Серия
Реъритис Ънлимитид (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Die in plain sight, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 28 гласа)

Глава 16

Нюпорт Бийч

Сряда вечерта

— Сега си спомням защо напуснах това място — каза Сюза и махна с ръка към задръстването по магистралата в пиковия час. — Толкова много хора и толкова малко места, където да се поберат.

Лейси погледна колоните от коли във всички посоки, които очакваха превключването на светофара, и идиота на кръстовището, който блокираше пътя на всички, за да се помести в редицата.

— Няма ли закони срещу това? — запита Иън, като гледаше ягуара, който стоеше напреко на платната и не можеше да помръдне.

— Срещу глупостта ли? — попита Лейси. — Последния път, когато проверих, интелигентните бяха застрашеният от изчезване вид.

— Във Вашингтон има улици, където навлизането в кръстовище по този начин коства на човек четири стотачки — каза Иън.

— От опит ли го знаеш? — подкачи го Лейси.

Той я погледна мрачно в огледалото за обратно виждане.

— Не. Нали затова дават на ченгетата сирени.

— В Манхатън не вършат работа — обади се Сюза. — В пиковите часове шофьорите не правят път дори и на линейка, попаднала в задръстване.

— Нищо чудно, че хората там се стрелят — измърмори Иън. — Тъпи копелета! Ами ако те са тези, които се нуждаят от помощ?

— Всички си мислят, че на тях няма да се случи — обясни Сюза. — Най-разпространеното вярване в градовете.

— Теорията за водата и риска — подсмихна се Иън.

— Каква е тя? — запита Лейси.

— Всяко животно пие вода, така че хищниците дебнат край водоизточниците. Когато някое животно отиде да пие вода, може да бъде изядено, но явно се надява, че няма да е точно то.

— Уха! Това е оптимистичен възглед — каза Лейси. — Завий надясно на следващата пресечка и ще ти покажа пътя до магазина ми.

Завоите и пресечките, през които Лейси ги преведе, показаха на Иън част от Калифорния отпреди Втората световна война, такава, каквато я откриваше в уестърните. Налагаше се да се взира през редици от паркирани коли, за да я види, но поне си беше там.

— Вижте онази малка къщичка — посочи им той. — Не е ли страхотна?

Лейси погледна порутената къщурка, която някой бе превърнал в студио за татуировки. Оградата беше по-скоро спомен, отколкото реалност. В лехите за цветя растяха единствено плевели. Малката дървена веранда бе провиснала в единия ъгъл. Също и стъпалата, водещи към вратата.

— Бог да им е на помощ, ако всички термити кихнат едновременно — каза тя.

— Има чудесни линии — изтъкна Иън.

— И мумиите имат чудесни линии. Завий наляво по алеята, после надясно.

— Да не казваш, че не виждаш поезията в тази къщичка? — попита Иън.

— Точно това казвам.

— Слава богу!

Тя го погледна въпросително.

— Опасявах се, че си съвършена — обясни той.

Сюза се засмя и реши, че Джанюари Марш бе права — по Иън трябваше да има закачени предупредителни табели.

— Ако Шейла я няма, можеш да паркираш отзад — каза Лейси. — В противен случай просто ме остави на улицата. — Тя се протегна, за да види над широките рамене на Иън. — Тук е.

— Сигурна ли си, че отказваш вечерята? — попита я той.

Тя се поколеба, после въздъхна и постъпи, както бе редно.

— Трябва да помогна на Шейла в магазина. Все пак благодаря.

Иън спря до една паркирана кола и включи аварийните светлини, докато й помогне да разтовари багажа си.

— Ти стой при колата — каза Лейси, като слизаше. — Нюпорт се издържа от глоби за неправилно паркиране. Ей сега ще се върна.

Тя притича няколко пъти напред-назад, докато пренесе всичките си платна, а в това време Иън отделяше останалите й художнически принадлежности от тези на Сюза. Когато останаха само стативът и една кутия с четки и бои, Лейси изтърча и ги взе наведнъж.

— Благодаря за всичко.

— Чакай. Не забравяй това — каза Иън и й подаде две бутилки шампанско.

— Какво? Те не са мои. Сигурно струват цяло състояние!

— Сюза има още две в хладилника в апартамента си — за „добре дошла“ от управата на хотела.

— Тогава ти ги вземи.

— Шампанско и огнестрелни оръжия не са добра комбинация.

Лейси примигна. Все забравяше, че този весел мъж с нежна усмивка носеше пистолет под сакото си. Тя се качи на тротоара и се опита да хване по-здраво багажа си и да се овладее.

Той пъхна двете бутилки скъпо шампанско в ръцете й.

— Не пий и двете наведнъж.

Тя наклони глава и го погледна с ясните си кафяви очи.

— Ти винаги ли носиш пистолет?

Той се усмихна бавно.

— Свалям го, когато съм с най-близките си приятели.

— Ето. — Тя му подхвърли едната бутилка шампанско. — Изпий я с някой близък приятел.

Той хвана бутилката, преди да се е разбила на тротоара, превръщайки се в купчина скъпа пяна и стъкло.

— Докога ще работите със съдружничката ти тази вечер?

— Докато свършим с ревизията или докато изпушим.

— Ето това би си струвало да се види. — Бутна упоритата й блестяща къдрица настрани и целуна веждата й. В същото време пъхна лист хартия в джоба на шареното й яке. — Ако решиш, че се нуждаеш от помощ, това е мобилният ми телефон.

— Помощ за ревизията ли? — попита тя, потрепервайки от докосването на горещия му дъх до слепоочието си.

— За каквото и да било. Става ли?

Лейси кимна несигурно.

— Обади ми се, независимо колко е часът — каза той. — Свикнал съм.

— Да ти се обаждат жени?

Той се усмихна и съжали, че сега не бе подходящото време и място. Но не можеше да промени това.

— Не, свикнал съм на странни обаждания в странни часове от странни хора.

— Да не ме наричаш странна?

— Да.

Тя издуха непослушната къдрица.

— Хубаво. Лека нощ.

Иън изчака Лейси да влезе в магазина, преди да се върне зад кормилото на камионетката. После се обърна към Сюза и попита:

— Е?

— Тя не е фалшифицирала онези три картини.

Той издиша продължително.

— Слава богу!

— Не искаше да съблазняваш фалшификаторка, докато си на служба, а? Даже и толкова привлекателна? — попита Сюза, отчасти шегувайки се, но не напълно.

Иън изключи аварийните светлини и подкара по тясната уличка.

Сюза изчака отговора му.

— Много съм внимателен пред кого се събличам гол — рече той невъзмутимо. — Значи казваш, че не е достатъчно добра, за да нарисува онези картини в стил Мартен или както там се казваше.

— Тя е талантлива без съмнение. Ако продължи да рисува, ще се отърси напълно от академичните окови и ще полети.

— Тогава защо си сигурна, че не е нарисувала онези пейзажи? Не съм специалист, но това, което видях да рисува днес, ми се стори доста добро. Даже повече от добро. Може би прикрива възможностите си, за да не заподозре никой на какво е способна.

Сюза мълча няколко секунди. После въздъхна.

— Възможно е съзнателно да е променила начина си на работа с четката и да е нарисувала онези два пленерни пейзажа, които ми донесе. Много нищожна възможност по мое мнение.

— Но все пак е възможност.

— Не искаш ли тя да е невинна?

— Аз искам и да свиря на китара като Би Би Кинг, но какво от това?

Сюза завъртя глава наляво и надясно, опитвайки се да отпусне мускулите, които се схващаха след десетилетия рисуване. Или просто след преживените десетилетия.

— Пленерното рисуване е по природа по-свободно и не така академично като студийното. В този смисъл човек може да твърди, че то е по-лесно за фалшифициране. Не казвам, че аз самата твърдя това, просто е аргумент, който може да се изтъкне.

Иън искаше да чуе много по-убедителни доводи. Не му харесваше да си мисли, че може да се е увлякъл по мошеничка.

— Направила ли го е или не? — настоя той.

— Бих казала — не.

— Колкото и да ми се иска да се съглася с теб, просто не вярвам, че е открила картините на гаражна разпродажба.

Сюза сви рамене.

— И по-странни неща се случват постоянно. Всъщност преди няколко години една моя картина се бе озовала на битпазар.

Иън изсумтя.

— Тя не се държеше уверено, докато разказваше за така наречената разпродажба.

— А какво ще кажеш за тази версия? Дори и да е работила по снимка или да е копирала директно друга картина, не вярвам, че е могла да промени собствения си стил толкова много, че да възпроизведе платното с удавянето. Начинът на работа с четката е индивидуален колкото почерка на човек и е много по-труден за успешно фалшифициране.

— Продължавай.

— Да не искаш декларация, подписана с кръв и нотариално заверена? — попита тя нетърпеливо.

— „Реъритис Ънлимитид“ съществува точно защото съществуват фалшификатори, и то добри фалшификатори.

— Хората, които правят отлични копия, често са като добрите актьори — те нямат свои собствени идеи, така че вземат назаем чуждите. Днес видя картините й. Ти самият какво мислиш?

— Тя не изчака да те види какво ще рисуваш ти. Просто отиде, сложи си статива и започна да мисли. Не да рисува. Не веднага. Гледаше околността, четките си, платното, боите и после отново панорамата. А щом започна да рисува, не спря дори да си поеме въздух.

Сюза се усмихна.

— Ти си много наблюдателен мъж, Иън Лапстрейк.

— Не че имах кой знае какво друго да правя днес.

— Да не би да долавям леко оплакване?

— Не, защо, похапнах доста вкусни неща.

Сюза го съжали.

— Няма нужда да идваш с мен тази вечер. Ще бъда сред каймака на артистичното общество в Южна Калифорния и най-заможните им спонсори. Единственото, което ме заплашва довечера, е убийствена скука. Затова исках Джан да дойде с мен днес.

— Това е другото нещо у нея, което ме притеснява.

— Кое?

— Тя не се казва Джанюари Марш.