Серия
Братя Рой и Хенрих Василиеви
Оригинално заглавие
Посол без верительных грамот, (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

3.

Директорът сложи фотографията на масата.

— Разшифровката ще се проектира на екран. Ето снимка на Кентавър–3.

Това беше обикновен кълбовиден звезден куп, каквито има над сто по периферията на Галактиката с диаметър около четиридесет парсека. В този сравнително неголям обем бяха преброени почти сто и петдесет хиляди много ярки звезди.

— За вас работят всички механизми на института — повтори директорът. — Всичките ви нареждания незабавно ще бъдат изпълнявани.

Той си отиде и Рой застана пред пулта, разположен плътно до „едноокия“ апарат, с който е работил Андрей — сега върху него беше надянат калъф. Рой се обърна към Хенрих.

— Започваме ли?

— Покажи дешифратора — помоли Хенрих.

Рой подаде изображението на дешифратора. Сложна метална решетка отделяше екрана от хората, между пръчките й пулсираше защитно поле. При опасност защитното поле се усилваше и ставаше непроницаемо. Решетката беше нововъведение, Андрей беше работил без нея.

На екрана се показа нисък купол, нечия невидима ръка го отвори, засветиха механизмите, монтирани в подземието. Те бяха много — големи и малки, напомняха бъчви, удължени с тръби — огромен енергетичен завод, запълнил площ от тридесет хектара. Фотоните, уловени по време на почти мигновената снимка на кълбовидния звезден куп Кентавър–3, трябваше да пробягат по вътрешностите на всички тази механизми, тук те се класифицираха, подлагаха се на действието на гравитационни, ротонни и много други вече известни, а може би и още неизвестни съпътствуващи ги полета.

Хенрих си представяше как Андрей е прехвърлял хиляди вариации на полета в дешифратора, опитвайки се да улови присъствието на предусетения от него свръхсветлинен куриер. Андрей беше прекарал зад пулта, където сега седеше Рой, няколко години, беше проверил навярно милиони комбинации, докато една от тях най-после дала резултат. Какъв е този резултат? Как загадъчният свръхсветлинен куриер е влязъл във взаимодействие с полетата на дешифратора? Какви явления са се породили при това? Доколко са важни и доколко — опасни?

— Може би ще се откъснеш от мислите си? — попита Рой.

— Започвай — каза Хенрих.

На екрана кълбовидният звезден куп Кентавър–3 беше по-голям и по-ярък, отколкото на снимката, но отделните звезди, както и преди, се губеха в общата светеща маса. А после звездният куп започна да се движи, да набъбва, да се разпада на хиляди светила — и изведнъж угасна. Тъмнината, покрила екрана, след части от секундата се смени с нощен пейзаж — такова красиво звездно небе, че Хенрих възкликна възторжено, даже Рой възхитено измърмори нещо. Нито на Земята, нито по време на космическите си странствувания в околностите на Слънцето братята не бяха срещали такава великолепна гледка.

На небето пламтяха десетки хиляди блестящи точки, сред тях тревожно сияеха светила, големи колкото орех — бели, зеленикави, червени, тъмновиолетови… Имаше и звезди с размерите на земната Луна; Хенрих наброи четиридесет и три такива, четиринадесет от тях образуваха причудливо многоцветно съзвездие.

— Да можехме да го видим, Рой! — прошепна Хенрих и гласът му трепна.

— Ти и така го виждаш — отговори Рой. — При това отвътре. Предаването явно става от една от вътрешните звезди.

Картината на звездния куп отново се измени, звездите потъмняваха и изчезваха. Само една продължаваше да сияе — обикновена звездичка, не по-голяма от грахово зърно; тя се губеше редом до другите светила, макар че беше по-ярка от Сириус. Скоро сиянието й стана променливо, тя ту се свиваше, ту се разширяваше, ту ярко светваше, ту почти изгасваше. А на екрана възникна шифрограма — светещият зигзаг очертаваше върхове и падини и отново върхове — редуването им образуваше фразата: две-две-четири; две-две-четири… След това екранът угасна.

— Да спрем за момент — помоли Хенрих. — Формулата две-две-четири наистина прилича на позивни. Не ти ли се струва, че тъкмо тази променяща яркостта си звезда играе ролята на предавателна станция?

— Аз също си го помислих. И докато ти се любуваше на звездата, поисках разшифровка на пулсацията й. Дешифраторите не откриват разумна информация в колебанията на яркостта.

— Аз не казвам, че предаването на информация се осъществява чрез колебанията на яркостта на звездата — това би противоречало на теорията на Андрей за свръхсветлинния куриер на телевизионната връзка — но променливата яркост не е ли следствие от предаването? Иначе защо ни показват звездата ту в спокойно, ту във възбудено състояние?

— Може би си прав. Но представяш ли си колко могъща трябва да е тази цивилизация, щом е способна да превърне една звезда в сигнален фар!

Няколко минути минаха в тъмнина, после се появи нова картина.

Това несъмнено беше изкуствено съоръжение, но голямо колкото планета. Отначало го изобразиха схематично — в центъра беше същата пулсираща звезда, а около нея се въртяха седем планети — шест кръгли тела и едно дискообразно, шест естествени и едно изкуствено.

— Показват мащаба — каза Рой.

Изкуствената планета зае целия екран, сега тя приличаше на исполински човешки дом с надстройки, пристройки, покрити проходи от корпус в корпус.

Рой отбеляза, че ако тя се обитава от живи същества, всяко от тях би трябвало да бъде пет километра високо.

Жителите на тази планета-дом бяха дълги, а не високи. От едната кула потече нещо и се заизвива между постройките и пристройките — между изкуствените съоръжения сякаш струеше река. Когато съществото изтече цялото, се видя, че то започва с ярко искряща глава и завършва с блестяща опашка. На главата му се извисяваше островърха корона, падащите от нея мълнии мрачно озаряваха тъмната повърхност на планетата-дом. На опашката също се виждаха зъбци, но по-малки и не изхвърляха мълнии. Рой каза, че короната е енергетично устройство, а опашката — приемателна и предавателна станция.

Рекообразното същество стигна до едно кълбо върху покрива на ниска постройка, запълзя нагоре по стената — мълниите все по-често падаха от гребените му, сега те бяха по-едри и по-ярки — и започна да се влива в кълбото; първо изчезна главата с короната, после се вмъкна туловището с опашката. И на покрива отново стоеше само кълбото, виждаше се, че е метално, толкова силно отразяваше светлината.

Скоро кълбото отлетя в пространството. То се отдалечаваше от странната планета, като заобикаляше ту едно, ту друго светило — Рой възхитено прошепна, че управлението на космическите апарати в този свят е съвършено — и спря на тази планета, която беше най-близка до централната звезда. Сега вече се виждаше и тя — звезда от клас В, синкавобяла като Вега, по външния си вид от рода на ранните гиганти, в началото на звездната еволюция.

Кълбото се спусна на повърхността на новата планета, наоколо имаше и други — около петдесет на видимата страна, но очевидно имаше и на невидимата; кълбетата никъде не бяха на куп.

Планетката напомняше Марс — жълта камениста пустиня. Но се и различаваше от него — на повърхността в строен ред се издигаха кули, подобни на гигантски рога.

Живата река започна да се излива от кълбото — главата с короната, виещото се туловище, опашката със стърчащите като ограда антени. Чудноватото същество още не беше успяло да изтече напълно, когато главата се вля в някакъв отвор на повърхността на планетата и след нея там започна да се вмъква и туловището. Рой подхвана някаква шега, че кентавряните на родната си ппанетка са реки, в кълбовидните си космически кораби — езера, а на станциите за приземяване се превръщат във водопади, но не успя да я завърши. Всички кули изведнъж запулсираха. Те се разширяваха, заприличваха на бъчви, протягаха се, отново се разширяваха. И сякаш под въздействие на тяхната пулсация звездата започна да се нагрява. Тя и преди имаше огромна светимост — хиляди пъти по-ярка от Слънцето, — сега светимостта й се увеличаваше милиони пъти, звездата набъбваше, летеше към своите планети — голяма колкото орех в началото, сега тя се превърна в чиния, продължи да лети по-нататък… Рой усили защитното поле, защото мъртвешки-синият пожар, запламтял на екрана, стана нетърпимо ярък.

Изведнъж цялата картина поразително се измени. Звездата и планетите изчезнаха. На екрана отново затанцуваха черните върхове, подреждайки се в предишната формула — две-две-четири. Хенрих развълнувано прошепна, че истинското предаване едва сега започва, всичко останало е било своеобразна визитна картичка, просто уведомяване на далечните кореспонденти, че в недрата на един звезден куп съществува високоразвита цивилизация. Тя изглежда така и така, и се държи така и така. Рой измърмори, че осмислено предаване засега няма, изображенията на екрана по-скоро напомнят хаотично преплитане на случайно възникнали геометрични фигури.

Но само след минута той призна, че в танцуващите на екрана фигури все пак има някакъв смисъл. Сред тях се появяваха отчетливи триъгълници и елипси, пречупени линии; бързо преминаваха светещи кълбета, внезапно нещо мътно, с формата на гигантска сепия запълни целия екран. Хенрих възкликна, че мътното петно напомня обикновена клетка. Рой искаше да възрази, но не успя, петното изчезна; на екрана пулсираше ново образувание, то приличаше на обикновен и много елементарен кристал, но едва братята се съгласиха, че това е кристал, когато от него се посипаха лъчи, кристалът се взриви и изчезна в черен дим, прорязан от искри, сега той стана епицентър на взрива, разшири се на всички страни и се устреми от екрана към залата.

Това предаване се прекъсна също така внезапно, както и започна. Екранът потъмня. Безстрастният електронен глас на дешифратора съобщи, че от светлинния поток, обработен в апаратите, е дешифрирана една милиардна част от секундата. Следващият интервал, примерно от две секунди е толкова сложен, че засега не се поддава на никакво дешифриране, но завършва със същите позивни: две-две-четири, две-две-четири.

Рой изключи екрана и с удивление погледна брат си:

— Знаеш ли какво ми напомня тази фантасмагория? Виденията, които те измъчваха по време на болестта!

Хенрих със съмнение погледна белия екран.

— Аз не помни виденията си.

— Затова пък те се запечатаха в моята памет. Аз, разбира се, не говоря за видението, с което ти изведнъж се превърна в забележителен математик, а за безсмислените образи, които преминаваха през мозъка ти.

— Всеки хаос, на екрана или в мозъка, ни се струва един и същ. Само специалистът по антилогика Харисън би могъл да класифицира различните видове хаос, но Харисън е мъртъв. Включи екрана, Рой.

Рой се бавеше. Той си спомни възклицанието на Андрей: „Какъв ужас!“ Дали този вик не се отнасяше до следващата разшифровка? Ако това е така, то картините, които им предстои да видят, носят в себе си опасност. Не напразно Андрей веднага закрещял: „Помогнете!“

— Не е там причината! — нетърпеливо подхвърли Хенрих.

— Сигурен ли си?

— Сигурен съм. Андрей не е викал за себе си. Той, разбира се, е видял в своя прибор нещо страшно, затова възкликнал: „Какъв ужас!“ Но призивът „Помогнете!“ бил непроизволен, така викат хората, когато някой е в беда, а те самите не могат да помогнат. Андрей не се дърпал от апарата, а с цялото си лице се е притискал до него, затова викът е прозвучал така глухо. Не се безпокой, ние ще бъдем по-внимателни. Включвай, включвай!