума му мина нелепата мисъл, че един бивш американски държавен глава наистина си е позволил да отвлече самолета, и той се усмихна още по-широко. Възможно бе да е станало всичко друго, но не и това.

Камбъл благодари на директора и приключи разговора, после повика секретарката си.

— Изабел, повикай колата да ме откара обратно до аерогарата и предай на пилотите да бъдат готови за полет до онова място в Сицилия. — Той й подаде лист от бележник с информацията. — Обади се на министър Анселмо и му кажи, че ще изчакам, ако иска да дойде или да изпрати някого от хората си. Помоли го да ми уговори среща в „Сигонела“ с местния командир на карабинерите и да издаде дипломатически пропуск или каквото там е потребно за кацане на онова летище. Освен това да уредят същото и за чартърния самолет. Ако се обади пилотът на чартъра командир Перес, свържи го незабавно с телефона в колата ми.

Секретарката записваше стенографски всяка дума.

— Нещо друго, сър?

Камбъл пъргаво скочи на крака и се усмихна.

— Засега това е всичко. Кажи на шофьора, че ще бъда долу след пет минути. А, първо се обади на американското посолство в Рим и потърси военноморския аташе.

Клетъчният му телефон иззвъня и той го разгъна, докато секретарката набираше номера на посолството.

— Мистър Камбъл, обажда се командир Перес.

— Да, капитане. Къде се намирате? Сигурно ще отговорите, че сте в „Сигонела“.

— Не, сър — отвърна командирът на чартъра и съобщи, че от десетина минути и той, и въздушният контрол в Рим нямат никакви сведения за „Юро Еър“.

— Къде сте тогава?

— Кръжа над „Сигонела“. Не ми разрешават кацане.

— Изчакайте така, капитане. След около десет минути ще имате разрешение. Приземете се, паркирайте самолета където ви наредят и чакайте. Аз потеглям. След около час и половина ще пристигна с „Лиърджет 35“ и ще спра плътно до вас.

Докато сгъваше телефона, секретарката му съобщи, че не е успяла да се свърже с военноморския аташе.

— Ако го откриеш, преди да съм излетял, прехвърли разговора в колата — заръча Камбъл.

Той грабна куфарчето си и тръгна към вратата, но в коридора спря, за да обмисли дилемата, която бързо се оформяше в ума му. Помисли си, че уравнението може да се окаже по-сложно, отколкото бе преценил първоначално. „Сигонела“ беше италианска територия, но сега трябваше да лавира из юридически тънкости и дипломатически усложнения, възникващи поради факта, че като британски адвокат се опитва от името на южноамериканска държава да наложи италианска юрисдикция върху военна база на САЩ, за да приложи международна заповед за задържане на бивш американски президент!

Уважението му към противника леко се повиши.

 

 

Американски военен самолет С-17 70042

Кодово име „Обсег 70042“, в полет

Както всички пилоти от военнотранспортната авиация, командирът на „Обсег 70042“ бе грижливо обучен как да се справи с внезапно получено в полет съобщение, заповядващо да променят крайния пункт на маршрута. Винаги имаше шанс заповедта да се окаже фалшива, макар че връзката се осигуряваше по секретни сателитни канали. Онзи, който изпращаше съобщението, трябваше да изчака проверка от екипажа по кодова таблица, която редовно се сменяше. Ако от земята отговореха с верния код, екипажът се подчиняваше и променяше курса.

Повикването от командния пост на транспортната авиация във военновъздушната база „Скот“ в Илинойс дойде за екипажа на „Обсег 70042“ като гръм от ясно небе. Изпълняваха рутинен пряк полет на височина дванайсет хиляди метра от Испания до Дахаран, Саудитска Арабия с чисто нов „Боинг/Дъглас С-17 Глоубмастър III“. Командирът на самолета майор Джини Томпсън загуби досадно много време, докато измъкне секретния списък от долния страничен джоб на пилотския костюм, и още повече се забави, докато открие необходимата таблица с точните кодове. Когато получи по радиото верния отговор, вече отминаваха югоизточния край на Италия.

— Съвпада — обяви тя. — Истина е.

— И какво означава това? — попита лейтенантът, изпълняващ ролята на втори пилот.

— Въведи координатите на базата в „Сигонела“ и поискай разрешение за смяна на курса. Заповедта е незабавно да потеглим натам с максимална скорост, а смятам, че сме само на около сто и шейсет километра.

— Почти позна — отвърна вторият пилот, докато настройваше бордовия компютър. — Сто петдесет и седем километра.

Когато контролният център в Рим им разреши да променят курса и да се приготвят за кацане, майор Томпсън прилепи дясната си ръка върху контролния лост, изключи автопилота, прецизно насочи огромния транспортен самолет в ляв вираж и същевременно започна снижаването, като намали мощността на четирите двигателя.

— Бил, мини отзад и уведоми отговорниците по товара — каза тя на втория пилот. — Виж да не са заспали.

— Добре ли чух? — попита лейтенантът. — Наистина ли казаха, че трябва да приберем товар с код Ди Ви 1?

— И на мен ми се стори, че чух същото, но не може да е вярно.

— Би трябвало да означава бивш президент на Съединените щати, нали?

— Да — потвърди тя. — Макар че не помня друг път да съм чувала кодовите обозначения за високопоставени посетители. Така или иначе, от нас се иска да бъдем готови за незабавно излитане. Обясни им го.

— Разбрано.

— Ще бъдем там след двайсет минути — добави Джини и се запита какво толкова може да е станало. Ако наистина в „Сигонела“ имаше бивш държавен глава, дали проблемът бе медицински? Очакваха ли от тях да действат като въздушна линейка? Ако беше така, трябваше да им съобщят предварително. Трябваше време, за да подготвят салона на самолета. Не, каза си тя, пълна безсмислица. Най-вероятно не ставаше дума за бивш президент, а някой друг бързаше да се прибере безпрепятствено у дома.

Без съмнение бяха разбрали погрешно кода.

 

 

Ларами, Уайоминг

Чакането се бе превърнало в истинско мъчение, докато Джон Харис най-сетне телефонира, за да потвърди, че са на пистата в Сицилия.

— Великолепно — отговори Джей.

— А сега какво? — тихо попита президентът.

— Е, сега ще поговоря с Белия дом. Опитва ли се някой да слезе, или да се качи на борда?

— Не — каза Харис с плътен, тревожен глас. — Вратите са затворени и на борда имаме цял куп ядосани пътници, но засега двигателите все още работят и просто стоим на едно място. Доколкото виждам, никой не се приближава.

— Джон, каквото и да се случи, не слизай от самолета, преди да ти кажа, разбра ли?

— Много добре. Мисля, че те разбирам.

— Поемам известен риск, но дори ако проявят склонност да нахлуят във военна база на своя територия, италианците доста ще се поколебаят, преди да нападнат чуждестранен самолет, за да свалят един от пътниците. Засега не затваряй. Изчакай да се обадя в Белия дом по клетъчния телефон. Ако връзката прекъсне, звъни ми през пет минути.

Джей отново остави слушалката на домашния телефон върху кухненския плот, извади клетъчния и набра номера на залата за извънредни ситуации, който му бяха дали преди малко.

— Обажда се Джей Райнхарт — съобщи той, когато чу отсреща мъжки глас. — Трябва да разговарям с…

— Изчакайте, сър.

Чуха се няколко електронни прещраквания, после друг мъжки глас изпълни слушалката.

— Мистър Райнхарт?

— Да.

— Говори генерал-лейтенант Бил Дейвидсън. Аз съм заместник-началник щаб на военновъздушните сили. Помолих да ви свържат с мен, щом се обадите.

— Благодаря, генерале. Искам да ви уведомя, че президентът Харис се приземи в авиобазата „Сигонела“ в Сицилия и засега все още е на борда на пътническия самолет.

— Да, знаем, мистър Райнхарт. Само преди десет минути получихме информацията от италианския въздушен контрол.

— Генерале, трябва да знаете, че в момента поддържам връзка с президента Харис по другия телефон — каза Джей. — Посъветвах го да не слиза от самолета. Смятам, че се налага да координираме действията си с командира на базата.

— Мистър Райнхарт, вече сме задвижили нещата. Един наш самолет С-17 минаваше на сто и петдесет километра оттам и ние го отклонихме към „Сигонела“. Все още ни трябва разрешение от президента Кавано, но планът е да приземим този самолет след около двайсет минути, да прехвърлим президента Харис на него и после незабавно да го върнем обратно в Щатите без междинно кацане.

— Слава богу, генерале! — възкликна Джей и въздъхна от облекчение. — Това е чудесна новина.

— Най-добре ще е да поговоря по въпроса с президента Харис, мистър Райнхарт. Можете ли да свържете линиите?

— Не, не разполагам с необходимата техника. Но мога да му предам да ви се обади на този номер.

— Добре. Колкото се може по-скоро.

— Но, генерале, като негов адвокат съм длъжен да напомням на всички факта, че има международна заповед за задържане и някои много влиятелни хора се опитват да я изпълнят. Трябва да поддържам връзка и да бъда в течение. Ще можете ли да свържете и мен, ако прекъсна връзката и му предам да ви се обади?

— Да, мистър Райнхарт. Щом се свържем с него, ще включим и вас.

Джей продиктува домашния си номер, съобщи на Джон Харис идеята по другия телефон и изключи. Остана да седи и да гледа домашния телефон, като пресмяташе мислено колко време ще е необходимо за осъществяване на тристранната връзка и се опитваше да си представи какво става сега в „Сигонела“. Сякаш виждаше как огромният С-17 се носи към военната база със седемстотин километра в час и как Стюарт Камбъл също бърза натам с официално заверено копие от заповедта, италианско разрешение за нейното изпълнение и грижливо подбрани италиански служители, готови да извършат задържането. Но ако президентът успееше да се прехвърли в транспортния самолет, преди Камбъл да намери италиански чиновник, готов на дързостта да разреши нахлуване в американска военна база, всичко щеше да бъде наред. В толкова объркано дипломатическо положение просто нямаше начин да се опитат да спрат чуждестранна военна машина.

Отново погледна часовника си. Двайсет минути до пристигането на транспортния самолет, бе казал генералът. Може би още пет за рулиране и отваряне на вратата. Усети как сърцето му подскача и съжали, че на летището в „Сигонела“ няма телевизионна камера, която да предава за целия свят. Очакването беше непоносимо.

Всичко може да свърши след четирийсет и пет минути, каза си той.

За пръв път от цял час насам Джей стана на крака, извади още портокалов сок от хладилника и си помисли колко хубаво би било да запали огън в камината и да поседи няколко часа с пура в ръка — нещо, което отдавна не си бе позволявал.

Разсейваш се!

Той затвори хладилника, погледна наляво и зърна отворената врата на спалнята. Изведнъж в паметта му изникна гневното напускане на Линда. Обзе го чувство на дълбока вина. Наистина ли беше необходимо да я наранява? Имаше чувството, че са минали дни, но щом веднъж нещата с президента приключеха благополучно, навярно можеше да я потърси и да се опита да обясни какво е имал предвид.

Слава богу, че ще го измъкнем оттам! Нямам представа какво би станало иначе.

Сега, след като вече не трябваше да си внушава, че може да се справи, пред очите му прелетяха смътни сенки от невъобразим кошмар — трескав полет към Европа, безкрайна работа по двайсет и четири часа в денонощието, проучване на огромно количество информация и съдбоносен покер с противниците на Харис. Засега предпочиташе да забрави, че нещата все още не са приключили.

Седеше на кухненската табуретка и гледаше мълчащия телефон.