Серия
Братя Рой и Хенрих Василиеви
Оригинално заглавие
Посол без верительных грамот, (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Глава пета
Проблемът на Семела и Зевс

1.

Рой с вълнение се вглеждаше в бледото лице на Андрей. Седем дена, седем дълги дена то беше само безжизнена маска, отливка, вкаменила едно от хилядите непрекъснато променящи се изражения на това удивително подвижно преди лице — застинала гримаса на страдание и болка. Сега кръвта се връщаше към бузите, клепачите затрептяха, дишането стана по-дълбоко.

Араки предупредително сложи ръка на рамото на Рой и властно прошепна:

— Запазете спокойствие! Той не трябва да види, че се вълнувате.

Рой се облегна в креслото и се постара с усилие извиканата му усмивка да не изглежда измъчена. Андрей безучастно гледаше в тавана. Погледът му беше празен и отчужден. Болният беше вече в съзнание, но все още потънал в себе си. Той полека-лека свикваше с тялото си. Трябваше най-напред да осъзнае, че съществува, и едва след това да запита как и при кого? Всичко вървеше както предсказа Араки. След около пет минути Андрей ще се озърне и ще познае Рой: трябва да се чака търпеливо.

Само след минута Андрей обърна глава, погледна Рой — в началото със същото безразличие, а после с постепенно нарастващ интерес. В празния му поглед внезапно се появи учудване — първото смислено изражение, което ознаменуваше завръщането на болния от небитието. Съзнанието му изведнъж се пробуди. Андрей се надигна в леглото. Рой и Араки бързо го хванаха за раменете и го принудиха да легне отново — не трябваше да прави резки движения.

Радостно изненадан, Андрей прошепна слабо и дрезгаво, но разбираемо:

— Виж ти, жив! А аз мислех, че съм загинал!

— Ако беше загинал, за нищо нямаше да мислиш — приятелски възрази Рой.

Араки направи предупредителен жест. Рой му отговори с очи, че ще спазва поставените условия. Араки мрачно се усмихна и поклати глава. Условията не се изпълняваха, твърде много радост звучеше в думите на Рой и по-нататък явно щеше да бъде същото. Араки впрочем сам вече не беше сигурен дали това, което преди намираше за правилно, е наистина най-доброто — болният дойде в съзнание неочаквано бързо.

— Рой, апаратурата? Не е ли пострадала? Такъв удар! — шепнеше Андрей.

— Нанесен е страшен удар — потвърди Рой. — Трудно е да се измери силата му. Но апаратурата е цяла. И разшифровката на сигналите продължава, Макар че засега не е получено нищо, което ти да не знаеш — бързо прибави той, като забеляза, че Андрей направи нов опит да се надигне.

Известно време болният си почиваше. Слаба усмивка оживи лицето му. В очите на Андрей се връщаше предишният блясък.

— Нямаше удар отвън — разбираемо проговори той. — Електрическо изпразване в мозъка… Ето защо апаратурата… Нещо се е случило с мене… Само с мене, така ли?

Рой погледна Араки за съвет. Той реши, че е дошъл неговият ред да говори:

— Вие сте съвършено прав, получили сте силно вътрешно-клетъчно сътресение на мозъка. Искам веднага да ви кажа, че причините не са изяснени. И още нещо — клетките не са пострадали, вие скоро ще се върнете към нормалното си състояние.

Андрей отпусна клепачи. На Рой му се стори, че той заспива, и тихичко се надигна, за да си отиде, но Андрей отново отвори очи. Сега той гледаше Араки.

— Не трябва бързо да си възвръщам здравето — произнесе той. С всяка нова фраза говореше все по-ясно и по-твърдо. — Искам да поболедувам…

— Не се вълнувайте, всичко е наред — бързо каза Араки. — Ние си знаем работата, можете да не се съмнявате. И всичко, което е нужно…

— Не. Ра-разбирате… — Той погледна умолително Рой. — Та това повече няма да се повтори!… Разбери, Рой!

Рой се убеди, че не трябва да крият нищо от Андрей.

— Всичките ти видения се записват, Андрей. И мога да те уверя, че правим това много по-внимателно, отколкото, когато боледуваше Хенрих. Нито една минута от болестта ти не беше загубена.

— Аз нищо ли не открих в бълнуванията си? — с надежда прошепна Андрей. — Помниш математическите откровения на Хенрих…

— Не, открития нямаше, но бяха изяснени много интересни закономерности. Ще те запознаем с тях, когато укрепнеш. Това ще стане скоро.

Лицето на Андрей отново изрази неудоволствие. Той не искаше да оздравява бързо. От неговия ту замиращ, ту отново ясен шепот Араки и Рой разбраха, че иска лекарство, което не подтиска, а усилва бълнуването. Той отново и отново повтаряше, че такъв рядък случай не бива да се пропуска — виденията му са породени от мощни сили, в чиято природа непременно трябва да се проникне. Неговата лична беда може да стане щастливо събитие. Той искаше да стимулират болестта му — разбира се, без заплаха за окончателното му оздравяване, той съвсем няма намерение да умира.

— За никакви подобни стимулатори не може да става и дума — категорично каза Араки. — Всеки такъв препарат ще бъде смъртна отрова за вас. Повтарям, не се безпокойте, от първата минута вие сте за нас не само обект на лечение, но и на изучаване.

Андрей отново обърна лице към Рой и горестно прошепна:

— Рой, онази цивилизация… Нима е загинала?

— Нови предавания няма, старите се изучават повторно.

Андрей отново изпадна в безсъзнание. Араки се надигна и помоли Рой да тръгне с него. Рой мълчаливо премина няколкото помещения, долепени до палатата, където лежеше Андрей. Приборите, които записваха мозъчните излъчвания на болния, бяха поставени в кабинета на Араки. Екранът заемаше една трета от стената — върху него бяха проектирани разшифрованите изображения от неотдавнашното бълнуване на Андрей. Като хвърли разсеян поглед към пулсиращите фигурки и линии, Рой приближи до втория екран, също монтиран в стената, но малко по-далече.

Той дълго стоя пред този неголям, два на метър и половина, полупрозрачен, полутъмен екран в рамка от светъл пластик. По средата му струеше широка, сребристо-златна река. Тя течеше отдясно наляво, ту пламваше с ярки светлинки, ту потъмняваше, краищата й се извиваха, от общия поток се отделяха заливчета, виеха се като змийчета тънки паралелни ручейчета и отново се връщаха в главното русло. Реката сякаш минаваше през постоянно изменящи се ресни и дантели. Удивителен поток: бяха го открили преди три века, но дълго не можеха да го изразят графично; той си оставаше логическа категория, обществено понятие — несъмнено, но неизучено, по-скоро психическо, отколкото физическо поле, така го и наричаха — обществено психополе. Не минаха и две десетилетия от деня, когато Алберт Боячек демонстрира откритите от него математически формули за психополето и стана възможно да се моделира творческото равнище на обществото. Духовният потенциал на човечеството, преди нещо неосезаемо, се превърна в предмет на точни измерения. Картината на екрана в кабинета на Араки беше копие на непрекъснато фиксирания в управлението на държавните машини потенциал на психополето — на Араки бяха разрешили да го дублира при себе си за изследване психиката на Андрей.

И сега Рой беше привлечен от неподвижния пейзаж на духовните възможности на човечеството. На екрана той се променяше слабо, изменения можеха да се забележат едва в рамките на десетилетия; преди твърде чести, сега върховете на гениалните открития ставаха все по-редки, подемът на творческия потенциал все повече се определяше от общото развитие на цялото човечество, а не от вдъхновените пориви на особено талантливи единици. „Сега цялото ни общество е талантливо“ — резюмира неотдавна Боячек дългогодишните си изследвания. И преди, и особено по време на болестта на Хенрих Рой толкова често беше разглеждал същото това изображение на екрана, че за него там вече нямаше нищо неизвестно или удивително. И той гледаше не широкия, сребристо-златен поток, който с всичките си безчислени сияещи точки се изместваше на екрана отдясно наляво, а тънката змиевидна линия, която се извиваше до рамката — на езика на медиците тя се наричаше графика на психофакторите на Андрей. И макар Рой да знаеше добре, че тънката струйка, проточила се под широката река, няма да издаде толкова лесно тайните си, той не можеше да откъсне очи от екрана. Винаги ставаше така, когато влезеше в този кабинет, с часове стоеше пред екрана на психополето, взираше се, мислеше.

Араки повдигна рамене:

— Не мога да разбера какво толкова ви тревожи в психофактора на Андрей Коритин?

— Вече ви обяснявах, Кон — сдържано отговори Рой, като седна до бюрото на Араки.

— Да, обяснявахте ми — болното психополе на Андрей може да въздействува на духовния потенциал на цялото общество. Аз мислих над вашето обяснение. Общественото психополе се образува от дванадесет милиарда индивидуални психофактора…

— Здрави психофактори, Кон!

— Също и около десетина хиляди болни, Рой. Или вие мислите, че Андрей е единственият, който се намира на лечение? Травми, старчески неразположения, макар и редки, но още неизживени напълно случаи на атавизъм и дегенерация — всички те също са там. — Араки показа екрана. — Но не те определят могъщото равнище на нашите духовни възможности.

Рой недоверчиво се усмихна:

— Звучи убедително. Но не и за моето ухо. Да, разбира се, психофакторът на Андрей е капка в морето. Но ако това е капка отрова? — Араки искаше да възрази, но Рой не му даде възможност. — Вие сте физиолог, Кон, вашата научна и човешка задача е да търсите причините за заболяването и да ги ликвидирате. А мене ме тревожи не причината, а предназначението на заболяването, целта, в името на която е предизвикана болестта.

— И това сте го казвали вече — не крият ли гибелта на Спенсер, самоубийството на Харисън и нещастието с Андрей Коритин съзнателно зло, което чрез тях се предава на цялото човечество — отбеляза Араки. — Подготвяният от мене експеримент може би ще даде отговор на вашия въпрос. И все пак струва ми се ние бихме могли да поспорим…

Рой не искаше да спори. Спорът няма да даде нищо, нужни са опити, а не думи. Никой не е доказал, че пораженията на индивидуалната психика могат да навредят на духовния потенциал на обществото, но нали не е доказано и обратното — че общественото психополе е застраховано от такива удари. Духовното развитие на обществото съвсем не е аритметичен сбор от индивидуалните равнища на хората. Нима психополето на обществото не реагира скокообразно на появата на Аристотеловци, Нютоновци, Айнщайновци, Шекспировци, Нгоро, Толстоевци? И не е ли имало в историята примери за това, как огромни маси хора сякаш са бивали овладени от лудост? Не ни ли изглеждат сега лудост религиозните войни, не са ли били акт на социално безумие кървавите престъпления на фашизма? И не намирисват ли на болезнена психоза теориите за свръхчовеци, за висша раса, за това, че на избраните за разлика от масата всичко е позволено, че те са извън морала? Той поставя въпроса — може ли, въздействувайки на психиката на отделния човек, да се нанесе болезнен удар върху психополето на обществото? Ако това наистина е осъществимо, то тогава е съвсем реална възможността за чудовищно злодеяние. Тайният враг, коварно поразил мозъка на попадналия в мрежата му глупак, ще бъде способен да доведе до лудост цялото общество, да го овладее, да превърне великото съдружие на горди, свободолюбиви индивиди в сива маса от покорни роби!

Рой също посочи екрана на психопопето:

— Погледнете могъщия поток на психопотенциала на обществото, Кон. Външно той много прилича на графика на нашите енергийни мощности. Безкрайно голяма е енергосистемата на Земята — трилиони киловати. Управляват я командни апарати, а командните апарати се управляват от хора. Енергосистемата е блестящо защитена от всякакви трагични случайност, в нея отдавна не стават аварии. Но ако дежурните инженери, обезумели внезапно, поискат да изкарат от строя командните апарати… Страшно е дори да се помисли какво ще стане тогава! Затова аз искам твърдо да зная — възможно ли е във взаимоотношенията между психополето и индивидуалните психофактори онова нарушаване на равновесието, което съвсем не е изключено в нашите енергосистеми. Дайте ми най-накрая отговор — може ли психиката на отделния човек да изиграе ролята на копчето, което с едно натискане ще приведе в действие или ще спре исполинската енергосистема, наречена от нас обществено психополе? Ето това е молбата ми.

Рой рядко излизаше от себе си, но сега толкова се развълнува, че неволно повиши тон. Араки размишляваше. Рой сърдито се извърна от замисления учен. Той сам помоли Боячек да възложи на Кон Араки изследването на странните психически явления, чийто брой от момента на гибелта на звездолета постоянно се увеличаваше. Рой направи уговорката, че за неговата лаборатория остава общата физика на загадките, а с психофизиката нека се заемат по-компетентни експериментатори. Днес в света нямаше по-голям психофизик от Кон Араки. Отдавна бяха минали времената на тесните специалисти — познавачи на отделни дефилета в знанието, иронично говореше за такива хора Рой. Самият Рой би могъл да послужи за пример на универсален учен, но в това отношение и той не можеше да се мери с Араки, блестящ медик, психолог и физиолог. Рой не се съмняваше, че съвместната им работа ще тръгне чудесно. Тя вървеше трудно. Араки бързо провеждаше експериментите, но не споделяше съмненията и страховете на Рой. Той внасяше някакъв дух на ирония даже в опитите, които не оспорваше. Не беше съгласен със самата постановка на изследванията и Рой не можеше да направи нищо със себе си — това отношение го дразнеше.

— Аз в края на краищата не разбирам защо така се съпротивявате срещу проверката на моята хипотеза? — с възмущение прибави Рой, когато се убеди, че Араки няма намерение да наруши удължилото се мълчание.

Араки бавно заговори:

— Аз не се съпротивявам, приятелю Рой, Аз размишлявам. Вие добре го казахте — не причината, а целта на заболяването… Вие виждате в сътресенията на психиката, които ние изследваме, зло, насочено срещу човечеството, опит да се взриви нашата психосистема. Но нали е възможна и обратната хипотеза — не зло, а добро, не нападение, а защита. Принудено, уродлива форма на защита, но — защита!

— Безумието като акт на защита? И вие можете да обосновете това?

— Не. Мога само да го изкажа, но не и докажа. Съгласен съм с вас — тук са нужни не думи, а факти. Само ще добавя — сигурен съм в стабилността на психосистемата на човечеството. Сигурен съм, че тя има могъщи методи за противодействие на всяко изпитание. А сега да отидем в Лабораторията за синтез на нови форми, за да видите как върви подготовката на опита с Харисън и Спенсер.

Лабораторията се намираше в другия край на Института по физиология. Трябваше да повървят доста дотам, при това Араки надникваше ту в една стая, ту в друга, като всеки път молеше Рой за извинение и всеки път Рой само изразително повдигаше рамене. Когато се спуснаха на осмия подземен етаж и закрачиха по огромния бетониран коридор без врати, Араки го попита идвал ли е в тази лаборатория. Рой познаваше всички лаборатории на института, беше ходил и там, където отглеждаха синтетични живи същества. Но работата на Лабораторията за синтез досега не го беше интересувала. Достатъчно изненади му поднасяха нормалните живи същества, за да се занимава и с изкуствено създадените.

Араки се разсмя:

— Не сме оценявани изкуствените си питомци по грижите, които ни създават, но изграждането на изкуствен мозък за Харисън и Спенсер наистина ни затрудни. Както знаете, количеството от един милион клетки, които се намираха в „Пазителницата“ в качеството на паспорти на Харисън и Спенсер, беше твърде малко за нашия експеримент.

Рой мълчаливо кимна. Машината, наричана „Пазителница“ притежаваше само онези данни за всеки човек, които са нужни, за безопасността на неговите полети и пътувания по вода и суша, както и за опазване на здравето му. Но тя явно не се справяше даже с тези прости задачи, което пролича в самоубийството на Харисън и в нещастието с Андрей. В аварията на звездолета „Пазителницата“ не можеше да бъде обвинена — зоната й на действие се ограничаваше със Земята. Не можеше да става и дума, че мъничката клетчица, отредена в „Пазителницата“ за всеки човек, би могла да замени живия мозък.

И това, че Араки беше успял от оскъдните запазени данни да пресъздаде работоспособен мозък, беше огромен успех — когато Рой го уговаряше да се заеме с това, той почти не се надяваше, че Араки ще успее.

Като наближиха помещението, където бяха пренесени телата на Спенсер и Харисън, Араки пропусна Рой напред.

На специална маса сред залата се издигаха два саркофага от свръхплътен пластик. През прозрачните стени ясно се виждаха двата трупа. Никакви изменения не бяха станали с тях от деня, когато Рой ги беше видял за последен път. Харисън беше по-едър от Спенсер, онзи беше успял да изсъхне повече, всичко останало беше еднакво: не двама близнаци, а две тъждества, единият копираше другия и двамата бяха като че ли лишени от индивидуални черти — средни, така обикновени, така повтарящи се във всичко всеобщи черти, че дори само тази им непостижима всеобщност беше удивително индивидуално отличие. И Рой отново си помисли, както винаги, когато си спомняше за тях, че ако съществува незнаен могъщ майстор, пожелал да сътвори изкуствен човек за шпиониране сред хората, то той би сътворил именно такъв — само от общи, изчислени признаци, с всяка своя външна чертичка копиращ всички наведнъж…

В прозрачните саркофази пред Рой лежаха двама мъртъвци — не е могло да има такива хора, те бяха немислими, той не можеше да повярва в тях. Това бяха псевдохора, а не хора. Псевдохора, които са живели сред хората. Днес това е само зловеща догадка, но възможно е утре тя да стане неоспорим факт!

Араки обикаляше около саркофазите, придирчиво докосваше дебелите кабели и гъвкавите тръбички, омотали постамента — по тях щяха да постъпват енергия, химически вещества, вода и газове. А покрай трите стени, очертаващи залата като грамаден овал, се редяха механизмите, които щяха да регулират движението на хранителните вещества в оживените тела.

Двата изкуствени мозъка — високи цилиндри с кабелни изводи към саркофазите и проводникова връзка с всички хранителни механизми — се издигаха в центъра на овала.

Араки сложи ръка на рамото на Рой:

— Утре в дванадесет, приятелю Рой. Доведете Хенрих и Арман. Ще бъде и Боячек.

Рой тръгна пеш по Колцевой проспект. В метеографиката днес бяха планирани вятър и дъжд, пороят се очакваше следобед. Рой седна на една пейка. Същата, на която беше седял преди месец, когато започваше циганското лято, топло и пълно с нега — последната нега на природата преди есенното повяхване. И тогава го измъчваха трудни мисли, загадъчни тайни го притискаха отвред, той се губеше сред тях, но вярваше, че ще мине ден, втори, седмица, всичко ще се изясни, ще стане разбираемо и закономерно. Но минаха четири седмици, нищо не се изясни, напротив — заплете се още повече. Природата прекрачи прага на равноденствието — денят вече бързо се изтъркулва, а нощта владее две трети от денонощието. Даже по обед е сумрачно, денят мътно се прецежда през закриващите небето облаци. Старите загадки още не са разрешени, а ето че се прибавят нови. В началото бяха Спенсер и Харисън, болестта на Хенрих. Сега той е здрав, това е единствената му радост — Хенрих си е предишният, енергичен, запален, увличащ всички край себе си…

Но до Спенсер и Харисън се нареди Оли, откриха предавания на някаква могъща цивилизация с помощта на свръхсветлинен куриер — какво добро може да се очаква от тях; Андрей Коритин едва не повтори трагедията на Спенсер; сред хората се появиха някакви псевдохора…

Рой вдигна яката на шлифера си. Вятърът удари изведнъж, във въздуха се замятаха листа, тревата тънко засвистя. Затрещяха короните на дъбовете и кестените. Нахлулата изведнъж тъмнина се сгъсти, стана студено. И изведнъж отново се проясни. Най-накрая рукна дъждът — светъл, обилен, звънък.