Серия
Теодор Буун (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Theodore Boone: The Accused, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,2 (× 13 гласа)
Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2014)

Издание:

Американска Първо издание

ИК „Обсидиан“ София, 2012

Редактор: Димитрина Кондева

Коректор: Симона Христова

ISBN: 978-954-769-300-5


1

Обвиняемият Пийт Дъфи беше богат човек, а престъплението, за което го съдеха, беше убийство. Според полицията и прокуратурата господин Дъфи беше удушил съпругата си в красивата им къща до шестия феъруей на игрището за голф, където през онзи ден той играел сам. Ако го признаеха за виновен, щеше да прекара целия си живот в затвора. Ако го оправдаеха, щеше да си тръгне от съдебната зала свободен. Съдебните заседатели обаче не го признаха нито за виновен, нито за невинен.

Сега предстоеше вторият му процес. Четири месеца по-рано първият приключи внезапно, когато съдия Хенри Гантри реши, че е несправедливо да го продължава. Той обяви процеса за невалиден и изпрати всички да си ходят, включително Пийт Дъфи, когото освободи под гаранция. В повечето дела за убийство обвиняемият не може да си позволи да плати гаранцията, за да не чака началото на заседанията в затвора. Но тъй като господин Дъфи разполагаше с пари и с добри адвокати, той си беше волен като птичка още откакто полицията откри тялото на съпругата му и щатът го обвини, че я е убил. Мяркаха го из града — вечеряше в любимите си ресторанти, гледаше баскетболни срещи в колежа „Стратън“, ходеше на църква (по-редовно отпреди) и, разбира се, често играеше голф. Докато очакваше първото си дело, вероятността да отиде в затвора явно не го притесняваше. Сега обаче, преди второто и с оглед на новия свидетел, когото обвинението щеше да призове, се носеше слух, че Пийт Дъфи е много разтревожен.

Новият свидетел беше Боби Ескобар, деветнайсетгодишен незаконно пребиваващ имигрант, работил на голф игрището в деня на убийството на госпожа Дъфи. Той видял господин Дъфи да влиза в къщата приблизително по времето на смъртта й, а после бързо да се връща и да продължава да играе. Много бяха причините по време на първия процес Боби да не заяви публично какво е видял. След като съдия Гантри изслуша разказа му, той обяви процеса за невалиден. Сега Боби беше готов да свидетелства и повечето хора в Стратънбърг, които следяха отблизо случая, очакваха осъдителна присъда. Бе почти невъзможно да се намери човек, който да е убеден, че Пийт Дъфи не е убил жена си.

Трудно би се намерил и някой, който да не иска да гледа процеса. Убийствата в Стратънбърг бяха рядкост — всъщност те изобщо бяха рядкост в окръг Стратън, — затова в осем часа сутринта, точно преди съдът да отвори врати, отпред се събра голяма тълпа. Заседателите бяха избрани три дни по-рано. Време беше съдебната драма да започне.

 

 

В осем и четирийсет господин Маунт нареди на осмокласниците си да пазят тишина и ги провери по списък. Всичките шестнайсет момчета бяха тук. Десетина минути по-късно започваше първият им час — испански с мадам Моник.

Господин Маунт бързаше.

— Добре, господа, известно ви е, че днес е първият ден от втория процес срещу Пийт Дъфи — каза той. — Позволихме ви да наблюдавате първия ден от предишния, но, както знаете, молбата ми да гледате втория не беше удовлетворена.

Няколко момчета възроптаха. Господин Маунт вдигна ръце.

— Достатъчно. Нашата уважавана директорка госпожа Гладуел обаче разреши на Тео да наблюдава началото на процеса и да ни докладва. Заповядай, Тео.

Теодор Буун скочи на крака и точно като адвокатите, които гледаше и на които се възхищаваше, решително се устреми към предната част на стаята. Носеше бележник с жълти листове, досущ като истински юрист. Застана до бюрото на господин Маунт, направи кратка пауза и огледа класа като опитен адвокат, който се кани да се обърне към заседателите.

Двамата му родители бяха адвокати и Тео на практика беше отраснал в кантората им и из съдебните зали, докато другите осмокласници от държавното училище в Стратънбърг спортуваха, вземаха уроци по китара и правеха всички неща, обичайни за тринайсетгодишните момчета. И понеже Тео обичаше правото, изучаваше го, наблюдаваше го и всъщност не говореше за нищо друго, неговите съученици му отстъпваха водещата роля при обсъждането на юридическите въпроси. По отношение на правото Тео нямаше конкуренция, поне не в класната стая на осмокласниците на господин Маунт.

— Преди четири месеца наблюдавахме първия ден от процеса — започна Тео, — така че познавате отборите и играчите. Адвокатите са същите. Обвиненията са същите. Господин Дъфи си е господин Дъфи. Този път съдебните заседатели са различни и, разбира се, има нов свидетел, който не даде показания по време на първия процес.

— Виновен! — провикна се Уди от дъното на стаята.

Няколко момчета закимаха в знак на съгласие.

— Добре, да гласуваме — предложи Тео. — Кой мисли, че Пийт Дъфи е виновен?

Четиринайсет от общо шестнайсетте момчета изстреляха ръце във въздуха без никакво колебание. Чейс Уипъл, смахнат учен, който се гордееше, че никога не е единодушен с мнозинството, седеше със скръстени пред гърдите си ръце.

Тео беше подразнен от реакцията на съучениците си.

— Това е нелепо! Как може да гласувате, че е виновен, още преди да е започнал процесът, още преди да разберем какво ще каже свидетелят, още преди да се е случило каквото и да било? Обсъждали сме презумпцията за невинност. В нашата съдебна система човек, обвинен в извършване на престъпление, е смятан за невинен, докато не се докаже, че е виновен. Тази сутрин Пийт Дъфи ще влезе в съдебната зала напълно невинен и ще остане невинен, докато всички свидетели не дадат показания и всички доказателства не бъдат изложени пред съдебните заседатели. Презумпцията за невинност, нали така?

Господин Маунт стоеше в ъгъла и наблюдаваше Тео, който беше в стихията си. За пореден път. Момчето беше звездата на отбора по дебати на осмокласниците, ръководен от господин Маунт.

Тео продължи, все още видимо възмутен от прибързаната преценка на съучениците си:

— Трябва да има доказателства извън всякакво основателно съмнение, нали? Какво ви става бе, хора?

— Виновен! — отново се провикна Уди и предизвика смях у неколцина.

Тео разбра, че каузата му е изгубена.

— Добре, добре, вече може ли да тръгвам?

— Разбира се — отговори господин Маунт.

Звънецът удари и шестнайсетте момчета до едно се втурнаха към вратата. Тео се стрелна в коридора и хукна към кабинета на секретарката на училището, госпожица Глория, която завари на телефона. Тя го харесваше, понеже майка му беше уредила първия й развод и понеже веднъж той й даде юридически съвет, когато бяха заловили брат й да шофира пиян. Госпожица Глория подаде на Тео жълт формуляр за освобождаване от часове, подписан от госпожа Гладуел, и той си тръгна. Часовникът на бюрото й показваше точно осем и четирийсет и седем.

До стойките за велосипеди близо до пилона на знамето Тео отключи веригата на колелото си, намота я около кормилото и подкара устремно. Ако спазваше нравилата за уличното движение и караше по платното, щеше да пристигне пред съда след петнайсет минути. Ако обаче минеше по обичайния си пряк път, ако профучеше през няколко малки улички, пресечеше няколко задни двора и пренебрегнеше поне два знака „стоп“, щеше да успее за около десет минути. Днес не разполагаше с излишно време. Знаеше, че съдебната зала вече е претъпкана. Късмет щеше да е, ако си намереше място.

Прелетя през една уличка, на два пъти буквално във въздуха, после се шмугна през задния вход на един човек, когото познаваше — неприятен мъж, който носеше униформа и се мъчеше да се държи като истински пазител на закона, а всъщност не беше нищо повече от охранител на половин работен ден. Казваше се Бък Боланд (или Бък Надувката, както го наричаха някои зад гърба му) и Тео от време на време го мяркаше да се навърта в съда. Докато пресичаше задния двор на господин Боланд, Тео чу висок сърдит глас: „Разкарай се, хлапе!“ Обърна се наляво тъкмо навреме, за да види как господин Боланд се опитва да го замери. Камъкът падна съвсем близо до Тео и той завъртя педали те още по-бързо.

На косъм, помисли си. Може би трябваше да си намери друг маршрут.

Девет минути след като бе тръгнал от училище, Тео спря пред сградата на съда, бързо привърза колелото си за стойката и влетя вътре, после пое нагоре по изпитото стълбище и се шмугна през масивната врата на съдебната зала на съдия Гантри. На прага имаше навалица — опашка от зрители, които се опитваха да влязат, телевизионни камери с ярки прожектори и няколко униформени пристави със сериозни лица, които се стараеха да въдворят ред. Сред тях най-неприятен за Тео беше един възрастен начумерен мъж на име Госет и за нещастие тъкмо Госет забеляза Тео да се промушва през струпалите се хора.

— Къде си въобразяваш, че отиваш, момче? — изръмжа Госет.

Не е ли очевидно къде отивам, помисли си Тео. Къде другаде може да отивам точно в този момент, и началото на най-големия процес за убийство в историята на окръга? Но нямаше да му е от полза да се прави на умник.

Тео размаха официалния документ, с който училището го освобождаваше от занятия, и любезно обясни:

— Имам разрешение от директорката да гледам процеса, господине.

Госет дръпна листа и се втренчи в него толкова ядосано, все едно щеше да застреля Тео, ако документът не отговореше на очакванията му. Тео се зачуди дали да не каже: „Ако се нуждаете от помощ, аз ще ви го прочета“, но и този път си прехапа езика.

— Това е от училището — отбеляза Госет. — Не е пропуск за залата. Имаш ли разрешение от съдия Гантри?

— Да, господине — отвърна Тео.

— Дай да го видя.

— Не е писмено. Съдия Гантри устно ми разреши да наблюдавам процеса.

Госет свъси вежди, поклати глава адски авторитетно и каза:

— Съжалявам, Тео. Съдебната зала е претъпкана. Няма свободни места. Връщаме хора.

Тео си взе обратно разрешението от училище и се престори, че ей сега ще ревне. Отстъпи назад, обърна се и се отдалечи по дългия коридор. Когато се изгуби от погледа на Госет, отвори една тясна врата и хукна по служебното стълбище. На първия етаж намали скоростта и тръгна по тъмен и възтесен коридор под съдебната зала, после небрежно влезе в стаята за почивка, където служителите на съда се събираха да поклюкарстват на кафе и понички.

— Здравей, Тео — поздрави го прекрасната Джени, любимката му в съда.

— Здравей, Джени — усмихна й се той мимоходом.

Мушна се в някакъв килер и излезе на площадка към друго тайно стълбище. През миналите десетилетия оттук бяха водили затворниците до съдебната зала, за да ги изправят пред гнева на съдиите, но сега стълбището се използваше рядко. Старата сграда на съда представляваше лабиринт от неудобни проходи и тесни стълбища, но Тео ги познаваше всичките.

Той влезе вътре от странична врата до ложата на заседателите. Цялата зала жужеше от напрегнатите разговори между зрителите, на които предстоеше да наблюдават истинска драма. Наоколо обикаляха пристави, които си говореха помежду си и се правеха на важни. На вратата се тълпяха още хора. В лявата половина на залата, на третия ред зад масата на защитата Тео забеляза познато лице.

Чичо му Айк, който бе запазил място за своя любим (и единствен) племенник. Тео се промуши, стрелна се по пътеката и се настани до Айк.