Серия
Реъритис Ънлимитид (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Die in plain sight, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 28 гласа)

Глава 41

Корона дел Мар

Петък вечерта

С ръце на кръста, Сюза стоеше и гледаше различните картини. Лейси правеше същото. Това й напомняше колко трудно бе подбрала трите, представени за оценка.

— Вече избрахте толкова много, колкото и отхвърлихте — изпухтя Иън.

— Всъщност повече — каза Лейси.

— Опитвах се да бъда тактичен — измърмори той.

— Не ни давай зор. — Но тя му се усмихна, за да не прозвучи обидно. — Истината е, че е адски трудно да се избира. Всяка картина ми изглежда по-добра от останалите. Дядо сигурно е бил безмилостен, когато е унищожавал творбите си през годините.

— Няма оригинали, така ли? — попита Иън.

Сюза сви рамене.

— Нищо не се откроява от останалите. Дали „Реъритис“ ще предпочетат няколко картини или всичките накуп?

— Не знам. — Той погледна часовника си. По това време Дейна и Нийл навярно вече разлистваха градински каталози и се караха какво да засадят следващата пролет. Нийл щеше да търси нови сортове божури и теменужки. Дейна сигурно се заглеждаше по раздела с подправките, облизваше се при мисълта за кулинарните възможности и се чудеше как тайно да засее проклетите треви в градините на Нийл. — Искаш ли да се обадя да питам?

— Не — отвърна Сюза. — Ако искат да направя още нещо, ще го свърша след търга утре.

— Но ти си тръгваш след търга — изтъкна Иън.

Тя сви рамене.

— Ще остана още ден-два, ако Дейна поиска.

— Това значи ли, че Донован е още в Узбекистан? — попита Иън, като се постара да скрие усмивката си.

— И яде ужасна храна от общи тенджери — каза тя. — В югозападните краища на бившия Съветски съюз сега откриват наново — или измислят наново — племенните религиозни ритуали. Щеше да е забавно, ако поне го възприемаха с чувство за хумор.

— Колкото е по-нова държавата, толкова повече се нуждае да я приемат на сериозно — кимна Иън.

Сюза въздъхна.

— Какво мислиш, Лейси?

— За глобалната политика ли? — попита тя изненадано.

— За картините, които избрах. — Сюза махна към отделените платна.

— Не разчитай на мен за помощ. На мен ми отне цяла вечност да избера трите картини, които ти донесох.

— Е, направих каквото можах, докато чакам да разбера какво искат „Реъритис“.

— Ох, има и още — изпъшка Лейси.

— Картини ли? — попита Сюза. — Къде?

— В шкафа. Шейла ги мрази толкова много, че ги крия, за да не ги вижда, когато идваме да вземаме разни неща за магазина.

Сюза повдигна веждите си.

— Всеки е критик. Успя ли да се чуеш с нея?

— Не. Няма да мога, докато тя не напусне вътрешността на Перу и не се върне на някое място, където мобилните телефони имат покритие. А това може да стане и след десет дни. — Лейси тръгна към далечната стена, проправяйки си път през картините. — Пък и не би могла да направи нищо повече от това, което аз вече сторих, освен да ми помогне да сритаме задника на застрахователната компания.

— Достойна кауза — каза Иън. — Ако се нуждаеш от подкрепа, мога да ти услужа с обувките си.

Тя го погледна през рамо и се усмихна.

— Пази си ги, за да сриташ ченгетата, които търсят картините на Сюза. — Отвори първия шкаф и започна да изважда „Сюитата на смъртта“. — Помогни ми да подам тези на Сюза.

— Разбира се. — Той се придвижваше с изненадваща лекота в бъркотията въпреки тежките си обувки.

Осветлението в склада не беше особено добро, но достатъчно силно, за да види Иън тематиката на картините, подавайки ги на Сюза.

— Боже, дядо ти е бил много весело копеле — изкоментира той, като погледна петия вариант на давещата се жена.

— Имаше си своите моменти — измърмори Лейси.

Сюза не каза нищо. Просто пое мрачната картина и я подпря до другите, за да може да я сравнява с тях. Имаше единайсет с водна тематика.

Дванайсетата картина беше различна.

— Нова тема. Най-после. — Иън завъртя картината, която Лейси току-що му беше подала, и подсвирна през зъби. — Този път ги гори.

— Това на платната с огъня не е човешка фигура — каза Лейси.

— Това е твоята версия — възрази той. — На мен ми прилича на кремиране. — И му напомняше твърде много на пожара от предишната нощ.

Сюза погледна картината, намръщи се и я сложи на друго място, настрани от първите единайсет.

Лейси мълчаливо подаде още шест картини с къща, колиба или нещо друго горящо. Въпреки че защитаваше картините на дядо си, със сигурност знаеше, че сенките в дъното на всяко от платната са хора.

Иън поклати глава, докато подаваше картините на Сюза, която продължаваше да мълчи.

— Последната група — обяви Лейси.

— Да благодарим на Господ и за малките радости — каза тихо Иън. Беше виждал достатъчно насилствена смърт, но художникът бе успял да улови и представи много живо страданието, яростта и безвъзвратността на акта на убийството. — Може да е бил фалшификатор — рече той, като се взираше в останките от катастрофирала кола, от смачканата врата на която висеше отпусната бяла ръка. Огнена следа се спускаше по склона към колата, отбелязвайки къде бе изтекъл бензинът от пробития резервоар. Пълна луна гледаше злобно към огнената сцена — зловещо осветление за смъртта. — Но е бил много добър.

— Да благодарим на Господ и за малките радости — повтори тихо Лейси.

Иън продължаваше да се взира в картината, хипнотизиран от усещането за нещо смътно познато. Нещо… виждано.

— Ехо! — подвикна Лейси, като му подаваше друго платно.

— А? — Той вдигна глава. — О, извинявай. Нещо в това…

— Дай я тук — обади се Сюза. — Тук е по-светло.

— И има още десет като тази — обясни Лейси.

Иън подаде картината и другите десет, които я последваха. Когато приключи, беше повече от сигурен, че тези картини са му познати.

Но знаеше, че не ги е виждал никога през живота си.

— Иън? Искаш ли да огледаш картините на по-добра светлина? — попита Сюза.

— Ъъъ, да. — Намръщен, той си проправи път между рафтовете и многобройните предмети, които леля му наричаше „събирачи на прах“.

— Ето ги. — Сюза посочи с тънките си пръсти към единайсетте платна.

Лейси последва Иън, застана до него и се взря в картините.

— Какво търсиш? — попита тя.

— Не знам.

— Е, това е голямо улеснение.

На устните му пробяга усмивка.

— Имам чувството, че съм ги виждал — тях или поне нещо, което прилича на тях.

— Възможно е — каза Лейси.

— Така ли?

— Ако приемем, че дядо е нарисувал четиринайсет — предположение, което не мога да докажа, — има три липсващи.

Двамата се втренчиха в нея.

— Откъде знаеш? — попита той.

— Бих искала да ви кажа, че съм екстрасенс, и да отворя магазин за кармични предмети и фалшиви витамини — рече Лейси, — но знам това от много по-тривиален източник. Картините са номерирани отзад. Най-малкото число е две. Най-голямото — четиринайсет. Няма гаранция, че не е имало картини с по-голям номер от четиринайсет. Знам само, че аз не притежавам такива.

Иън започна да проверява гърба на всяка от картините с изгорялата кола.

— Липсват едно, седем и дванайсет.

— Същото е и с останалите… теми. — Колко безобиден начин да се опишат три различни подхода към смъртта и убийството. Мама щеше много да се гордее с мен, ако ме беше чула. — И при тях има липсващи номера.

— Какво е другото число, което е написано на противоположната страна? — попита Иън.

— Не съм сигурна, но предполагам, че е общият брой на картините от „Сюитата на смъртта“.

— От кое? — попита Сюза.

— Това е моето наименование на тези картини, не го е измислил дядо. Не знам дали той мислено ги е отделял от останалите си творби.

— Но ти го правиш — каза Сюза.

— Ти не би ли ги отделила?

Другата жена се замисли.

— Да, естествено. Останалите творби номерирани ли са по някакъв начин?

— За пейзажите ли питаш?

— Да.

— Не съм забелязала да има цифри. Нито дати. Само мрачните са номерирани и с дати. Може да са дати, трудно е да се определи — две-шест, четири-шест, девет-две… Може да е броят на опитите, които е правил, преди да нарисува тази, която му харесва, а може да е някакъв негов код, също като образа, който е нарисувал. Картините подлежат по-скоро на ритуално, отколкото на рационално обяснение.

— Това е много тактично казано — рече Иън със сарказъм. — Ритуал да не е друга дума за психоза?

Лейси стисна устни и млъкна. Като виждаше картините през погледа на хора, които не бяха израснали с тях, откриваше в тях ново измерение. А то не беше весело.

Дядо, представял ли си си това или…?

Тя отказа да довърши мисълта си. Разтри ръцете си, защото усети как настръхват, и се върна в сенките, оставяйки Сюза и Иън да разглеждат платната.

Иън крачеше мълчаливо от сцената в басейна към пожара и катастрофата. Всеки път спираше пред катастрофата и се взираше в картините, сякаш се опитваше да изстиска нещо от тях.

— Ако това са дати — заговори той, — има само три дати. По една за всеки вид смърт. Това е доста рисуване за един ден.

— Впечатляващо, но не и невъзможно — каза Сюза. — Ако един художник е обсебен от някоя тема, може да рисува, без да спира, воден от творческото си безумие. Десет картини, двайсет, трийсет. Докато тялото му издържи.

Иън изръмжа:

— Безумие е точно казано.

— Не са приятни — продължи Сюза, местейки поглед от картина на картина, всички като ехо на смъртта. — Не навяват уют. Гениални са, както може да е гениален един меч. Стоманена субстанция от интелигентност и традиция. Но и болезнено напомняне за грешната душа на човека.

С видимо нетърпение Иън взе една от картините с катастрофата и я раздвижи леко, така че светлината да се плъзне по тъмната й повърхност. Нощните хълмове и евкалиптите се извисяваха като черни факли в осветеното от луната небе. Загатнати успоредни линии, може би следи от гуми на кола, устремили се надолу по стръмния склон и завършващи в огнена експлозия. Пейзажът трепереше като от удар. Всяка ударна вълна идваше от колата и се връщаше към нея.

Освен една линия. Сякаш вятърът докосваше само едно дърво и то се бе превило като пръст, сочещ към върха на хълма, където нещо стоеше и гледаше. Уловено в сенките, това можеше да е шубрак или човек, а една-единствена светлинка идваше от нещо, което приличаше на горяща клечка кибрит.

Той бавно раздвижи картината, после още веднъж. Миниатюрното пламъче блясваше на моменти като светулка, а под друг ъгъл почти не се виждаше.

Иън не каза нищо, но отдели картината и взе едно от платната, изобразяващи горящата къща. Отново огънят и луната бяха единствените източници на светлина. На тази картина луната не беше толкова пълна, но огънят го компенсираше. Малката къща гореше като факла — експлозия, замръзнала във времето.

Щом се абстрахира от зловещия вид на пламъците, той забеляза нюанси, които преди му бяха убягвали. Сенчестото очертание на горяща фигура. Още по-тъмната сянка на бягаща фигура, с единия крак вече извън платното, носеща нещо тъмно и обемисто под мишница. Не можеше да се определи дали фигурите са на мъже или на жени. Или на демони. Може би бяха кошмари.

— Пресвета дево! — измърмори Иън. — Ако беше още малко по-реалистично, щяхме да го подушим.

— Нали ви казах, гениални са. — Сюза взе една от картините. — Нищо определено, всичко е загатнато. Без ограничения и по тази причина още по-ужасяващо. — Все още стиснала платното, тя се обърна към Лейси: — След като видях всички тези творби, съм още по-убедена, че трябва да бъдат изложени.

— Но те са фалшификати!

Сюза сви рамене.

— Няма значение. Гениални са. Тъй като оригиналите вероятно са загубени безвъзвратно, по-добре да имаме гениално копие, отколкото нищо.

— Тогава напиши, че аз съм ги рисувала — предложи Лейси.

Сюза усети как настръхва от някакво неприятно усещане, което нито разбираше, нито искаше да определи.

— Не мисля, че е добра идея.

Иън я погледна.

— Защо?

— Дядо й е мъртъв. Дори и да са фалшификати, той няма да се разстрои, нали?

Лейси се поколеба.

— Мислиш ли, че за баща ти ще бъде по-лесно живата му дъщеря да бъде изобличена като фалшификаторка, а не вече мъртвият му баща? — попита я Иън.

— Не — съгласи се Лейси с неохота. — Освен това той ще се пенсионира, вместо да се кандидатира за съдия. Но не горя от желание да очерня името на дядо си.

— Няма да направиш нищо такова — каза Иън. — Каквато и мръсотия да излезе на бял свят, ще бъде по негова вина, не по твоя.

— Няма да представя картините като нарисувани от теб — заяви Сюза. — Твоята кариера е прекалено ценна, за да бъде унищожена по този начин. Светът и досега е оцелял без много картини на Мартен. Предполагам, че ще преживее и без него, докато не промениш решението си или умреш.

— О, по дяволите! — Лейси вдигна ръце. — Направи го. Ще изтърпя хленчещото вътре в мен дете.

Сюза се усмихна.

— Сигурна ли си?

Лейси въздъхна тежко:

— Да. Но нека засега изложим само няколко. След като видях твоята реакция на зловещите картини, предпочитам да не ги показвам на публиката всички едновременно.

— Какво ще кажеш просто да заменим трите картини, които бяха откраднати? — предложи Иън.

— Добра идея — кимна Сюза. — Така ще запазим първоначалния дух на събитието.

— Само по три картини на човек, моля — измърмори Лейси, като си спомни брошурата. — Вече съм минала през това. Този път ти ги избери.

— Дадено — съгласи се Сюза бързо. Погледът й обходи така подходящо наречения цикъл „Сюита на смъртта“. — Одобрявам първоначалния ти избор на удавянето — продължи тя. — Жената е незабавният емоционален фокус за хората, които не са свикнали да възприемат изкуството. Докато осъзнаят какво точно представя картината, вече ще са попаднали в капана на нейната власт.

— Това добре ли е? — попита Иън.

Двете не му обърнаха внимание.

— Тази — каза Сюза и избра една от картините с басейна — има отчаяната яснота на писъка, който не чуваме.

Иън примигна, но предпочете да замълчи. Не искаше сега да се задълбочава в дзен разсъждения. Лейси отдели картината от наредените и изчака, докато Сюза си мърмореше, крачейки напред-назад по тесните пътеки между рафтовете, на които бе оставила своите фаворити от пейзажите.

— Само две. — Сюза въздъхна. — Мили боже! Как да избера?

Иън също въздъхна. Понякога дзен беше най-бързият начин на действие.

— Затвори очи.

— Какво? — попита го тя.

— Затвори очи и ще видиш по-добре. Дзен мъдрост.

Тя му хвърли кос поглед.

— От твоята уста…

Иън се засмя, поклати глава и заобиколи Сюза. Взе първите две картини, които стърчаха на пътеката с пейзажите.

— Ето — каза той. — Сега да се връщаме в хотела да поспим. Утре ни чака тежък ден.

Сюза взе първата картина. Беше нарисувана пустинята на изток от планината Сан Хасинто. Ниското дърво, което растеше сред пясъка, изглеждаше осезаемо женствено, грациозно и издръжливо въпреки измамно крехкото си тяло. Зад дървото планината се издигаше в ъгли и сенки, смекчени от розовите оттенъци на зората. Но бруталният изгрев на слънцето бе съвсем директно изобразен в оскъдната растителност и следите в пясъка, оставени от животни, избрали да живеят в безкрайната нощ, а не в изгарящата светлина на деня.

— Прекрасно — възкликна тя. — Боите са толкова фино положени, че са почти прозрачни върху платното, но резултатът има дълбочината, която повечето художници постигат с много пластове боя.

Иън внимателно пое картината от ръцете й и я подаде на Лейси.

— Радвам се, че я хареса. Да вървим.

— Покажи ми и другата — помоли го Сюза.

— В хотела светлината е по-добра.

Тя повдигна вежди и продължи да чака.

Иън й подаде втората картина. Той вече не се чудеше как такова деликатно малко цвете е оцеляло сред мъжете на семейство Донован. Всъщност вече се чудеше как те са оцелели с нея.

— Съвършено — въздъхна Сюза. — Не е същият ъгъл, от който рисувахме ние, но е същото място.

За пръв път Иън погледна картината.

— Крос Кънтри Кениън — каза той, разпознавайки линиите на местността дори и през дърветата, намиращи се на малко по-различни места. После се намръщи. — Задръж за момент. Искам да сравня нещо. — Отиде при картините на смъртта, избра една от тези с катастрофата и се върна при Сюза.

— Какво има? — попита Лейси.

— Не съм сигурен, но… — Сравни двете картини. — Какво мислиш? Същото място ли е?

Двете жени сравниха дърветата и контурите на местността.

— Според мен — да — каза Лейси. — Но дневната картина е рисувана по-рано. Иначе щяха да се виждат следите от пожара.

— И аз мисля така — кимна Сюза. Забеляза настойчивия поглед на Иън и напрежението по лицето му. — Какво значение има?

— Докато вие рисувахте, аз намерих една табелка с номер на кола на дъното на клисурата — обясни Иън. — Просто ми се стори любопитно, нищо повече. Не може там да са станали много катастрофи.

Сюза настръхна от познатото, но неприятно усещане за хладната въздишка на времето в душата й. Погледна „Сюитата на смъртта“, изобразяваща ужасяващо тържество, и отново се запита къде свършваше геният и къде започваше лудостта.