Серия
Реъритис Ънлимитид (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Die in plain sight, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 28 гласа)

Глава 57

Сан Диего

Понеделник сутринта

Времето пак се беше променило, бяха задухали силните ветрове от океана и над планините се трупаха облаци. Иън и Лейси закопчаха якетата си, докато тичаха от скъпата галерия към камионетката. Разтреперана от студа, Лейси се шмугна вътре и затръшна вратата.

— Е, и тук си загубихме времето — каза тя. — Всички си падат по пейзажите и се отвращават от „Сюитата на смъртта“, всички не са виждали нищо подобно преди и питат не искаме ли да им продадем пейзажите…

— Добре дошла в чудния свят на разследванията — отвърна Иън. — Вече ти предложих да те закарам у дома.

— Домът ми е потънал в сажди и просмукан с влага. Не мога да рисувам в хотела и…

— Защо не? Сюза остави бои и платна за цял взвод…

— Искам да съм с теб — прекъсна го Лейси. — Ти да не би да предпочиташ да си сам?

Той се наведе и я придърпа към себе си за една бавна, гореща целувка.

— Не се оплаквам, че си достатъчно близо, за да опитвам вкуса ти от време на време — прошепна той, когато най-после вдигна главата си. — Просто се чувствам виновен, че заради мен не рисуваш. Сюза не се шегуваше, когато каза, че е много взискателна. Направо ще те разпердушини. — Наведе се и отново я целуна.

Иззвъня мобилният му телефон. Предпочиташе да не отговаря.

Лейси също, но…

— Може да е Милхейвън — предположи тя.

— Пак прочете мислите ми.

Той извади телефона си, не разпозна номера, от който го търсеха, но все пак прие обаждането.

— Иън Лапстрейк — каза кратко.

Човекът от другия край на линията говореше с приглушена интонация и преправен глас:

— Кажи й да спре да задава въпроси за Дейвид Куин, иначе ще умре.

— Връзката е лоша. — Иън веднага натисна бутона за запис. — Може ли да повторите?

Звукът секна. Мъжът — или пък жената — беше затворил. Иън натисна два бутона и се свърза с номера, от който го бяха търсили последно. Телефонът иззвъня дванайсет пъти. Някой вдигна и потвърди това, което той вече подозираше:

— Това е обществен телефон, глупако. — Връзката пак прекъсна.

Лейси забеляза напрежението в тялото му, стиснатите му устни, пламналия поглед.

— Какво става? — попита тя.

— На някого не му харесва, че задаваш въпроси за дядо си. — Иън мислеше бързо. — Май е време да се срещнеш с хората от „Реъритис“. Дейна много обича да е заобиколена с умни жени и ще можеш да си рисуваш там, докато ти се кръстоса погледът. — И има достатъчно охрана, за да си в безопасност, докато аз открия какво става, по дяволите. — Двете много ще си допаднете.

Лейси го гледаше недоумяващо.

— Добре. — Той пробва друг вариант: — Защо не навестиш Сюза, за да обсъдите предстоящата изложба? — От това, което знам за дома на семейство Донован, там могат да се погрижат за всичко.

— Какво не е наред? — попита то тя.

— Правилата на играта току-що се промениха. Ти вече не участваш.

Тя не му обърна внимание.

— Кой се обади?

— Някой от обществен телефон. — Иън машинално провери дали пистолетът му е на мястото си. Беше там, зареден, готов за стрелба.

Този жест подсказа на Лейси повече от думите, но все пак искаше да чуе и тях.

— И?

Той запали двигателя, без да отговаря.

— Невежеството не е блаженство — каза тя. — Особено ако съществува опасност. Нали затова слагат знаци по пътищата. За да пазят невежите да не се мятат в пропасти.

Той измърмори нещо неразбираемо.

Лейси продължи да гледа профила му и да чака. Иън си проправи път в натовареното движение на Сан Диего, стигна до магистралата и пое на север.

— Нека ти помогна с непосредственото планиране — заговори тя решително. — Няма да ходя на гости на Сюза, няма да посещавам „Реъритис“ и единственият „дом“, който имам, е хотел, в който някакъв крадец има ключ за стаята ми. Сега кажи какво предлагаш.

Иън вече бе стигнал до същия извод за хотела. Това никак не му се нравеше.

— По дяволите! — изруга тихо.

— Това предложение не е особено конкретно.

Той се усмихна, макар че не му беше до смях.

— Добре. Този, който се обади, каза да спреш да задаваш въпроси за Дейвид Куин и че това е единственото предупреждение, което ще получиш.

Заля я смесица от страх и ярост. Остави гневът да надделее над страха.

— Само това ли каза?

— Да.

— Да върви по дяволите!

Той я погледна за момент, после отново се съсредоточи върху натовареното движение по магистралата. Беше очаквал страха, който забеляза у нея, но гневът й го изненада. Не би трябвало. Точно сега той бе толкова ядосан, че можеше да убие, и то защото се страхуваше да не пострада тя.

— Предпочитам да върви в гроба — каза Иън.

— И това също. — Тя издиша продължително, опитвайки се да мисли сред бурята от емоции. — Сериозно ли звучеше?

— Обществен телефон, преправен глас, непроследимо обаждане. Да, налага се да приемем, че е бил съвсем сериозен. Може да е била и жена. Не съм сигурен.

— Но какво толкова го тревожи, че задавам въпроси?

— Ако знаехме това, щяхме да се досетим и на кого му пречи.

— Параноята заразна ли е? — попита тя след малко.

— Не знам. Какви са симптомите ти?

— Може би просто съм връхлетяна от лош късмет — пожар, кражба, заплаха за убийство, — но започвам да се чувствам като жертва.

— Пожарът бе случаен инцидент — каза Иън. — Така пишеше в доклада.

— Да бе, как ли пък не.

— Кражбата целеше картините на Сюза. Здравият разум го подсказва.

— Да, няма начин.

Мълчанието се проточи. И проточи.

— Заразна е — проговори Иън. — И аз съм обзет от параноя.

— Мислиш ли, че полудявам?

— Преди телефонното обаждане бях параноик. Сега съм сигурен.

Устата й внезапно пресъхна. Наистина се бе надявала да не чуе това.

— В какво си сигурен?

— Поправи ме, ако греша, но преди благотворителния търг изкуството на дядо ти беше извън общественото полезрение.

— Да.

— Сега хората научават за него, всички се побъркват по него, искат да купят картините му, а някой друг се опитва да ги изгори. Когато това не свършва работа, ги открадва. После се откриват още куп такива картини. Обзалагам се, че този някой адски се е изнервил от неочаквания обрат.

— Но кой е той?

— Този, който не иска историята на Дейвид Куин или изкуството му да станат обществено достояние.

Прекалено много смърт. Калпава полицейска работа. Нищо не се е променило. Стой настрана от това, момчето ми.

Той трябваше да послуша съвета на чичо си, но не го беше направил. Сега жената, която обичаше, се намираше в опасност.

Прекалено много смърт.