Серия
Хотелът (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The last Boyfriend, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 65 гласа)
Сканиране
Слава (2012)
Разпознаване и корекция
Еми (2013)

Издание:

Нора Робъртс. Последният любим

Американска. Първо издание

ИК „Хермес“, Пловдив, 2012

Редактор: Ивелина Балтова

Коректор: Здравка Петрова

ISBN: 978-954-26-1150-9


На Дан и Шарлът

За доверието, което ви подтикна да протегнете ръка един към друг. За щедростта и всеобхватността на тази прегръдка. За чувството за хумор, което носи светлина в живота ви. И за богатата и ярка любов, която свързва всичко в едно.

„Любовта е сладка, когато е поискана, но още по-сладка е, когато е нечакана.“

Шекспир

„Сърцето има свой разсъдък, който непонятен е за мисълта.“

Паскал

Първа глава

Пълната зимна луна огряваше със светлината си старите каменни и тухлени стени на хотел „Бунсборо“ насред площада. Новите дебели греди и парапетите на верандите грееха в нощта, а лъскавият нов меден покрив блестеше под лунните лъчи. Старото и новото се сливаха тук — миналото и настоящето — в здрава и силна хармония.

Прозорците му бяха тъмни през този декември, пазеха тайните си в сенките. Но само след няколко седмици щяха да светнат като другите по протежението на главната улица на града.

Докато седеше в пикапа си и чакаше на светофара на площада, Оуен Монтгомъри се загледа във витрините на магазините и прозорците на къщите по главната улица, окичени в празнична украса. Примигваха весели светлинки. От дясната му страна, в големия фасаден прозорец на апартамента на втория етаж, грееше празнично украсено коледно дръвче. Временното жилище на бъдещия управител на хотела им отразяваше много точно стила й — премерена елегантност.

Другата Коледа, мислеше си той, щяха да окичат и хотела с лампички и зеленина. И Хоуп Бомон щеше да разположи красивото си коледно дръвче на прозореца в апартамента на управителя на третия етаж.

Погледна наляво, където Ейвъри Мактавиш, собственичка на „Веста“ — пицария и семеен ресторант, бе окичила верандата с лампички.

Апартаментът й над заведението, който преди бе на брат му Бекет, също си имаше елхичка на прозореца. Иначе и нейните прозорци бяха тъмни като на хотела. Тя сигурно работеше тази вечер, помисли си той, забелязал движението в ресторанта. Премести се малко встрани, но не можа да я зърне зад работния плот.

Когато сигналът на светофара се смени, той зави надясно по улица „Сейнт Пол“, после наляво към паркинга зад хотела. После остана да седи в пикапа си, замислен. Можеше да се отбие във „Веста“, каза си той, да хапне парче пица с бира, да се помотае там до затварянето на заведението. След това можеше да направи обичайната си обиколка на хотела.

Всъщност не се налагаше да прави проверка, напомни си той. Но цял ден не бе идвал на обекта, тъй като бе зает с други срещи, с други проекти на семейната строителна компания „Монтгомъри Фемили Кънстракшън“. Не искаше да чака до сутринта, за да види какво са свършили през деня работниците и братята му.

Освен това „Веста“ изглеждаше оживено място, а и оставаха едва трийсетина минути до затварянето. Не че Ейвъри би го изритала тогава — едва ли. По-вероятно бе да седне и да пийне една бира с него.

Изкушаваща мисъл, каза си той, но наистина трябваше да направи една бърза обиколка и да се прибира. Трябваше да бъде на обекта с инструментите си още в седем сутринта.

Слезе от пикапа и се озова в прегръдката на студения въздух, докато вече изваждаше ключовете си. Висок като братята си, с жилаво тяло, той вдигна леко рамене в якето си, докато заобикаляше вътрешния двор към вратите на фоайето.

Ключовете му бяха маркирани в различен цвят, което според братята му бе проява на педантичност, но за него бе просто ефективно. Само след секунди избяга от студа и се вмъкна в сградата.

Запали лампите и остана на място, ухилен като глупак.

Декоративните подови плочки, които оформяха килимени шарки, очертаваха просторното помещение и придаваха допълнителен чар на деликатния цвят на стените с кремава поръчкова ламперия. Бекет бе ударил десетката с решението си да оставят на показ тухлите на страничната стена. А майка им бе подбрала изключително прецизно полилея.

Не беше претенциозен, нито традиционен, а някак органично свързан със сградата с бронзовите си разклонения и тесни ефирни глобуси, които стояха точно в центъра, над килима от плочки. Погледна надясно и забеляза, че сервизните помещения за гости до фоайето, с лъскави плочки и каменни мивки със зелени жилки, вече са боядисани.

Извади бележника си и си отбеляза, че има нужда от няколко допълнителни мацвания с четката тук-там, преди да мине под каменната арка вляво.

Тук имаше още от голите тухли по стената — да, Бекет имаше усет за тези неща. Рафтовете в пералното помещение бяха подредени с педантична строгост — а това бе дело на Хоуп. Желязната й воля бе изритала брат му Райдър от импровизирания му офис на обекта, за да може да почне с подреждането.

Поспря за миг пред помещението, което щеше да се превърне в офиса на Хоуп, и забеляза следите от работата на брат си — дървено скеле и талашитена плоскост служеха за временно бюро, върху което имаше дебела бяла папка — библията на проекта — някои инструменти, кутии с боя.

Нямаше да мине много и Хоуп щеше да изпъди Райдър и оттук, пресметна мислено Оуен.

Продължи нататък и спря, за да се порадва на отворената кухня.

Бяха монтирали осветлението — големия железен полилей над кухненския остров, както и по-малките тела до всеки прозорец. Дървени шкафове в топъл цвят, кремави вратички за акцент и гладък гранитен плот се комбинираха отлично с лъскавите уреди от неръждаема стомана.

Отвори хладилника и посегна да си вземе бира. Скоро щеше да шофира, напомни си мислено, и вместо това си взе кутия „Пепси“, преди да си запише в бележника, че трябва да се обади за монтирането на щорите и первазите на прозорците.

Бяха почти готови за това.

Отиде до рецепцията, направи бърз оглед и отново се ухили.

Полицата над камината, която Райдър бе направил от дебела дървена греда от една стара плевня, идеално подхождаше на старите тухли и на дълбоката, открита камина. В момента имаше още брезентови платна, кутии с боя, както и доста инструменти, пръснати наоколо. Отбеляза си още няколко неща, върна се обратно, мина под първата арка и спря, докато пресичаше фоайето на път за бъдещия салон, когато чу стъпки на втория етаж.

Мина под следващата арка, която водеше към късия коридор със стълбището. Забеляза, че Лутър е свършил доста работа по железния парапет и прокара длан по него, докато се качваше нагоре.

— Добре, страхотно се получава. Рай? Ти ли си горе?

Някаква врата се тръшна рязко и го накара да подскочи. Дълбоките му сини очи се присвиха леко, докато се качваше по последните стъпала. Братята му много обичаха да му погаждат номера — проклет да е, ако им даде повод да му се присмиват.

— Ооо — измърмори той, преструвайки се на уплашен. — Това сигурно е призракът. Толкова ме е страх!

Зави към предната част на сградата и забеляза, че вратата на стаята „Елизабет и Дарси“ наистина е затворена, за разлика от тази на „Титания и Оберон“ насреща.

Много смешно, кисело си помисли той.

Тихичко се приближи натам с намерението да я блъсне силно, да се втурне вътре и вероятно да стресне здраво, който от братята му беше решил да се пошегува с него. Стисна заоблената дръжка на вратата, свали я плавно и бутна силно.

Вратата не помръдна.

— Престани, глупако — но се засмя пресилено, въпреки волята си. Поне докато вратата не се разтвори изведнъж, както и двойната врата към верандата.

Усети сладкото като лято ухание на орлови нокти в нахлулия вътре леден въздух.

— О, господи.

Почти бе приел факта, че си имат призрак — почти вярваше в него. В крайна сметка имаше разни инциденти, а и Бекет бе твърдо убеден в това. Толкова убеден, че бе нарекъл призрака с името Елизабет в чест на стаята, която явно предпочиташе.

Но това бе първата лична, близка и неоспорима среща за Оуен.

Остана на мястото си с отворена уста, когато вратата на банята се тръшна, после отново се отвори и пак се затръшна.

— Добре. Уха, добре де. Хм, съжалявам, че нахлух така. Просто исках… — Вратата се тръшна в лицето му — щеше да го удари, ако не бе скочил назад навреме, за да избегне разбития нос. — Хей, стига. Сигурно вече ме познаваш. Тук съм почти всеки ден. Аз съм Оуен, братът на Бек. Аз, хм, идвам с мир и така нататък.

Вратата на банята отново се тръшна с всичка сила и звукът го накара да подскочи.

— По-леко с инвентара, става ли? Какъв ти е проблемът? Аз само… О. Ясно.

Прокашля се, свали бейзболната си шапка и прокара пръсти в гъстата си кестенява коса.

— Виж, не теб нарекох „глупак“. Мислех, че е Рай. Познаваш другия ми брат. Райдър? Наистина се държи като глупак понякога, трябва да го признаеш. А сега стоя в коридора и се обяснявам на един призрак.

Вратата се отвори лекичко. Оуен предпазливо я побутна.

— Само ще ида да затворя вратата към верандата. Наистина трябва да стои затворена.

Признаваше си, макар и само пред себе си, че звукът на гласа му, отекващ в празната стая, го караше да изтръпва. Но напъха шапката в джоба на палтото си, отиде до вратата насреща, затвори я и я заключи. Когато стигна до второто крило, забеляза светещите прозорци в апартамента на Ейвъри над ресторанта.

Стори му се, че я зърна, или поне силуета й, да минава пред прозореца.

Струята въздух стихна, уханието на орлови нокти се засили.

— И преди съм те подушвал — прошепна той, все още загледан към апартамента на Ейвъри. — Бекет казва, че ти си го предупредила в нощта, когато онова гадно копеле — извини ме за израза — Сам Фриймънт нападна Клеър. Благодаря ти за това. Те ще се женят — Бек и Клеър. Сигурно го знаеш. Той е влюбен в нея открай време.

Сега затвори вратата и се обърна.

— Е, отново ти благодаря.

Вратата на банята стоеше отворена и той видя отражението си в огледало с декоративна рамка от ковано желязо над тоалетното шкафче.

Трябваше да си признае, че изглеждаше малко стреснат и с блеснали очи, а косата му стърчеше на всички страни, след като я бе разрошил с пръсти, и като цяло имаше доста стряскащ вид.

Механично посегна да приглади косата си с ръка.

— Аз само обикалям сградата, водя си бележки. Вече сме на довършителните работи, предимно. Не и тук обаче. Тук сме готови. Мисля, че работниците искаха по-бързо да довършат тази стая. Някои от тях се плашат. Не се засягай. Така че… ще довърша обиколката си и ще тръгвам. Ще се видим утре — или няма да се видим, но…

Все едно, довърши мислено той и излезе от стаята.

Прекара още трийсетина минути в обикаляне от стая в стая, от етаж на етаж, като допълваше бележките си. На няколко пъти отново усети мириса на орлови нокти и забеляза отварянето на врати.

Присъствието й — не можеше да го отрече — сега изглеждаше добронамерено. Но не можеше да отрече и лекото облекчение, което изпита, когато заключи сградата на тръгване.

 

 

Лека слана хрущеше под краката му, докато Оуен носеше кафето и кутията с понички. Половин час преди зазоряване той отключи и влезе в хотела и се запъти направо към кухнята, където остави поничките, картонените чаши с кафе и куфарчето си. За да разведри малко атмосферата, а и защото бездруго вече бе готова, той отиде до рецепцията и включи газовата камина. Изпитващ удоволствие от топлината и светлината, свали ръкавиците си и ги напъха в джобовете на якето си.

Върна се в кухнята, отвори куфарчето си, извади папката и се зае да преглежда — отново — дневния график. Телефонът в калъфчето на колана му звънна кратко, отбелязвайки времето за начало на работното съвещание.

Беше изял вече половин поничка с медена глазура, когато чу камиона на Райдър да паркира навън.

Брат му беше с шапка, дебело и ожулено кожено яке и с обичайната гримаса, която показваше, че има нужда от още кафе. Глупчо, кучето на Райдър, се дотътри вътре, подуши въздуха, после изгледа с копнеж половинката от поничката на Оуен.

Райдър изсумтя и посегна за чаша кафе.

— Това е за Бек — спря го Оуен, след като хвърли бегъл поглед. — Личи си по буквата „Б“, която съм написал върху чашата.

Райдър отново изсумтя и взе чашата с отбелязано на нея „Р“. След една голяма глътка изгледа поничките и си избра с плодов пълнеж.

Глупчо затупка с опашка и Райдър му метна едно голямо парче.

— Бек закъснява — отбеляза Оуен.

— Ти си този, който насрочи срещата преди зори.

Райдър отхапа голямо парче от поничката и го преглътна с кафе. Не беше се обръснал, набола брада покриваше страните му. Но зелените му очи със златни точици изгубиха донякъде сънения си вид, благодарение на кофеина и захарта.

— Прекалено много ни прекъсват, след като дойдат и работниците. Огледах наоколо, преди да се прибера снощи. Денят е бил ползотворен.

— И още как. Тази сутрин ще приключим с довършителните работи на третия етаж. Има малко боядисване и коване на первази, няколко осветителни тела, както и онези проклети затоплящи поставки за кърпи, които да се монтират на втория етаж. Лутър продължава с перилата и парапета.

— Видях. Отбелязал съм си някои неща.

— Да, да.

— Вероятно ще допълня бележките си, когато приключа с проверката на второ ниво и мина към третото.

— Защо да чакаме? — Райдър грабна втора поничка и тръгна. Метна голямо парче, без дори да се обръща, на кучето, което тичаше редом с него.

Глупчо го улови с ловкостта на професионалист.

— Бекет го няма.

— Човекът си има жена — изтъкна Райдър, — и три деца. Учебен ден е. Ще дойде, когато може, и ще ни настигне.

— Тук долу трябва да се добави боя на няколко места — подхвана Оуен.

— И сам виждам.

— Ще се обадя да дойдат и да монтират щорите навсякъде. Ако днес приключим с третия етаж, мога да ги накарам да започнат с корнизите на прозорците в началото на другата седмица.

— Момчетата разчистиха, но все пак е строителна площадка. Трябва да се почисти сериозно и да се излъска навсякъде. Трябва да го възложиш на управителката.

— Ще говоря с Хоуп тази сутрин. Ще се опитам да убедя общинските власти да ни разрешат да започнем с мебелирането.

Райдър хвърли кос поглед към брат си.

— Имаме поне още две седмици работа, и то без да броим празниците.

Но Оуен, както винаги, имаше план.

— Можем да довършим третия етаж, Рай, да започнем от горе надолу. Нали знаеш, че мама и Каролий — да не забравяме и Хоуп — ще хукнат да купуват още неща веднага щом започнем да слагаме всичко по местата?

— Сигурен съм. Няма нужда да ни се мотаят още повече в краката, бездруго вече го правят.

Чуха отварянето на врата долу, докато се качваха към третия етаж.

— На третия сме — викна Оуен. — Кафето е в кухнята.

— Благодаря ти, Господи.

— Господ не ти е купил кафе — Оуен погали с пръсти овалната бронзова табелка с гравиран надпис „Управител“. — Стилен детайл.

— Навсякъде е пълно с такива. — Райдър глътна още кафе и влезе.

— Изглежда добре. — Оуен кимна одобрително, докато обикаляше апартамента — малка кухня, баня, две спални. — Приятно и уютно жилище. Красиво и ефикасно — като нашия управител.

— Тя е почти толкова маниакално прецизна, колкото и ти.

— Не забравяй кой ти осигурява поничките, братле.

Щом чу за понички, Глупчо целият се разтресе.

— Стига ти толкова, приятелче — отряза го Райдър и след една тежка въздишка кучето се просна на пода.

Оуен се извърна и видя Бекет да се качва по стълбите. Беше се обръснал, отбеляза той, а очите му светеха. Може би гледаше малко стреснато, както сигурно се полагаше на всеки мъж с три деца под десет години, предвид хаоса, който се възцаряваше сутринта на един учебен ден.

Оуен си спомняше доста добре своите учебни сутрини и се чудеше как родителите му са успели да се въздържат от използването на твърди наркотици.

— Едно от кучетата повърна в леглото на Мърфи — заяви Бекет. — Не ми се говори за това.

— Чудесно. Оуен планира поставянето на прозоречни корнизи и внасянето на мебели.

Бекет спря, колкото да почеше Глупчо по главата.

— Още имаме да боядисваме, да ковем первази и разни довършителни работи.

— Не и тук горе. — Оуен прекоси коридора и отиде в първия от двата им апартамента, „Мансардата“. — Ето за това ви говоря.

Влезе вътре, огледа матираните цветни кристални полилеи, кремавите корнизи и голямата разкошна баня с великолепните плочки. Спря за миг до преградната стена, кимна одобрително към дългия плот с двойните мивки, пристъпи навътре и се наслади на просторната стъклена душ-кабина с панел в горния край, който имитираше дъждовни струи, с масажни душове, след което се обърна към широката бяла вана.

— Можем да обзаведем този апартамент. Хоуп може да пренесе нещата си в апартамента отсреща. Ами стаята „Уесли и Лютиче“?

— Готова е. Вчера монтирахме огледалото и лампите в банята.

— Тогава ще кажа на Хоуп да извади парцалите и да излъска този етаж. — Макар да вярваше на Райдър, лично щеше да провери стаята. — Тя вече има списък на мебелите за съответните помещения, така че може да иде в магазина на Баст и да им каже какво да докарат тук.

Отбеляза си разни неща в папката — доставка на хавлии и спално бельо, закупуване на крушки и други такива. Зад гърба му Бекет и Райдър си размениха погледи.

— Явно започваме с мебелирането.

— Не знам кой ще започва — обади се Райдър. — Няма да съм аз и моите момчета. Ние трябва да довършим проклетата сграда.

— Не ми се оплаквай. — Бекет вдигна ръце. — Аз трябва да направя корекциите в архитектурните планове за пекарната в съседната сграда, ако искаме да прехвърлим работниците оттук към другия проект без голямо забавяне.

— Едно забавяне би ми дошло добре — измърмори Райдър, но се затътри след Оуен.

Оуен спря пред стаята „Елизабет и Дарси“ и огледа внимателно подпряната да стои отворена врата.

— Бекет, не е зле да си поговориш с твоята приятелка Лизи. Обясни й, че тази врата трябва да остане отворена, а онази към верандата — затворена.

— Отворена е. Верандата е затворена.

— Сега. Снощи малко се беше ядосала.

Заинтригуван, Бекет повдигна вежди.

— Така ли?

— Явно беше време за личната ни среща. Докато правех обичайната си обиколка тук снощи, чух стъпки горе. Реших, че е някой от вас и ми прави номер. Тя си помисли, че наричам нея „глупак“, и ми даде да разбера, че никак не й харесва.

Бекет се ухили широко.

— Доста е темпераментна.

— На мен ли го казваш. Сдобрихме се, поне така мисля. Но в случай че още е обидена…

— Тук също сме приключили — увери го Райдър. — Както и в „Титания и Оберон“. Трябва да сложим первазите на тавана и пода в „Ник и Нора“ и ни остават някои довършителни работи в „Ив и Рурк“, както и монтирането на осветлението на тавана в банята там. Вчера пристигна най-сетне. „Джейн и Рочестър“ в дъното на коридора е пълна с кашони. Лампи, лампи и още лампи, рафтове и още бог знае какво. Но иначе е готова.

— И аз си имам списък. — Райдър потупа слепоочието си, а кучето му се приближи и седна до него. — Просто няма нужда да пиша всяко проклето нещо на десет различни места.

— Закачалки за халатите, поставки за хавлии, за тоалетна хартия — започна Оуен.

— В графика за днес са.

— Огледала, телевизори, прекъсвачи и капачета на контактите, ограничители за вратите.

— Всичко е в графика, Оуен.

— Имаш ли списък кое къде се монтира?

— Никой не обича да му натякват непрекъснато, бабо.

— Трябва да се сложат светещите табелки, сочещи изхода. — Оуен продължи да изброява нещата в списъка си, докато отиваше към трапезарията. — Тук трябва да се сложат стенните аплици и да се добави още малко боя на някои места. Кутиите, които направихме за пожарогасителите, трябва да се боядисат и монтират.

— Веднага щом млъкнеш, ще мога да започна.

— Брошури, уебсайт, реклама, окончателно уточняване на цените на стаите, пакетни услуги, рекламни папки за стаите.

— Не е моя работа.

— Точно така. Смятай се за късметлия. Колко време още ти трябва да довършиш новите планове за пекарната? — обърна се Оуен към Бекет.

— Ще ги предам за одобрение в общината утре сутрин.

— Добра работа. — Извади телефона си и отвори календара. — Да определим датата. Ще кажа на Хоуп да започне да прави резервации за петнайсети януари. Можем да направим тържественото откриване на тринайсети, да си дадем един ден да подредим всичко наново. И започваме.

— Това е след по-малко от месец — оплака се Райдър.

— И ти, и Бек знаете също като мен, че тук ни остава работа за по-малко от две седмици. Ще приключиш преди Коледа. Ако започнем мебелирането тази седмица, ще приключим преди първо число на новата година, а няма причина да не получим разрешение за ползване веднага след празниците. Така имаме две седмици за последни щрихи и суетене, да изгладим оставащите пречки, при това Хоуп вече ще живее тук.

— Съгласен съм с Оуен. Оттук насетне е лесно, Рай.

Райдър напъха ръце в джобовете си и вдигна рамене.

— Странно е, може би просто ми е странно, че говорим за окончателно приключване.

— Горе главата — ободри го Оуен. — Огледай се наоколо. Никога няма да сме приключили окончателно с подобно място.

Райдър само кимна и в този момент чу отварянето и затварянето на задната врата, както и тежки стъпки на работни ботуши по плочките.

— Работниците са тук. Хващайте инструментите си.

 

 

Оуен беше зает и доволен, докато ковеше первази по тавана. Нямаше нищо против обичайните прекъсвания, за да вдигне телефона, да изпрати съобщение на някого, да прочете пощата си. Телефонът му бе просто поредният работен инструмент, също като чука. В цялата сграда кипеше оживен труд, отекваха гласове и звукът от радиото на Райдър. Миришеше на боя и прясно рендосано дърво, на силно кафе. Тази комбинация беше типична за „Монтгомъри Фемили Кънстракшън“ и винаги му напомняше за баща му.

Всичко, което бе научил за дърводелството и за строителния бизнес, го знаеше от баща си. Сега, слизайки от стълбата, за да огледа свършеното, знаеше, че баща му би се гордял.

Бяха се заели със старата сграда с провиснали веранди и счупени прозорци, с олющени стени и изкорубени подове, и я бяха превърнали в истинско бижу на градския площад.

Визията на Бекет, мислеше си той, въображението и набитото око на майка му, потта и уменията на Райдър, както и собственото му внимание към детайлите — в комбинация с добър екип работници — бяха превърнали една идея, която бяха обсъждали над кухненската маса, в реалност.

Остави пневматичния чук и леко размърда схванатите си рамене, докато оглеждаше стаята.

Да, майка му наистина имаше набито око, каза си отново. Признаваше си, че се бе ужасил от идеята й за бледосини стени и шоколадовокафяв таван — докато не видя завършения вид. Блясък бе точната дума, която описваше „Ник и Нора“, и връхната му точка бе в банята. Същата цветова схема, включваща стена от сини стъклени плочки, контрастиращи с нюансите на кафявото по пода, и всичко блестеше под светлината на кристалните лампи. Полилей в тоалетната, отбеляза той, клатейки глава. Определено се бе получило много добре.

Тук нямаше нищо обикновено или с типичния хотелски вид, размишляваше той — не и когато Джъстин Монтгомъри бе взела нещата в свои ръце. Каза си, че тази стая с типичния декадентски разкош може би ще се окаже любимата му.

Алармата на телефона му подсказа, че е време да се захване с планираните телефонни обаждания.

Излезе и се запъти към задната врата към верандата, минавайки покрай Лутър, който работеше върху перилата, слизащи надолу. Стисна зъби и притича в студа и лютия вятър по покритата веранда, слезе на първия етаж и се шмугна вътре през рецепцията.

— Дяволски студ.

Радиото гърмеше с всичка сила, чуковете бумтяха оглушително. Нямаше начин, каза си той, да се опитва да води делови разговори насред целия този шум. Грабна якето си, после и куфарчето.

Надникна в салона, където Бекет седеше на пода и ковеше первази.

— Отивам във „Веста“.

— Няма още десет. Не са отворили.

— Точно така. Ако видиш Рай, кажи му, че корнизите на тавана в „Ник и Нора“ са готови. Някой трябва да закрие дупките от пирони и да боядиса.

— Не знам къде се е заврял.

— Няма проблем.

Оуен тръгна да излиза и пътьом измъкна телефона от калъфа на колана си, изпрати съобщение на брат си. Озова се навън, вдигна рамене да се скрие от студа, докато чакаше на светофара, и изруга минаващите коли, които бяха достатъчно много, че да не може да притича през улицата. Изчака, докато светне зелено, а дъхът му излизаше на ледени облачета. Притича по диагонал, не обърна никакво внимание на табелката „Затворено“ на стъклената входна врата на заведението и заблъска по нея.

Забеляза вътре светлини, но никакво движение. Отново грабна телефона си и набра по памет номера на Ейвъри.

— По дяволите, Оуен, сега имам тесто по телефона си.

— Значи, си вътре. Отвори, преди да умра от студ.

— По дяволите — изруга тя наново, после затвори.

Но само след секунди я видя — с бяла готварска престилка върху джинсите и черния пуловер, чиито ръкави бяха запретнати до лактите. А косата й — какъв ли беше този цвят пък сега? Стори му се много близък до яркото бакъренооранжево на новия меден покрив на хотела.

Беше започнала да сменя цвета на косата си преди няколко месеца, изпробвайки почти всичко, освен естествения й червен, подобаващ на войнствена шотландска кралица. Беше я подстригала много късо, спомни си той, макар че вече бе израснала достатъчно, за да я прибира в къса опашка на тила си, докато работи.

Очите й, толкова наситеносини, колкото и бакъреният оттенък на косата й, го изгледаха гневно, докато отключваше бравата.

— Какво искаш? — попита тя. — По средата на подготовката съм.

— Искам само тихо и топло място. Дори няма да усетиш, че съм тук. — Той се вмъкна вътре, за да не може да му тръшне вратата под носа. — Не мога да говоря по телефона при всичкия шум отсреща, а трябва да проведа няколко разговора.

Тя впери сините си очи в куфарчето му.

Затова той се опита да я умилостиви с чаровна усмивка.

— Добре де, може да имам малко работа по документацията. Ще седна на бара. Ще съм много, много тих.

— О, добре. Но не ме притеснявай.

— Хм, само още нещо, преди да се върнеш към работата си? Дали случайно нямаш малко готово кафе?

— Не, случайно нямам. Бъркам тесто, което сега е полепнало по новия ми телефон. Работих чак до затварянето на ресторанта снощи, а Франи ми се обади в осем тази сутрин да ми каже, че е болна. Звучеше все едно някой стърже с трион в гърлото й. Две от сервитьорките ми не бяха на работа снощи, поради същата причина, което означава, че вероятно ще съм на линия отсега, та чак до затварянето. Дейв не може да ми помогне довечера, защото ще му вадят нерви на зъба в четири следобед. А в дванайсет и половина чакам да пристигнат цял автобус туристи.

Тъй като думите й бяха насечени като удари с камшици, Оуен само кимна.

— Добре.

— Просто… — Тя махна към дългия бар. — Прави каквото искаш.

И хукна обратно към кухнята с яркозелените си кецове.

Би й предложил помощта си, но усети, че е в особено настроение. Познаваше настроенията й — знаеха се открай време — и сега долови раздразнение, нетърпение и напрежение.

Щеше да се справи, каза си той. Винаги успяваше. Нахаканата малка червенокоска от детството му, бившата главна мажоретка на гимназията в Бунсборо — деляха титлата с любимата на Бекет, Клеър — се бе превърнала в успешен ресторантьор. И умееше да прави изключителна пица.

Остави след себе си лек лимонов аромат, както и наелектризиращ заряд от енергия. Чу глухото тупване и трополене от работата й, докато се настаняваше на една от табуретките пред бара. Действаше му успокояващо и някак тонизиращо.

Отвори куфарчето си, извади айпада си, папката, свали телефона от колана си.

Проведе няколко разговора, изпрати съобщения в електронната поща, по телефона, преработи графика в календара си, пресметна какво остава.

Потъна в детайлите и изплува на повърхността едва когато под носа му се появи голяма чаша кафе.

Вдигна поглед към красивото лице на Ейвъри.

— Благодаря. Нямаше нужда да се притесняваш. Няма да остана дълго.

— Оуен, тук си вече над четиридесет минути.

— Наистина ли? Изгубих представа за времето. Искаш ли да си вървя?

— Не ми пречиш. — Макар да притисна стиснатия си юмрук в долната част на гърба, сега говореше спокойно. — Всичко е под контрол.

Той долови друг аромат и погледна към голямата печка, и забеляза, че тя вече е сложила да къкрят сосовете.

Червената коса, млечнобялата й кожа и ситните лунички може да издаваха шотландските й корени, но чесновият й сос „Маринара“ бе толкова традиционно италиански, колкото й костюм на „Армани“.

Често се бе питал откъде се е взел усетът й, както и неукротимата енергия, но и двете му се струваха неизменна част от нея, също като огромните й, ясносини очи.

Тя приклекна, отвори хладилника под бара и се зае да пълни бурканчетата с добавки.

— Съжалявам за Франи.

— И аз. Наистина е зле. А Дейв се чувства отвратително. Ще дойде за няколко часа следобед, само защото ужасно ми липсват хора. Много ми е неприятно да го моля.

Той изучаваше лицето й, докато работеше. Сега, когато внимателно се вгледа в нея, забеляза бледоморавите сенки под очите й.

— Изглеждаш уморена.

Тя му хвърли отвратен поглед над контейнера с черни маслини, който държеше.

— Благодаря. Точно това обича да чува всяко момиче. — После сви рамене. — Уморена съм. Мислех, че ще си поспя до късно тази сутрин. Че Франи ще отвори, а аз ще се появя около единайсет и половина. Не ми е нужно много време за път, след като се преместих на горния етаж. Затова гледах едно токшоу до късно и довърших книгата, която цяла седмица се мъча да намеря време да дочета. Легнах си чак към два и половина. После Франи се обади в осем. Шест часа не са чак толкова малко, освен ако не си карал двойна смяна и не те чака още една такава.

— Знаеш ли кое е хубавото? Бизнесът върви добре.

— Ще се замисля и за хубавата страна, след като приключа с туристите. Както и да е, стига за мен. Как върви с хотела?

— Толкова добре, че утре започваме да зареждаме третия етаж.

— Какво да зареждате?

— Мебели, Ейвъри.

Тя остави контейнера и зяпна насреща му.

— Сериозно? Сериозно ли?

— Инспекторът ще дойде да погледне следобед и ще прецени дали да ни разреши, или не. Аз смятам, че ще ни разреши, защото няма причина за противното. Току-що говорих с Хоуп. Започва с почистването там горе. Майка ми и леля ми ще дойдат — може и вече да са дошли, тъй като наближава единайсет — за да помогнат.

— Исках и аз, но няма да мога.

— Не се тревожи. Имаме достатъчно помощници.

— Исках и аз да съм сред тях. Може би утре, в зависимост какво ще стане с болните и зъбите на Дейв. Господи, Оуен, това е голяма новина. — Тя направи няколко танцови стъпки със зелените си кецове. — И изчака близо час, преди да ми кажеш?

— Беше прекалено заета да ми се караш.

— Ако беше си казал, щях да съм прекалено развълнувана, за да се сърдя. Сам си си виновен.

Тя му се усмихна, красивата Ейвъри Мактавиш с уморените очи.

— Защо не поседнеш за няколко минутки?

— Днес трябва да действам бързо, като акула. — Тя захлупи капака на контейнера, прибра го и отиде да нагледа сосовете.

Той я наблюдаваше как работи. Тя сякаш винаги вършеше няколко неща наведнъж, като жонгльор, който постоянно подхвърля топки във въздуха и се опитва да ги задържи в движение.

Това смайваше подредения му ум.

— Най-добре да се връщам. Благодаря за кафето.

— Няма защо. Ако някой от работниците мисли да обядва тук днес, кажи му да изчака до един и половина. До тогава най-голямата навалица ще оредее.

— Добре. — Събра нещата си, после спря за миг до вратата. — Ейвъри? Какъв е този цвят? На косата ти.

— Това ли? Бакърено пени.

Той се ухили и поклати глава.

— Знаех си. До скоро.