Серия
Реъритис Ънлимитид (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Die in plain sight, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 28 гласа)

Глава 20

Нюпорт Бийч

Четвъртък, рано сутринта

— Какво не е наред? — попита Сюза.

Иън отново погледна в огледалото за обратно виждане. Все още беше там, в колоната от пътуващи в ранното утро коли.

— Имаме си опашка.

— Какво?

Той се поколеба дали да не мине на жълто само за да види какво ще стане, но реши да не го прави, както и предишните пъти тази сутрин, когато се изкушаваше да стори същото. Ако колата бе нещо друго, а не бежов форд, щеше да опита да се отърве от опашката си, като наруши някой и друг закон. Но това не беше желателно, когато хората зад теб са от полицията.

— Бежовият седан през три коли от нашата — каза Иън. — Вълк в овча кожа.

Тя погледна през рамо. След малко забеляза седана. Не представляваше трудност да го открие. В Южна Калифорния почти никой, освен държавните служби, не караше големите и скучни американски коли.

— Да си нарушавал някакви закони напоследък? — попита тя.

— Не и през последните няколко дни. Имам разрешително за оръжието. Дори имам личния номер на шерифа на гърба на визитката му, ако се нуждая от помощ. Това е едно от предимствата да работиш за някого, който е особено ценен в окръг Морено.

— „Реъритис Ънлимитид“ ли?

Иън се засмя и поклати глава. Едно от нещата, които той наистина харесваше у майката на Лоу, бе, че тя нямаше никаква представа за собствената си значимост в широкия свят.

— Ти, Сюза, не „Реъритис“. Всеки местен полицейски участък и шерифска служба са чувствителни на тема кой действа на тяхна територия. Фактът, че работя за „Реъритис“, не вреди, но това, че охранявам теб, много ги наскърбява. Шериф Рори Търнър лично даде разрешение аз и оръжието в кобура ми да те следваме из окръг Морено.

Сюза обърна към небето лешниковите си очи.

— Спести ми тези изблици на тестостерон. Добре че не си скучна компания.

— Защо?

— Защото иначе щях да разкатая нечия фамилия, когато следващия път се видя с Дон.

Иън я погледна косо и бавно се усмихна.

— Това звучи забавно.

Тя се изкикоти.

Той даде мигач като примерен гражданин, зави и подкара по странична уличка, оставяйки потока от коли по магистралата зад гърба си. Веднага щом намери място, достатъчно за две коли, паркира.

— Забрави ли нещо? — попита Сюза.

— Надявам се, че не.

Видя как бежовият седан се приближи, подмина ги и паркира на около половин пресечка разстояние.

— Стой тук и дръж вратите заключени — каза Иън.

После слезе и тръгна към седана. Мъжете вътре не направиха опит да се престорят, че не го забелязват. Всъщност този, който седеше на мястото на пътника, свали прозореца си.

— Добро утро — поздрави ги Иън. — Познавам ли ви?

— Той е заместник-шериф Глендоуър, а аз съм заместник-шериф Харисън — каза мъжът, посочвайки първо шофьора, после себе си.

— Може ли да видя някакъв документ за самоличност? — попита Иън любезно.

Харисън извади полицейската си значка. Иън кимна и погледна шофьора.

— Боже! — измърмори Глендоуър, но извади значката от джоба на сакото си и я показа на Иън. — А вие какво ще ни покажете?

— Нямам значка, съжалявам — усмихна се широко Иън. — Какво ще кажете за това?

Извади портфейла си и отдели визитката с написания на ръка номер на гърба й. Глендоуър погледна визитката без изненада.

— Пратете много поздрави на шериф Търнър от нас.

— Непременно. Вие, момчета, имате ли кола, с която да се движите по черни пътища?

— Не.

— След около половин час ще ви потрябва. Уредете да ви я изпратят при южния вход на ранчото „Савой“.

Иън си тръгна, а единият от двамата се протегна към радиостанцията, за да поръча подходяща кола. Когато се върна при Сюза, Иън се намести зад волана.

— Е? — попита тя.

— Ще направя двойна проверка.

Без да изпуска седана от поглед, той извади мобилния си телефон и набра личния номер на шериф Рори Търнър.

— Да? — каза Рори, прозявайки се.

— Иън Лапстрейк. Извинете, че ви звъня толкова рано. Един бежов форд седан с двама цивилни ме преследва от доста време. Глендоуър и Харисън. Ваши хора ли са?

— Вероятно.

— Ще оценя усилието ви, ако проверите, за да сме сигурни. Не бих искал да се стигне до недоразумение. — Или до това да сритам някого в топките.

— Изчакайте.

Иън изчака. Стана бързо.

— От моите са — потвърди Рори.

— Да не сте получили заплахи срещу Сюза или някаква информация, че има риск за нея?

— Не, но колкото повече си мисля за нея, толкова не ми харесва идеята някой да я обезпокои по някакъв начин. Тук не е Мексико или Италия, но и ние сме чували за отвличания с цел голям откуп. Това няма да се случи на моя територия, ако мога да го предотвратя.

Иън повдигна вежди.

— Разбирам. Благодаря, шериф Търнър. Извинете, че ви обезпокоих.

— Няма проблем. Ако забележите други коли или нещо странно, обадете ми се.

Сюза го гледаше изпитателно, когато затвори телефона.

— Всичко наред ли е?

— Те са от добрите.

Тя издиша шумно.

— Добре. Хайде да вземем Лейси и да порисуваме. Тя трябва да се върне до единайсет, за да отвори магазина си.

— Надяваш се тя сама да ти каже истинското си име.

— Ти не се ли надяваш?

— Да. И разчитам после да ми каже защо изобщо й е трябвало фалшиво име.