Серия
39 ключа (10)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Into the Gauntlet, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 6 гласа)
Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2015)

Издание:

Маргарет Питърсън Хадикс. В тунела

ИК „Егмонт България“, София, 2012

Редактор: Виктория Бешлийска

Коректор: Тереза Бачева

ISBN: 978-954-27-0749-3


Посвещавам на Тод, Уил и всички останали, тръгнали да търсят ключовете към загадката

М. П. Х.

Глава 1

В Лондон Ейми и Дан забравиха да проверят за бръмбари.

Знаеха си урока. Отседнеха ли в нов хотел, на всяка цена трябваше да претърсят стаята за подслушвателни устройства или друго шпионско оборудване последна дума на техниката, поставено от враговете им. Винаги проверяваха и откъде могат да се измъкнат безпрепятствено и какво може да им послужи за оръжие. Ейми беше само на четиринайсет години, а Дан — на единайсет. Въпреки това, бяха развили нюх като на професионалисти от ФБР.

Но след като пристигнаха в Лондон, Ейми направи с последни сили три крачки в стаята и се свлече на леглото. Дан мина покрай нея и седна тежко на канапето. Отпусна се назад заради тежката раница на гърба си. Сякаш беше смазан от умора.

„Наистина е капнал — помисли си Ейми. — И двамата сме капнали. Вече знаем истината. Знаем колко са ни лъгали, колко тайни са укрили, колко много очакват от нас…“

Само гувернантката им Нели Гомес, с щръкнала във всички посоки коса, явно имаше сили да стои права. И дори да се поклаща леко в такт с налудничавата музика, която слушаше по айпода, докато се опитваше да вкара в стаята платнения им сак и клетката с котарака. Ейми си помисли сънено, че те с Дан е трябвало да й предложат да помогнат. Но точно сега Ейми не беше в състояние да носи дори платнен сак.

Нели се обърна да затвори вратата. После и тя като че ли се свлече.

„Припадна ли?“, запита се другото момиче.

Но още преди да е успяла да направи нещо, Нели отново стоеше на крака. Не беше припаднала. Само се беше навела рязко, за да вдигне нещо, по което Ейми и брат й бяха минали — най-обикновен плик от амбалажна хартия.

Вдигна го във въздуха, сякаш е трофей.

— Какво ще кажете, малките? — попита тя. — Искате ли да се обзаложим, че това е следващата следа, водеща към загадката?

Бяха предупредени да я очакват — зашифрована, разбира се — в случай че противниците им се доберат до нея. При обичайни обстоятелства братът и сестрата щяха да се завтекат, за да грабнат плика, щяха да изтичат да го отворят и да побързат да разчетат поредния шифър. В най-лошия случай, щяха да кажат на Нели, че вече са големи, за да ги нарича „малките“, да не говорим пък, че от тях зависеше съдбата на света.

А Ейми само сви рамене.

Дан отметна глава и се загледа в тавана.

— Ей, малките! — повтори озадачена Нели. После махна слушалките на айпода. — Не ме ли чухте? — Тя отвори плика. — Ами да, адресиран е до Ейми и Дан Кахил — оповести. — И до Нели Гомес. Охо! Сега вече се чувствам много важна. Сигурно са го пъхнали под вратата, докато са ни чакали. — Тя протегна плика към брата и сестрата. — Кой иска да получи честта?

И двете деца не помръднаха.

Нели разклати пред тях плика.

— Хайде бе, хора — подкани. — Това тук е следа. — Държеше се така, сякаш са несхватливи като котарака Саладин, на когото му трябваше малко, за да се разсее с любимата си риба. — Не искате ли да видите какво пише? Някой се опитва да ни помогне!

— Ако някой наистина искаше да ни помогне, щеше да ни даде всички отговори още в Ямайка — възрази Ейми.

Знаеше защо не се е случило, но точно сега нямаше сили да мисли за това.

— Или още в самото начало — допълни Дан. — На погребението.

Само преди месец и нещо Ейми и Дан се изненадаха неописуемо след смъртта на любимата си баба Грейс. Оказа се, че са сред подбрана група роднини, които според завещанието на Грейс получаваха странно предложение: всеки от тях да вземе или по един милион долара, или ключ към загадката.

Ейми и Дан бяха предпочели ключа.

Оттогава обикаляха света и в надпреварата за голямата награда се стараеха да надхитрят, да изпреварят или просто да избегнат някои от най-неочарователните си роднини. Вече не помнеха колко пъти се бяха опитвали да ги убият.

Когато Ейми не бе ужасена до смърт, имаше и мигове, които й доставяха невероятна наслада. Например да разбере, че е достатъчно смела, за да скочи от онзи покрив във Виена. Или че от всички отбори само те с брат й са успели да разчетат ключа към загадката в Кайро. И че са прелетели с хеликоптер над Еверест.

Но само преди ден в Ямайка те с Дан и Нели бяха научили до какво всъщност се свежда надпреварата за ключовете. После, по време на дългия полет над Атлантическия океан, бяха осъзнали колко жестоко е всичко. Допреди два дни си бяха мислили, че не се различават от другите отбори — освен по това, че са по-малки, по-бедни, по-неосведомени и сираци. Бяха си казали, че ако не друго, то поне целта е същата: да победят. Да изпреварят всички и накрая да грабнат голямата награда.

„Но не — каза си горчиво Ейми. — Ние сме по-малки, по-бедни, знаем по-малко — и не е достатъчно просто да изпреварим всички и да стигнем първи при наградата. За да победим, трябва да накараме всички останали да простят и да забравят петте века предателства, кавги, измами и… убийства.“

Но как да простиш и да забравиш всичко това?

— Невъзможно е — пророни Ейми.

— Кое, следата към ключа ли? — попита озадачена Нели. — Дори още не си чула за какво става въпрос.

— Цялата надпревара за ключовете — поправи я Дан. — Безполезна е. Не можем да победим. Поне както се очаква от нас. Защо изобщо бихме толкова път да идваме тук? — махна той с ръка към прозореца. Бяха на дванайсетия етаж и единственото, което виждаха, беше късче сиво небе. — Мразя го този Лондон. Дали тук изобщо спира някога да вали?

Ейми си спомни за миг как преди няколко седмици в Египет Дан оглеждаше въодушевено друг един хотел. Как тичаше из стаята и радостен назоваваше всеки предмет, на който се натъкваше: „Листове за писма!“, „Чадър!“, „Библия!“. Ейми се почувства виновна при мисълта, в какво е превърнало издирването на ключовете това въодушевено дете. То сякаш беше станало намусен седемдесетгодишен старец.

— Е… — свъси се разколебана Нели.

За миг на Ейми й се стори, че тя ще каже: „Прави сте, малките. В Лондон не спира да вали и това издирване на ключовете си е пълно безумие. Само на двайсет години съм, а вие дори не сте ми роднини. Прибирам се. Още сега“. После Нели поклати глава и русо-черните й кичури се разлетяха.

— Вижте какво, малките. Обещах на баба ви…

— Тя е мъртва — напомни Дан със старческия си глас. — Тя е мъртва, Лестър и Ирина също…

„Мъртви са и мама и татко“, довърши наум Ейми. Докато бяха в Ямайка, бяха решили, че всички починали са достатъчна причина да стигнат докрай в издирването на ключове. Лестър беше невинен случаен човек, въвлечен в събитията само защото бе поискал да помогне. Преди Ирина им беше враг, после обаче беше жертвала живота си, за да спаси Ейми и Дан. А родителите им бяха намерили смъртта си, докато се бяха опитвали да опазят един-единствен ключ към загадката и той да не попадне в неподходящи ръце.

Какво щеше да означава смъртта на всички тези хора, ако Ейми и Дан не продължаваха с опитите?

Но как да продължат, след като всичко беше невъзможно?

Нели премести очи от Ейми към брат й, сякаш умееше да чете мисли.

— Хайде да не бързаме, искате ли? — пророни тя тихо. — Слушайте сега. — Момичето разкъса плика и зачете на глас: — „Изгубихме надежди, те станаха на рядък, безплътен въздух пред Праведния съд и онова, което е вдън сърцевината на вашето сърце. Толкова ли не виждате с душевния си взор, че колелото може да направи пълен кръг?“ — Тя вдигна очи. — Разбирате ли нещо? Някои от думите са подчертани, сигурно имат някакво значение.

Тя доближи писмото първо до Ейми, сетне и до Дан:

pismo_7.png

На Ейми й хрумна една мисъл, но тя не й обърна внимание.

„Все тая — помисли си. — Не можем да победим.“

— На мен не ми говори нищо — отвърна горчиво Дан.

— Мъър — започна да недоволства Саладин от клетката за домашни любимци.

Беше кисел не по-малко от Дан. Нели се наведе, за да отвори вратичката и да го пусне.

— Ако не друго, то поне мога да ощастливя котарака — промърмори тя.

Но Саладин не се отърка признателно в крака й. Вцепени се и изръмжа гърлено. После се метна право към прозореца.

— Саладин! — извика Ейми.

Погледна бързо, за да провери дали прозорецът е отворен — а той беше, на него обаче имаше мрежа против комари. Както се носеше към нея, котаракът изсъска. Не, съскаше не на мрежата, а на нещо зад нея, което се беше закрепило на перваза отвън.

Маймуна.

Ейми примига. А след това, въпреки всичко, се усмихна. Маймуната й напомни за една от любимите й книги, в които действието се развиваше в Лондон: „Малката принцеса“, в която една маймуна, затъжила се за Индия, се прехвърля от покрив на покрив, за да отиде при самотно момиченце, на което също му е мъчно за Индия. Момиченцето е сираче, но маймуната го отвежда при едни хора и така намира ново семейство…

Усмивката на Ейми помръкна.

„Измислица — помисли си тя. — Още нещо, което не е истина.“

Но маймуната не им носеше подаръци. Зъбеше се на Саладин и блъскаше с лапа по мрежата. Явно дращеше с нокти или може би държеше нещо остро. Нож? Защото мрежата се разкъса. Маймуната се метна към Саладин и се приземи на пода. После с три бързи скока отиде при Нели. Скочи и грабна листа от ръката й.

— Не! Наш си е! — кресна момичето.

Спусна се след маймуната, за да вземе листа. Но тя се изплъзна.

— Аз ще я хвана! — извика Дан.

Скочи от канапето. Изглежда беше забравил, че още е с раницата, защото само залитна напред и изобщо не се и доближи до маймуната. Тя му се изплъзна и се насочи към Ейми.

— Ще опитам аз! — кресна тя.

Стана и се стрелна надясно. Маймуната отскочи наляво.

Саладин се спусна от перваза, сякаш решил, че двамата с Ейми ще приклещят маймуната. Тя обаче им се изплъзна с лекота.

След като се върна при перваза, се обърна. Ухили се и закима със звуци като от кикот.

— Тая маймуна май ни се присмива — подвикна възмутена Нели.

Тя се втурна към перваза.

Маймуната се изхили още по-високо. После, точно когато Нели се пресегна да я хване, метна в стаята нещо като монета и скочи през прозореца.

След това изчезна.

Заедно с единствената следа, с която разполагаха.