Оригинално заглавие
Into the Slave Nebula [= Slavers of Space], (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Глава 10

Напрежение смрази въздуха като буца лед, пусната във вода. После Хорн се засмя нервно.

— Защо не погледнеш вътре? — предложи той. — Това не е мое и не претендирам да е мое.

Дайз погледна книжката и видя посивялата снимка.

— Откъде го имаш? — попита той.

— Беше на един човек, който бе убит през първата нощ на карнавалната седмица в същия хотел, в който бях отседнал и аз. Дал го на андроида заместник-управител на хотела, а той го даде на мен. Аз пък… е, не беше съвсем вярно това, което ти казах за решението си да напусна Земята. Или по-право беше отчасти вярно. Аз реших да проследя пътя на Ларс Талибранд от Нюхолм нататък, докато узная причината за убийството му.

Искрица на уважение започна да смекчава подозрителността в очите на Дайз.

— В същото време един андроид бе пребит — продължи Хорн — вероятно от същия убиец. Както казах, секретарят на управителя на хотела е андроид. Предполагам, че съм му направил добро впечатление. Явно не можеше да предприеме сам това пътуване, но пося семето на тази идея в главата ми, а на мен ми беше омръзнало и исках да направя нещо. Та семето се хвана. И ето ме тук.

Дайз избухна в сподавен, горчив смях.

— Човече, не вярвам да пътуваш вече с нашия кораб. Ти си се забъркал в лоша работа. — Той прелистваше книжката почти с благоговение, преглеждайки изходните и входните печати.

— Ти май знаеш много за тези документи? — подхвърли Хорн. — Аз никога досега не бях виждал такъв документ.

— Нито аз, поне истински.

— А кои са тия граждани на Галактиката? Какво вършат?

— Повече от всички нас, взети заедно, и малко по-добре — отговори Дайз накратко и пъхна портфейла обратно в ръката на Хорн. — Впрочем те не са много. А и никога не са били.

— Казаха ми, че на Земята не ги признавали.

— Тъпаците на Земята не биха признали дори Слънцето, ако то се превърне в нова звезда — изсумтя Дайз. — В момента има трима граждани на галактиката… Не, пардон, само двама, щом Ларс Талибранд е мъртъв. Знаем, че преди няколко години е бил провъзгласен за такъв гражданин и още един, но не разбрахме кой е, защото казаха, че ако се публикуват името и снимката му, ще бъде разпознат, където и да отиде, и това ще пречи на дейността му. Другите двама са много стари; единият е на Верние, а вторият — на Артуърлд. Гейк на Верние беше медик. Зарази се с половин дузина болести, които всички смятаха за неизлечими. Ала се излекува. Синтезирал сам в лабораторията си някакъв вид бактериофаг, който според него можел да се справи с всички тия болести, Отказал да го изпробва върху доброволци, да не би да не подействува.

— Изглежда ми смел човек — каза Хорн. — А оня на Артуърлд?

— Космически герой — обяви Дайз с гордост. — Една звезда там беше на път да стане „нова“; ала никога не са правили пълна спектроскопия на „нова“, затова настанили цял град с апаратура на най-близката й планета да предава данни по радиото. Само че приближаването на „новата“ заглушавало сигналите. А данните им били много нужни. Не можели да пратят робот, понеже електрическите му вериги ще бъдат унищожени от радиацията. Тогава отишъл този човек… Но бил страшно обгорен — осакатен за дълги години. Както виждаш, условието да станеш галактически гражданин е да извършиш нещо от полза за населението на цели планети.

— А какво е направил Ларс Талибранд?

— За него не зная. Но сигурно е било нещо друго. Може да е разкрил някаква далавера — контрабанда с лекарства или медицински шантаж.

— Какво е пък това?

— Някой изкупи например наличните запаси от някакъв антибиотик по време на епидемия и надува цената, понеже хората са в нужда. Или го разводнява така, че хората продължават да боледуват и се принуждават да го купуват по-дълго време.

— Ако се е занимавал с разкриването на нещо подобно, сигурно някой го е намразил дотолкова, че го е гонил чак до Земята и го е убил там — предположи Хорн.

Дайз кимна.

— Е, ако си готов, да тръгваме.

* * *

Сега чувството, че се намира извън Земята, започна да го завладява. Преди всичко повърхностните на вид неща: по другото устройство на къщите — по-малки и по-нагъсто една до друга. Липсваха хеликоптери. Наземните коли се движеха с електричество, получавано от слънчеви акумулатори — обясни Дайз.

Освен разликите имаше и прилики: хора по улиците, мъже и жени като земните, само че облечени другояче, с по-друга външност, средно по-ниски на ръст с около половин глава. Но все пак човешки същества. По-низши човешки същества.

Хванаха някаква обществена наземна кола, която Дайз нарече автобус. Шофьорът беше човек. На Земята, разбира се, градският транспорт беше роботизиран и автоматично програмиран.

Имаше обаче и друга разлика. От пристигането си насам Хорн не бе видял андроид, докато на Земята почти на всеки десет минути в населен център ще видиш някъде синьокож човек. Спомена това на Дайз, който се изсмя сухо.

— Човече, андроидите струват пари! Струват страшно скъпо! В целия Нюхолм може да има двеста, без да се смятат транзитните. Те отиват на Земята, а ние получаваме роботи, металообработващи машини и други подобни.

— Значи тук не се произвеждат роботи?

— Само прости. Нямаме необходимите ресурси да произвеждаме такива, каквито произвежда дядо ти.

Дайз го побутна да слязат от автобуса; озоваха се на тиха улица с продълговати едноетажни къщи, засенчени от местни дървета. Една врата на двайсет крачки се отвори и от нея изскочиха с радостен крясък две момченца на около осем и десет годинки. Вдигайки ги по едно във всяка ръка, Дайз подвикна на Хорн да влезе. Посрещна ги жена му — хубавичка, дребна женица, която като че ли преждевременно бе стигнала средната възраст.

— Това е Дери Хорн. Той пътува с нас през този рейс — обясни Дайз. — От Земята е, но е човек на място.

Хорн влезе вътре. Мебелировката, общо взето, беше същата по устройство, но безсъмнено направена от местни материали, само оформени, а не преработени. Жената донеса някаква светла, ароматна напитка в груби пръстени чаши.

Дайз отпрати момченцата и погледна госта си.

— Доведох те тук главно защото мисля, че ако вземеш да обикаляш Нюхолм и да правиш глупави забележки, ще си навлечеш беля. Аз те наблюдавах през цялото пътуване и ти ми се стори човек със здрав разум. Но си луд, ако се захванеш с работата, която си си наумил. По едно време мислех да се опитам да те разубедя. Но няма да го направя. По две причини. Първо — ти имаш твърда воля, а с твърда воля и много късмет могат да минат през адския огън хора, от които най-малко очакваш това! Второ — не искам да спирам землянин, който наистина си е втълпил в главата да извърши нещо, което има смисъл, вместо да си живее спокойно, както, изглежда, правят повечето от вас — Дайз вдигна чашата до устата си и я пресуши до дъно. — Фактически ти си вече на половин път. Нека те избутаме до края на пътя.