Серия
Пехотинец завинаги (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Tell it to the Marine, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Новела
Жанр
Характеристика
Оценка
4,2 (× 56 гласа)
Форматиране
ganinka (2015)

Редактор: ganinka, 2015


Глава 1

Джеймс Уестууд се облегна назад на стола, глезенът на единия му крак почиваше върху коляното на другия. Мат Маккол крачеше пред срещуположната стена, тресейки се от гняв. Повечето от сеансите им започваха със сядането на Мат на дивана, но най-много след тридесет минути мъжът скачаше на крака и започваше да крачи напред-назад. Към петдесетата минута Марк вече търсеше път за бягство.

— Практикувал ли си упражнения за дишане? — попита Джеймс, опитвайки се пак да го върне съм сеанса. Обзаведен с тежки мебели и удобни столове, с огромен панорамен прозорец, офисът му бе с изглед към градина, пълна с цветя, храсти, дървета и изкуствени водоскоци. Успокояващата гледка обаче имаше почти нулев ефект върху Мат.

Спирайки до ръба на дивана, Мат сграбчи облегалката, забивайки пръсти в меката материя. Устните му бяха побелели от напрежение.

— Да, опитвал съм. Понякога помага. А понякога просто не мога да стоя на едно място. Не мога да не се разхождам напред-назад. Миналата нощ излязох да потичам. И не можах да спра.

— Колко далече стигна този път?

— Деветнадесет километра.

Джеймс го записа в електронния си бележник и се усмихна леко на мъжа.

— Тази седмица е по-добре. Миналата бяха двадесет и четири километра.

— Майка ми се обади. — На двадесет и четири, Мат бе служил в чужбина пет години по време на обучението си. Той все още щеше да е с частта си, ако не бе смъртта на баща му, която се бе случила малко след като той и няколко от мъжете му претърпяха инцидент с хеликоптер. Нараняване на вътрешното му ухо го бе оставило с частична глухота и проблеми с вестибуларния апарат.

— Как е Маргарет? — Катализаторът за напрежението на Мат бе директно свързан с неспособността му да се сближи отново със семейството и приятелите си извън живота в морската пехота.

„Трябва да се обадя на Логан. Сигурно вече се е върнал от Лас Вегас. Може би след като не се познават, той ще успее да измъкне повече информация от Мат.“

— Тя е майка — сви рамене Мат. — Иска от мен да се прибера у дома за празниците. Има още месеци дотогава, но след като татко почина, тя иска да й се закълна, че ще бъда там, а аз не…

Юмруците му се свиха, стисвайки здраво ръба на дивана и той наведе глава, поемайки си силно и шумно дъх. Една вена на челото му запулсира, а кожата на лицето му се зачерви силно.

— Защо, по дяволите, трябва да е толкова трудно? — Той вдигна замъгления си син поглед и погледна към срещуположната страна на офиса. — Говорим от седмици, но няма подобрение. Все още не мога да спя. Все още не мога да се фокусирам. Капитан Декстър каза, че ще ми помогнете, тогава защо, по дяволите, искам да се свия на топка и да рева като малко дете всеки път, щом говоря с майка ми? Тя има нужда от мен.

Джеймс позволи на гнева на мъжа да мине покрай него, без да го засегне.

— Нужно е време, Мат. Време да се аклиматизираш. Време да разпознаеш кое предизвиква това неразположение. Време да развиеш нови навици. Записа ли си кога по време на разговора се почувства зле?

— Да. — Пехотинецът се отпусна тежко на дивана, все още стискайки ръце в юмруци. — Тя ми каза, че децата имат нужда от мен. Татко го няма и някой трябва да почисти басейна, оградата да се поправи и една от тоалетните на втория етаж била запушена.

Джеймс хвърли бърз поглед към часовника. До края на сеанса оставаха още пет минути. Времето не бе достатъчно. Всичко под петнадесет минути щеше да изцеди емоционално пациента му.

— Тя каза ли ти, че иска да ги поправиш, или просто ти сподели как вървят нещата при тях? — попита той, поддържайки неутрален, спокоен тон.

Мат се замисли за миг и поклати глава.

— Не знам. Говорехме за мен, след това стана въпрос за някакво парти, на което ще ходи Лизи. Лизи е на шестнадесет и майка искаше да знае дали си спомням някои от приятелите й. Тревожи се, че може да се е забъркала в някакви неприятности. После започна да говори за проблемите с пожарникаря… — Той потърка с ръка тила си. — Попитах я: „Какъв пожарникар?“

— И тя ти каза какво има за поправяне в дома.

Мат се облегна назад замислен.

— Да.

— Кога стана въпрос за празниците?

— Отначало… тя се опитваше да реши какво да е менюто.

Джеймс чакаше.

— По дяволите, те няма какво друго да правят.

Голям пробив, но времето им бе изтекло. За пръв път приключиха сеанса с Мат седнал на дивана, а не крачещ напред-назад в опит да пробие дупка в плюшения килим, с който бе застлан офиса на Джеймс.

— Днес беше много по-добре, Мат. Продължавай да водиш дневника. Знам, че това са момичешки простотии, но е заповед. — Джеймс му се усмихна. — Тази вече не съм на дежурство. Кен ще е тук. Но ако си навит, утре може да потичаме заедно.

Той обичаше да тича, за да поддържа форма, а и някои от пациентите му се чувстваха по-комфортно да разговарят с него, докато се раздвижват. Той се изправи и подаде ръка на Мат, доволен от бързото ръкостискане на мъжа.

— Благодаря, сър. — Мат скочи на крака и се насочи към изхода, излизайки навън за тридесет секунди, сякаш някой бе пуснал противопожарната аларма в офиса му.

Той отнесе бележника си до бюрото и разлисти папката на Мат.

РПК[1], Мат Маккол, освободен с почести поради дълготрайно медицинско увреждане.

Мат бе започнал да идва в „Майк’с Плейс“ след като се беше запознал с Джеймс на погребението на баща си. Погребение, на което Джеймс бе присъствал по молба на пастора от частта на Мат. Тя се тревожеше за него.

Джеймс също се тревожеше.

Мобилният му телефон завибрира на бюрото, привличайки вниманието му. Той го погледна и се усмихна криво, докато четеше съобщението.

Клуб „Сибарит“, 19 часа, блондинка, 175 см, ще носи колие с жълта роза. Името й е Лорън и предпочита бяло вино пред червено.

Той спря за миг, изучавайки съобщението. Лорън. Прекрасно име. Описанието бе сведено до минимум и не разкриваше почти нищо за външността й. Още един поглед му показа, че е 16.05 часа. Трябваше да нахвърля бележките си от сеанса, да се изкъпе и да се преоблече, за да може да стигне навреме в клуб „Сибарит“, който се намираше в центъра на Далас.

* * *

Два часа по-късно тичаше по пътеката към паркинга. Обичаше местоположението на „Майк’с Плейс“. Мястото бе като обществен парк със спортен комплекс с лични апартаменти за тези, които са се установили тук за постоянно, и с вили за семействата, които гостуват тук на своите близки. Комплексът бе конструиран така, че предлагаше отворени пространства с много място за тичане, или удобна трева, на която човек да полегне, за да почете на спокойствие, както правеха някои от кадетите. Предприемачът построил комплекса, бе решил да го обгради с дървета и растителност, които бяха присъщи за местността и пазеха дебела сянка дори в най-горещите тексаски лета, когато температурите достигаха до тридесет и седем градуса.

Септември донесе малко облекчение от летните горещини… с около пет градуса, ако трябва да сме точни, но при тридесет и два градуса нямаше никакви изгледи за дъжд.

— Хей, докторе! — Логан Каваноу тичаше към него от срещуположната посока. Шортите и черната му тениска, която бе прекалено тъмна за есенната горещина, бяха подгизнали от пот. Левият ъгъл на устата му перманентно извит надолу от белег, пресичащ челюстта му надолу до гърлото, бе непрестанно напомняне за усукания горящ метален ковчег, от който го бяха измъкнали, и петте операции, които бяха последвали, включващи три метални пирона — един в коляното, един в бедрото и един в рамото.

— Хей. Точно мъжът, на когото смятах да звънна утре. Как мина във Вегас?

Логан и най-добрият му приятел Зак бяха заминали на дълъг уикенд във Вегас като част от срещите им в 1Night Stand[2]. Черният облак, който сякаш неизменно следваше мъжа, сега липсваше.

— Адски добре — ухили се Логан. — По дяволите… по-хубаво от адски добре.

— Отлично. — Откакто Логан вече не му бе пациент, двамата бяха станали приятели по време на рехабилитацията на мъжа.

— Да. Е, нали знаеш за проблема, който имах? Вече го нямам, — Пехотинеца се ухили широко и вдигна палец нагоре.

Джеймс се засмя.

— Поздравления.

— Благодарение на теб. Много ти благодаря. Е, от какво имаш нужда?

Вместо да седи просто изправен, Логан продължи да тича на място, държейки мускулите си затоплени. Той вече нямаше да може да тича като преди, но месеците терапия му бяха позволили да има по-голяма свобода на движение, отколкото се бяха надявали лекарите. Той очевидно бе приел присърце последната терапия с тичането.

— Познаваш ли Мат Маккол? — Това бе изстрел в тъмнината. Фактът, че са пехотинци, не значеше, че се познават. Освен това през последните три месеца тук се бяха заселили доста хора и имаше много нови лица, които започваха да градят наново живота си в „Майк’с Плейс“, които дори той не познаваше.

Логан поклати глава.

— Не мисля, че го познавам.

— Е, ако утре не си зает, може да дойдеш да потичаш с нас.

— Три на три?

— Добър план.

— Зак е уредил да тичаме сутринта с няколко деца, но след това съм свободен. Само ми прати съобщение. Ще дойда.

— Добре.

— Приятно изкарване на срещата тази вечер…

Джеймс се закова на място.

— Кой е казал, че имам среща?

— Лъснати до блясък обувки, току-що избръснат и с костюм за няколко хиляди долара. Това казва всичко. — Логан му намигна и продължи тичането си.

Джеймс се засмя и залюля ключовете на показалеца си. Планът на Зак да върне Логан към живота, уреждайки му среща с две красавици, явно е пожънал успех. Не бе точно неговата представа за приятно изкарване, но не можеше да оспори резултатите.

Час по-късно, точно пет минути преди 19 часа, той подаде ключовете на колата си на валето. Талията й бе пристегната в червен корсет, който повдигаше едрите й гърди, карайки ги да издуват бялата й риза. Отваряйки портфейла си, той извади черната карта, надписана със сребристи букви. Клуб „Сибарит“ в Далас предлагаше всички удоволствия — от музика и храна до компания и частни стаи. За разлика от някои други клубове, този се грижеше за нуждите както на мъже, така и на жени, стига да имат нужната карта.

Портиерът — висок, облечен в костюм мъж, който изглеждаше сякаш излязъл от двайсетте години на миналия век, прие картата и я сканира с малко, колкото дланта му устройство. Модерното устройство въобще не се връзваше със старомодния вид на мъжа, но той върна картата с широка усмивка.

— Добре дошли в клуб „Сибарит“, мистър Уестууд. Компанията ви за вечеря пристигна преди десет минути. — Той посочи към дървените врати в готически стил направени от тъмночерешово дърво, върху които с дърворезба беше изобразена двойка, правеща орален секс. Когато вратите се разтвориха, сякаш всяка от двете фигури простена. Джеймс не бе сигурен дали устите им са отворени от удоволствие или раздразнение.

Застланото с килим преддверие водеше четири стъпала надолу към тъмната, почти псевдоготическа атмосфера на мястото. Блясъкът на свещи допълваха осветяването от ниско поставените лампи. Три двойки се поклащаха бавно на дансинга под мелодията на бавен блус. Музикалните инструменти на празната сцена подсказваха, че тук вероятно има и жива музика.

Бе чувал доста за клуб „Сибарит“, но никога не бе имал причина да го посети. Влизайки вътре, той забеляза келнерите, облечени в черни официални униформи, да се плъзгат бързо и безшумно навън и навътре в залата, призраци, които не притесняват гостите си и от които се очаква единствено да приемат или да носят поръчки. На три от масите имаше двойки или тройки, които разговаряха на по питие. На четвъртата имаше само празни столове. Вероятно на някоя от танцуващите двойки.

До стените имаше ниши и сепарета, в които не можеше да се види дали има някой вътре.

— Мистър Уестууд? — Слабичката сервитьорка му се усмихна, държейки поднос пред себе си.

— Да?

— Компанията ви е насам, сър. — Тя го поведе надолу по застланите с червен килим стъпала, през високите черни сепарета към задната част на клуба. Все още не можейки да се приспособи към слабото осветление, той не успя да забележи тънката, женствена ръка, която посегна към чашата вино на масата.

Вълнение стегна цялото му същество. Той смяташе да не придава особена важност на срещата, но клубът, музиката и цялата атмосфера го караха да тръпне в очакване. Сервитьорката махна с ръка, позволявайки му да мине пред нея.

— Мога ли да ви донеса нещо, мистър Уестууд?

— Сода с лимон, моля. — Предпочиташе да задържи мислите си бистри. — И бутилка от това, което пие дамата. — Ако щяха да вечерят, той поне можеше да й подсигури любимото вино.

— Разбира се.

Освободил се от сервитьорката, той се обърна отново към сепарето. Нагоре към него гледаше златокоса богиня. Очите й с цвета на морето сякаш улавяха всички светлини в стаята, превръщайки ги в трепереща лазурна синева. Тя се изправи, за да се здрависа с него, и сърцето му пропусна един удар.

— Джеймс? — Мляко и мед капеха от гласа й, карайки го да изправи гръб, чувствайки как членът му се втвърдява в готовност и нетърпение. — Аз съм…

— Лорън Кинкейд. — Само можеше да се надява, че лигите му не са потекли като на някой полудял от любов глупак. Лорън Кинкейд, филмовата богиня, бе срещата му за една нощ?

Искреният й смях, силен и гърлен, погали слуха му и той се усмихна. Отърсвайки се от шока, той пое ръката й и я разтърси леко. Огромната му длан напълно обгърна нежните й пръсти, внимавайки да не я стисне силно във вълнението си.

— За мен е удоволствие да се запознаем. — Чаровната й усмивка го заслепи с топлотата си, която сякаш го стопли от глава до пети.

— Госпожо, нямате си никаква представа. — Срещата му бе с Лорън Кинкейд. Единствената филмова звезда, която би платил да види. Със или без среща.

Бележки

[1] Редник първи клас е най-ниското военно звание. То се дава на всеки новопостъпил в армията военнослужещ. — Б.пр.

[2] 1Night Stand (англ.). — Свалка за една нощ. — Б.пр.