Серия
Реъритис Ънлимитид (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Die in plain sight, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 28 гласа)

Глава 56

Палм Спрингс

Неделя вечерта

— Много мило от ваша страна да ни приемете след края на работното ви време — каза Лейси и се усмихна като истинска светска дама от Пасадена. Защо не? — помисли си тя. — Усмивката подхожда на дрехите ми, включително на ужасните обувки на майка ми.

Загорелият слаб мъж на средна възраст се усмихна и показа зъбите си, които бяха снежнобели, също като ризата и панталона му.

— Всеки приятел на госпожа Робъртс-Уортингтън е и наш приятел. Тя направи чудеса по отношение на информираността ни за СПИН.

Госпожа Робъртс-Уортингтън беше приятелка на състудентка на Доти, а не на Лейси, но тя не намери за нужно да изясни тази подробност. Беше достатъчно, че се намери човек, който да ги вкара във веригата галерии, излагащи пленерно изкуство в Палм Спрингс.

— Това е моят клиент, Иън Лапстрейк — каза Лейси. — Иън, това е Чад Оливър.

Чад очакваше Иън да покаже загатнатата враждебност или презрение на открито хетеросексуалните мъже към открито хомосексуалните.

— Приятно ми е, господин Оливър. — Иън протегна ръка.

Оливър се отпусна и стисна ръката му.

— Влезте. Партньорът ми не е тук в момента, но скоро ще се върне. Дотогава може би аз ще мога да ви помогна.

Иън последва Лейси в дома, който беше и галерия. Мебели, скулптури, картини, стилно съчетани като усещане, ако не по епоха или изразни средства. Също като домакина им, цветовата гама бе решена в нюанси на бялото и на човек му трябваха няколко минути да свикне с нея. Дори произведенията на изкуството бяха в бледи нюанси, независимо от темата.

— Кафе, вино, бира, коктейл? — попита Чад.

— Нищо, благодаря — отвърна Лейси. — Достатъчно е, че се съгласихте да говорите с нас. Не очакваме да ни гощавате.

— Настоявам — каза Оливър. — Напоследък експериментирам с рецепти за хапки. Антъни ще бъде доволен да не е единственият, върху когото ги изпробвам.

Иън се засмя.

— В такъв случай нека моите да вървят с кафе.

Кухнята бе отворена към дневната, така че Чад можеше същевременно да забавлява гостите си. Иън, който бе в състояние да яде по всяко време, остави настрана лаптопа си, седна на едно от високите столчета край барплота и се загледа как Оливър вади храна и чинии. Движеше се с грацията и лекотата на човек, който прави нещо познато и любимо.

Лейси, чийто интерес към кухнята бе сведен до минимум, се разходи из дневната, за да разгледа пейзажите. Разпозна някои от имената, но по-скоро отгатна, че картините са много скъпи. Не беше декоративно изкуство. Всички картини бяха технически съвършени, няколко бяха отлични, а една с удоволствие би включила в собствената си колекция.

Нито една от тях не напомняше дори смътно на картините на дядо й.

Върна се и седна до Иън. В отговор на въпросителното повдигане на веждите му тя леко поклати глава.

Оливър извади едно плато с топли хапки от микровълновата фурна, сложи го на плота близо до Иън и му подаде чаша кафе. Чиниите бяха бели, само с една бледосиня фина лентичка близо до центъра.

Иън лапна миниатюрното парченце, затвори очи и го сдъвка с очевидно удоволствие. Когато преглътна, каза:

— Страхотно! — И посегна към следващата хапка.

Чад се усмихна, наля си чаша вино и отиде да сложи в микровълновата фурна още едно плато с хапки.

— Най-добре нападай — посъветва Иън Лейси — или скоро ще е останала само изблизаната чиния. — После попита Оливър: — Дали няма да издадете рецептата?

— И вие ли готвите? — попита Чад изненадано.

— Мъж, който живее сам и обича добрата храна, бързо се научава да готви — обясни Иън. — А мъж, който ще се жени за художничка, която не знае къде стоят ножовете в кухнята, е наясно кой ще отговаря за готвенето.

— Аз зная къде стоят ножовете — възрази Лейси.

— Така ли? — попита Иън с надежда.

— Но не ги използвам.

Оливър още се смееше, когато входната врата се отвори.

Антъни Милхейвън беше с двайсет години по-възрастен и с петнайсет сантиметра по-висок от партньора си и имаше стойката на човек, който дълго време е бил в армията. Въпреки че се изненада да открие гости, се държа не по-малко любезно от Чад. Скоро всички седяха край бара, ядяха и разговаряха.

— Значи се занимавате с галерии от трийсет години? — попита Иън.

— Трийсет и три, но кой ги брои? — Милхейвън взе чашата си със скоч и отпи. — Боже, как се нуждаех от едно питие. Имах ужасен ден. Мразя ревизиите. Мразя данъците. Обожавам тези хапки с яйца. — Той лапна три наведнъж и погледна Иън. — Какво мога да направя за вас?

— Опитваме се да открием един художник — каза Лейси, преди Иън да успее да отговори. — Може да е купувал от вас или да ви е продавал свои картини.

— Кога? — попита Милхейвън и се пресегна за още хапки.

— От време на време през последните трийсет години — уточни тя.

— На колко години е?

— Над осемдесет. Мъртъв е от две години. — Както винаги, тя преглътна мъчително. Образът на празната кола, стативът, разпънат на сто метра разстояние, и мълчанието на пустинята винаги я разплакваха. Дядо й бе намерил смъртта си ужасно самотен.

Милхейвън забеляза тъгата в очите й и се зачуди, но не каза нищо.

Иън бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади снимките. С помощта на семейство Куин той бе „променил възрастта“ на най-добрите снимки така, че да представят как би изглеждал Дейвид Куин през приблизително десетгодишен период. Ако тези снимки не свършеха работа, разполагаше с още един комплект — с различна коса, брада, мустаци.

— Бил е висок около метър и седемдесет и осем — каза Иън и му подаде снимките, — слаб, с кафяви очи, кестенява коса и брада, която е посивявала от брадичката нагоре. Вероятно е имал петна от боя по ръцете. Предните му два горни зъба леко са се застъпвали. Без акцент. Без особености в походката. С ума си. Без очевидни белези. Леко прегърбен.

— Кога бяхте полицай — преди или след армията? — попита Милхейвън, без да вдига поглед от снимките.

— След — отвърна спокойно Иън.

Милхейвън кимна.

— Армията си личи в стойката. Полицията — в погледа и оръжието под сакото ви.

— А вие направихте ли двайсет години служба, преди да напуснете армията?

— Разчитах на пенсията си, докато галерията не започна да се изплаща — каза Милхейвън, но гледаше съсредоточено третата снимка. На нея се виждаше мъж на възраст между петдесет и седемдесет години. — Може и да съм го виждал, но е било преди поне десет години. Трудно е да се каже. В главата ми е пълно с лица. Това е част от бизнеса.

— Купуваше ли картини? — попита Лейси.

Милхейвън се взираше намръщено в снимката.

— Не е купил нищо от мен. Помня хората, които купуват.

— А да е продавал нещо? — намеси се Иън.

— Имате ли представа по колко пъти на ден някой идва и се опитва да ми продаде нещо? — попита Милхейвън.

Иън извади лаптопа си, включи го и отвори няколко от пейзажите.

— Например нещо такова? — Той обърна екрана към домакина им.

— Фантастично! — възкликна Оливър, като се взираше в голите планини в пустинята, искрящи в розовите пламъци на зората, и подобните на скелети храсти на преден план, тъмни като нощта.

Милхейвън стисна устни и се вгледа в образа. Дори на компютърния екран качеството бе очевидно.

— Страхотна картина. Продава ли се?

— Не на този етап — отвърна Лейси.

— Когато е за продан, ми се обадете.

— Непременно.

Той я измери с преценяващ поглед.

— Говоря сериозно — каза тя. — Вие помните лица, а аз помня хората, които са ми помогнали.

Мъжът кимна отсечено и продължи да се взира в екрана. Пейзажите се сменяха. После Иън му показа по една картина от трите части на „Сюитата на смъртта“.

Милхейвън изсумтя.

— Добри са, но трудно ще се продадат. За пейзажите ще е много по-лесно.

— Някога виждали ли сте картина, подобна на тези? — попита Лейси.

Той сви рамене.

— Все си мисля, че съм виждал художника някъде. И пейзажите му, не тези с насилието. Как се казва?

— Дейвид Куин.

Мълча дълго със стиснати устни и накрая поклати глава.

— Никога не съм го чувал.

— А чували ли сте за Луис Мартен?

— Мартен, Мартен… Чакайте. — Вдигна ръка, за да спре останалите да не му подсказват. — Сещам се. Рисувал преди петдесет-шейсет години, бил от тайфата художници в ранчото „Савой“. Умрял млад. Разбира се, всички изглеждат млади, когато си почти на седемдесет. — Милхейвън се вгледа внимателно в екрана, където отново се виждаше първият пейзаж. — Мислите ли да продадете тези картини на Мартен?

— Те не са подписани — каза Лейси внимателно. — И сега само искам…

— Не са подписани? — Милхейвън въздъхна. — Лошо. Това доста ще понижи цената. Но ако попаднете на сериозен колекционер, може да направите добра сделка. Може би десет или двайсет хиляди. А и повече, зависи доколко клиентът се влюби в картината.

— Имах предложения за доста над двайсет хиляди — сподели Лейси, спомнила си Савой Форест.

— Трябва да е бил колекционер. Галерия не може да си позволи да плати повече и пак да изкара печалба при препродажбата.

— Вие притежавате ли платна на Мартен? — попита Иън.

— Лично аз или галерията?

— Няма значение.

Милхейвън погледна екрана на компютъра.

— Ще ми кажете ли каква всъщност е историята?

— Опитваме се да разберем дали мъжът на снимката ви е предлагал сходни картини — каза Иън.

Дълго време Милхейвън мълча.

— Ще трябва да помисля. Ще проверя архивите си. Имам списък с клиенти, които се интересуват от конкретни стилове и художници. Същото се отнася и до всяка галерия, която държи на името си. Това означава да се грижиш за бизнеса си. Имате ли визитка?

Иън разбра, че това е любезен начин да ги отпратят. Изправи се, извади визитка от портфейла си и я подаде на Милхейвън.

— „Реъритис Ънлимитид“ — прочете визитката мъжът. После го изгледа продължително с проницателните си сиви очи. — Те имат завидна репутация.

Иън се усмихна широко.

— Лейси помни хората, които й помагат. Аз пък помня тези, които не ми помагат. Проверете си архива и ни се обадете.