Серия
Реъритис Ънлимитид (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Running scared, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 34 гласа)
Сканиране
tsocheto (2011)
Корекция
plqsak (2015)
Форматиране
in82qn (2015)

Издание:

Елизабет Лоуел. Да бягаш от страх

ИК „Хермес“, Пловдив, 2005

Американска. Първо издание

Стилов редактор: Ивелина Йонова

Коректор: Ивелина Йонова

Художествено оформление на корицата: Борис Стоилов

ISBN: 954-26-0140-9


Пролог

Седона

Четвъртък, 30 октомври

Сребристият диск на почти пълната луна държеше Върджил О’Конър буден. Предпочиташе да е така. На осемдесет и една години, отдавна бе разбрал, че е по-добре да наблюдава играта на сенките в пустинята на Аризона нощем, отколкото да попадне във властта им и да се буди с писъци.

„Съжалявам, че го взех — прошепна той в нощта. — Съжалявам, съжалявам, съжалявам…“

Мракът не му отговори. Никога не отговаряше.

Той потръпна, сърцето му прескочи един удар, после се успокои. Издиша дълбоко, почти с облекчение. Искаше да умре, но не точно сега. Не и преди мъртвите да му простят, че бе докоснал свещеното им злато.

Огърлици от преплетени златни верижки, гладки и тежки, гъвкави, какъвто бе и той някога.

Гривни, широки колкото разперените му пръсти, от тежко злато, покрити с тайнствени и прекрасни символи, от които косата му настръхваше.

Закопчалки за наметала, големи колкото дланта му, които приличаха на някакво животно и все пак бяха стряскащо човешки.

Една маска, която бе повече от човешка.

Фигурки на богове или демони или на мечти, отдавна забравени.

Двадесет и седем парчета злато. Красиво злато. Прокълнато злато.

Усети студена пот по тялото си. По навик посегна за одеялото, с което покриваше краката си, но меката му топлина не можеше да сгрее премръзналите му кости.

Той беше един мъртвец, който крещи от ужас.

„Не — изрече прегракнало. — Не съм искал да става така! Никога не продадох нищо; дори и когато ми трябваха пари. Работех на две места. Работех много. Можех да го претопя цялото или… или…“

Думите му заглъхнаха в пресипнал шепот. Знаеше, че духовете, които го измъчват, не могат да чуят думите му. Той не беше медиум. Не можеше да се свърже с мъчителите си и да им обясни, че е невинен.

Освен ако, може би, държи част от златото им с двете си ръце. Без ръкавици този път. Без каквото и да било, за да предпази плътта си. Единствено кожата му и могъщото злато.

Само при мисълта за това потрепери целият. Веднъж го бе докоснал, преди много години, с голи ръце. Никога повече не го докосна така. Даже и не искаше да помисли за подобно нещо. Но въпреки това продължаваше да си спомня и преживяваше наново всеки миг от онази тъмна нощ преди толкова време, когато бе последвал инструкциите на прадядо си, бе взел назаем един детектор за метал от военния склад и бе се заловил да копае във Великобритания, докато наоколо отекваха последните битки от Втората световна война.

Свещените дъбове, които нито римляните, нито старите англи се осмеляваха да доближат. Девет хълма. Шест малки горички. Три камъка с човешки бой, които гледат един към друг. Едно поточе. Три пъти по три пъти по три злато.

Той рязко тръсна глава. Не искаше да си спомня. Сърцето му се свиваше както през онази нощ и болката пронизваше всяка клетка в тялото му, проникваше в душата му.

„Дръж се — прошепна на себе си. — Само до утре. В полунощ. Тогава накрая ще разберат защо го взех“.

Или пък щеше да умре.

Май не го бе грижа особено какво ще се случи — живот или смърт. Искаше само златото да престане да го убива малко по малко.

„Дръж се. Утре. В полунощ“.