Включено в книгата
Оригинално заглавие
New Lease on Love, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 25 гласа)
Сканиране
Desi_Zh
Разпознаване и начална корекция
Perfect Stranger (2015)
Допълнителна корекция
asayva (2016)
Форматиране
in82qh (2016)

Издание:

Шенън Уейвърли. Романтичен полет

ИК „Арлекин-България“, София, 1994

Американска. Първо издание

Редактор: Ирина Димитрова

ISBN: 954-11-0144-5


Първа глава

— Но това не е моят договор! — намръщи се Челси и хвърли листовете на кухненската маса. Всеки април договорът й за наема се подновяваше за цяла година. Сегашният бе само за един месец!

Седна и отново прочете бележката на господин Локуд, но в нея пишеше само, че положението временно е неустановено.

„Не се безпокой! — бе добавил с характерния си широк почерк собственикът на ски курорта. — Върши си работата и нещата скоро ще се изяснят.“

Объркването й прерасна в тревога. Досега Локуд не й бе давал повод за безпокойство. Очевидно нещо се бе случило в Пайн Ридж.

Кафето изведнъж й се стори безвкусно и Челси стана да го изсипе в умивалника. Навън студеният сняг, примесен с дъжд, шибаше зелените треви и превиваше нарцисите. Зимата си отиваше трудно от планините на западен Масачузетс.

Необичайно лошото време обърка сутрешната й програма. Полетите с балон бяха твърде деликатна и непостоянна работа и напоследък се чудеше дали ще издържи. Вече бе на двайсет и шест, а едва свързваше двата края. Започваше да се отчайва. Не искаше да е богата, но поне да беше осигурена. За съжаление, без страничните доходи фирмата й „Балоните на Бъркшир“ отдавна да е фалирала.

Едно местене щеше да й се отрази зле. Наемът, който плащаше на Локуд през последните шест години, бе изключително нисък, особено като се има предвид, че къщата бе доста голяма: девет стаи, едната превърната в офис, и отделна пристройка, удобна за складиране на екипировката и за работилница. Освен това можеше да пуска балоните си от поляната над пътя и да постави реклама пред нея.

Челси много харесваше поляната. Не само защото бе близо до къщата, но и заради стратегическото й разположение край оживения път за Пайн Ридж. Минаващите скиори не можеха да не забележат табелата, а вятърът обикновено отнасяше балона й точно над пистата.

Стенният часовник й напомни, че Мими — съпругата на брат й Лари — бе помолила да я вземе с колата след работа. Нейната била в сервиза, а Лари имал съвет в училище. Сега бе три и половина и смяната в болницата почти бе изтекла.

Челси взе договора и отново го прегледа, но не й стана по-леко. Отби се в офиса и хвърли документите на бюрото. Яркият летящ балон от плаката на отсрещната стена я съветваше: „Животът е твърде кратък! Не пропускай забавленията!“ Голямо забавление, помисли си Челси, поглеждайки към купчината неплатени сметки.

Надникна в килера и потърси подходящи дрехи за лошото време. От болницата трябваше да се отбият при бавачката на деветмесечната Бет, а после щяха да приберат и двете момчета на Мими, които училищният автобус оставяше у техни приятели.

Челси поклати глава и откачи зеления си найлонов дъждобран. Мими и Лари бяха прекалено заети, за да отглеждат три деца. Удивително как успяваха да се справят.

В действителност и деца, и родители се чувстваха чудесно и понякога Челси им завиждаше, макар че самата тя не мислеше за семейство. Работата все още й отнемаше твърде много време. Младата жена искаше да бъде самостоятелна и независима и преди да се обвърже с някого, фирмата й „Балоните на Бъркшир“ трябваше да се закрепи и преуспее. Както вървяха нещата обаче едва ли щеше да се омъжи, преди да стане на деветдесет. Всяко спечелено пени отиваше за екипировка и обзавеждане на офиса и работилницата. А трябваше да плаща рекламата, застраховките, ремонта…

Новият едномесечен договор също не предвещаваше нищо добро. Той само подчертаваше несигурното й положение, защото къщата, където живееше и работеше през последните шест години, не бе нейна. Чужда собственост бе и пристройката, в която складираше екипировката си, както и поляната с обявите, откъдето започваха полетите й. Целият й живот зависеше от този договор и следователно се направляваше от друг човек.

Дано само тревогата й се окаже неоснователна. Не знаеше как ще издържи на по-висок наем, каквато вероятно бе целта на новия договор. Ще трябва да си потърси допълнителна работа, а може би и съквартиранти. Е, сигурно с времето ще свикне. И без това, откакто сестра й Джуди се омъжи, къщата стана твърде тиха.

Челси потърси ботуши в гардероба, мислейки с неприязън за кишата навън. Изрови обаче само кафявите апрески, които бяха в тон със старото, вече износено палто. Брат й се шегуваше, че представите й за мода са съвсем нестандартни, но сега дори тя се притесни от образа си в огледалото. С пончото приличаше на тримачтова платноходка, а краката й наподобяваха два пъна. Беше без грим, а късите й къдрици непокорно стърчаха. Нахлупи качулката си с недоволно сумтене и се насочи към вратата.

Болницата се намираше няколко километра по-надолу, в края на селото. Челси остави джипа на паркинга и се гмурна в стихията, навела глава срещу вятъра. Изруга, когато в ботушите й влезе кал, прескочи със залитане локвата на тротоара и продължи тичешком по пътеката.

Изкачи стълбите и отвори с рамо стъклената врата.

— О, много съжалявам! — извини се тя на мъжа, с когото се сблъска на входа и отметна мократа си коса, полепнала по челото й.

— Няма нищо.

Топлият му глас я накара да вдигне очи. Той бе по сако и Челси реши, че сигурно е на посещение при пациент.

Изтръска снега от обувките си и потърси кърпичка, за да си изтрие лицето.

— Отвратително време! — продължи притеснено тя, докато стояха сами в малкото преддверие. — Сякаш все още е зима.

— Някой беше казал, че април е най-коварният месец — отвърна дружелюбно мъжът, сякаш общият подслон ги сближаваше.

— О, спомням си. Чосър, нали?

— Все някой — усмихна се непознатият.

Челси разбра, че е сгрешила, но докато напрягаше паметта си, той пак се загледа в бурята и разговорът им секна.

Тя хвърли кърпичката в кошчето и скришом го огледа. Красотата му я завладя внезапно и главозамайващо. Беше висок и строен, с гъста кестенява коса и светлокафяви искрящи очи. Имаше правилен нос, стегнати чувствени устни и добре очертана, леко издадена брадичка.

Но не физическата красота я порази, а по-скоро необяснимото смущение, което изпитваше в негово присъствие.

Челси мъчително преглътна и отмести втренчения си поглед. Мъжът сякаш не я забелязваше, защото се бе замислил, прекъсвайки всякаква връзка с околния свят. Разочарована, тя реши да го остави на спокойствие и се отправи към вътрешната врата.

— Хей, Челси! Какво правиш тук? — извика момичето на рецепцията.

— Здравей, Керъл. Дойдох да взема Мими. Още ли е вътре?

— Да. Ще влезеш ли? — кимна Керъл към физиотерапията.

— Не. Ще я почакам.

В претъпканото фоайе имаше само едно свободно място. Съседното също не бе заето, но някой бе оставил тъмносиво мъжко палто от кашмир — добре ушита, солидна и скъпа дреха. Тя разкопча зеленото си пончо и отдолу се показаха черна пола и дебел жълт пуловер. Днес нейното облекло бе шарено като балоните й. Посегна към едно от списанията и го разтвори напосоки.

— Може ли да мина? — дочу познат глас.

Вдигна глава и видя мъжа, с когото се бе сблъскала на входа. Беше се втренчил в протегнатите й крака.

— О, извинете — изчерви се тя и бързо ги сви под стола. Що за абсурд, укори се Челси. Какво толкова е станало? А може би причината бе в непознатия, който седна до нея?

Опита да се съсредоточи в списанието, но скоро разбра, че погледът й само се плъзга по текста. Съзнанието й бе насочено към съседа й, подобно на радио, настроено само на една честота.

Погледна го скришом. Той четеше „Бизнес Уикли“. Странно, въпреки че бяха разговаряли само преди минути, етикетът не позволяваше да се възползват от това обстоятелство. Но защо изобщо се вълнуваше?

Опита да си припомни образа на най-красивия си приятел, но в представите й се появяваше само мъжът до нея. Буквите заиграха пред очите й, когато долови тропическото ухание на одеколона му.

Въпреки притесненията си, Челси с усмивка си спомни колко разпалено обсъждаха с Мими основната идея на романа „Страхът да полетиш“, а именно дали жените притежават освободената сексуална фантазия на мъжете.

Когато четяха книгата, Мими бе вече омъжена и имаше две деца. Въпреки това си признаваше, че е въздишала по някои кинозвезди, както и Челси, разбира се. И двете обаче не бяха дотолкова авантюристично настроени, че да си представят подобен спонтанен и неангажиращ секс, като описания в книгата. Те бяха прекалено романтични и фантазиите им неизменно съдържаха музика и лунни сияния.

Дали бяха изпитвали на улицата, в автобуса или в самолета неудържимо привличане към непознат мъж?

— Да, но веднага се омъжих за него — засмя се Мими.

Челси се почувства леко ощетена. Не й липсваха приятели, към които да изпитва чувства, дори известна обич. Никой обаче не бе успял да я подлуди, да я втрещи, да й завърти главата с един поглед, както се бе изразила Мими. До днес.

С крайчеца на окото си проучи ръцете му. Силни, красиви и умели ръце, с дълги пръсти. Забеляза, че не носеше брачна халка. Странно! Мъже като него обикновено бяха женени. А може би е разведен?

За нейно учудване облеклото му й допадна. Не харесваше издокарани мъже, но на него официалните дрехи му отиваха. Бялата риза и светлокафявата връзка под релефния пуловер, говореха за въздържан характер, а строгият черен панталон само потвърждаваше впечатлението. Непознатият определено не можеше да се нарече небрежен. Всичко бе внимателно преценено, като се започне от връзките на обувките и се стигне до начина, по който сресваше косата си.

Той бавно се обърна и срещнал погледа й, въпросително вдигна вежди. Сигурно се бе подразнил.

Челси светкавично заби очи в списанието, а сърцето й щеше да изхвръкне. Един поглед бе достатъчен, за да разбере абсурда на последните десет минути. Приятно бе да си въобразява и фантазира, но не чак толкова. Мислите й се бяха отклонили в погрешна посока и отгоре на всичко я бяха разкрили.

Челси стана.

— Реших да пресрещна Мими — измърмори тя, докато минаваше покрай Керъл.

Отделението, в което работеше снаха й, бе пълно със странна тренировъчна апаратура. Мими се бе навела над малко момиченце, качено на неподвижен велосипед.

— Здравей, Челси! — топло се усмихна Мими. — Само още пет минути!

— Може ли вече да спра? — намръщено попита детето.

— Още малко, Кейти. Чудесно се справяш! — Мими махна на помощничката си да я замести.

— Нова пациентка? — попита Челси.

— Хм. Съвсем нова — сви устни Мими.

— Чаровна е.

— Като се изключи любимият й жаргон. И това, че хапе по-зле от булдог.

— Но тя прилича на Шърли Темпъл, за Бога! Сигурно е шест-седемгодишна.

— Точно така. На седем — възмутено потвърди Мими.

Постепенно лицето й се разведри и тя съчувствено промърмори:

— Бедното дете.

Челси погледна момиченцето, което се бореше с педалите. То бе смръщило вежди, русите му коси се бяха разпилели по луничавото лице, а в сините очи се четеше непокорство.

— Какво й е? Нещо сериозно ли?

— Вече не. Кракът й е бил счупен преди три години при катастрофа. Оперирана е няколко пъти, но е останала с недоразвити мускули и леко накуцва. С времето сигурно ще се оправи.

— Пак ли ще я оперират?

— Не, само терапия. Минала е обаче през толкова много болници, че вече ненавижда всички лекари и сестри… — Мими замълча и очите й весело проблеснаха. — Хей…

Челси много добре познаваше този поглед. Почувства се като хваната в капан.

— Мими, нали знаеш, че съм качвала прекалено много деца. Сега нямам почти никакви доходи.

— Но тя е толкова мъничка. Ако я вмъкнеш в групата, никой няма да забележи.

— Ще си помисля.

— Моля те! Това наистина ще й помогне.

От няколко години Челси взимаше в балона си деца от болницата. Идеята й хрумна след полета на едно осемгодишно момче по случай рождения му ден. Четири седмици по-късно Челси научи, че е починало от рак. В списъка от желания, който заможните му родители предложили да направи, балонът бил на първо място. След смъртта му те дойдоха да й благодарят. Синът им не престанал да говори за полета до последния си миг.

Челси бе доволна, че го е дарила, макар и с мимолетна радост, но се разстрои от неговата смърт. Обади се на Мими, с надеждата, че тя ще я успокои, но се почувства още по-зле, когато научи за големия брой сериозно болни деца, чиито родители не бяха в състояние да изпълнят последните им желания.

През онази нощ Челси не можа да заспи от трескавите си мисли. Щом балонът означаваше толкова много за едно болно дете, той трябваше да представлява нещо и за останалите. На сутринта отново позвъни на Мими и с нейна помощ започна да посещава болницата.

Отначало взимаше само сериозно болни деца, за да ги разсее. След това й хрумна да използва полетите като награда за малчуганите, подложени на химиотерапия и други болезнени процедури. Накрая не можеше да отказва на никого и полетите й обхванаха цялото отделение. Откри, че програмата й влияе особено благотворно на децата от физиотерапията. Възможността да полетят с балон ги караше упорито да се упражняват. Дори въведе система на „билети“, които малчуганите получаваха след проявено усърдие.

— Майка й тук ли е? — попита Челси. — Нали знаеш, че първо трябва да говоря с нея.

— В картона пише, че е починала.

— Това бедно дете…

— Хей, нима ще я вземеш?

— Изглежда — въздъхна Челси, ядосана от мекушавостта си.

— Чудесно. Ела да те запозная с баща й.

В следващия миг я осени странно предчувствие и със затаен дъх проследи Мими, която бързо прекоси фоайето. Щом снаха й спря до непознатия мъж, нетърпението й се взриви като фойерверк.

Порази я мисълта, че щом майката на Кейти е починала, значи той е вдовец. Сигурно бе редно да му съчувства, но емоциите й отчетоха само факта, че е сам.

Забеляза, че лицето му се напрегна. Попита обезпокоено за дъщеря си и последва Мими, сякаш се съмняваше в думите й. Тревогата му се смени с учудване, когато видя Челси да стои до рецепцията.

— Сигурна ли сте, че Кейти е добре? — отново попита той.

— Дъщеря ви се справя чудесно, господин Танър. Не се безпокойте. Исках само да ви запозная с Челси Лотън.

Очите му се присвиха и той изпитателно я изгледа. След нахалните й погледи, които бе уловил, вероятно подозираше, че срещата е нагласена. Челси се изчерви смутено и усети, че лицето й пламна.

— Здравейте — предпазливо се ръкува той. Имаше топла и силна длан. — Казвам се Ник Танър.

— Е, аз трябва да отида при Кейти — вметна Мими. — Ще се върна след няколко минути.

Ник проследи с поглед отдалечаващата се жена, после, сякаш му предстоеше да разплете някакъв ребус, учудено се обърна към Челси.

— Какво означава всичко това? — предпазливо попита той.

— Господин Танър… — смути се тя от острия му поглед.

— Да, госпожице Лотън — подкани я насмешливо той. Вдигна вежди и премести поглед от непокорната й коса към екзотичното зелено пончо и светлокафявите апрески.

— Имам фирма, която се нарича „Балоните на Бъркшир“…

— Балони… — Лицето му светкавично се промени.

— Да. Балони с горещ въздух. Организирам полети, давам уроци, водя курсове за правоспособност. Понякога взимам и деца от болницата — облиза нервно устни тя. Очите му бяха присвити и я гледаха студено.

— Да, разбрах.

Гласът му бе приятен, но тези две думи бяха като парчета лед. Челси премигна смутено. Какво ставаше? Професията й обикновено очароваше хората.

— Открихме, че децата много обичат да летят с балон и това може да се използва като стимул при лечението им.

— И какво от това? — натърти той и скръсти ръце.

— Ние не използваме думата подкуп — събра тя сили да продължи, — но донякъде в това е същността. Мисълта за полета помага на децата да преодолеят скучната или болезнена терапия.

— Ние ли? Кои сте вие? — внезапно избухна Ник. — Нима сте филиал на болницата?

— Не, но поддържам тесни връзки с лекарите…

— И вероятно сте си втълпили, че трябва да вмъкнете Кейти във вашата… балонена програма. — Очевидно бе разстроен и не скриваше сарказма си.

— Мими… сестрата, която ни запозна, мисли, че Кейти е именно от случаите, които имат полза…

— Случай! Дъщеря ми да не е опитно морско свинче, по дяволите.

— Извинете, сигурно лошо се изразих. Не исках да кажа…

— А аз не искам дъщеря ми да свиква с подкупи.

— Награда, господин Танър. Приемете ги като награда. — Челси смутено прокара длан по челото си. Досега нито един родител не бе реагирал по подобен начин. Обикновено бяха благодарни и оценяваха усилията й. — Понякога — заекна тя, — децата загубват търпение, надежда и дори усещането си за радост. Обикновено полетът с балон може да им помогне да се възстановят.

— Не ме интересува, госпожице Лотън — студено я изгледа Ник Танър и се обърна.

Челси импулсивно го хвана за ръката. Той спря и я погледна надменно. Младата жена го пусна и се изчерви от унижение.

— Извинете, сигурно трябваше да започна с това, че полетите са напълно безплатни…

— Това няма никакво значение. Финансово мога да си го позволя, но не желая Кейти да се качва в проклетите ви балони!

Всички се бяха втренчили в тях.

— Проклетите балони ли? — повтори удивено тя. — Полетите са напълно безопасни и аз съм квалифициран пилот.

— Не ме интересува. Извинете — заяви той и я подмина.

— Съжалявам.

Ник Танър спря и се обърна.

— Съжаление? Колко лесно го казвате. А какво ще правите при нещастен инцидент с някое дете? Ще кажете, че съжалявате?

— Нещастен инцидент ли? Това е невъзможно, господин Танър — отсече твърдо тя. — Очевидно нищо не разбирате.

— Много добре разбирам. А вие? — Погледът му бе непоколебим.

— Добре — сви рамене Челси. Очевидно Кейти нямаше да бъде сред пасажерите й, но не това я разочарова най-много. Съжаляваше, че не може по-отблизо да опознае този мъж.

Не, не точно него, поправи се тя, а образът, който си бе изградила и който очевидно не отговаряше на действителността.

— Ето визитната ми картичка, ако размислите — каза тя. — Можете да се обадите по телефона. Офисът ми се намира на Пайн Ридж Роуд.

— Така ли? — вдигна рязко тъмнокосата си глава Ник Танър и я изгледа учудено.

— Нима сте чували за фирмата ми?

Последва неловко мълчание, сякаш сега той се чувстваше притеснен.

— Има ли нещо, господин Танър?

— Е, така или иначе щяхме да се срещнем — прекара длан по лицето си Ник и въздъхна.

— Не разбирам.

Ситуацията ставаше все по-нереална.

— Аз съм новият съдружник на Чет Локуд и предполагам, ваш хазяин.

Побиха я тръпки. Ето каква била мистериозната бъркотия в Пайн Ридж. Тя стоеше онемяла и с облекчение видя Кейти да подскача по коридора.

— Готова съм, татко — обяви детето.

Ник сякаш моментално забрави за Челси. Протегна усмихнато ръце и момиченцето се хвърли в прегръдките му.

— Да тръгваме! — изкомандва малката.

Той я прегърна силно и целуна русите й къдрици.

— Добре, шефе. — Пусна я долу, взе палтото й от Мими и внимателно я облече.

— Хайде!

— Почакай малко, дребосъче. Първо трябва да те закопчаем.

Въпреки вцепенението си, Челси веднага забеляза обичта, която се четеше в очите му.

— До следващата седмица, Кейти — извика Мими, но детето не се обърна. Очевидно не искаше да се върне в болницата.

Твърде объркана, Челси наблюдаваше как мъжът и момиченцето бавно се отдалечават. Въпреки подчертания си недъг, Кейти бе горда като кралица и дяволски непокорна. Челси забеляза също, че детето нито за миг не пусна ръката на баща си.