Серия
Франсис Сандоу (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
To Die in Italbar, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 1 глас)
Сканиране, разпознаване и корекция
Dargor (2016 г.)

Издание:

Роджър Зелазни. Да умреш в Италбар

Американска. Първо издание

Превод: Валерия Тодорова

Художник на корицата: Цветан Ценков

Редактор: Нина Иванова

Компютърен дизайн: София Делчева

Формат 84×108/32. Печатни коли 12

Издателство „Дамян Яков“ — 1998 г.

Печат „АБАГАР“ ЕООД — Велико Търново


Глава 1

В нощта, избрана още преди месеци, Малакар Майлс мина под лампата, която беше повредил през деня, и прекоси улица номер седем.

И трите луни на Бланчен още не бяха изгрели. Небето бе леко заоблачено, а няколкото видими звезди — малки и мъждукащи.

Майлс огледа улицата, вдиша глътка от пречистващия дробовете газ и тръгна. Беше облечен в черна дреха с джобове, закопчана отпред със статично поле. Докато пресичаше, провери дали има лесен достъп до страничните джобове. Тъй като беше боядисал цялото си тяло в черно преди три дни, бе почти невидим, както се движеше в сенките.

На върха на сградата срещу улица номер седем седеше Шинд, топка козина с размери шестдесет сантиметра, неподвижна и немигаща.

Преди да тръгне към служебен вход четири, Майлс намери трите ключови точки върху стената от дурилид и дезактивира алармените им системи, без да прекъсне веригата. Отварянето на вратата на вход четири му отне малко повече време, но след още петнадесет минути вече бе в сградата. Мракът беше пълен.

Майлс си сложи ръкавици, запали специалното си фенерче и тръгна. Минаваше по пътеките между еднакви контейнери с машини. През последните месеци бе тренирал разглобяването и сглобяването на съответните части на точно този тип машини.

Един пазач човек лишава пред сградата.

Благодаря, Шинд.

След известно време:

Завива по улицата, по която вие минахте.

Кажи ми, ако направи нещо необичайно.

Той просто върви, осветява с фенерче тъмните места.

Кажи ми, ако спре на някое от местата, където аз спирах, преди да вляза.

Отмина първото.

Добре.

Отмина второто.

Чудесно.

Малакар отвори един контейнер и извади елемент с размерите на два юмрука.

Спря до входа. Проверява вратата.

Майлс започна да инсталира подобен на вид елемент, който беше донесъл със себе си, и спираше само за да вдиша от аерозола.

Сега се отдалечава.

Хубаво.

Приключил с инсталирането, той постави на място капака на контейнера.

Съобщи ми, когато изчезне от погледа ти.

Добре.

Той се върна до служебен вход четири.

Отиде си.

Тогава Малакар Майлс излезе, като спираше само на ключовите места, за да отстрани всички следи от посещението си.

След три преки застана на едно кръстовище и се огледа във всички посоки. Внезапен червен блясък в небето сигнализира за пристигането на още един транспортен кораб. Не можеше да продължи повече.

Бланчен не бе обикновен свят. Докато Майлс оставаше в границите на комплекса от дванадесет на дванадесет пресечки и не задействаше случайно алармата на някоя от дурилидовите сгради без прозорци, опасността да бъде открит беше сравнително малка. Но във всеки комплекс имаше няколко живи пазачи, а освен това патрули от роботи охраняваха по-голямата зона. Затова той се придържаше към сенките. Доколкото можеше, избягваше светлините на сградите, светлини, които насочваха ниските нощни полети и служеха за ориентир на пазачите.

Тъй като не забеляза нищо на кръстовището, влезе отново в комплекса и потърси мястото на срещата.

Отдясно на Вас. Една пряка встрани и две пред вас. Механична кола. Завива. Върви надясно.

Благодаря.

Тръгна надясно и взе да брои наум завоите, които прави.

Колата вече отмина.

Добре.

За да се скрие от един пазач, той се върна една пряка назад, зави, за да отиде на предишното си място, и продължи още три пресечки. Замръзна, когато чу шум на прелитаща кола.

Къде е?

Не мърдайте. Не могат да ви видят.

Какво е това?

Малък скимър. Идва бързо от север. Намали. Сега виси над улицата, където вие действахте.

О, Господи!

Спуска се.

Малакар погледна часовника на лявата си китка и потисна един стон. Опипа през дрехата издутините на различните оръжия, които носеше.

Кацна.

Той чакаше.

След известно време:

Двама мъже излязоха от колата. Изглежда, са единствените пътници. Един пазач идва да ги посрещне.

Откъде дойде? Нали не от сградата?

Не. От отсрещната улица. Сякаш ги очакваше. Сега говорят. Сега пазачът свива рамене.

Малакар усети биенето на сърцето си и опита да контролира дишането си, за да не поема прекалено много от необичайния въздух на Бланчен. Вдиша още от аерозола. Тръгна, когато два транспортни кораба прорязаха небето един след друг — единият на югоизток, другият на запад.

Двамата мъже влизат в колата си.

Ами пазачът?

Той просто стои — гледа.

Преброи двадесет и три удара на сърцето си.

Сега колата започва да се издига много бавно. Сега се носи към фасадата на сградата.

Макар нощта да бе хладна, Малакар усети, че високото му тъмно чело се изпотява. Изтри потта с показалеца си.

Висят неподвижно. Сега правят нещо. Не мога да преценя какво. Твърде тъмно е… Това е! Светлина. Поправиха лампата, която вие повредихте. Сега отново се вдигат. Пазачът им маха. Потеглят обратно в посоката, от която дойдоха.

Едрото тяло на Малакар се тресеше. Той се смееше.

После тръгна бавно обратно към мястото на срещата. Място, което бе избрал внимателно, тъй като Бланчен не бе обикновен свят.

Освен пазачите и алармите имаше и мрежа за въздушно следене на различни височини. Предишната вечер неговият кораб ефикасно ги бе блокирал на спускане и вероятно бе направил същото и на излитане. Той погледна часовника си и вдъхна още от прочистващия дробовете аерозол. Не си бе направил труда да се настрои към въздуха на Бланчен, както правеха пазачите, работниците и техниците, които живееха тук.

По-малко от четиридесет минути…

На Бланчен нямаше океани, езера, реки и потоци. Не беше останала нито следа от местния живот — само атмосфера, която свидетелстваше, че някога нещо е живяло тук. По едно време бяха възнамерявали да преобразуват планетата така, че да стане удобна за живот. Но проектът бе отхвърлен по две причини: големите разходи и едно алтернативно предложение за използването й. Група производители и превозвачи заявиха, че сухият климат и атмосфера предоставят идеални условия за използване на цялата планета като склад. Те предложиха на откривателите участие в начинанието и искаха да се заемат с разработването на планетата и с осигуряването на работници. Условията бяха приемливи, затова проектът бе реализиран.

Сега Бланчен изглеждаше като ананас от дурилид с милиони очи. Хиляди междузвездни товарни кораби постоянно кръжаха около нея, а между тях и стотиците хиляди докове за приземяване сновяха транспортните кораби, товарещи и разтоварващи. Трите луни на Бланчен служеха за диспечерски центрове и места за почивка. Наземните екипи, базирани в центровете, се движеха между доковете и складовете, товареха и разтоварваха. В зависимост от продукцията на даден отрасъл и от търсенето на световните потребители, някой док, зона или комплекс можеше да бъде зает постоянно, от време на време или съвсем рядко. Наземните екипи се местеха заедно с пренасочването на дейността. Заплатите на персонала бяха добри, условията на живот — сравними с тези на армията в мирно време. Складът беше полезен за планетата, на която се намираше. Но макар че заемането на складова площ означаваше разходи и следователно продължителното складиране водеше до загуби, междузвездният транспорт струваше още по-скъпо.

Поради това стоки, за които нямаше голямо търсене, можеха да останат на склад години, дори векове. Сградата, която Малакар посети, беше стояла необезпокоявана почти два земни месеца. Майлс знаеше това и не очакваше да срещне големи трудности. Обаче предвижданата сделка, за която бе научил, бе осъществена по-рано от очакваното.

Заради претовареността на диспечерските центрове и заради системата за наблюдение и изплъзване, програмирана в неговия малък личен кораб „Персей“, Малакар не смяташе, че поема прекалено голям риск, като напуска ДАЙНСО и навлиза в територията на Обединените лиги, идвайки на Бланчен. Ако го намерят и го убият, щеше да се окаже, че е сгрешил. Ако го разкрият и го пленят или ако той се предаде, няма да имат друг избор, освен да го изпратят у дома. Но вероятно първо ще го разпитват под въздействието на наркотици, ще разберат какво е направил и ще го предотвратят.

Но ако не го открият навреме…

Той тихо се разсмя.

… птицата щеше да нападне още веднъж и да унищожи още един мъничък червей.

Според часовника оставаха още петнадесет — двадесет минути.

Къде си, Шинд?

Над вас, пазя.

Ще бъде чудесно, Шинд.

Така изглежда, ако стане, както ми го описахте.

Три транспортни кораба проблеснаха над тях в посока изток. Малакар ги проследи с очи, докато не изчезнаха от погледа му.

Уморен сте, командоре — каза Шинд, спомняйки си старите формалности.

Нервно изтощение. Това е всичко, лейтенант. Ами ти?

И аз се изнервих малко. Основната ми грижа, разбира се, е брат ми…

Той е в безопасност.

Знам. Но той няма да си спомни нашите уверения. Ще се почувства самотен, после ще се изплаши.

Нищо лошо няма да му се случи, а ние скоро ще сме при него.

Отговор не дойде, така че Малакар вдъхна от газа и продължи да чака.

Насред дрямката си (колко ли дълга?) изведнъж чу:

Идва! Сега! Идва!

Усмихнат, той се протегна и погледна нагоре, макар да знаеше, че все още не може да види това, което очите на Шинд вече бяха открили.

Корабът се спусна като паяк и увисна като зловеща коледна играчка. За момент застина над Шинд, докато той се качи. След миг се сниши още и пусна висящата стълба. Майлс я хвана, увисна на нея и беше вкаран в корема на „Персей“, минавайки покрай маската на Медуза с усмивката на Мона Лиза, която сам бе нарисувал там. Птицата жадуваше да убие змия, но щеше да се задоволи и с червей.

Малакар плю през люка миг преди той да се затвори, и улучи покрива на сградата под себе си.

* * *

На път към Италбар Хайдел фон Хаймак гледаше как спътниците му умират. В началото бяха деветима — всичките доброволци, тръгнали да го придружават през джунглата на Клийч до планинското градче Италбар, където имаха нужда от него — Италбар, на хиляда мили от космодрума. Той беше наел въздушна кола, за да стигне до там. Принуден да кацне, беше разказал своята история на селяните край река Барт, които го бяха открили да върви на запад. От деветимата, придружавали го въпреки протестите му, бяха останали петима. Сега един от петимата се обливаше в пот, а друг периодично кашляше.

Хайдел прокара ръка през пясъчножълтата си брада и продължи да крачи с черните си ботуши през растителността, покриваща това, което би трябвало да представлява път. Потеше се и ризата бе залепнала за гърба му. Беше ги предупредил, че е опасно да го съпровождат, спомняше си той. Беше ги предупредил.

Те бяха чували за него, бяха чували, че е свят човек, бяха чували, че е тръгнал на спасителна мисия.

— Последното е вярно — беше им казал той, — но на небето няма да получите повече точки заради мен.

Те се бяха засмели. Не, той ще има нужда някой да го защищава от животните и да му показва пътя.

— Глупости! Посочете ми вярната посока и ще стигна до там — беше им казал. — С мен ще сте в по-голяма опасност, отколкото ако сте сами в джунглата.

Но те отново се бяха засмели и бяха отказали да му посочат пътя, освен ако не им позволи да го придружат.

— Можете да умрете, ако дойдете с мен! — беше протестирал той.

Те бяха непреклонни.

Той бе въздъхнал.

Добре тогава. Посочете ми място, където мога да остана сам и необезпокояван един ден. Това ще бъде загуба на ценно време, време, което сега не би трябвало да губя. Но трябва да ви защитя, след като искате да ми помогнете.

Те бяха направили това, бяха танцували един около друг и се бяха радвали, че ще участват в голямото приключение. Хайдел фон Хаймак, зеленоокият светец от звездите, очевидно щеше да се моли, за да осигури тяхната безопасност и успеха на пътешествието.

Два или три дена пеша, бяха му казали. И той се бе опитал да ускори пречистването, за да тръгне по-скоро. Едно дете лежеше на смъртно легло в Италбар и той измерваше времето с неговото дишане.

Синята господарка му бе казала да почака, но той беше мислил за това дишане и за туптенето на голямото сърце, което някога е било мъничко. Потегли след петнадесет часа и това се оказа грешка.

Треската на двама от спътниците му остана неоткрита поради умората и голямата жега в гората. Те издъхнаха следобеда на втория ден. Той не бе в състояние да установи коя от многото възможни болести ги бе покосила. Дори не се бе помъчил. След като човек е вече мъртъв, причината за смъртта му според него бе чисто теоретичен въпрос. Освен това желанието му да бърза беше толкова голямо, че неохотно позволи на другите дори да извършат обичайната за тях кратка траурна церемония и погребението. Бе принуден да изпита същото с двойна сила на другата сутрин, когато двама от останалите седем не се събудиха и той трябваше да наблюдава повторението на същия ритуал. Проклинаше на други езици, докато помагаше да приготвят гробовете.

Безизразните, засмените — така беше мислил за тях — сега притежаваха изражение и бяха загубили смеха си. Рубинените им очи бяха ококорени и се стрелкаха при всеки звук. Шестте пръста на ръцете им трепереха, гърчеха се, щракаха. Сега те започваха да разбират. Обаче беше вече твърде късно.

Но два или три дена… Това беше третият ден, а планините не се виждаха никъде.

— Глей, къде са планините? — запита той кашлящия. — Къде е Италбар?

Глей сви рамене и посочи напред.

Слънцето, гигантско жълто кълбо, почти не се виждаше от тяхната пътека. Светлината му се провираше между листата с форма на морска звезда, но на всяко място, недокоснато от лъчите му, имаше влага или гъби. Малки животни или големи насекоми — той не знаеше кое от двете — се стрелкаха пред тях, суетяха се зад тях, клатеха храстите и се движеха сред клоните. По-големите същества, за които го бяха предупредили, не се показаха, макар той често да чуваше тяхното далечно съскане, свирукане или лай, а понякога се разнасяше шумът на нещо огромно, пробиващо си път през гората някъде наблизо.

Не можеше да не види иронията в това. Бе дошъл да спаси живот, а усилието досега му струваше четири живота. „Господарке, ти беше права“ — промърмори той, мислейки за своя сън.

След около час Глей падна, разтърсван от кашлица, маслинената му кожа беше придобила цвета на листата наоколо. Хайдел разпозна симптомите и отиде при него. След неколкодневна подготовка би могъл да го спаси. С другите се беше провалил, защото собственото му пречистване не бе завършено. Липсваше необходимият баланс. В този момент — докато гледаше първия от падналите — той разбра, че не след дълго всички ще умрат. Помогна на Глей да се настани удобно, облегнат на един дънер. Раницата му служеше за възглавница, той жадно пиеше вода. Хайдел погледна часовника си. От десет минути до час и половина, сметна той.

Въздъхна и запали пура. Тя имаше неприятен вкус. Влагата беше проникнала в нея и гъбичките на Клийч очевидно нямаха нищо против никотина. Зелената плесен, която присветна за миг върху пурата, миришеше на сяра.

Глей го погледна. Щеше да бъде в реда на нещата, ако погледът е пълен с обвинение.

Вместо това:

— Благодаря ти, Хайдел — каза той, — че ни позволи да бъдем с теб. — И после се усмихна.

Хайдел изтри потта от челото на мъжа. След още половин час той щеше да е мъртъв.

При това погребение Хаймак не си мърмореше под носа, а изучаваше лицата на другите четирима. Те имаха все същото изражение. Бяха тръгнали с него сякаш на шега. После положението се бе променило и те го бяха приели. Не изглеждаше дори да са се примирили. Тъмните им лица изразяваха щастие. Но всички те знаеха, Хайдел разбираше това. Всички те знаеха, че ще умрат, преди да стигнат Италбар.

Като всеки друг човек той ценеше разказите за благородна саможертва. Но безцелна смърт? Да умрат без никакъв смисъл… Хайдел знаеше — и те знаеха, беше сигурен, — че ще стигне и сам до Италбар. През цялото това време те не бяха правили нищо, само бяха вървели с него. Не беше имало никакви опасни животни, които да прогонят; пътят беше ясен, след като веднъж бе тръгнал по него. Щеше да му е приятно да бъде просто геолог, както онзи ден…

Двама умряха, след като хапнаха малко на обяд. Болестта беше маулова треска, непозната на Клийч досега, която води до внезапно спиране на сърцето и изкривява лицето на жертвата в усмивка.

Очите на двамата останаха отворени след смъртта. Хайдел ги затвори.

Те отново се захванаха да копаят и Хайдел не се намеси, когато видя, че копаят четири гроба. Помогна им и след това чакаше заедно с тях. Не му се наложи да чака дълго.

Когато приключи, отново нарами раницата си и продължи по пътя. Не се обърна назад, но мислено виждаше гробовете, които бе оставил след себе си. От неговото докосване хората умираха. Дъхът му унищожаваше цели градове. Там, където падаше сянката му, нищо живо не оцеляваше.

И все пак той имаше дарбата да лекува. Дори сега се изкачваше по склона с това намерение. Беше известен с тези си дела, макар че го знаеха единствено като X.

Денят сякаш стана по-ярък, макар че беше вече късен следобед. Той погледна нагоре и забеляза, че дърветата са по-ниски, а разстоянието между листата е по-голямо. Слънчевата светлина падаше на снопове и имаше дори цветя — червени и пурпурни, със златисти и бледожълти ресни и кантове, носещи се заедно с пълзящите растения, които бризът полюшваше около него. Пътеката стана по-стръмна, но тревата, която се увиваше около глезените му, сега беше по-ниска и по-малко дребни същества тичаха с писукане около него.

След още около час той можеше да вижда на по-голямо разстояние пред себе си, отколкото когато и да било по време на пътешествието си. На сто метра пред него пътят беше ясно очертан. Когато премина това разстояние, видя първата пролука в живия покрив и голям бледозелен басейн — небето. След десет минути вече вървеше под открито небе и когато поглеждаше назад, можеше да види люшкащото се море от клони, под което бе минал. На четвърт миля пред него лежеше билото на хълма, по който сега се изкачваше. Над него висяха малки светлозелени облаци. Хайдел заобиколи скалите и стигна на върха.

От тази позиция можеше да види последния участък от своя път. Трябваше първо да слезе по склона от няколко десетки метра, после да прекоси за около час път сравнително равна долина, полегата в далечния си край, и след това да се качи на стръмен хълм или ниска планина. Той си почина, изяде малка част от продуктите си, пи вода и продължи.

Безпрепятствено прекоси равнината, но си отряза тояга, преди да стигне до края й.

Въздухът ставаше все по-студен, докато Хаймак се изкачваше по далечната пътека и денят отиваше към края си. На половината път нагоре усети, че не му достига дъх и мускулите го болят от изкачването, а също и от ходенето през деня. Вече можеше да вижда на голямо разстояние назад, където върхарите на дърветата изглеждаха като огромна равнина под смрачаващото се небе и кръжаха няколко птици.

Все по-често спираше да си почива, докато се приближаваше към билото, а след време видя първите звезди.

Напрегна сили, докато стигна широкия хребет на върха на дългата сива линия от скалисти хълмове; по това време нощта вече се бе спуснала около него. Клийч нямаше луни, но големите звезди сияеха с яркостта на факли през кристал и около тях се пенеха и бълбукаха милиони по-слаби звезди. Нощното небе беше синьо и озарено.

Хайдел сведе поглед към пътеката, проследи разстоянието, което му оставаше, и видя светлини, светлини, светлини и много тъмни форми, които можеха да бъдат единствено къщи, сгради и наземни коли в движение. Два часа, пресметна Хаймак, и той би могъл да върви по тези улици, сред жителите на мирния Италбар, може да спре в някой уютен хан да хапне и да пийне, да поговори с някого. После погледна настрани, спомни си за пътя, който бе изминал, и разбра, че не може да направи това, още не. Но гледката на Италбар в този миг щеше да го придружава до края на живота му.

Той кривна от пътеката и намери равно място, на което да пренощува. Насили се да яде колкото може повече и да изпие толкова вода, колкото стомахът му можеше да поеме, за да се подготви за това, което му предстоеше.

Среса косата и брадата си, облекчи се, съблече се, зарови дрехите си и се вмъкна в постелята.

Изтегна почти двуметровото си тяло, плътно прилепи ръце до себе си, стисна зъби, за момент погледна звездите, а после затвори очи.

След известно време бръчките по лицето му изчезнаха и челюстта му се отпусна. Главата му клюмна към лявото рамо. Дишането му стана по-дълбоко, по-бавно, сякаш замря, и много по-късно се възстанови съвсем бавно.

Когато главата му се извъртя надясно, лицето му изглеждаше като полирано или покрито със съвършено прилепваща маска от стъкло. След това по него изби пот и капчиците заблестяха като скъпоценности в брадата му. Лицето му започна да потъмнява. Стана червено, после пурпурно, устата му се отвори и езикът се подаде. Хайдел дишаше на пресекулки, от ъгълчето на устата му се стичаше слюнка.

Тялото му потрепери, той се сви на топка и започна да се тресе непрестанно. Очите му на два пъти се отвориха невиждащи и бавно се затвориха отново. На устните му излезе пяна и той простена. От носа му се процеди кръв и засъхна върху мустаците. От време на време промърморваше нещо. После тялото му замръзна за дълго и накрая се отпусна неподвижно, до следващия пристъп.

 

 

Синкавите мъгли скриваха стъпалата му, носеха се около него, сякаш вървеше по сняг, десет пъти по-лек от този, който някога бе виждал. Струите синкава мъгла се виеха, носеха се, разделяха се и пак се събираха. Не беше нито топло, нито студено. Над него нямаше звезди, само бледа синя луна, която висеше неподвижно над това място на вечен здрач. От лявата му страна имаше, редици рози с цвят на индиго, а отдясно се издигаха сини скали.

Той зави зад скалите и стигна до ниски стълби, Водещи нагоре. Тесни в началото, те се разширяваха, докато вече не можеше да се види краят им и от двете страни. Тръгна по тях, движейки се през синьото нищо.

Стигна до градината.

Имаше храсти във всякакви нюанси и отсенки на синьото и пълзящи растения, които се катереха по нещо, което, изглежда, някога е било стена — макар да растяха толкова нагъсто, че не можеше да бъде сигурен, — и каменни пейки, разположени сякаш безразборно.

Струйките мъгла се рееха и тук бавно, сякаш почти застинали. Над Хаймак и откъм пълзящите растения се носеха птичи песни.

Той навлезе в градината, край него на неравни разстояния се редяха големи камъни, които блестяха като полиран кварц. Малки дъги танцуваха около тях, а ята големи сини пеперуди изглеждаха сякаш привлечени от блясъка. Те пърхаха, въртяха се, кацаха за момент, после се издигаха отново.

Далеч напред Хайдел видя едва забележима форма, толкова огромна, че би изглеждала невероятна, ако той притежаваше критичната способност, която дава храна на неверието.

Това, което видя, бе фигурата на жена, полускрита сред дивата синя растителност, жена, чиято синьо-черна коса покриваше небесата до най-далечния хоризонт, чиито очи той не можеше да види, а само да почувства, сякаш тя гледаше от всички посоки, докато нейната аура и чертите й, които можеше да види само отчасти, бяха, той знаеше, душата на света. Тогава усети невероятна мощ и невероятна сдържаност.

Докато се приближаваше към нея, тя изчезна. Усещането за нейното присъствие остана.

Той забеляза синя каменна беседка, разположена зад висок храсталак.

Светлината намаляваше с приближаването му, така че когато влезе, той отново разбра с тъга, че ще види само проблясъка на усмивка, трептяща ресница, ухо, кичур коса, блясъка на сини лунни лъчи върху неспокойна ръка или рамо. Никога не я бе поглеждал право в лицето, никога не би могъл да обеме с поглед цялата й фигура. И знаеше, че никога няма да може.

Хайдел фон Хаймак — дойдоха прошепнатите думи, но този шепот се чуваше много по-добре от обичайния говор.

Господарке

Ти не се вслуша в предупреждението ми. Тръгна твърде рано.

Знам, знам… Когато съм буден, ти изглеждаш нереална, също както другото място сега изглежда само сън.

Той чу мекия и смях.

Ти получаваш най-доброто и от двата свята — каза тя, — нещо, което рядко се дава на човек. Докато си тук с мен в тази приятна беседка, тялото ти е разтърсвано от симптомите на ужасни болести. Когато се събудиш там, отново ще си отпочинал и здрав.

За известно време — каза той, седна на каменната пейка до стената и опря гръб в студените и издатини.

… И когато това време отмине, ти можеш да се върнеш тук, когато пожелаеш… — (дали беше просто игра на лунната светлина, или бе зърнал за миг тъмните й, много тъмни очи? — зачуди се той), — за да се обновиш.

Да — каза той. — Какво става тук, докато съм там?

Усети как върховете на пръстите й галят бузата му. Те му донесоха огромно наслаждение.

Не си ли най-щастлив, когато си тук? — запита тя.

Да, Мира-о-арим. — И той извърна глава и целуна пръстите и. — Но когато идвам тук, изглежда, оставям след себе си и други неща освен болестта — неща, които би трябвало да са в ума ми. Аз… аз не мога да си спомня.

Точно така трябва да бъде, Дра фон Хаймак. Този път трябва да останеш с мен, докато бъдеш напълно обновен, защото течностите на тялото ти трябва да са в съвършен баланс, за да можеш да извършиш това, което трябва да се извърши след завръщането ти. Знаеш, че можеш да напуснеш това място, когато пожелаеш. Но този път ти препоръчвам да се вслушаш в съвета ми.

Този път ще го направя, Господарке. Разкажи ми за нещата.

Какви неща, дете мое?

Аз… аз се опитвам да си ги спомня. Аз…

Не се напрягай прекалено много. Няма да има полза…

Дейба! Това е едно от нещата, които търсех! Разкажи ми за Дейба.

Няма какво да се разказва, Дра. Това е малък свят в маловажна част от галактиката. Няма нищо особено в него.

Има. Сигурен съм. Светилище?… Да. На високо плато. Около него има руини на град. Светилището е под земята — нали така?

Във вселената има много такива неща.

Но това е особено. Нали така?

Да, така е, по някакъв странен, тъжен начин, дете на Тера. Само един-единствен човек от твоята раса бе в състояние да приеме това, което ти срещна там.

Какво беше то?

Не — каза тя и го докосна още веднъж.

Тогава той чу музика, нежна и проста, и тя започна да чу пее. Той не чуваше — или ако чуваше, не разбираше — нито дума от песента, но сините мъгли се завъртяха около него, носеха се аромати, бриз, един спокоен екстаз; и когато отново отвори очи, пред него не стояха никакви въпроси.

* * *

Доктор Ларман Пелс кръжеше в орбита около планетата Лавона и предаде съобщение до Медицинската централа, съобщение до Централата за имиграция и натурализиране и съобщение до Централата за статистика на живота. След това скръсти ръце и зачака.

Нямаше какво друго да прави, освен да скръсти ръце. Не можеше да яде, да пие, да пуши, да диша, да спи, да отделя ненужното, да усеща болка или наслада от каквато и да е друга обичайна проява на плътта. Всъщност нямаше и сърцебиене. Множеството силни химически агенти, с които бе натъпкан, бяха всичко, което стоеше между доктор Пелс и вкаменяването. Но все пак имаше някои неща, които поддържаха живота му.

Едното беше малка енергийна система, имплантирана в тялото. Тя му помагаше да се движи, без да изразходва своята собствена енергия (макар че той никога не се спускаше на повърхността на който и да е свят, защото движенията му, захранвани сега с минимална енергия, щяха да бъдат незабавно блокирани от гравитацията, която щеше да го превърне в жива статуя, наименувана може би Колапс). Системата, захранваща мозъка му, осигуряваше също така и достатъчно стимулиране на невроните, за да функционират постоянно висшите мозъчни процеси.

Това беше доктор Пелс — обречен да лети из космоса, постоянно мислещ, изгнаник от световете на живота, скитник, човек, който търси, човек, който чака, според нормалните стандарти — движещ се мъртвец.

Другото, което го крепеше, не бе толкова видимо, колкото системата му за физическа поддръжка. Тялото му беше замразено секунди преди настъпването на клинична смърт и едва дни по-късно бе прочетена неговата Декларация за разпореждане с имуществото. Тъй като един замразен човек „не се радва на същия статут като един мъртъв човек“ (делото Хърмс срещу Хърмс, 18, 777 С, Гражд. номер 187–3424), той може „да упражнява власт върху своето имущество чрез предварителна демонстрация на намерение точно по същия начин, както един спящ човек“ (делото Найс и др. срещу Найс, 794 С, Гражд. номер 14–187-В). Съответно, въпреки протестите на няколко поколения добронамерени потомци, цялото имущество на доктор Пелс бе обърнато в пари, които бяха използвани за закупуването на междузвезден кораб с напълно обзаведена медицинска лаборатория и за прехвърлянето на самия доктор Пелс от състояние на студена безжизненост в състояние на ледена подвижност. И всичко това, защото, вместо да спи без сънища и да чака с може би напразната надежда да бъде излекуван от болестта си, той бе решил, че няма да представлява особен проблем за него да съществува неопределено дълго в състояние, в което от смъртта го делят може би само десет секунди — толкова дълго, колкото може да продължи неговата изследователска работа. „Помислете си все пак — беше казал той веднъж — за всички хора, които в този миг са на десет секунди от смъртта, а дори не знаят този факт, така че да направят това, което обичат най-много.“

А това, което доктор Пелс обичаше най-много, беше патологията с възможно най-екзотичен характер. За него се знаеше, че може да проследи една нова болест през половината галактика. През десетилетията той бе публикувал блестящи научни трудове, бе разработил важни лекарства, бе написал учебници, бе изнасял лекции по медицина от своята лаборатория в орбита, бе предвиждан за наградите за медицина както на Дайаркските нации и съюзни организации (ДАЙНСО), така и на Обединените лиги (говореше се, че всяка го бе отхвърлила поради опасението, че и другата може да го награди), и бе получил пълен достъп до главните банки с медицинска информация на практически всички цивилизовани планети, които бе посетил. Предоставяна му беше и почти всяка друга информация, която пожелаеше да има.

Така, както се носеше над своите лабораторни плотове — слаб, без коса, двуметров и блед като кост, с дълги, слаби пръсти, настройващи пламъка или завъртащи светлинно кълбо към вакуум-сфера, — доктор Пелс изглеждаше извънредно подходящ за изследването на множеството форми на смъртта. И макар да бе истина, че обикновените наслади на живите същества не го засягаха, Пелс имаше още едно удоволствие освен своята работа. Където и да отидеше, той бе придружен от музика. Лека музика, тържествена музика; около него постоянно се носеше музика. Скованото му тяло можеше да я почувства, без значение дали я слушаше, или не й обръщаше внимание. По някакъв начин тя може би беше заместителят на сърцебиенето, на дишането и на всички други дребни звуци и чувства на тялото, които са даденост за повечето хора. Каквато и да бе причината, доктор Пелс от години не бе оставал без музика.

И сега, сред музика и със скръстени ръце, той чакаше. Погледна веднъж към Лавона, която висеше над него в своята черна и жълта красота като тигър в нощта. После насочи ума си към други въпроси.

От две десетилетия се бореше с една болест. Когато разбра, че за цялото това време е напреднал твърде малко, реши да я атакува от друга посока — да открие единствения човек, оцелял след тази болест, и да разбере защо.

С тази цел бе тръгнал на обиколка из центъра на Обединените лиги — Солон, Елизабет и Линкълн, трите изкуствени планети, проектирани от самия Сандау, обикалящи около звездата на Куейл, — където можеше да се консултира с компютъра Панопат относно местонахождението на човека, наречен X, чието съществуване той неотдавна бе открил. Информацията трябваше да фигурира там, въпреки че малко хора биха знаели какви въпроси да зададат на машината.

Доктор Пелс спираше по пътя, за да разпитва за различните светове. Щеше да си струва загубеното време, ако по този начин откриеше търсения човек. След като достигнеше СЕЛ, можеше да му се наложи да чака повече от година, преди да получи достъп до Панопат, тъй като големите здравни проекти автоматично получаваха предимство.

Така че той пътуваше по заобиколен път към СЕЛ, центъра на Обединените лиги, около него струяха концерти, инструментите за анализ на смъртта бяха в готовност. Той се съмняваше, че някога ще достигне СЕЛ или че това ще бъде необходимо. От малкото, което бе научил през двете десетилетия борба срещу мвалакаран кар, дейбанската треска, беше сигурен, че ще разпознае признаците, които друг човек би пренебрегнал като изолиран феномен. Също така беше уверен, че по тези признаци ще може да открие човека, когото търси, и че ще може да измъкне от него оръжието, с което да победи още една страна на Смъртта.

На десет секунди от вечността доктор Пелс оголи зъбите си в бяла, много бяла усмивка над костеливите си пръсти, докато темпото на музиката се усилваше. Скоро той щеше да получи своя отговор от тигъра в нощта.

* * *

Когато се събуди, часовникът му каза, че са минали два дена и половина. Той се надигна, взе една манерка и започна да пие вода. След катарзиса-кома винаги беше ужасно жаден. Но след като утоли жаждата си, се почувства чудесно; бе изпълнен с живот и се намираше в съзвучие с всичко около себе си. След като този баланс биваше постигнат, обикновено се запазваше в продължение на няколко дни.

Едва след като пи няколко минути, забеляза, че утринта е приятна и безоблачна.

Бързо се изми с вода от манерката и с носна кърпа. После облече чисти дрехи, събра багажа си, намери тоягата и тръгна по пътеката.

Спускането бе леко и той си свирукаше, докато вървеше. Преходът през гората му изглеждаше като нещо, случило се преди години с някой друг. За по-малко от час стигна до равнината. Малко след това започна да минава през населени места. С напредването му те ставаха все повече. Почти без да усети, вече вървеше по главната улица на малък град.

Спря първия срещнат и попита как да стигне до болницата. Когато заговори на втория главен език на планетата, получи отговор вместо повдигане на раменете. След десет пресечки. Няма проблем.

Докато се приближаваше към осеметажната сграда, извади тънък сребрист кристал от торбичката, в която го носеше. Въведен в техните банки за медицинска информация, той щеше да разкаже на лекарите всичко, което им трябваше да знаят за Хайдел фон Хаймак.

Но когато влезе в запушеното, периодично пръскано фоайе, той откри, че не е нужно да представя веднага документите си. Жената на рецепцията, брюнетка на средна възраст в сребриста дреха без ръкави, пристегната с колан на кръста, се изправи и тръгна към него. На врата си носеше верижка с екзотичен местен амулет.

— Господин X! — каза тя. — Толкова се безпокояхме! Получихме доклади…

Той опря тоягата си на закачалката.

— Момиченцето?…

— Люси още се държи, слава на боговете. Чухме, че летите насам, а после загубиха радиовръзка с вас и…

— Заведете ме веднага при нейния лекар.

Останалите трима присъстващи във фоайето — двама мъже и една жена — го гледаха втренчено.

— Един момент.

Тя се върна до бюрото си, натисна някакви бутони зад него и заговори в комуникационния апарат.

— Моля някой да дойде на рецепцията да вземе господин X — каза тя и се обърна към него: — Защо не седнете, докато чакате?

— Ще постоя, благодаря ви.

След това тя отново го загледа със сините си очи, които, неизвестно защо, го накараха да се чувства неудобно.

— Какво ви се случи? — попита тя.

— Загуба на енергия в няколко системи — отговори той, гледайки настрани. — Трябваше да кацна аварийно и да вървя пеша.

— Какво разстояние?

— Доста голямо.

— Като мина толкова време, и без съобщения, помислихме, че…

— Трябваше да взема някои медицински мерки за безопасност, преди да вляза в града ви.

— Разбирам — каза тя. — Толкова се радваме, че дойдохте. Надявам се, че…

— Аз също — каза той и за миг пред очите му премина гледката на деветте гроба, за чието изкопаване беше помогнал.

После вратата до бюрото се отвори. Възрастен мъж, облечен в бяло, излезе, видя го и тръгна към него.

— Хелман — представи се той, протягайки ръка. — Аз лекувам малката Дорн.

— Тогава това ще ви потрябва — каза Хайдел и му подаде блестящия сребрист кристал.

Лекарят беше висок около метър и осемдесет и много розов. Остатъците от коса стърчаха на вихри около слепоочията му. Хайдел забеляза, че както при всички лекари, които познаваше, ръцете и ноктите му изглеждаха най-чистото нещо в цялата стая. Дясната ръка с тънък усукан пръстен сега се протягаше, за да го хване за ръката и да го поведе към вратата.

— Да намерим кабинет, където можем да обсъдим случая — казваше той.

— Аз не съм лекар, както знаете.

— Не знам. Но предполагам, че това няма никакво значение, ако сте X.

— Да, X съм. Не бих искал това да се разчуе, разбира се. Аз…

— Разбирам — каза Хелман, водейки го по широк коридор. — Ние естествено ще ви сътрудничим изцяло.

Той спря друг мъж в бяло.

— Вкарай това в медицинската банка — каза му — и ми изпрати резултатите в стая 17. Тук моля — каза той на Хайдел. — Седнете.

Те седнаха около голяма маса за съвещания. Хайдел притегли към себе си пепелник и извади плесенясала пура от сакото си. Гледаше през прозореца към зеленото небе. На пиедестал в ъгъла до прозореца се бе свило местно божество — красиво изваяно от някаква жълтобяла субстанция и високо около петдесет сантиметра.

— Състоянието ви ме удивлява — каза докторът. — Толкова е писано за вас, та почти имах чувството, че ви познавам. Ходещо антитяло, жив кладенец за лекарства…

— Е — каза Хайдел, — сигурно може и така да се каже. Но това е опростяване. При подходяща подготовка мога да излекувам почти всяка болест, ако развитието й не е стигнало твърде далеч. От друга страна, моето собствено състояние не е съвсем еднозначно. Може би е по-подходящо да се каже, че съм жив кладенец за болести, които мога да приведа в състояние на баланс. Когато този баланс бъде постигнат, мога да действам като лекарство. Но единствено тогава. През останалото време мога да бъда много опасен.

Доктор Хелман измъкна тъмен конец от ръкава си и го хвърли в пепелника. Хайдел се усмихна на това, чудейки се как ли изглежда в очите на лекаря.

— Но тук няма никакви указания относно механизма, по който става това?

— Няма никаква система — каза Хайдел, запалвайки най-накрая пурата. — Аз, изглежда, намирам болести, където и да отида. Прихващам ги, после някакъв вид естествен имунитет сякаш държи настрана най-лошите симптоми и аз оздравявам. След това при подходящи обстоятелства от кръвта ми може да бъде приготвен серум, който да се използва срещу същата болест при друг човек.

— Каква по-точно е подготовката, обстоятелствата, за които говорите?

— Изпадам в кома — започна Хайдел, — която мога да предизвиквам по желание. През това време тялото ми прави нещо, което, изглежда, го пречиства. Това може да отнеме от ден и половина до няколко дена. Казвали са ми… — Той замълча, за да смукне от пурата си. — Казвали са ми, че през това време тялото ми преминава през ужасните симптоми на всички болести, които нося. Не знам. Никога не помня това. И трябва да съм сам през това време, защото болестите ми тогава стават силно заразни.

— Дрехите ви…

— Първо се събличам. Тялото ми не носи никакви зарази, когато се събудя. След това си сменям дрехите.

— Колко време трае този… баланс?

— Обикновено два дена, а след това се връщам бавно към предходното състояние. След като балансът бъде нарушен, отново ставам все по-опасен. Превръщам се в носител на болести до следващия катарзис-кома.

— Кога за последен път сте минали през такава кома?

— Събудих се едва преди няколко часа. Оттогава не съм ял нищо. Това, изглежда, удължава безопасния период.

— Не сте ли гладен след всичкото това време?

— Не. Всъщност се чувствам много силен, може да се каже дори могъщ. Но доста ожаднявам. И в момента съм жаден.

— В съседната стая има водоохладител — каза Хелман, докато ставаше. — Ще ви покажа.

Хайдел остави пурата си в пепелника и се изправи.

Докато минаваха през страничната врата, човекът, с когото Хелман бе говорил преди, влезе в стаята със сноп разпечатки от кристала и с малък пакет, който според Хайдел съдържаше неговия медицински идентификационен кристал. Доктор Хелман му показа водоохладителя и когато Хайдел кимна, се върна обратно в стаята, от която бяха излезли.

Хайдел започна да пълни и да пресушава малка хартиена чаша. Докато правеше това, забеляза малкия зелен знак за късмет на Странтриан, нарисуван върху охладителя.

Някъде между петнадесетата и двадесетата чаша доктор Хелман влезе в стаята. Държеше документите в ръка. Подаде пакета на Хайдел и каза: „По-добре веднага да ви вземем кръв. Моля елате с мен в лабораторията…“

Хайдел кимна, хвърли чашата и прибра кристала на мястото му.

Излезе с лекаря от стаята и двамата се озоваха в старомоден асансьор. „Шести“ — каза докторът на стената и асансьорът затвори вратата си и тръгна нагоре.

— Докладите са странни — каза той след известно време и размаха хартиите в ръката си.

— Да, знам.

— Тук пише, че дори само близостта ви след кома често води до спиране и до обръщане на хода на болестта.

Хайдел си пощипваше ухото и гледаше върховете на обувките си.

— Така е — каза той накрая. — Не го споменах, защото може да прозвучи като знахарство или нещо подобно, но е така. Използването на кръвта ми поне дава някакво приемливо научно обяснение. Но не мога да обясня другото.

— За малката Дорн ще се придържаме към серума — каза Хелман. — Но си мисля дали не бихте искали да участвате в един експеримент след това.

— Какъв експеримент?

— Да посетите с мен всичките ми умиращи пациенти. Ще ви представя като колега. После ще поговорите малко с тях. За каквото и да е.

— Добре. Ще се радвам да го направя.

— Знаете ли какво ще стане?

— Зависи от какво страдат. Ако е болест, която съм преболедувал, може да оздравеят. Ако е нещо, свързано със силно анатомично нараняване, състоянието им вероятно ще остане непроменено.

— Правили ли сте това преди?

— Да, много пъти.

— Колко болести сте прекарали?

— Не знам. Невинаги разбирам кога заболявам. Не знам какво нося в себе си. След като сте готов да изпитате ефекта ми върху тях по този начин — каза Хайдел, когато асансьорът спря и вратата се отвори, — ще бъде интересно. Защо да не приложите моя серум върху всички, след като вече съм тук?

Хелман поклати глава.

— Тези доклади ми казват само срещу какво е бил вече изпробван като лекарство. Така че бих му се доверил, искам да кажа, бих го приложил върху малката Дорн. Мисля, че никой от другите ми умиращи пациенти не попада във вашия списък. Не бих искал да рискувам.

— Но сте готов да опитате другия начин?

Хелман сви рамене.

— Нямам предразсъдъци относно тези неща — каза той — и тук няма да има никакъв риск. Със сигурност няма да им навреди в състоянието, в което са сега. Лабораторията е в края на този коридор.

Докато чакаше да му вземат кръв, Хайдел гледаше през прозореца. В утринната светлина на гигантското слънце видя най-малко четири църкви на различни религии, както и дървена сграда с плосък покрив, чиято фасада беше покрита с панделки и със закачени молитви и много приличаше на тази, която беше видял в селото на брега на река Барт. Ако се надвесеше, обърнеше глава надясно и присвиеше очи, можеше също така да различи далеч нагоре по пътя надземната структура, която говореше, че под нея има пейанско светилище. Той се намръщи и се извърна от прозореца.

— Вдигнете ръкава си, моля.

* * *

Джон Моруин се правеше на Бог.

Той натискаше бутоните на пулта и подготвяше раждането на един свят. Внимателно… Розовият път от скалата към звездата минава оттам. Да. Задръж. Още не.

Младежът се размърда на кушетката до него, но не се събуди. Моруин му даде да вдъхне още малко газ и се концентрира върху работата пред себе си. Прекара показалец под ръба на кошницата, покриваща главата му, за да се отърве от потта и от поредния пристъп на постоянен сърбеж в областта на дясното слепоочие. Подръпна червената си брада и започна да медитира.

Още не беше съвършена, не бе това, което момчето бе описало. Той затвори очи и погледна още по-надълбоко в сънуващия мозък до себе си. Носеше се в правилната посока според него, но чувството, което търсеше, го нямаше.

Докато чакаше, отвори очи и завъртя глава, изучавайки крехката спяща фигура — скъпите дрехи, изящното, почти женствено лице, — което носеше същата кошница като неговата, двете бяха свързани чрез лабиринт от електрически кабели, дантелената яка на сакото се поклащаше под струите напоен с наркотик въздух. Той стисна устни и се намръщи, не толкова с неодобрение, колкото със завист. Едно от нещата, за които съжаляваше най-много в живота си, бе, че не е израснал сред богатство, не е бил глезен, задоволен, превърнат в конте. Винаги бе искал да бъде конте, а сега, когато можеше да си го позволи, откри, че му липсва подходящото възпитание, за да постигне успех.

Обърна се да погледне празната кристална сфера пред себе си — метър в диаметър, в която от различни места проникваха дюзи.

Само да натисне подходящия бутон и тя ще се изпълни с вихър от прашинки. Ако въведе правилния код, те ще застинат там завинаги…

Влезе отново в сънуващия мозък на момчето. Той отново блуждаеше. Бе дошло време да приложи по-силни стимули от внушенията, които бе използвал.

Натисна един бутон. След това, бавно, момчето чу своя собствен глас, записан по-рано, докато разказваше съня. След това образите се изместиха и от недрата на сънуващия мозък той почувства преминаването към déjà vu, усещането за притежание, удовлетвореност от постигнато желание.

Натисна бутона и дюзите изсвистяха. В същия миг натисна превключвателя, който прекъсна връзката между неговия мозък и този на сина на неговия клиент.

После, със своята силна визуална памет и телекинетичната способност, която той единствен измежду малкото същества, които я притежаваха, можеше да използва по този начин, докосна с ума си роящите се частици в кристала. Захвърли там ключовия момент на съня, който беше измъкнал от ума на сънуващия, неговата форма и цвят — съня на спящия, наситен с детска жизнерадост и удивление, — и там, в кристала, с натискането на друг бутон го замрази за вечни времена. Още един бутон, и дюзите бяха изтеглени. Още един, и кристалът бе запечатан — никога повече не можеше да бъде проникнато в него, без да се унищожи сънят. Бутон, и записът с гласа замлъкна. Както винаги, той откри, че трепери.

Отново бе успял.

Включи въздушната възглавница и изтегли опорите, така че кристалът заплува пред тях. Спусна черната кадифена завеса и включи прикритото осветление, насочвайки го така, че идеално да огрява сферата.

Тя представляваше малко плашеща картина — същество, наполовина човек, наполовина гърчеща се змия, около оранжеви скали, които също бяха част от него, и то гледаше назад към себе си, към мястото, където бе свързано със земята; над него небето бе частично затворено в арката на една издигната ръка; розов път водеше от скалата към звезда; по ръката имаше влага като сълзи; сини форми летяха отдолу.

Джон Моруин я разглеждаше. Бе я виждал по телепатия, бе я изваял телекинетично, бе я съхранил механично. Нямаше представа каква юношеска фантазия представлява. Нито пък го беше грижа. Тя бе пред него. Това бе достатъчно, физическото изтощение, което усещаше, чувството на приповдигнатост, което изпитваше, удоволствието от разглеждането на своето създание — това бе достатъчно, за да му каже, че е излязла добре.

Понякога го обземаха съмнения, дали това, което върши, е наистина изкуство — просто да представя фантазиите на други хора. Наистина той притежаваше уникалната комбинация от талант и оборудване, за да плени един сън, а също така получаваше големи хонорари за своята работа. Но той искаше да смята себе си за художник. Щом не можеше да бъде конте, това беше второто нещо в списъка му. Художникът, бе решил той, притежава също толкова развито его и ексцентричност, но поради по-голямата си емпатия не може да се отнася към хората със същата незаинтересованост. Но ако не беше дори истински художник…

Той поклати глава, за да я избистри, и свали кошницата. Почеса дясното си слепоочие.

Беше ваял сексуални фантазии, пейзажи на спокойствието, кошмари за луди крале, психози за психиатри. Всички винаги бяха хвалили работата му. Той се надяваше, че единствената причина за това не е фактът, че творбите му са продължение на собствените им чувства… Не, реши той. Портретното изкуство си беше изкуство. Но той се чудеше какво ще стане, ако един ден може да направи свой собствен сън.

Моруин стана, изключи и махна оборудването от момчето Абс. После взе от масата лулата със старата емблема, гравирана върху чашката, прокара палец по нея, напълни я и я запали.

Седна до момчето, след като включи сервомеханизмите, които бавно превърнаха кушетката на спящия в шезлонг. Сцената бе подготвена. Той се усмихна през дима, докато се вслушваше в дишането на момчето.

Умението да представиш стоката си. Пак беше бизнесменът, продавачът, който предлага продукта си. Първото нещо, което Абс щеше да види, щом се събуди, щеше да е толкова драматично поставеният предмет. А после неговият глас зад момчето щеше да наруши вълшебството с някаква незначителна забележка; и вълшебството, прекъснато, щеше да се оттегли в дълбините и така да се запечата в ума на зрителя. С надеждата очарованието на предмета да бъде усилено по този начин.

Помръдване на ръка. Леко покашляне. Жест, внезапно застинал, завинаги недовършен…

Той изчака може би шест секунди, а после каза:

— Харесва ли ви?

Момчето не отговори веднага, но когато го направи, думите му бяха някак по-детски, отколкото при идването в ателието. Нямаше го леко завоалираното презрение, престорената умора, привидното подчинение на бащата, решил, че това е най-добрият подарък за рождения ден на сина, който нямаше какво повече да желае.

— Точно това е… — каза той. — Точно това е!

— Значи сте доволен?

— Богове! — Момчето стана и се приближи до него. Бавно протегна ръка, но не докосна кристала. — Доволен?… Това е великолепно.

После потръпна и известно време стоя мълчаливо. Когато се обърна, се усмихваше. Моруин отговори на усмивката му с лявото ъгълче на устата си. Момчето отново бе изчезнало.

— Не е лошо — и махна небрежно към сферата с лявата си ръка, без да се обръща. — Разпоредете се да я доставят и изпратете сметката на баща ми.

— Много добре.

Моруин се надигна, когато Абс тръгна към вратата, която водеше към приемната и към изхода. Отвори я пред момчето. Абс спря, преди да излезе, и за миг се взря в очите му. Едва тогава, след миг, отново погледна сферата.

— Бих искал да видя как сте го направили. Твърде жалко, че не помислихме да снимаме действието.

— Изобщо не е толкова интересно — каза Моруин.

— Предполагам. Е, приятен ден. — Той не подаде ръка.

— Приятен ден — каза Моруин и го проследи с поглед.

Да, щеше да е приятно, ако беше разглезен. Още една-две години и момчето щеше да научи всичко, което някога щеше да знае.

Алишия Кърт, неговата секретарка, се изкашля от мястото си в ъгъла зад вратата. С ръце, опрени на касата на вратата, той се наведе и обърна глава към нея.

— Здрасти — каза той. — Дженсен да я опакова и да я достави. И изпрати сметката.

— Да, сър. — И загледа встрани. Той проследи погледа й.

— Изненада — безизразно каза мъжът, седнал до прозореца.

— Майкъл! Какво правиш тук?

— Исках чаша истинско кафе.

— Ела вътре. Тъкмо ври.

Мъжът стана и тръгна бавно, цялото му тяло, бледата му униформа, косата му на албинос за кой ли път напомниха на Моруин за ледниковия период и за движението на ледниците.

Те минаха отзад в ателието и Моруин намери две чисти чаши. След като ги откри, той се обърна и разбра, че Майкъл е прекосил безшумно ателието, за да погледне последното му творение.

— Харесва ли ти? — попита той.

— Да. Това е една от най-добрите ти работи. За момчето на Арнит ли?

— Да.

— Той какво мисли за нея?

— Каза, че му харесва.

— Хм. — Майкъл се обърна и отиде до масичката, където Моруин понякога се хранеше.

Моруин наля кафето и се заеха да го пият.

— Сезонът за лов на ламак започва тази седмица.

— А! — каза Моруин. — Не съм усетил, че вече е дошло времето. Ти ще ходиш ли?

— Мислех си да отида другия уикенд. Можем да пътуваме с глайдер до Синята гора, да спим там две нощи и току-виж ударим няколко.

— Идеята звучи чудесно. Тръгвам с теб. Някой друг ще идва ли?

— Мислех си за Йорген.

Моруин кимна и смукна от лулата си, палецът му прикриваше емблемата върху нея. Йорген, гигантът от Ригел, и Майкъл от Хонси бяха в един екипаж по време на войната. Преди петнадесет години той щеше да застреля на мига който и да е от двамата. А сега им вярваше дотолкова, че да ги допусне с оръжие зад гърба си. Сега ядеше, пиеше, шегуваше се с тях, продаваше своите творби на техните другари. Емблемата на ДАЙНСО, Четвърта звездна флотилия, сякаш пулсираше под палеца му. Той я стисна здраво — срамуваше се, че се опитва да я скрие от хонсианеца, но не беше в състояние да я покаже. „Ако ние бяхме спечелили, щеше да е обратното — каза си той — и никой нямаше да упрекне Майкъл, ако носи тоя проклет боен пръстен наопаки или на верижка около врата си, така че да не се вижда. Човек трябва да живее там, където му е най-добре. Ако бях останал в ДАЙНСО, и досега щях да жонглирам с електрони в някоя проклета лаборатория за мизерна заплата.“

— Колко ти остава до пенсия? — попита той.

— Около три години. Имам още на какво да се надявам.

Майкъл се облегна и с дясната си ръка извади разпечатки на новини от туниката си.

— Един твой приятел май не смята никога да се пенсионира.

Моруин взе вестника, погледът му пробяга по колонките.

— Какво имаш предвид? — попита той просто за да спази формалностите.

— Втората колонка. Някъде в средата.

— „Експлозия на Бланчен“? Това ли?

— Да.

Той бавно прочете статията.

— Нищо не разбирам — рече и усети да го обхваща нещо като удовлетворение. Не го показа.

— Твоят стар командир на флотилия Малакар Майлс. Кой друг?

— „Шестима загинали, деветима ранени… Осем апарата разрушени, двадесет и шест повредени — четеше той. — Никакви следи не са открити, но Службата работи по въпроса…“ Ако не са открити никакви следи, защо подозирате командора?

— Съдържанието на складовете.

— Какво е имало в тях?

— Високоскоростни апарати за гласово предаване.

— Не схващам…

— Преди произвеждани единствено в ДАЙНСО. Тези бяха първите, направени в световете на Обединените лиги.

— Значи навлизат и в тази промишленост на ДАЙНСО.

Майкъл сви рамене.

— Мисля, че имат правото да произвеждат каквото искат. ДАЙНСО просто не ги произвеждаха достатъчно бързо. Така че някои индустриалци от Лигите сами започнаха производство. Това беше първата партида. Както знаеш, те са прецизни инструменти — едни от малкото машини, които изискват значително ръчно настройване. Многото ръчна квалифицирана работа води до високи разходи.

— И мислиш, че командорът е замесен?

— Всички знаят, че той е отговорен. От години прави такива неща. Забравя, че войната свърши, че бе подписано примирие…

— Не можете да го преследвате в ДАЙНСО.

— Не. Но един ден някой влиятелен цивилен може да го направи — някой, на когото му е писнало да унищожават собствеността му или да убиват неговите приятели или работници.

— Опити бяха правени и резултатът ти е известен. Всеки, който се наеме с това сега, ще трябва да преглътне дори още по-голяма хапка.

— Знам! Това може да доведе до големи неприятности — до нещо нежелателно.

— Да предположим, че Службата го залови на местопрестъплението, как забива нож в гърба на някой тук, в ОЛ — старото положение още ли е в сила?

— Ти знаеш отговора.

Моруин погледна настрани.

— Никога не говорим за такива неща — каза той накрая.

Майкъл скръцна със зъби и избърса устата си с ръка.

— Да — каза той. — Все още е в сила. Ще трябва да предадем Малакар Майлс на ДАЙНСО. Тогава ще подадем оплакване в Центъра на ДАЙНСО, който, разбира се, няма да направи нищо на своя единствен оцелял командир на флотилия. По закон ние трябва да им го предадем — така че ако има твърде много свидетели, точно това ще направим. Само да не го бяха пратили като свой представител на първата конференция на СЕЛ. Излиза, че още тогава са планирали това, а сега го окуражават. Да можехме по някакъв начин да го накараме да признае, че това е загубена кауза, или да отнемем дипломатическия му имунитет. Положението е много неприятно.

— Да.

— Ти служеше под неговото командване. Бяхте добри приятели.

— Предполагам.

— И все още сте, нали?

— Както знаеш, понякога го посещавам — заради старото време.

— Има ли някакъв шанс да успееш да го убедиш?

— Както казах, не говорим за такива неща. Дори и да опитам, той не би ме послушал.

Моруин наля още кафе.

— Няма значение какво е бил някога, сега е убиец и подпалвач, а и други неща. Надявам се, разбираш това.

— Мисля, че да.

— Ако някога направи нещо, което да предизвика мащабна катастрофа, може да се стигне до война. Много политици и военни биха се радвали да имат оправдателна причина за ново нападение над ДАЙНСО, за да се отърват веднъж завинаги от тях.

— Защо ми разказваш това, Майк?

— В момента не съм на служба. Надявам се моите началници никога да не разберат, че съм ти споменал за това. Просто ти си единственият мой приятел тук, в града, който познава този човек и дори понякога се среща с него. По дяволите! Не искам още една война! Дори и ако този път тя приключи веднага. Остарявам. Искам просто да се пенсионирам и да ходя на лов и за риба. Ти си бил негов офицер. Той ще се вслуша в теб. Дори ти е подарил тая прекрасна лула след края на войната. Не е ли от Байнер-Сандау? Те струват доста. Сигурно те е харесвал.

Моруин се изчерви, кимна сред дима, който влезе в очите му, и тръсна глава.

„И аз го предадох, както и всички останали — помисли си той, — когато се преселих в ОЛ и започнах да прибирам техните пари.“

— Не съм го виждал от доста време. Сигурен съм, че няма да ме послуша.

— Съжалявам — каза Майкъл, загледан в кафето си. — Май прекалих, като предложих нещо такова. Забрави за това, а?

— Ти ли се занимаваш с разследването на Бланчен?

— Само периферно.

— Разбирам. Съжалявам.

Настъпи дълго мълчание, после Майкъл глътна остатъка от кафето си и се изправи.

— Е, аз трябва да се връщам на работа — каза той. — Ще се видим след единадесет дни при мен. На разсъмване. Става ли?

— Става.

— Благодаря за кафето.

Моруин кимна и вдигна ръка, за да козирува, но Майкъл бе затворил вратата след себе си.

Моруин дълго се взираше в пленения сън на момчето. После погледът му се спря върху чашата му за кафе. Гледаше я, докато тя се издигна във въздуха и се разби в стената.

* * *

Хайдел фон Хаймак гледаше към момичето и отвърна на слабата му усмивка. Предположи, че е на около девет години.

— … а този е клаански — обясни той и сложи още един камък в редицата върху леглото. — Намерих го преди известно време на планетата, наречена Клаана. Полирах го много, но не съм го шлифовал. Това е естествената му форма.

— Как изглежда Клаана? — запита го тя.

— Предимно вода — каза той. — Има голямо синьо слънце на розовеещо небе и единадесет малки луни, които винаги вършат нещо интересно. Няма континенти, само хиляди острови из цялата планета. Хората там са амфибии и прекарват по-голямата част от живота си във водата. Нямат истински градове, доколкото знаем. Мигрират и търгуват с това, което намират в океана, срещу ножове и дуралий, и такива неща. Този камък е от техните морета. Намерих го на брега, формата му се дължи на триенето в пясъка и в други камъни, докато се е придвижвал към брега. Дърветата там се простират на големи разстояния — и пускат допълнителни корени над почвата, за да стигнат водата. Имат огромни листа. Някои дават плодове. Температурата почти винаги е приятна, защото от морето непрестанно духа вятър. И винаги когато поискаш, можеш да се изкачиш на нещо високо и да погледнеш във всички посоки. Винаги ще откриеш някое тъмно петно, където вали. Това, което се вижда през стената от дъжд, е мъгляво и изкривено, изглежда като далечните брегове на вълшебна страна. Освен това има и миражи. Виждаш острови в небето, където дърветата растат обратно. Един туземец ми каза, че отиват там, когато умират. Те вярват, че техните предци са горе и гледат към тях — гледат към моретата, наблюдават. Ако камъкът ти харесва, можеш да го задържиш.

— О, да, господин X! Благодаря ви!

Тя стисна камъка и го погали. Потърка го в своята болнична дреха.

— Как се чувстваш днес? — попита той.

— По-добре — каза тя. — Много по-добре.

Той изучаваше малкото лице, покрито с лунички, тъмните очи под тъмния бретон. Сега то беше по-живо, отколкото преди ден и половина, когато започна лечението. Дишането й вече не бе мъчително. Сега можеше да сяда, подпряна на възглавници, и да говори доста продължително време. Треската й бе спряла и кръвното налягане бе почти нормално. Проявяваше любопитство и си възвръщаше оживлението, което човек би очаквал у дете на нейната възраст. Той смяташе лечението за успешно. Вече не мислеше за деветте гроба в гората или за другите, които се редяха още по-назад.

— … Бих искала да видя Клаана някой ден — казваше тя, — с нейното синьо слънце и всичките тия луни…

— Може би ще я видиш — каза той.

Но предполагаше, че бъдещето й е сватба с някое местно момче и домакинстване в Италбар до края на възвърнатия й живот, може би само с един оранжев камък, който да й напомня за мечтите на детството. Е, можеше да е и по-зле, реши той, като си спомни вечерта на хълма над града. Град като Италбар е приятно място, където човек да приключи скитанията си.

Доктор Хелман влезе в стаята, кимна на двамата, хвана лявата китка на момичето и погледна часовника си.

— Малко си развълнувана, Люси — заяви той и пусна китката й. — Може би господин X ти е разказвал твърде много приключения.

— О, не! — каза тя. — Искам да го слушам. Той е бил навсякъде. Виждате ли камъка, който ми даде? Сигурна съм, че носи късмет. Той е от Клаана — планета със синьо слънце и единадесет луни. Хората живеят в морето…

Лекарят погледна камъка.

— Много е хубав. А сега искам да си починеш.

„Защо никога не се усмихва? — запита се Хайдел. — Би трябвало да е щастлив.“

Хайдел събра другите камъни и ги пусна в своята торбичка от кожа на кул с монограм.

— Май трябва да тръгвам вече, Люси — каза той. — Радвам се, че си по-добре. Ако не се видим повече, беше ми приятно да поговорим. Бъди послушна.

Стана и тръгна към вратата заедно с доктор Хелман.

— Ще се върнете, нали? — рече тя и се надигна от възглавниците с широко отворени очи. — Ще се върнете, нали?

— Не знам със сигурност — отвърна Хайдел. — Ще видим.

— Върнете се… — чу я той да казва след него.

— Тя реагира чудесно на лечението — каза Хелман. — Все още ми е трудно да го повярвам.

— А другите?

— Състоянието на всички, които посетихте, или не се е влошило, или отбелязва леко подобрение. Да можех да разбера как става! Впрочем според нашите лаборанти кръвта ви е някаква бъркотия — дори по-голяма, отколкото сочат докладите. Искат да ви вземат още проби, за да ги изпратят в Ландсенд за по-подробни изследвания.

— Не — каза Хайдел. — Знам, че кръвта ми е бъркотия, но те няма да открият нищо ново, като я изпратят в Ландсенд. Ако се интересуват, могат да поискат подробни доклади за кръвта ми от Панопат в СЕЛ. Била е тествана по всички възможни начини, а докладите все още не са категорични. Освен това тя скоро пак ще стане опасна. Трябва да вървя.

Двамата тръгнаха към асансьора.

— Балансът, за който споменахте — каза Хелман, — просто не може да съществува. Вие говорите за това така, сякаш патогените образуват редици, воюват едни срещу други, а после сключват примирие за известно време и тогава никой от тях не действа. Това е глупост. Тялото не може да функционира по този начин.

— Знам — каза Хайдел, докато влизаха в асансьора. — Това е просто аналогия. Както казах, аз не съм лекар. Създадох си собствени прости, прагматични термини за това, което става в мен. Тълкувайте ги както искате. Аз все пак си оставам експерт по резултатите.

Асансьорът ги спусна на партера.

— Не искате ли да отидем в моя кабинет? — рече Хелман, когато излязоха. — Казвате, че трябва да тръгвате скоро, а аз знам кога ще дойде да ви вземе въздушната кола. Това означава, че смятате да отидете сред хълмовете и да изпаднете пак в кома. Бих искал да наблюдавам това и…

— Не! — каза Хайдел. — Изключено. Напълно. Не позволявам на никой да присъства, когато го правя. Твърде опасно е.

— Мога да ви поставя в изолация.

— Не, няма да позволя. И бездруго вече съм отговорен за твърде много смърт. С това, което свърших тук, просто се постарах отчасти да поправя грешките си. Не мога да поема риска някой да бъде при мен по време на комата — дори обучени хора. Съжалявам. Няма значение какви са предпазните мерки, все пак се боя, че нещо може да стане.

Хелман леко сви рамене.

— Ако размислите, аз бих искал да бъда отговорният лекар — каза той.

— Е… Благодаря. По-добре вече да тръгвам.

Хелман стисна ръката му.

— Благодаря за всичко — каза той. — Боговете бяха милостиви.

„Може би към твоите пациенти“ — помисли си Хайдел.

— Приятен ден, докторе — рече той и тръгна към фоайето.

— … Благословен да сте — казваше тя. — Нека боговете ви благословят!

Беше стиснала ръката му и го беше привлякла към себе си, докато минаваше покрай нея.

Той погледна надолу към умореното лице със зачервени очи. Беше майката на Люси.

— Според мен тя сега ще се оправи — каза той. — Много мило момиченце е.

Докато тя висеше на лявата му ръка, дясната беше сграбчена и разтърсена от слаб мъж в светли панталони и пуловер. Обветреното му лице бе разтеглено в усмивка, която показваше редица неравни зъби.

— Много ви благодаря, господин X — каза той, докато мократа му длан стискаше ръката на Хайдел. — Ние се молихме във всички храмове в града, нашите приятели — също. Сигурно това е отговорът на молитвите ни. Нека всички богове ви благословят! Ще дойдете ли на вечеря у дома?

— Благодаря, но наистина трябва да тръгвам — каза Хайдел. — Имам среща — трябва да се погрижа за още нещо, преди да пристигне колата ми.

Когато най-после успя да се измъкне от тях, откри, че фоайето се пълни с хора. Многото гласове постоянно повтаряха думите „Господин Х“.

— … Как го направихте, господин X? — носеше се от различни посоки.

— Мога ли да получа автограф?

— Моят брат има алергия. Бихте ли могли?…

— Бих искал да ви поканя да присъствате на службата тази вечер, сър. Моята епархия…

— Можете ли да лекувате от разстояние?

— Господин X, бихте ли направили изявление за местната?…

— Моля ви — каза той, като се обръщаше ту към камерите, ту към хората, — трябва да тръгвам. Благодаря ви за вниманието, но няма какво да ви кажа. Моля пуснете ме да мина.

Но фоайето беше пълно и входната врата зееше отворена под напора на блъскащите се тела. Хората вдигаха децата си нагоре, за да го видят. Откри, че тоягата му я няма до закачалката. Погледна през стъклената стена навън и видя, че пред сградата има цяла тълпа.

— Господин X, имам подарък за вас. Сама ги изпекох…

— Може ли да ви закарам където пожелаете?

— На какви богове се молите, сър?…

— Моят брат има една алергия…

Той отстъпи към регистратурата и се наведе към жената, която го беше приела.

— Не бях подготвен за такова нещо — каза той.

— И ние не го очаквахме — отвърна тя. — Събраха се за броени минути. Нямаше как да знаем. Минете в коридора, а аз ще им кажа, че никой не може да влиза тук. Ще се обадя на някого да ви изведе през задния вход.

— Благодаря.

Той влезе в коридора, като махаше и се усмихваше на хората.

Когато се отдалечи, разнесе се вопъл. Беше съчетание от „Х!“ и приветствия.

Хайдел стоя в коридора, докато се появи санитар, който го отведе в задната част на сградата.

— Да ви откарам ли на известно разстояние оттук? — попита мъжът. — Ако хората ви видят и ви познаят, могат да ви последват и да ви досаждат.

— Добре — каза Хайдел. — Може да ме закарате на няколко преки или към онези хълмове.

Той посочи хълмовете, които беше прекосил на идване в Италбар.

— Мога да ви закарам право до подножието, сър. Да ви спестя ходенето.

— Благодаря, но бих искал да спра някъде и да се запася с провизии — може би дори да хапна нещо готвено, преди да тръгна. Знаете ли някое подходящо място в тази посока?

— Има няколко. Ще ви заведа в малка гостилничка на тиха улица. Мисля, че там няма да ви безпокоят. Това е колата ми — посочи той.

Не срещнаха никакви трудности по пътя си към мястото, което санитарят беше препоръчал — странно миришещ тесен магазин с дървен под и стени, покрити с рафтове — хранителен магазин в предната си част и гостилница в малка стая отзад. Само едно нещо обезпокои Хайдел. Когато колата спря пред магазина, санитарят бръкна в пазвата си и извади зелен амулет — гущер с инкрустирана сребърна линия на гърба.

— Знам, че звучи малко глупаво, господин X — каза той, — но бихте ли го докоснали?

Хайдел се съгласи, а после попита:

— Защо беше това?

Младежът се засмя и отклони поглед, после отново скри фигурката под ризата си.

— О, сигурно съм малко суеверен, както всички други — каза той. — Това е моят амулет за късмет. Като чувам какво говорят за вас, реших, че няма да навреди.

— Говорят? Какво говорят? Само не ми казвайте, че и тук ме наричат „свят човек“!

— Боя се, че да, сър. Кой знае? Може и да има нещо вярно в това.

— Вие работите в болница. Прекарвате голяма част от времето си сред учени.

— О, и те са същите, повечето от тях. Не знам защо е така, може би защото живеем толкова далеч от всичко. Някои проповедници казват, че било нещо като реакция, понеже отново сме близо до природата, след като нашите предшественици са прекарали векове в големите градове. Каквато и да е причината, благодаря, че го направихте.

— Благодаря, че ме докарахте.

— Всичко най-хубаво.

Хайдел излезе от колата и влезе в магазина.

Попълни запасите си, после седна на една маса в задната стая без прозорци. Тя беше осветена от осем стари оплюти аплика, климатикът беше в съответствие с обстановката. Въпреки че Хайдел беше единственият клиент, мина доста време, преди да го обслужат. Той поръча местна пържола и бира и се въздържа от въпроси относно произхода на пържолата, принцип, в чиято полезност отдавна се бе уверил при кратките си посещения на непознати планети. Докато отпиваше от бирата и чакаше месото, размишляваше за своето положение.

Все още си оставаше геолог. Това бе единственото, което можеше да върши добре и без опасност. Наистина никоя от големите компании не би го наела. Макар нито една от тях да не знаеше със сигурност, че той е X, всички виждаха, че има нещо странно в него. Може би го смятаха за човек, около когото често стават нещастия. Пък и той не би започнал да работи за тях и да рискува да го назначат някъде, където не би искал да бъде — на някое място с много хора. Но повечето компании нямаха нищо против да го вземат като независим предприемач. Странно, но така бе спечелил повече пари, отколкото изобщо бе виждал през живота си дотогава. Но сега, когато ги имаше, нямаше голяма полза от тях. Странеше от градовете, от хората, от всички места, където се харчат пари. През годините бе започнал да се примирява със самотното си съществуване, така че присъствието на хора — дори далеч по-малко на брой, отколкото тълпата в болницата — сега му причиняваше стрес. Виждаше себе си на стари години в хижа някъде далеч от всички, колиба на спокоен бряг. Пурите си, колекцията от минерали, няколко книги и радио, което да хваща Централата за новини — това бяха единствените неща, които наистина желаеше.

Той ядеше бавно и собственикът на магазина дойде да поприказват. Къде е тръгнал с раницата и с тия провизии?

Да лагерува сред хълмовете, беше обяснил. Защо? Готвеше се да каже на стареца, че това не му влиза в работата, но му хрумна, че той може би е самотен. Изглежда, че нито магазинът, нито гостилницата привличаха много клиенти. Човекът сигурно не виждаше често хора. А и беше възрастен.

Така че Хайдел измисли една история. Човекът слушаше и кимаше. Скоро Хайдел на свой ред слушаше, а магазинерът разказваше. И Хайдел кимаше понякога.

Приключи с вечерята и запали пура.

Постепенно Хайдел разбра, че се наслаждава на компанията на мъжа. Поръча още една бира. Когато изпуши пурата си, запали друга.

Тъй като стаята нямаше прозорци, той не видя как сенките се удължиха. Разказваше за други светове; показа на мъжа камъните си. Мъжът му разказа за фермата, която някога бе притежавал.

Когато първите звезди на вечерта изгряха над света, Хайдел погледна часовника си.

— Не може да е станало толкова късно! — каза той.

Старецът погледна часовника на Хайдел, после своя.

— За жалост е така. Съжалявам, че ви задържах, щом бързате…

— Не, няма нищо — каза Хайдел. — Просто не съм усетил как е минало времето. Беше ми приятно да поговорим. Но по добре да тръгвам вече.

Той плати сметката и бързо тръгна. Не искаше да рискува да премине отвъд границата на безопасността.

Щом излезе от магазина, зави надясно и в здрача се запъти натам, откъдето беше дошъл в града. След петнадесет минути бе излязъл от търговската част и минаваше през приятния жилищен район на града. Глобусите заблестяха още по-силно по стълбовете, докато небето се смрачаваше и се покриваше със звезди.

Когато минаваше покрай каменна църква, от чиито зацапани прозорци проникваше слаба светлина, той усети старото потръпване, което църквите предизвикваха у него. Бяха минали — колко? — десет или дванадесет години. Колкото и да бяха годините, той си спомняше събитието съвсем ясно. Понякога то все още го тревожеше.

Беше задушен летен ден на Муртания и обедната жега го бе заварила на открито. Бе потърсил убежище в едно от подземните странтриански светилища, където винаги е хладно и тъмно. Беше си избрал един съвсем тъмен ъгъл и бе седнал да си почине. Когато се появиха двама вярващи, бе затворил очи с надеждата да изглежда потънал в размисъл. Новодошлите, вместо да се молят тихо, както бе очаквал, не седнаха, а започнаха да си шепнат развълнувано. Единият излезе, а другият се настани близо до средата на олтара. Хайдел го разглеждаше. Беше муртанианин, мембраните на хрилете му бяха подути и трептящи, което говореше за вълнение. Главата му не бе наведена; той гледаше право напред. Хайдел проследи погледа му и видя, че той се взира в изображенията от гласит, които се редяха по всички стени на параклиса. Мъжът гледаше към едно измежду всички тези изображения, което сега блестеше със син пламък. Когато сам се загледа в него, Хайдел почувства нещо като електрически удар. После крайниците му изтръпнаха и светът се завъртя. Надяваше се, че това не е резултат от някоя от старите му болести. Не, усещането не беше такова. Вместо това изпитваше странна приповдигнатост, както при първите стадии на напиване, макар че този ден изобщо не беше пил. После параклисът започна да се пълни с богомолци. Той не разбра кога бе започнала службата. Приповдигнатостта и усещането за мощ се надигаха, после се разчлениха на по-конкретни, странно противоречиви чувства. В един миг искаше да протегне ръка и да докосне хората край себе си, да ги нарече „братя“, да ги обича, да лекува болестите им; в следващия миг ги мразеше и му се искаше да не бе преживял катарзис толкова скоро, за да зарази цялото паство с някоя смъртоносна болест, която да се разпространи като огън в езеро от бензин и да ги изтреби всички за един ден. Умът му се мяташе между тези желания и той се почуди дали не полудява. Не беше шизофреничен тип човек, а и чувствата му към хората никога не бяха стигали до крайности. Беше безгрижен човек, който нито причиняваше, нито търсеше неприятности. Никога не беше нито обичал, нито мразил ближните си, приемаше ги каквито са и се движеше сред тях, доколкото можеше. Ето защо бе напълно объркан от лудите желания, които внезапно го бяха обзели. Почака да отмине последната вълна на омраза, а когато дойде затишието преди следващия пристъп на любов, бързо стана и си проби път към изхода. Докато стигна до вратата, вече беше в другата фаза и се извиняваше на всеки, когото блъснеше. „Моля те, братко, жадувам за прошката ти. Прости ми, защото те обичам. От все сърце ви се извинявам. Простете на недостойния, моля.“ Провря се през вратата, нагоре по стълбите и побягна по улицата. След няколко минути всички необичайни чувства бяха изчезнали. Беше смятал да се консултира с психиатър, но се отказа, защото после си обясни случилото се като реакция на жегата, последвана от внезапен хлад, в комбинация с някои странични ефекти, които съпровождат посещението на нова планета. Пък и този феномен повече не се повтори. Но никога след това не беше стъпвал в църква, а когато минеше покрай някоя, винаги го обземаше чувството на тревога, за което беше виновен онзи ден на Муртания.

Той спря на един ъгъл, за да изчака три коли. Докато стоеше, чу глас зад гърба си:

— Господин X!

Момче на около дванадесет години излезе от сенките под едно дърво и тръгна към него. В лявата си ръка държеше черна каишка, закачена за нашийника на зелен еднометров гущер с къси, криви крака. Ноктите му тракаха по настилката, докато се гънеше след момчето, а когато отвори уста да изстреля червения си език към него, сякаш се усмихваше. Беше много дебел гущер и няколко пъти се отърка в крака на момчето, докато приближаваха.

— Господин X, ходих да ви видя в болницата, но вие бързо влязохте вътре, така че успях само да ви зърна. Чух как сте излекували Люси Дорн. Голям късмет е, че ви срещам сега.

— Не ме докосвай! — каза Хайдел, но момчето вече беше стиснало ръката му и го гледаше с очи, в които танцуваха звездите.

Хайдел пусна ръката и отстъпи няколко крачки.

— Не се приближавай — каза той. — Мисля, че съм болен от настинка.

— Тогава не трябва да се разхождате толкова късно. Сигурен съм, че родителите ми ще ви приемат да пренощувате у нас.

— Благодаря, но имам среща.

— Това е моят ларик. — Той подръпна каишката. — Казва се Чан. Седни, Чан.

Гуидерът отвори уста, легна и се сви на топка.

— Невинаги го прави. Само когато е в настроение — обясни момчето. — Но когато поиска, сяда много добре. Опира се на опашката си. Хайде, Чан! Покажи на господин X как сядаш.

Той дръпна каишката.

— Недей, синко — каза Хайдел. — Може би е уморен. Аз трябва да тръгвам. Може би ще се срещнем отново, преди да напусна града, а?

— Добре. Радвам се, че ви видях. Лека нощ.

— Лека нощ.

Хайдел прекоси улицата и забърза.

Една кола спря до него.

— Ей! Вие сте доктор X, нали? — извика един мъж.

Той се обърна.

— Точно така.

— Стори ми се, че ви видях на другия ъгъл. Върнах се, за да погледна по-добре.

Хайдел се отдръпна от колата.

— Искате ли да ви закарам?

— Не, благодаря. Вече съм съвсем наблизо.

— Сигурен ли сте?

— Напълно. Благодаря за предложението.

— Е, добре. Аз се казвам Уайли.

Мъжът протегна ръката си през прозореца.

— Ръката ми е мазна, ще ви изцапам — каза Хайдел, но мъжът се надигна, сграбчи лявата му ръка, стисна я бързо, след това отново седна в колата.

— Добре. Всичко хубаво тогава — каза той и потегли.

На Хайдел му се искаше да изкрещи срещу света, да го накара да се махне и да престане да го докосва.

Следващите две преки премина тичешком. След няколко минути друга кола намали скорост, когато светлините й попаднаха върху него, но той извърна лице и тя го подмина. Един мъж, който седеше на веранда и пушеше лула, му махна с ръка и се изправи. Каза нещо, но Хайдел отново побягна и не чу думите му.

Най-накрая разстоянията между къщите станаха по-големи. Скоро редицата от светещи глобуси се прекъсна и звездите заблестяха по-ярко. Когато шосето свърши, Хайдел продължи по пътеката, хълмовете вече се възправяха към небето.

Докато се изкачваше, той не погледна назад към Италбар.

* * *

Приведена, с крака, притиснати силно към бронираните хълбоци на осмокракия куряб, който яздеше, с черна коса, развявана от вятъра, Джакара препускаше по хълмовете над Кейпвил. Отляво, далеч под нея, градът се гушеше под сутрешния калпак мъгла. Над дясното й рамо изгряващото слънце хвърляше лъчите си долу в мъглата и я караше да блести.

Високите сгради на града, целите от сребро, с безбройните си прозорци горят с бял пламък като скъпоценности, цветът на морето зад тях прелива от пурпурно в синьо, облаците приличат на гигантска, разпенена приливна вълна, надвиснала над незащитения гръб на града, гребенът й насред небето е поръбен с розово и оранжево, сякаш всеки миг ще се сгромоляса в синия въздух, ще откъсне целия полуостров от континента и ще го потопи за вечни времена на океанското дъно, ще го превърне в изчезналата Атлантида на Дейба — за това мечтаеше тя.

С панталони, с къса бяла туника, пристегната с червен колан, и с червена лента на разветите коси, за да не падат върху блестящите й сини очи, Джакара яздеше и изричаше най-тежките клетви на всички раси, които знаеше.

Обърна животното и спря рязко, така че то отстъпи и изсъска, преди да спре задъхано. Тя погледна надолу към града.

— Гори, по дяволите! Гори!

Но нямаше пламъци, които да се подчинят на волята й.

Тя извади нерегистрирания лазерен пистолет от кобура в туниката си и се прицели в ствола на малко дърво. То се задържа за миг, полюшна се, а после падна с трясък върху няколко камъка и те се затъркаляха надолу по хълма. Курябът се стресна, но тя притисна колене към него и му зашепна успокоително, за да го усмири.

Върна пистолета в кобура и продължи да се взира в града, а в очите й горяха неизречени проклятия.

Мразеше не само Кейпвил и бордея, в който работеше. Не. Мразеше целите Обединени лиги, мразеше ги със страст, в която я превъзхождаше може би само едно същество. Нека другите момичета посещават църквите, които са си избрали през този празничен ден. Нека ядат сладкиши и затлъстяват. Нека угаждат на истинските си гаджета. Джакара яздеше по хълмовете и се упражняваше с пистолета.

Един ден — тя се надяваше, че той ще настъпи, докато е жива — щеше да има огън и кръв, и смърт в нажежените ядра на бомби и ракети. Тя се подготвяше като невеста за този ден. Когато той дойдеше, тя жадуваше единствено за възможността да умре в негово име, след като убие нещо за него.

Беше съвсем малка, сигурно четири — пет годишна, смяташе тя, когато родителите й имигрираха на Дейба. Щом конфликтът започна, те бяха затворени в Центъра за интернирани заради това, че бяха родени на онази планета. Ако имаше достатъчно пари, тя щеше да се върне там. Но знаеше, че никога няма да ги има. Родителите й не доживяха края на конфликта между Обединените лиги и ДАЙНСО. След това държавата пое грижата за нея. Но когато Джакара порасна и потърси работа, разбра, че старото клеймо остава. Единствено държавната къща на удоволствията в Кейпвил беше отворена за нея. Тя никога не беше имала гадже или дори просто приятел, никога не беше имала друга работа. Сигурно някъде в досието й с червено беше отбелязано „възможен симпатизант на ДАЙНСО“ и вероятно на половин страница безстрастно беше описана историята на живота й, акуратно напечатана с двойна разредка.

„Много добре — беше решила тя преди години, когато бе премислила фактите и беше стигнала до това заключение. — Много добре. Вие ме прибрахте, погледнахте ме и ме захвърлихте. Лепнахте ми етикет, без да го желая. И аз ще го приема, като премахна единствено «възможен». Когато дойде времето, наистина ще стана язва в сърцето на това цвете.“

Другите момичета рядко влизаха в стаята й, защото ги караше да се чувстват неловко. Когато все пак отиваха при нея, те се кикотеха нервно и си тръгваха бързо. Нямаше ги дантелите и къдричките, нямаше ги триизмерните снимки на красиви актьори, които украсяваха техните стаи — нищо такова нямаше в аскетичната килия на Джакара. Над леглото й висеше единствено сухото, намръщено лице на Малакар Отмъстителя, последния човек на Земята. На отсрещната стена бяха окачени два еднакви камшика със сребърни ръкохватки. Нека другите момичета се занимават с обикновените клиенти. Тя искаше единствено мъже, на които може да причини болка. И те й бяха отстъпени, и тя им причиняваше болка, а те се връщаха за още. И всяка нощ Джакара говореше на портрета, отправяше към него единствената молитва, която бе изричала през живота си: „Аз ги победих, Малакар, така както ти поразяваше техните градове, техните светове, както все още ги поразяваш, както отново ще ги поразяваш. Помогни ми да бъда силна, Малакар. Дай ми силата да наранявам, да унищожавам. Помогни ми, Малакар. Моля те, помогни ми. Убий ги!“ И понякога късно през нощта или в ранните часове на утрото тя се събуждаше разплакана и не знаеше защо.

Обърна животното си и го насочи към пътеката, която водеше през хълмовете към другия бряг на полуострова. Денят тепърва започваше и Джакара се радваше на последните новини от Бланчен, които беше чула.

* * *

Хайдел изпи цяла манерка вода и половината от другата. Влажният среднощен мрак висеше над бивака му. Той се обърна по гръб, сключи ръце под главата си и се взря в небето. Случилото се неотдавна му изглеждаше далечно минало. Всеки път, когато се събуждаше от комата, сякаш започваше нов живот, събитията от предишните дни му се струваха чужди и безжизнени като от старо писмо, намерено зад кошчето за боклук. Но той знаеше, че това чувство ще изчезне след около час.

Падаща звезда прекоси яркото небе и той се усмихна. „Предвестник на последния ми ден на Клийч“ — каза си той.

Още веднъж погледна светещия си часовник, за да се увери, че не е сгрешил. Да, лепнещите му от съня очи не го бяха подвели. До разсъмване оставаха часове.

Разтърка очи и се замисли за нейната красота. Този път тя май беше доста мълчалива. Макар рядко да помнеше думите й, сега, изглежда, наистина бе говорила по-малко. Тъга ли имаше в нейната нежност? Той си спомни ръката върху челото си и капката, която беше паднала върху бузата му.

Разтърси глава и се засмя. Наистина ли бе луд, както беше предположил преди няколко живота в онова светилище на Странтриан? Да мисли за нея като за реално същество, беше лудост.

От друга страна…

От друга… Как да обясни повтарящия се сън? Сън, който упорито се повтаря повече от десетилетие. Макар и не целият сън. Само участниците и сцената. Диалогът се променяше, настроенията бяха различни. Но всеки път бе пренасян с любов и мощ в едно място на покой. Може би трябваше да се консултира с психиатър. Ако наистина искаше да оздравее. Но бе решил, че всъщност не иска. Самотен в повечето време, на кого можеше да навреди? Когато имаше работа с хора, беше буден и сънищата не му влияеха. Те му носеха утешение и развлечение. Защо да унищожава едно от безвредните удоволствия в живота? Пък и състоянието му не се влошаваше.

Той лежа още няколко часа. Мислеше за бъдещето. Наблюдаваше как небето избледнява и видя как звездите една по една изгасват. Прииска му се да разбере какво става в другите светове. От доста време не беше хващал Централата за новини.

Когато зората разкъса света надве, той се надигна, изми се, подряза косата и брадата си и се облече. Закуси, опакова нещата си, метна раницата на гръб и тръгна надолу.

Половин час по-късно вече вървеше в покрайнините на града.

Докато прекосяваше улицата, чу монотонен камбанен звън.

„Смърт — каза си той, — погребение.“ И пое нататък.

После чу сирените. Но продължи да върви, без да мисли за какво свирят.

Стигна до магазина, където преди няколко дни беше вечерял. Беше затворен и на вратата беше залепен некролог.

Подмина го изведнъж уплашен, разбрал, че се е случило най-страшното.

Изчака покрай него да се изниже погребална процесия. Мина катафалка с включени светлини.

„Тук все още погребват мъртвите — отбеляза той. После си каза: — Не е това, което си мисля. Просто смърт, обикновена смърт… Но кого ли се опитвам да заблудя?“

Продължи нататък, а един мъж застана на пътя му и го заплю.

„Пак ли? В какво съм се превърнал?“

Вървеше по улиците към летището.

„Ако аз съм виновен, как може да са разбрали толкова бързо?“ — питаше се той.

Не биха могли да знаят, поне не със сигурност…

Но после се замисли за това, как го възприемаха тук. Като какъв? Като докоснато от боговете същество, попаднало сред тях. В края на краищата ще проявят разбиране, смесено със страхопочитание. Беше се задържал твърде дълго в онзи ден векове назад. Сега, с всеки камбанен звън, удоволствието от мига намаляваше, разсейваше се, изчезваше. Всяка минута го отдалечаваше от удоволствието.

Крачеше по улицата, зави надясно.

Едно момче привлече вниманието на хората към него.

— Ето го! — изкрещя то. — Това е X!

Несъмнено бе така, но тонът на момчето накара Хайдел да си помисли, че щеше да е по-добре въздушната му кола да беше на друго място.

Той вървеше нататък, а момчето заедно с няколко възрастни ходеше след него.

„Но тя е жива — каза си той. — Аз й подарих живот…“

Голяма победа.

Подмина автосервиза, а хората в сини униформи, работещи там, седяха пред сградата, столовете им бяха долепени до тухлената стена. Не помръднаха. Седяха там, пушеха и се взираха мълчаливо в него, докато отмина.

Камбаните продължаваха да бият. Хората излизаха от къщите и от пресечките, за да го гледат как ходи по улиците.

„Задържах се твърде дълго тук — реши той. — Не исках да се здрависвам с хората. В големите градове не се сблъсквам с този проблем. Те ме придвижват с машини, контролирани от роботи, а после ги стерилизират. Дават ми цяло отделение, което после стерилизират. Срещам се само с няколко души — веднага след катарзиса, и си тръгвам по начина, по който пристигам. От години не съм посещавал толкова малко градче с такава цел. Бях невнимателен. Вината е моя. Всичко щеше да е наред, ако не бях говорил толкова дълго след вечерята. Щеше да е наред. Бях невнимателен.“

Видя да настаняват ковчег в катафалка. Зад ъгъла чакаше друга катафалка. „Значи, не е чума… все още — реши той. — При чума телата биват изгаряни. Хората не излизат на улиците.“

Погледна назад, макар че по тропота можеше да разбере какво ще види.

Хората, които го следваха, бяха вече една дузина. Повече не се обърна. Сред глъчката зад себе си чу „Х“, произнесено няколко пъти.

Бавно го задминаваха коли. Той нарочно не гледаше към тях, макар да беше сигурен, че много очи са вперени в него.

Стигна до центъра на града, мина покрай малък площад, насред който стоеше позеленялата статуя на някакъв местен герой, патриот или благодетел.

Чу някой да вика нещо на непознат за него език. Забърза напред. Сега тропотът зад гърба му беше по-ясен — сигурно хората зад него ставаха все повече.

„Какво ли каза онзи човек?“ — чудеше се Хайдел.

Мина покрай една църква, звънът на камбаната й прозвуча много силно, докато вървеше пред нея. Чу една жена зад него да изрича проклятие.

Страхът му се усили. Слънцето сияеше в този прекрасен ден, но той вече не изпитваше удоволствие от него.

Зави надясно и тръгна към летището, оставаше му около три четвърти миля. Гласовете бяха още по-високи — никой не се обръщаше към Хайдел, но говореха за него. Чу да произнасят думата „убиец“.

Усили крачка, виждаше лица по прозорците. Чу проклятия зад гърба си. „Не, няма смисъл да бягам.“ Пресече улицата и една кола зави към него, после отмина бързо. Чу приглушения крясък на птица, свита под стряхата на къщата, край която вървеше.

Той беше виновен и те го знаеха. Разни хора бяха умрели от една и съща болест и в града бяха разбрали, че Хайдел ги е заразил. Онзи ден беше герой. Сега бе злодей. И тази проклета аура на примитивно суеверие, която покриваше града! Всички онези вмятания за богове, талисмани, амулети за късмет го накараха да ускори още повече крачка. Усещаше, че сега хората го свързват по-скоро с демоните, отколкото с боговете.

… Ако само не се беше забавил толкова след вечерята, ако беше избягал от минувачите…

„Бях самотен — каза си той. — Ако стоях нащрек както едно време, всичко щеше да бъде предотвратено, нямаше да ги заразя. Бях самотен.“

Чу някой да вика „Х“, но не се обърна.

Едно дете, застанало до кофа за боклук в малка уличка, стреля по него с воден пистолет.

Той избърса лицето си. Камбаните продължаваха да бият скръбно.

Когато спря на светофар, някой хвърли угарка към него. Той стъпи отгоре й и зачака. Преследвачите му се струпаха зад него. Някой го удари в бъбреците. Май че с лакът, но може да беше и с юмрук. След удара чу няколко пъти думата „убиец“.

И преди се беше сблъсквал с такива неща. Но точно в този момент опитът не му носеше успокоение.

— Какво ще правиш сега, господинчо? — извика някой.

Той не отговори.

— Още хора ли ще заразиш?

Не отговори.

После чу как някаква жена внезапно се разкашля зад гърба му.

Обърна се, сега беше пречистен и можеше да помогне.

Тя се беше превила на колене и храчеше кръв.

— Пуснете ме да мина — каза той, но те не го пуснаха.

Задържан от човешката стена, той я гледаше как умира или изпада в кома. Приличаше му на мъртва.

Отдалечи се с надеждата, че няма да го забележат, погълнати от гледката. Стигна до следващия ъгъл, прекоси улицата и се затича.

Те отново бяха след него.

Тичането беше грешка и Хайдел усети, че го замерят с нещо — за първи път.

Камъкът падна върху настилката. Бе отскочил от рамото му, без да го нарани сериозно. Но беше все пак лош признак.

Щом обаче беше побягнал веднъж, не можеше да спре. Трябваше да тича по-бързо. Захвърли раницата и се понесе напред.

Край него валяха камъни.

Един го уцели по главата, разроши косата му.

— Убиец! Убиец!

„Как ли мога да се откупя?“ — чудеше се той.

Прехвърли наум богатството си и помисли как ли да ги подкупи. В миналото беше успявал да се измъкне от някои опасни положения с пари. Но тук преговорите изглеждаха изключени.

Малък камък прелетя край него и се удари в една къща. Следващият го улучи, удари го по ръката и му причини доста силна болка.

Не носеше оръжие. По никакъв начин не можеше да се пребори с лудостта им — а според него те бяха именно луди.

Друг камък профуча покрай ухото му. Той тръсна глава.

— Копеле! — изкрещя някой.

— Не разбирате какво вършите! — извика Хайдел. — Това беше нещастен случай!

Почувства, че нещо тече по врата му. Докосна го, пръстите му почервеняха от кръв. Още един камък го беше ударил.

Можеше ли да се скрие в някой магазин? Дали да не потърси убежище в някоя кантора? Огледа се, но не видя нито една отворена врата. Къде ли беше полицията?

Няколко камъка го удариха по гърба. Той се олюля, защото бяха хвърлени със сила, и усети остра болка.

— Дойдох тук да помогна… — започна той.

— Убиец!

Камъните заваляха върху него, Хайдел падна на колене. Надигна се и побягна. Още няколко камъка го улучиха, но той се държеше на краката си.

Все още се оглеждаше за някакво убежище — каквото и да е, — но не видя и ускори крачка.

Те продължиха да го замерват и той падна. Този път не се надигна толкова бързо. Усети няколко ритника, някой го заплю в лицето.

— Убиец!

— Моля ви… Изслушайте ме! Всичко ще ви обясня.

— Върви по дяволите!

Той запълзя, най-накрая се сгуши до една стена и те се приближиха. Ритаха го, плюеха по него и го замеряха с камъни.

— Моля ви! Отново съм пречистен!

— Копеле!

После дойде яростта. Не беше честно да се отнасят така с него, смяташе той. Бе дошъл в града им с благородна цел. Беше се изложил на много опасности, за да стигне до Италбар. А сега кръвта му течеше по улицата и хората го проклинаха. Кои бяха те, за да го съдят, да го обиждат и да го нараняват? Обидата нарастваше в него и той знаеше, че ако имаше толкова сили, щеше да замахне и да ги размаже.

Омразата, чувство, което му бе почти непознато, внезапно изпълни цялото му същество със студен огън. Искаше му се да не бе минал през катарзиса. Щеше да им донесе чума, да ги зарази всичките.

Ритниците и валящите камъни не спираха.

Той се сви, прилепи лакти към корема си, скри с длани лицето си и така посрещаше ударите им.

„По-добре ме убийте — мислеше Хайдел. — Защото ако не го направите, аз ще се върна.“

Къде ли бе изпитал същото чувство? Споменът изплува без никакво усилие.

Църквата. Светилището на Странтриан. Там беше изживял нещо подобно на тази омраза. Сега осъзна, че е бил прав. Странно, че не го беше разбрал още тогава.

Ребрата му бяха счупени, дясното коляно — изкълчено. Няколко зъба бяха избити, кръв и пот заливаха очите му. Тълпата не спираше да го удря. Хайдел не разбра кога най-после са го оставили.

Може би бяха сметнали, че са го убили, защото лежеше напълно неподвижен. Или може би се бяха уморили или засрамили. Така и не проумя.

Лежеше свит на тротоара, с гръб, долепен до стената, която не се бе отворила, за да го приюти. Беше сам.

Като насън чуваше мърморене, проклятия и отдалечаващи се стъпки.

Закашля се и изплю кръв.

„Добре — каза си той. — Опитахте се да ме убиете. Вероятно смятате, че сте успели. Но аз останах жив. Каквито и да са били намеренията ви, никога не ме молете за прошка или за милост. Направихте грешка.“

И отново загуби съзнание.

 

 

Дъждът галеше лицето му. Това го бе събудило. Беше вече следобед и той се бе озовал в малка уличка. Нямаше спомен как е допълзял дотук, но бе сигурен, че никой не би му помогнал да стори това.

Отново загуби съзнание, а когато се съвзе, небето вече бе потъмняло.

Беше целият мокър, а дъждът продължаваше да вали или може би току-що бе започнал отново — нямаше как да разбере. Облиза устните си.

Колко ли време е минало? Погледна часовника си. Беше счупен, разбира се. Но тялото му твърдеше, че страданието е продължило векове.

Добре.

Бяха му причинили зло. Бяха го проклели.

Добре.

Той плю и се взря да види дали слюнката му е примесена с кръв.

„Знаете ли кой съм?

Дойдох тук да помогна. И помогнах. Ако неволно съм причинил смъртта на няколко човека, докато се опитвах да помогна, наистина ли смятате, че е било нарочно?

Не?

Тогава защо?

Аз знам.

Ние постъпваме така, както усещаме, че трябва да постъпим. Понякога се поддаваме на емоциите си, на човешкото в себе си — както стана с мен онзи ден. Вероятно съм заразил един или всички хора, с които бях.

Но смърт… Бих ли причинил преднамерена смърт на друго човешко същество?

Не, нито тогава, нито когато и да било.

Но сега вие ми показахте друга страна от живота.

Аз също имам емоции и те са вече различни. Вие ме пребихте, докато аз просто исках да стигна до летището. Добре.

Вече съм ваш враг. Да видим дали можете да понесете това, което ми причинихте.

Знаете ли какво съм аз?

Аз съм ходеща смърт.

Мислите, че вече сте приключили с мен?

Грешите, ако смятате така.

Дойдох, за да помогна.

Ще остана, за да убивам.“

Той лежа там дълги часове, преди да събере сили да стане и да продължи.

* * *

Доктор Пелс разглеждаше планетата.

Тук имаха нещо за него. Бяха му посочили следа.

Дейбанската треска. Това беше началото. Тя го поведе по дирите на X. Сега, докато безкрайната нощ, съдържаща безброй дни, се нижеше покрай него, други мисли идваха и отминаваха, задържаха се все по-дълго и по-дълго, оставаха с него.

X.

X беше нещо повече от ключа към мвалакаран кар…

Самото присъствие на X лекуваше много необичайни заболявания.

„Това ли е истинската причина — запита се той, — поради която изоставих двадесетгодишните си изследвания? X не може да живее вечно, докато аз мога — в това състояние. Напълно научно ли постъпвам по този въпрос?“

Той подготви „Б-Коли“ за дистанционния скок. После отново прочете съобщението, което бе получил.

Около него се носеха звуците на „Смърт и преображение“.

* * *

Хайдел се събуди още веднъж. Лежеше в канавката. Наблизо нямаше никой. Все още бе нощ. Почвата беше мокра, на места кална. Но дъждът бе спрял.

Той пропълзя, изправи се на крака, залитна.

Тръгна напред, към летището, закъдето се бе запътил. Горе-долу си спомняше разположението му. Бе го видял, докато се разхождаше в деня, когато бе дал кръвни проби — кога ли бе това?

Щом стигна до летището, потърси бараката, която бе забелязал.

Там…

Беше отключена и вътре бе топло. Имаше нахвърляни покривала за някакво оборудване. Бяха натежали от прах, но това нямаше значение. Той и без това пак кашляше.

„Два дена — каза си той. — Да започнат да заздравяват раните ми. Това е всичко.“

* * *

Малакар преценяваше новините. Беше ги включил, послуша малко, после ги изключи. Помисли, осъзна чутото и ги включи отново.

„Персей“ се носеше покрай слънцата…

Той дремеше, докато слушаше метеорологичните сводки за сто и дванадесет планети. Централата за новини го отегчаваше. Майлс сънливо размишляваше по въпросите на секса, докато слушаше една програма от Прурия.

Носеше се бързо. Корабът му бе в дистанционен скок и нямаше да спре, докато не стигне до дома.

Успяхме — каза Шинд.

Успяхме — отговори Майлс.

Ами мъртвите?

Бих казал, че ще имаме цял списък, преди да стигнем родната планета.

Шинд не отговори.