Серия
Реъритис Ънлимитид (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Die in plain sight, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 28 гласа)

Глава 14

Ранчото „Савой“

Сряда следобед

Черният път се виеше край тревистия каньон и нагоре по обраслите с шубраци крайбрежни хълмове. Въпреки че ранчото имаше три охранявани входа в близост до обществените пътища, в затънтените му краища почти нямаше огради, имаше много виещи се пътеки и никакви пазачи. Всеки, който познаваше черните селски пътища, можеше да заобиколи охраняваните входове и да кара необезпокояван през обширната земя на ранчото — докато не го забележеше някой от ратаите и не задействаше алармената система. В такъв случай някой заместник-шериф или служител на ранчото щеше да се появи и да придружи натрапника до обществената пътна мрежа.

Над главите им вятърът раздвижваше облаците във вихрушка от светлини и сенки, драматизъм и спокойствие. Иън караше по неравния път с лекотата на човек, видял много черни пътища през детството си. И колата, която управляваше, можеше да принадлежи на детството му. Беше ван, но от времето, когато този термин още не е бил измислен. Иън я определяше като камион и не позволяваше на никого да изкаже различно мнение. Имаше шаси на камион, цяла седалка отпред, а задната седалка бе махната, за да има повече място за багаж в купето, колела с отделно задвижване, които не се бяха развалили от натоварването — любимецът на Иън беше прашен, очукан, издръжлив и вървеше гладко. Всичко бе в идеално състояние — от новото подсилено предно стъкло до новите чистачки, добре настроения двигател и скъпите гуми.

Дори и след всички усилия на Иън, сравнен с флотата от бели коли на „Савой Ентърпрайзис“, които се използваха от работниците в ранчото, камионът му изглеждаше, сякаш всеки момент ще грохне.

Сюза и Лейси харесаха камионетката от пръв поглед.

Иън просто се наслаждаваше на удоволствието на седалката до него да седи красива жена: независимо от предпазния колан, който бе поставил собственоръчно, при всеки десен завой Лейси се плъзгаше по старата твърда седалка и се допираше до него.

Гумите завиха по един остър завой надясно и изпод тях се разхвърчаха пръст и камъчета. Сюза се смееше като момиче и се бе вкопчила в дръжката над прозореца. Лейси нямаше дръжка подръка, затова се подпираше на таблото и от време на време — на твърдото бедро на шофьора. Когато го правеше, той й се ухилваше дяволито и натискаше газта, така че тя да се вкопчи още по-силно в него.

Слънчевите лъчи се процеждаха през призрачно белите клони на яворите в каньона под тях. Мъглата бе като сребрист шепот през дърветата, галеше всяка гънка и вдлъбнатина, блестяща от времето и тайните.

— О, боже! — въздъхна Сюза. — Направо ме присвива сърцето от тази красота.

— Искаш ли да спрем? — попита Иън.

— Ако спирахме на всяко красиво място, което виждаме, никога няма да стигнем до върха — отвърна тя.

— И по-лоши неща могат да се случат на човек — вметна Лейси.

— Да, но знам накъде сме тръгнали — усмихна се Сюза. — А там си струва да отидем. Нямам търпение отново да опитам да уловя онази гледка на платното си. Дори пак да не успея.

Лейси погледна художничката, която бе жива легенда, а се държеше, сякаш не го знае. Или просто не се впечатляваше.

— Идвала си тук и преди? — попита я Лейси.

— Да, когато бях много по-млада от теб.

— Според биографията ти си родена в Сакраменто, а не по тези места.

— Така е. Но не бях подходящото дете за моите родители, така че излъгах за възрастта си, преместих се в една барака в Лагуна Кениън и започнах да рисувам. Това бяха времената на терпентина и гладуването. — Засмя се с горчивина. — Чистех всяка къща, освен моята, за да оцелявам. Намерих много приятели, рисувах, докато вече не виждах платното, седях да бистря проблемите на Вселената и пиех евтино вино с други загубени души.

— Същата работа като при мен — за родителите — добави Лейси бързо. — Не че някога ще стана такава добра художничка като теб.

Сюза махна с ръка.

— Важно е търсенето, не етикетите, които хората му слагат. Въпреки че съм нормален човек и предпочитам да ме хвалят, вместо да ме критикуват, и предпочитам да ям, вместо да гладувам — добави тя и намигна на младата жена.

Лейси се засмя:

— Аз също.

Сюза погледна през предното стъкло към каньона, променил се много по-малко от нея през десетилетията, и на лицето й се изписа изражение, което не бе съвсем тъжно.

— Времето е най-голямата тайна. Има го и го няма. Спомени и съжаления. Заведох първия си любовник на един тревист хълм недалеч оттук, той ми разби сърцето, а после аз разбих сърцата на други хора. Рисувах в краката на калифорнийските импресионисти като Алфред Р. Мичъл и Чарлс Фрайс, разговарях с мъже, които бяха учили при Уилям Уенд и Едгар Пейн, влюбих се в една картина на Луис Мартен и плаках, когато ми казаха, че е мъртъв. — Тя се усмихна леко. — Къде отива миналото? Има ли някакъв космически музей, пълен с цялата красота, която сме забравили? Тогава всичко беше така важно, а сега е така замъглено.

— Как е умрял Мартен? — попита Иън. — Доколкото разбрах от думите ти, той трябва да е починал доста млад?

— Ателието му се запалило и той умрял в пожара — една безсмислена трагедия. Оплаквал смъртта на Трий Савой, негов покровител и близък приятел, който пиел много, а колата му не можела да се кара сама. Когато Мартен чул за злополуката, се напил и отишъл в ателието да удави скръбта си. Алкохол, терпентин и цигари. — Бавно поклати глава, мислейки за пропиляния талант. — Заспал, както рисувал.

Цигарата, която пушел, паднала върху боите и подпалила ателието. Той така и не се събудил. И картините му… — Тя въздъхна. — Всички онези необикновени картини изгорели.

— Трий Савой ли? — попита Иън. — Чувал съм това име. Братът на дядо ми е работил като заместник-шериф в окръг Морено. Както и синът му по-късно. Те разправяха разни странни истории.

Сюза го погледна с интерес.

— Има си хас. По онова време животът е бил доста необуздан. Нещо като ранна версия на „всичко е позволено“. Не знам защо хората си мислят, че грехът е измислен по времето на хипитата, през шейсетте. Повярвайте ми, добрите момчета от окръг Морено биха могли да научат на грях и дявола.

Иън се засмя:

— Да, същото разправяше и чичо ми. — Превключи на втора скорост и камионетката запъпли по един стръмен завой. — Трий Савой бил това, което баба ми наричаше безделник. Никога не бил виждал бутилка или курва, които да не му харесат. Но не бях чувал, че е художник.

— Не е бил — каза Сюза, като пак се хвана за дръжката над прозореца. — Пробвал е да рисува, но според това, което съм виждала, е бил доста посредствен. Подозирам, че по-скоро го е привличал животът на художниците.

— Можел е да си го позволи — отбеляза Иън.

— О, да! — засмя се Сюза. — Едно време съжалявах, че не съм се родила навреме, за да се движа с тълпата на Трий — хубава храна и пиене, никакви грижи, никакви задръжки, само девствени пейзажи, които да рисуваш, и приятели на твоя акъл, с които да гуляеш нощем.

Изведнъж Лейси стисна таблото и рече:

— Ей, върни се, пропусна една дупка.

Иън натисна спирачките и включи на задна.

— Не! Шегувах се! — разсмя се Лейси, като продължи да се подпира на таблото.

— Да не казваш, че съм лош шофьор? — попита я той.

— Бих ли го казала на човек, който държи смъртоносно оръжие в ръцете си?

Иън машинално посегна да провери кобура си, но осъзна, че тя говори за кормилото на колата.

— Спокойно — каза той и включи на първа скорост, после бързо на втора. — Едно време участвах в състезания по черни пътища.

Сюза се засмя.

Лейси се реши да зададе въпроса, който я тормозеше от запознанството й с Иън Лапстрейк.

— Ще бъде ли грубо, ако попитам защо носиш пистолет? Ох! — Тя почти блъсна главата си в тавана, когато камионетката зави и попадна на една бабуна.

— Той носи пистолет, защото съпругът ми се тревожи — обади се Сюза.

Лейси отвори уста, поклати глава и каза:

— Сигурна съм, че някой разбира това.

— Нали помниш частта „охранява“ в „купува, продава, оценява, охранява“? — попита Иън.

— А, да. — Тя хвърли кос поглед към него. — Значи охраняваш едно културно значимо произведение на изкуството, наречено Сюза Донован?

Сюза се засмя в шепите си:

— Постави те натясно, Иън. Каквото и да отговориш, една от нас ще те удари.

Той се усмихна. И не каза нищо.

— Всъщност Иън охранява картините ми — обясни Сюза.

— Има си хас — възрази той сериозно. — И затова ги оставихме в хотелската стая, чиято ключалка може да бъде разбита и от шестгодишен хлапак, и дойдох тук да те гледам как се цапаш с боя.

— Охо, надушвам някакво несъгласие — обади се Лейси.

— Няма такова нещо. Мога да ви гарантирам, че ако задачата ми бе да охранявам картините, вие двете щяхте да си стоите тук сами или картините щяха да бъдат в банков трезор.

— Няма да си хабя времето за рисуване, като чакам да отворят банките — каза Сюза търпеливо.

— За теб винаги е време за рисуване — измърмори Иън.

— Толкова се радвам, че го разбираш. Знаех си, че си умник.

Иън беше прекалено умен, за да каже какво мисли, така че си замълча. Нищо чудно, че според Донован някой трябва да наглежда жена му. Така си беше. Тя просто не разсъждаваше като останалия свят.

Лейси погледна Сюза.

— Оставила си картини за милиони долари в хотелската си стая?

По-възрастната жена сви рамене.

— Те не струват нищо, докато не се продадат.

— Но все пак…

Сюза се засмя.

— Какво изражение имаш! Със сигурност няма да те поканя на ежегодното изгаряне.

— Какво?

— Всяка година преглеждам картините си и решавам кое си струва да се запази и кое — не.

— И изгаряш тези, които не одобриш? — попита Иън заинтригувано.

— До последното телче, което държи платното към рамката — обясни Сюза весело.

Лейси притисна длани към ушите си.

— Не искам да чувам за това и не съм сигурна, че вярвам на това, което не чувам.

— Ти от колко време рисуваш, Джан? — попита Сюза.

Лейси потрепери от чувство за вина. Искрено съжаляваше, че бе обещала на баща си да запази анонимността си. Чувстваше се все по-неловко да лъже Сюза за самоличността си.

— Дядо сложи четка в ръката ми, преди да навърша три — обясни тя и се вкопчи в таблото. — Татко беше сигурен, че ще стана бояджия — заради начина, по който покривах с боя всичко, което зърнех. Включително и котката.

— Аз съм връзвал разни неща за опашката на котката като дете — каза Иън, — но никога не съм я боядисвал. Как успя, първо я прати в несвяст ли?

— Не. Държах консерва с риба тон в едната си ръка и четката в другата и действах бързо. На мястото на скучната бяла персийка се появи домашен тигър.

Сюза се засмя и прегърна Лейси.

— Надявам се родителите ти да са оценили таланта ти. Винаги съм искала да имам повече дъщери, отколкото ми дари съдбата.

Усмивката на Лейси помръкна при мисълта за старите спорове за рисуването й и много по-новите — за творбите на дядо й.

— О, някак се спогаждахме с родителите ми. Аз не бях това, което те искаха, но вече го преживяха. Общо взето.

— Смятай се за осиновена — заяви Сюза. — И двете ми дъщери са много творчески натури, но никоя от тях не би се сетила да боядиса някоя от котките ни. — После замълча замислено. — Е, да кажем, че не съм научила, ако им е хрумвало.

Колата изпълзя по последния завой. Пред тях се ширна неравна поляна, която плавно се спускаше към морските скали на километър и нещо от тях. Океанът имаше цвят на ковано сребро под облаците и сапфирен там, където слънчевите лъчи успяваха да пробият. Земята бе покрита с трева, изглеждаща като сребристо море, по което пробягваха малки вълнички заради неспирния вятър. Клисури се виеха надолу от крайбрежните хълмове в различни нюанси на тъмнозелено. Един сокол се рееше високо над тях, огрян от слънцето и напълно свободен.

Лейси никога не бе искала толкова силно да има четки и платно, а и време, за да рисува.

— Скоро — каза Сюза и потупа коляното й. — Почти стигнахме.

— Извинявай. Не исках да…

— Не си направила нищо, просто се държиш като художничка — отбеляза Сюза. — От такива гледки човек го засърбяват ръцете, нали? Когато първите художници пристигнали тук, Пасифик Коуст Хайуей е бил просто един черен път покрай скалите. А сега представлява безброй пътни платна и желязо на колела. Но останалата част от този край е останала непокътната. Вятър и цвят, слънце, море и земя. Тези неща ни надживяват.

— Ако не ги застроят — вметна Лейси.

— Частна собственост. Обществен интерес. Човешка алчност. — Сюза сви рамене. — Това не се е променило в историята и не мисля, че ще се промени някога. Правим каквото можем, за да спасим каквото е останало.

— Нали затова правите търга — каза Лейси. — За да се спаси това.

— Аз рисувам, за да го спася. Участвам в този търг, за да могат и другите да разберат докъде сме стигнали и да си спомнят собствената си младост, времето, когато светът е бил ярък и недокоснат. Той никога не е бил, разбира се. Но ни харесва да го мислим. Завий надясно, Иън.

— Тук ли?

— Да.

— Добре че този красавец е 4×4 — рече Иън. — Какъвто и път да е имало тук, сега е повече във въображението ти, отколкото на земята. Дръжте се здраво.

— За какво? — попита Лейси.

Той се усмихна.

— За мен.

— Искам да те нарисувам — каза Лейси, преди да го помисли.

— Гол ли? — попита той незабавно.

— Усмивката ти.

— Уф! А аз ще умра от жега и отегчение при мисълта как превръщаш в тигър такова безобидно старо котенце като мен.

Сюза се изкиска:

— Лоу е прав. Трябва да те държат под ключ.

— Никога не бих казал нещо лошо за сина в присъствието на майката, но Лоу нещо се е объркал. — Иън превключи на по-ниска предавка и запълзя по пътеката, която беше голяма малко повече от стъпки на плъхове по тревата. — Как още не е попаднал в ноктите на някоя щастлива жена, е истинско чудо според мен.

— И пример за подражание ли? — не отстъпи Сюза.

— Позови се на Петата поправка — предложи Лейси. — На мен ми върши работа, когато майка ми подеме тирадата „Защо още не си се омъжила?“.

Иън се усмихна.

— Добра идея. Ще те послушам.

— Под ключ — повтори Сюза. — И двамата.

Колелата забуксуваха по тревата, после стигнаха до пръстта, където имаше по-добро сцепление.

— Надявам се шампанското да е затворено добре — каза Иън, когато камионетката подскочи.

Лейси рискува и хвърли поглед към мястото отзад. Прекрасната кошница за пикник, осигурена от хотела, се беше катурнала на една страна, но кофата с леда си стоеше на мястото.

— Още нищо не бълбука — каза тя.

Иън се съсредоточи върху шофирането през поляната, по коловозите, заличени още по времето, когато той се е раждал.

— Само още няколкостотин метра — окуражи ги Сюза. — Ако не са изсъхнали, в Крос Кънтри Кениън трябва да има няколко диви евкалипта. Той е по-скоро клисура, отколкото каньон, в интерес на истината. На места достатъчно тясна, за да може някой добър ловец да я прескочи, както май се опитала да направи една от жените в рода Савой, но паднала от коня и умряла.

— Има и по-лоши начини да си отидеш — каза Иън.

— Сигурна съм, че тя щеше да се съгласи с теб — кимна Сюза. — Тя надживяла съпруга си и единственото си дете, снаха й я мразела, а единствената й внучка била дива като вятъра. Проклятието на Савой.

— Прекалено много долари — рече Иън.

— И си на седмото небе — добави Лейси безгрижно.

Той изсумтя заради играта на думи.

— Ще те заведа у дома с мен. — Сюза се усмихна на Лейси. — Дон много ще те хареса. Спри на около двайсет метра оттук, Иън. Трябва да има едно равно място, където някога си палехме огън.

Той паркира на посоченото му място. Макар че не би разпънал палатка тук, все пак бе достатъчно равно, за да не се налага да подпира колелата с камъни.

— Дай да ти помогна — предложи на Сюза, когато издърпа статива си от багажника на колата.

Тя избута ръцете му като досадни мухи.

— Само ще ми пречиш.

Той погледна Лейси. Вече се бе отправила настрани, натоварена с багажа си и вперила очи в пейзажа.

Докато жените разполагаха стативите си и малките сгъваеми масички, на които щяха да поставят боите, четките и палитрите си, Иън свали задния капак на колата и подреди истинско петзвездно пиршество. Свежи зеленчуци и пикантни сосове за топене, пай с месо, някакви миниатюрни сладкиши с божествен вкус, гризини с аромат на билки и сирене, шоколадови и лимонови кексчета и достатъчно шампанско, за да се напият и тримата.

— Някой да е гладен? — извика той с надежда.

Не му отговори никой, освен вятъра.

Напомни си, че е на работа и това не е игра, напълни две чинии с разнообразна храна и ги занесе на жените. Реши да добави и ленените салфетки, сложени в кошницата, но вдигна поглед навреме, за да види как двете жени разсеяно бършат ръце в дънките си.

— Аха. Те си имат салфетки.

Сюза кимна едва доловимо, когато той сложи чинията й върху масата с боите. Когато занесе храната на Лейси, тя го удостои със смътна усмивка, измърмори някаква благодарност и продължи да рисува. Същото стана и когато отвори бутилки с вода и им ги занесе — никаква реакция.

Иън се отказа да отваря шампанското. В никакъв случай не искаше да изхаби скъпото френско шампанско за две жени, които нямаше да забележат дори да им сипеше кисело домашно вино. Отвори си бутилка вода, напълни чиния и за себе си и се облегна отстрани на колата. Започна да яде, оценявайки храната достатъчно и заради двете жени.

Докато дъвчеше, оглеждаше подробно околността с очите на човек, който е скачал от самолет в тъмна нощ и зад вражеската линия. Всъщност единият му скок бе завършил злополучно, защото счупи десния си глезен на толкова много места, че това сложи край на скоковете завинаги.

Не би казал, че му липсваха.

Накъдето и да погледнеше, нищо друго не помръдваше, само вятърът и един червеноопашат сокол, който си търсеше обяд. Никой от белите пикапи на ранчото не се виждаше по черните пътища, виещи се през хълмовете, долините и каньоните. Никой бракониер не тичаше с кучето си наоколо. Животните и селскостопанската техника, с която някога бяха обработвали земята, бяха изчезнали. Той беше сам с две красиви жени, изобщо незабелязващи съществуването му.

— Добре дошли в моя живот — измърмори той и поклати глава. — Определено трябва да си взема куче или котка, с които да си говоря. Или златна рибка. Тя не се впечатлява, ако изчезнеш за цяла седмица. Може би някакъв бръшлян или глухарче, нещо такова. Не, растенията трябва да се поливат. Защо няма домашни любимци скали?

Дори и някоя от жените да го чу, никоя не отговори. Бяха се потопили в рисуването си както вятърът — в небето.

Иън бръкна под предната седалка и извади бинокъла, който си беше купил, след като бе разбрал, че ще му се налага да охранява Сюза по обширни ненаселени участъци от ранчото. Не че очакваше някакъв проблем. Не очакваше. Но му плащаха да е сигурен, че това няма да се промени.

Допи бутилката с вода, отвори термоса с кафе и продължи да оглежда околността, докато отпиваше от ароматната течност в пластмасова чашка. Накъдето и да погледнеше, не виждаше нищо, освен полегати хълмове, пищна трева, стърчащи камъни, тук-там по някой евкалипт или шубрак в клисурите. Нещо, приличащо на стара машина, стърчеше от дъното на Крос Кънтри Кениън. Беше прекалено рано през деня за елени и койоти и още по-рано за тийнейджъри, които си търсят безлюдно местенце, понесли незаконно купен стек бира под мишница.

Той отново насочи бинокъла към сенчестата клисура, заинтригуван от ръждясалата машина. Освен старите филмови плакати, колекционираше и стари куки, дамги за жигосване и табелки с номера на коли, както и по-необичайни парчета метал, останали от забравени ферми. Щеше да му отнеме само няколко минути да се спусне по склона, да провери ръждясалите останки и да се отърве от водата, която беше изпил.

Огледа околността за последен път. Не видя нищо, което не би трябвало да е там. Остави бинокъла на седалката.

— Сюза, ще сляза за малко в клисурата — каза той. — Викай, ако се нуждаеш от нещо.

Тя може би кимна. Иън не беше сигурен. Приближи се до Лейси и прошепна право в ухото й:

— Отивам да пусна една вода. Викай, ако видиш нещо ново. Става ли?

Тя подскочи, погледна го уплашено като елен, внезапно озовал се пред фаровете на автомобил, и измърмори:

— А? Аха! Разбира се.

За момент се зачуди дали да не я сграбчи и да я целува до припадък, за да провери каква ще бъде реакцията й. После реши, че егото му няма да понесе да бъде отхвърлен.

— Ще съм ей там долу — каза той и посочи клисурата. — Мислиш ли, че можеш да го запомниш?

— Разбира се. Защо да не го запомня.

— Боже! Предавам се.

Лейси примигна.

— Извинявай. Малко се унасям, когато рисувам.

— Наистина ли? Не бях забелязал.

— Толкова зле ли беше?

— Да. Но Сюза е още по-тежък случай. Сега слушай внимателно. Аз ще сляза в клисурата за няколко минути. Ако видиш друг човек, освен нас, сигнализирай ми с най-силния си глас. Става ли?

Лейси се намръщи и огледа красивата местност.

— Наистина ли мислиш, че…

— Плащат ми да проявявам параноя и се справям добре с работата си — прекъсна я той. Нежно изтри едно петно синя боя до ъгълчето на устата й и докосна долната й устна с възглавничката на палеца си. — Не се тревожи. Продължавай да рисуваш.

— Да не би почти да ме потупа по главата като малко дете? — измърмори тя.

— Не, почти те целунах.

Тя погледна тъмните му очи и широките му изкусителни устни и се зачуди дали вече е прекалено късно. После осъзна, че е произнесла мисълта си на глас, и й се прииска да потъне в земята.

— Извинявай, съвсем забравям как трябва да се държа, когато рисувам. И не само тогава. Просто казвам това, което мисля.

Иън я целуна нежно, сякаш опитваше вкуса на устните й.

— Първо си яла десерта.

Тя примигна и се вгледа в почти черните очи, които бяха толкова близо до нейните.

— Какво?

— Лимоново кексче.

— А ти си пил кафе. Има хубав вкус.

— Ще ти донеса — предложи той.

— Само ако ти го изпиеш преди това. Мразя кафе.

Очите му потъмняха и пламнаха.

— Ако не бях на служба, щях да те отнеса долу в клисурата и… да си поиграя с теб.

Тя издиша шумно.

— Охо! Ти с предупредителни надписи ли вървиш?

— А ти?

— Никога не са ми трябвали.

— Нито на мен — каза Иън. — Явно имаме лошо въздействие един върху друг.

Тя облиза устните си.

— Ако това е лошо, значи раят е надценен. Сега върви, преди да съм направила нещо притеснително.

— Например какво?

— Да бръкна под якето ти и да проверя дали пистолетът ти е зареден — отвърна тя.

Иън се засмя на глас.

— Спрете и двамата — извика им Сюза, като се стараеше да не се разсмее. — Разсейвате ме, а Дон е на другия край на света.

— Това значи ли, че ако ти кажа, че отивам в клисурата, този път ще ме чуеш? — попита Иън.

— Чух те — кимна Сюза. — А сега не искам да те чувам известно време.

— Тръгвам — каза той, но погледа жадно Лейси, преди да се отправи към клисурата.

После се съсредоточи върху това къде стъпваше. Маратонките бяха идеални за ходене в града или бягане по добре поддържани атлетически писти. По избуяла трева и стръмен наклон обаче приличаха на сърфове. Успя да запази равновесие и се озова в дъното на клисурата само с едно-две присвивания на пострадалия му глезен.

Ръждясалата купчина, която го бе заинтригувала от разстояние, изобщо не бе селскостопанска машина, а стар шевролет с две врати — от тези, по които си падаха фукльовците. Дори обрасла с трева и покрита с евкалиптови листа и кори, се виждаше, че колата е изгоряла или преди, или след падането й по стръмната клисура. Каквото и да се беше случило, бе станало преди много време. Само на най-големия от околните евкалипти се забелязваха следи от пожара, всички по-млади дървета бяха невредими.

Той поля едно от дърветата, докато оглеждаше останките от колата. Нещо като броня лежеше преобърната до една от скалите, стърчащи от другата страна на тясната клисура. Иън закопча ципа си и отиде да провери. Сред ръждясалите железа тук-там проблясваше хромиран метал. Когато се опита да издърпа бронята от растителността, видя отдолу очуканата табела с номера.

— Супер! — ухили се той на половинвековната табелка. — Нямам такава в колекцията си.

Взе я, изтри я от мръсотията и множеството налепени мушици и отново огледа преобърнатото изгорено туловище на колата. Дори и след петдесет години едно нещо беше сигурно.

Човекът зад волана не бе успял да слезе от колата.