Серия
Реъритис Ънлимитид (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Die in plain sight, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 28 гласа)

Глава 58

Лагуна Бийч

Понеделник, късно следобед

Обикновено Лейси бе най-щастлива, когато обикаляше галерии, но в момента се чувстваше преуморена. Двамата с Иън бяха решили, че ще е най-добре да обиколят възможно най-голям брой галерии, преди човекът, който се бе обадил, да успее да ги проследи.

Ако някой искаше да я открие, трябваше да се движи много бързо. Досега бяха обиколили единайсет галерии: започнаха с две в Палм Дезърт, следвани от четири в Сан Диего, две в Ла Джола и три в Лагуна Бийч. През изминалите двайсет и четири часа Лейси бе видяла зашеметяващо количество доста добри картини, известен брой много добри и няколко, които отново й напомниха още колко път има да извърви като художник. Една картина от последната категория бе на Сюза.

Бяха установили, че четири от галериите са твърде нови, за да са били посещавани от Дейвид Куин; други три — създадени преди осем до петнайсет години. Останалите, макар и достатъчно стари, бяха сменяли управителите и/или собствениците си твърде много пъти, за да може някой да си спомни нещо полезно.

Никой не бе виждал нищо подобно на „Сюитата на смъртта“ или поне не го признаваха. Всички искаха да купят пейзажите.

Дванайсетата галерия от списъка им също се намираше в Лагуна, свряна в една стара, многократно преустройвана викторианска постройка от страната на сушата на Пасифик Коуст Хайуей. Бяха похарчили за интериора си точно толкова, че случайните посетители да разберат единствено, че не са в магазин за рамки. За останалото разчитаха на местоположението на галерията и на изложените картини. Франц Бишоф, Сам Хайд Харис, Пол Лориц, Гранвил Редмънд, Хансън Пътхаф, Гай Роуз, Джордж Брандхоф, Едгар Пейн, Уилям Уенд, Морис Брон — Лейси смаяно четеше подписите на картините.

— Добре ли си? — попита я Иън, чудейки се дали товарът на смъртоносната заплаха не си казва думата.

— Да. Не. Това е невероятно. Пълно е с платна на калифорнийски пленерни художници, достойни да бъдат излагани в музей. Само няколко от картините са сред най-забележителните им творби, но художниците определено са значими.

— Щом казваш — измърмори Иън. — На мен вече всички ми изглеждат еднакви.

— Значи се нуждаеш от почивка.

— Ще отидем да хапнем нещо веднага щом свършим тук.

— Пак хамбургери — намуси се Лейси.

— Няма как. Намират се по-лесно край магистралата, а трябва да посетим и още няколко галерии в Нюпорт Бийч, преди да затворят.

Тя се въздържа да не изпъшка. Беше свикнала да преживява на сандвичи, но обичаше и да хапва салати от време на време.

— Ще ти купя голяма салата довечера, преди да си легнем — обеща й Иън.

— Ти да не би да четеш мисли?

— Не. Просто и на мен ми писна от хамбургери с говеждо, долнокачествено сирене и още по-ужасни пържени картофи. Не сме яли нищо прилично след хапките на Оливър.

— Милхейвън обаждал ли се е?

— Не, откакто проверих за последен път.

— А кога беше това?

— Докато спеше в камиона.

— Не ми говори с този многострадален глас — каза тя, твърдо решена да се държи, сякаш всичко е нормално. — Кой е виновен, че не ми се събират задължителните осем часа сън на нощ?

Той й хвърли кос поглед.

— Не се оплаквах.

Тя облиза устните си.

— Нито пък аз.

— Чувстваш се доста игрива, след като дремна, а?

— Да. Искаш ли да се поборим?

— Предпочитам да се… — Иън преглътна думата и се усмихна над главата на Лейси към служителката в галерията, млада жена с тъмен костюм, бижута уникати и скъпа златисточервеникава прическа. — Здравейте — каза той. — Вие ли сте госпожа Кац?

— Не, аз съм Джулия Йорк. Мога ли да ви помогна?

Той се усмихна.

— Говорихме по телефона с госпожа Кац по-рано днес. Малко закъсняхме за срещата с нея, но се надяваме да не сме я изпуснали.

Джулия оцени усмивката му, както и всичко останало, и маниерите й станаха значително по-дружелюбни.

— Господин Лапстрейк?

— Точно така. А това е Лейси Куин.

Джулия кимна, без да отделя погледа си от него.

— Госпожа Кац ме предупреди, че ви очаква. Тя е горе, в склада.

Лейси се запита дали внезапно не е станала невидима. После усети как ръката на Иън пъхва непослушните къдрици зад ухото й и се отпуска на рамото й с жест на интимност, който бе колкото недвусмислен, толкова и небрежен.

— Водете ни — каза Иън, галейки с пръсти врата й.

Джулия разбра намека му и се усмихна на Лейси.

— Госпожице Куин, госпожа Кац ви очаква с нетърпение. Последвайте ме.

Жената имаше хубави бедра и не пропусна да ги демонстрира, докато се изкачваше по стълбите към някогашния таван, превърнат в склад на галерията. Тя предаде Иън и Лейси на госпожа Кац, като се провикна и съобщи имената им по посока към вътрешността на помещението.

— Ей сега ще дойда — извика Кац иззад един стелаж с картини.

Джулия кимна на Лейси, отправи хищна усмивка към Иън и си тръгна, без да каже нищо повече.

— Уф! — възкликна Лейси тихо, докато я изпращаше с поглед. — Чудех се дали няма да се наложи да извадиш пистолета си, за да браниш честта си.

— Оръжията сигурно я възбуждат.

— Стряскаща мисъл.

— Щом това е стряскаща мисъл, аз какъв съм?

— И ти си стряскащ.

Иън се усмихна въпреки нарастващото напрежение в раменете и гласа, който отекваше в главата му.

Кажи й да спре да задава въпроси.

Иначе ще умре.

Кажи й да спре да задава въпроси.

Ще умре.

Ще умре.