Серия
Реъритис Ънлимитид (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Die in plain sight, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 28 гласа)

Глава 39

Корона дел Мар

Петък вечерта

— Завий наляво, завий надясно, карай в кръг, повтори всичко отначало — мърмореше Иън.

Сюза не му обръщаше внимание.

Лейси чуваше мърморенето му, но също не казваше нищо. Виждаше отражението му в огледалото за обратно виждане. Очите му изглеждаха по-тъмни от нощта. Устните му бяха стиснати. Тя разбираше раздразнението му, че не му е обяснила защо трябва да отидат до склада й, но не можеше да направи нищо. Картините сами щяха да разяснят всичко. Беше неизбежно. Тя не знаеше как да ги разтълкува и не изпитваше желание да отговори на всички въпроси, които щяха да възникнат, ако им кажеше за тях, преди да стигнат до склада.

Сега вече е твърде късно да променям решението си, помисли си Лейси.

Надявайки се, че постъпва правилно, тя се сгуши в кашмиреното палто, което родителите й бяха донесли. Беше много по-топло от кадифеното палто с кръпките, но черното си беше черно, а тя предпочиташе ярките цветове.

Иън гледаше в огледалата. Верните им придружители бяха станали по-разсеяни. Вместо да минат на жълто, за да не го изпуснат, заместник-шерифите като примерни граждани чакаха две пресечки по-назад светофарът да светне зелено.

Иън не се чувстваше примерен гражданин. Той увеличи разстоянието между двете коли, мина на жълто на следващия светофар и зави надясно, без да даде мигач. После натисна газта докрай и кара като ракета следващите две пресечки, зави наляво, измина бясно още две пресечки, пъхна се в друга малка уличка и изгаси двигателя.

— Е, успя да ни ускориш пулса — каза Сюза тихо. — Омръзна ти опашката ли?

— Да. — Тонът му не насърчаваше коментарите.

— Има ли някаква конкретна причина? — попита го тя.

— Не.

— Аха.

В колата се възцари мълчание.

— Какво значи това „аха“? — попита той накрая.

— Аха като аха. Изблик на тестостерон, а? — отвърна Сюза.

Иън не опита да спори с нея и загледа как колата на заместник-шерифите премина бавно през кръстовището на една пресечка разстояние. Знаеше колко е дребнаво да се радва, че им се е изплъзнал, но се радваше. Беше му приятно.

Колата на шерифите не се появи отново. След няколко минути Иън запали двигателя и излезе на път, който щеше да ги отведе до Корона дел Мар.

Лейси пак започна да го упътва:

— Завий надясно на следващия светофар.

Накрая стигнаха до район, където разни малки фирми се бореха за оцеляване и имаше изобилие от евтини апартаменти, превърнати в мотели и складови помещения, давани под наем на богатите или на хората с прекалено много вещи.

— Ето — посочи Лейси. — „Юнивърсъл Сторидж“, вляво. Просто спри пред портала. Аз ще въведа кода.

Тя слезе, набра личния си код и се върна в колата, преди Иън да премине през вратата, която се отвори автоматично. Ярки лампи осветяваха шестте пътеки със складови клетки по на два етажа.

— Зетят на Шейла е собственик на този склад — обясни Лейси. — Дава ни да ползваме две-три помещения безплатно, когато не му трябват. Иначе магазинът щеше да е претъпкан до тавана.

Сюза се огледа с любопитство, но не зададе никакви въпроси.

Иън изсумтя. Досега Лейси бе готова да говори за всичко, само не и защо бе решила да ги води посред нощ в този склад.

— И каква е голямата тайна? — попита той.

— Номер сто и двайсет — каза тя и посочи надясно. — Втората редица, на първия етаж. Можеш да спреш точно до товарния асансьор.

Наоколо не се виждаше жива душа, което не бе изненадващо. Повечето хора си имаха по-интересни занимания в петък вечерта, вместо да проверяват съдържанието на складовите си клетки. Лейси примигна при мисълта колко много вечери през уикендите бе прекарвала, правейки точно това. Не бе осъзнала колко предсказуем — да си кажем истината, скучен — бе светският й живот, преди да се появи Иън и да върне романтиката в нощите й.

Чудеше се колко дълго ще продължи това. Щом й беше ядосан сега, тя не можеше да си представи как ще реагира, когато види съдържанието на склад номер 120.

Иън погледна към посоченото място за паркиране, не го одобри и се спусна по-надолу по пътеката, където камионетката му нямаше да се вижда откъм улицата.

Лейси се върна по пътеката, погледна широката врата, която се отваряше като гаражна, и извади ключа за катинара. Колкото се доближаваше до картините, толкова повече се чудеше дали постъпва правилно.

И толкова повече се страхуваше, че отговорът е „не“.

— Ако се откажеш след всичко това — каза Иън невъзмутимо, — аз ще измъкна ключа от изцапаните ти с боя ръце и ще вляза сам.

Лейси вирна брадичката си с наперено изражение, което го накара да се усмихне въпреки раздразнението си. Той подръпна кичура от косата й, който никога не стоеше на мястото си.

Тя не знаеше дали да се усмихне, или да го плесне през ръката.

Сюза се засмя.

Лейси отключи катинара, пъхна го в джоба на палтото си и дръпна вратата нагоре. Повечето складове имаха сгъващи се врати, които скърцаха адски. Нейната не беше такава. От стърженето на метал в метал я заболяваха зъбите. Затова вратата й се вдигна почти беззвучно. Тя редовно я смазваше с усърдието на културист, който се грижи за тялото си. Мислено се помоли да постъпва правилно, светна лампата и влезе вътре.

Беше голям склад. Четвърт от него заемаха рафтове и лавици, на които имаше предмети, очакващи да дойде времето им да ги преместят в магазина. Останалото бяха картините на дядо Куин и цяла стена със затворени шкафове. Стелажите с картини бяха толкова претрупани, че човек едва се промъкваше между редиците.

Без да обърне внимание на стоките за магазина, Сюза погледна картините без рамки, струпани върху лавиците покрай стените и пътеките, облегнати на рафтовете или увити в хартии и поставени върху и под евтините маси. После издаде звук на изненада и обърна най-близката картина към светлината. Хълм, с избуяла до кръста златиста трева, зелени евкалипти със светла кора, която се бели на фини ивици, диво небе, в което бушуват дъжд и вятър…

— Мили боже! — Тя си пое дъх. — Още един Мартен.

— Не. Още един Дейвид Куин — поправи я Лейси. — Тук е пълно с такива, в интерес на истината.

Сюза поклати глава, сякаш излизаше от един сън и потъваше в друг, по-дълбок.

— Наблюдавах го, когато рисуваше тази — обясни Лейси, посочвайки платното, което Сюза държеше.

На открито ли? Или я е рисувал в ателието си, гледайки от скица, правена на открито?

— Второто.

— Къде е?

— Скицата ли? — попита Лейси.

— Да.

Младата жена се намръщи и огледа склада.

— Не знам. Може да не е оцеляла. Дядо унищожаваше картини постоянно, също като теб.

— Вероятно е било добра идея в неговия случай — обади се Иън. — Ако оригинала го няма, фалшифицирането е по-трудно за доказване.

Лейси примигна, но не възрази.

— Как може да унищожи оригинален Мартен? — възкликна Сюза. После добави бързо: — Няма значение. Това го каза сърцето ми, не мозъкът. Но въпреки…

— Не те доведох тук, за да те карам пак да се чувстваш зле — обясни Лейси. — Просто исках да ти докажа, че няма нужда да скърбиш за онези три откраднати картини. Те не бяха на Мартен. Бяха на Куин и има още много такива като тях. И може би, само може би, един или два оригинала на Мартен чакат да бъдат открити сред стотиците картини, които наследих от дядо си. Тъй като съм израснала сред тях, не мисля, че ще успея да различа оригинала от фалшификата. Но може би ти ще успееш да отсееш зърното от плявата.

— Или в „Реъритис“ биха могли — вметна Иън. — Нали правят това постоянно и са много добри.

— Защо не? Изпрати им ги всичките — промълви Лейси нещастно. — Но не ме карай да им плащам. Не мога.

— Аз мога — заяви Сюза и се огледа. — Пак ни чака черна работа — въздъхна тя и мислено се приготви за действие. — Да се залавяме!