Серия
Братя Рой и Хенрих Василиеви
Оригинално заглавие
Посол без верительных грамот, (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

7.

Огромните зали на музея на космоса винаги бяха пълни с посетители. На стенда, посветен на експедицията на „Цефей“, цветни фотографии показваха екипажа на галактическия кораб. На едната до командира Сергеев и щурмана Борн се виждаше и Нели.

Едрото шимпанзе беше поставило ръце на раменете на астронавтите, уродливата му муцуна беше наравно с главите на хората.

— Знаеш ли какво ме учудва? — каза Рой. — Това, че са бъркали тази тъпа муцуна с тънкото и умно лице на Оли, все още мога да си обясня — за хората всички маймуни са еднакви, но не е нужна особена наблюдателност, за да се забележи, че младото шимпанзе по време на експедицията не е пораснало, а се е смалило.

— Възможно е някой да е забелязал тази нелепост. И може би е видял в нея нов закон на природата — обстановката в космоса, в частност аварията на „Цефей“, предизвиква смаляване на телата на животните.

Във всички музеи, ако се задържиш дълго пред някакъв експонат, около тебе скоро се събира тълпа любопитни. Рой и Хенрих не бяха обиколили и една трета от стенда на „Цефей“, когато тълпящите се наоколо посетители започнаха да им пречат: „Извинете, какво е изложено тук?“ „Има ли нещо ново?“ „Нищо интересно, стара катастрофа. И защо се трупат тия хора!“

— Да си вървим — каза Хенрих.

Рой показа на дежурния в залата картичката на института. Впрочем в музея познаваха братята и без документи — в едно от помещенията редом с портретите на изследователите на космоса висяха и техните фотографии. Дежурният ги посъветва да видят в залата за демонстрации филма за „Цефей“ и да изслушат заключението на експертите, разследвали трагедията.

На стереоекрана светнаха познатите от училище кадри — първите звездолети с анихилатори на пространството, позволяващи да се развиват свръхсветлинни скорости, портрети на велики завоеватели на космоса, полети, кацане на неизвестни небесни тела, отново полети, тържествено завръщане…

„Цефей“ беше редови галактически кораб, от развиващите свръхсветлинна скорост. В задачата, възложена на екипажа, също нямаше нищо необикновено. Да се отклонят от познатите космически трасета, да надникнат в неизучените още кътчета на, общо взето, еднаквото навсякъде галактическо пространство — какво особено има тук? Десетки кораби бяха браздили междузвездните простори, навсякъде беше като край родното, добре изучено Слънце, трудността беше само в това, че колкото повече се отдалечаваха от Слънцето, толкова по-голямо количество активно вещество трябваше да вземат за двигателите.

Само след половин век тези наивни изчисления, възторженото опиянение от първите успехи безвъзвратно отминаха — космосът беше не само обширен, но и страшен, всеки неизучен район криеше непредвидени опасности. И трагедията на „Цефей“ беше едно от събитията, които накараха човечеството трезво да осъзнае своите възможности и степента на рисковете.

Изкачвайки се на кораба, астронавтите весело се прощаваха със Земята. Маймунката Нели също скимтеше, подскачаше между хората, увисваше на перилата на трапа — забавна палавница с ръст на възрастен и ум на едногодишно дете.

През четирите години на полета към Ригел регистраторите, фиксиращи живота в помещенията на кораба, показваха едни и същи, без изменение повтарящи се картини. Първата изненада дойде, когато внезапно отказаха всички корабни автомати — щурманските и битовите прибори, командните апарати на анихилаторите. Всичко, свързано с електричеството, напълно замря.

Сега в тъмната пустош се носеше не могъщият кораб, способен свободно да променя структурата на пространството и така да осигурява свръхсветлинна скорост, а безжизнен сандък. За паниката на екипажа свидетелствуваха записките в бордовия дневник: и командирът Сергеев, и щурманът Борн се опитваха по авариен начин — с мастилена паста върху хартия — да предадат на човечеството вестта за беда. Но пастата се изпаряваше от листа, неизвестна сила изтриваше на другия ден всичко, записано вчера; само по следите, останали от натиска на перото по страниците, можеше донякъде да се разбере какво са искали да съобщят на света командирът и щурманът.

На екрана се появиха дневниковите записки, тържественият глас на диктора скръбно четеше разкъсаните фрази: „Дяволско поле, всички автомати… Вероятно електрическо… Само по телескопа… Две планетки, нарекохме ги Сцила… отнася ни към Харибда… Всяка молекула на тялото е пронизана… Много е трудно люка с ръка… Така удивително прилича… Бедната Нели… Ние засега…“

— По-нататък страниците несъмнено са запълнени, но даже следите не се разбират — коментираше дикторът показаните чисти листи на дневника. — И едва на връщане, когато звездолетът явно е заобиколил опасната малка планета, наречена Харибда, отново се появяват записи и те отново свидетелствуват за объркването и отчаянието на екипажа.

На екрана светваха и угасваха отделни букви, дикторът четеше най-вероятната разшифровка: „… да изтърпим две седмици, когато всяка минута е ужасна… Борн възразява, той повярва… Убеден е, че анихилацията няма да усили… Защо да се вярва!… Сега може анихилаторите… питам — защо… общото мнение — да!… Борн… веднъж спасени, отново… аз много рязко… Избяга с маймунката… последен запис — включваме…“

— Това наистина е последният запис — съобщи дикторът. — А ето как галактическата база „Орион“ е намерила „Цефей“.

Мъртвият кораб летеше срещу зрителите с безжизнени анихилатори и угасени ходови светлини. Той не отговаряше на позивните, не променяше скоростта си. От „Орион“ към него се устреми разузнавателен космолет — спасителите отваряха аварийните люкове и внимателно проникваха вътре. На екрана се появи страшната картина, която те са заварили на „Цефей“. Сергеев и старши механикът лежаха, останали без дъх, в кабината, ръцете им бяха вкопчени в лостовете — умирайки, командирът и неговият помощник конвулсивно изключваха пуснатите анихилатори. Целият екипаж освен Борн беше на работните си места — и всички бяха мъртви. Борн се беше проснал на пода в салона; върху него, обхванала го с ръце, лежеше маймуната. И двамата бяха живи, но в безсъзнание.

Лекарят от „Орион“ изказал предположението, че екипажът е загинал от електрическо поражение на нервните клетки, на Земята потвърдили диагнозата. Експертите единодушно се съгласили, че „Цефей“ е попаднал в мощно електрическо поле между загадъчните планети Харибда и Сцила и че то е блокирало механизмите на кораба. Описвайки траектория около Харибда, звездолетът излязъл в открития космос. Екипажът, измъчен от електрическото изтезание, решил при първа възможност да се пуснат анихилаторите, за да се измъкнат по-скоро оттук. Единствен Борн възразявал срещу преждевременното включване на механизмите. Възможно било в момента на унищожаване на пространството да се получи силно сгъстяване на електрически потенциали вътре в кораба.

Изводът на експертите бил такъв — докато взаимодействието между пространството и полетата не се изясни всестранно, да не се изпращат нови звездолети в опасните райони.

— Изводът, който очевидно е желала Оли — каза Хенрих. Екранът угасна. — Да излезем, Рой.

— Искаш ли да се върнеш в института?

— Бих се поразходил из парка. Не зная ти как се чувствуваш, но на мене днес не ми е до работа.

— Аз също не съм машина и също имам нерви — намръщено отговори Рой.