Включено в книгата
Оригинално заглавие
Quatrevingt-treize, (Пълни авторски права)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 2 гласа)
Сканиране и начална корекция
ckitnik (2014)
Допълнителна корекция
zelenkroki (2015)
Допълнителна корекция
zelenkroki (2017)

Издание:

Виктор Юго. Деветдесет и трета година

Преводач: Никола Шивачев

Редактор: Васил Каратеодоров

Художник: Стефан Груев

Худ. редактор: Лиляна Басарева

Техн. редактор: Иван Кацаров

Коректор: Лиляна Стоянова

 

Victor Hugo

Quatrevingt-treize

Èditions du Progrès

Moscou, 1978

 

Дадена за набор на 12.IX.1979 г.

Подписана за печат на 13.VIII.1980 г.

Излязла от печат на 2.IX.1980 г.

Формат 32/84/108

Печатни коли 29

Издателски коли 14,36

УИК 24,46

Издат. №84 (4080)

 

Цена 2,79 лв.

 

Издателство „Профиздат“

ДП „Г. Димитров“ — Ямбол

Поръчка №344


Първа част
В морето

Книга първа
Содрейската гора

В последните дни на май 1793 година един от парижките батальони, докарани в Бретан от Сантер[1], претърсваше страшната Содрейска гора в Астиле. Войниците не бяха повече от триста, защото батальонът беше оредял през тази сурова война. Бе по времето, когато след Аргон, Жемап и Валми[2] от първия парижки батальон, който наброяваше шестстотин доброволци, бяха останали двадесет и седем души, от втория — тридесет и три, и от третия петдесет и седем. Време на епични битки.

Батальоните, изпратени от Париж във Вандея, наброяваха деветстотин и дванадесет души. Всеки батальон имаше три оръдия. Те бяха набързо съставени. На 25 април, когато Гойе[3] беше министър на правосъдието, а Бушот[4] министър на войната, секцията „Добър съвет“ бе предложила да се изпратят батальони от доброволци във Вандея; членът на Комуната Любѐн беше направил доклада; на 1 май Сантер беше готов да изпрати дванадесет хиляди войници, тридесет полски оръдия и един артилерийски батальон. Тия набързо съставени батальони бяха така добре сформирани, че днес служат за образец; според техния състав се комплектуват пехотните роти; те промениха старото съотношение между броя на войниците и броя на подофицерите.

На 28 април Парижката комуна[5], беше дала на доброволците на Сантер следното нареждане: „Никаква милост! Никаква пощада!“ В края на май от дванадесетте хиляди, тръгнали от Париж, осем хиляди бяха мъртви.

Батальонът, навлязъл в Содрейската гора, беше нащрек. Войниците не бързаха. Гледаха едновременно надясно и наляво, пред себе си и зад себе си; Клебер[6] е казал: „Войникът има око и на гърба си“. Отдавна вървяха. Колко ли бе часът? Свършваше или започваше денят? Трудно бе да се определи, защото винаги ти се струва, че бързо се свечерява в тия толкова диви гъсталаци и че никога не е светло в тази гора.

Содрейската гора беше трагична. В тия сечища още през ноември 1792 година гражданската война започна престъпленията си; свирепият куц Мускетон беше излязъл от тия зловещи дебри; броят на извършените тук убийства караше косата да настръхва. Няма по-страшно място. Войниците навлизаха предпазливо; навсякъде имаше цветя; навред трептяща стена от клони, от които лъхаше очарователната свежест на листовина; слънчевите лъчи пробиваха тук-таме тоя зелен мрак; по земята гладиоли, блатни перуники, полски нарциси, малки цветенца, предвестници на хубаво време, пролетни шафрани пъстрееха и красяха дебелия килим от растителност, в който имаше всички видове мъх, като се започне от тоя, дето прилича на гъсеница, и се стигне до оня, който прилича на звезда. Войниците напредваха крачка по крачка, мълчаливо, като предпазливо отстраняваха трънаците. Птиците чуруликаха над щиковете.

Содре беше от ония гъсти гори, в които преди, в мирните времена, се правеше нощен лов на птици, а сега — лов на хора.

Сечището бе изцяло от брези, букови и дъбови дървета; земята беше равна; мъхът и тревата гъсти, поглъщащи шума от стъпките на хората; никакъв път или пък губещи се пътеки; див чимшир, трънкосливки, папрати, прегради от тръни и високи къпини; невъзможно да видиш човек от десет крачки. Понякога в листака прелиташе някоя чапла или водна кокошка, които показваха, че наблизо има блата.

Крачеха. Вървяха напосоки, неспокойни, съмнявайки се, че ще намерят това, което търсеха.

От време на време откриваха следи от лагеруване, огнища, отъпкана трева, дървени кръстове, окървавени клони. Тук бяха варили чорба, там е имало богослужение, оттатък са превързвали рани. Но изчезнали бяха тия, които са минали. Къде ли бяха? Доста далече може би? А може би се крият тук, съвсем близо, с пушка в ръце? Гората изглеждаше пустинна. Батальонът удвои предпазливостта си. Пустотата буди недоверие. Никого не виждаха — още една причина да се съмняват повече. Бяха в гора с лошо име.

Възможно бе да има засада.

Тридесет гренадири, командувани от един сержант, изпратени да разузнават, вървяха на доста голямо разстояние от батальона. Батальонната лавкаджийка ги придружаваше. Лавкаджийките с удоволствие се присъединяват към авангардите. Излагат се на опасност, но ще видят поне нещо. Любопитството е една от формите на женската храброст.

Изведнъж войниците от тази малка авангардна група изтръпнаха като ловци, наближили бърлога на дивеч. Бяха чули някакво дихание сред един гъсталак и като че ли забелязаха раздвижване на листата. Войниците си направиха знак.

Когато разузнавачите търсят или дебнат, няма нужда офицерите да се намесват; това, което трябва да се направи, се извършва от само себе си.

За по-малко от минута мястото, в което бяха забелязали движение, бе обкръжено, обръч от насочени пушки го заобиколи; тъмният център на гъсталака бе взет на прицел от всички страни наведнъж и войниците с пръст на спусъка, не изпускайки от очи съмнителното място, чакаха заповедта на сержанта, за да започнат да стрелят.

Обаче лавкаджийката се бе осмелила да погледне през шубрака и в момента, в който сержантът щеше да извика: „Огън!“, тази жена извика: „Стой!“

И като се обърна към войниците:

— Не стреляйте, другари!

Тя се вмъкна в сечището. Другите я последваха.

И наистина там имаше някой.

В дъното на гъсталака, край една от ония малки, кръгли полянки, образувани от огнищата на въглищарите, когато горят корените на дърветата, в една яма с клони, нещо подобно на леговище от листа, разтворено като алков на легло, една жена седеше върху мъха и на гърдите й сучеше детенце, а върху коленете й имаше две руси главички на две заспали деца.

Това беше засадата.

— Какво правите вие тук? — извика лавкаджийката.

Жената вдигна глава.

Лавкаджийката добави ядосано:

— Луда ли сте, че сте тук!

И додаде:

— Още малко и щяхте да бъдете убита!

И като се обърна към войниците, лавкаджийката каза:

— Жена е!

— Дявол да я вземе, ние сами виждаме! — каза един гренадир.

Лавкаджийката продължи:

— Да дойдеш в гората, за да те убият! Как ви е хрумнало да правите такива глупости!

Изумена, изплашена, вдървена, жената гледаше около себе си като в сън тия пушки, тия саби, тия щикове, тия свирепи лица.

Двете деца се събудиха и извикаха.

— Гладен съм — каза едното.

— Страх ме е — каза другото.

Малкото продължаваше да суче.

Лавкаджийката се обърна към него.

— Ти имаш право — каза му тя.

Майката бе онемяла от ужас.

Сержантът й извика:

— Не се страхувайте, ние сме от батальона „Червеният калпак“.

Жената потрепери от главата до краката. Тя погледна сержанта — едно сурово лице, от което се виждаха само веждите, мустаците и два въглена, които бяха двете очи.

— От бившия батальон „Червеният кръст“ — добави лавкаджийката.

А сержантът продължи:

— Коя си ти, госпожо?

Жената го разглеждаше ужасена. Тя бе слаба, млада, бледа, облечена в дрипи; имаше голяма качулка като бретонските селянки и вълнено наметало, завързано на врата й с канап. С женско безразличие бе оставила гърдата си гола. Краката й, без чорапи и обувки, кървяха.

— Тя е бедна жена — каза сержантът.

А лавкаджийката подзе с войнишкия си глас, който все пак беше женствен и нежен:

— Как се казвате?

Жената прошепна, заеквайки, почти неразбрано:

— Мишел Флешар.

В това време лавкаджийката започна с голямата си ръка да гали главичката на сукалчето.

— На колко години е това детенце? — попита тя.

Майката не разбра. Лавкаджийката настоя:

— Питам ви за годините му.

— О! — каза майката. — Осемнадесет месеца.

— Голямо е — каза лавкаджийката. — Не трябва вече да суче. Отбийте го. Ние ще му дадем чорба.

Майката започна да се успокоява. Двете деца, разсънили се, бяха повече любопитни, отколкото изплашени. Възхищаваха се от перата по войнишките калпаци.

— Ох! — каза майката. — Те са много гладни.

После добави:

— Нямам вече мляко.

— Ще им дадем да ядат — извика сержантът, — а и на тебе. Но не е само това. Какви са твоите политически убеждения?

Жената погледна сержанта и не отговори.

— Чу ли въпроса ми?

Тя измънка:

— Дадоха ме съвсем млада в манастир, но аз се омъжих, не съм калугерка. Сестрите ме научиха да говоря френски. Подпалиха селото ни. Ние побягнахме така бързо, че нямах време да си сложа обуща.

— Питам те какви са политическите ти убеждения?

— Не зная.

Сержантът продължи:

— Защото има шпиони. Разстрелваме ние шпионите. Хайде. Говори. Нали не си циганка? Кое ти е родното място?

Тя продължи да го гледа, сякаш не разбираше. Сержантът повтори:

— Кое ти е родното място?

— Не зная — каза тя.

— Как! Нима не знаеш кое ти е родното място?

— О, родният ми край. Зная.

— Е добре, кой е родният ти край?

Жената отвърна:

— Чифликът на Сискоаняр, в енорията Азе.

Сега пък сержантът се смая. Стоя замислен един миг, после подзе:

— Какво каза?

— Сискоаняр.

— Това не е родина.

— Това е моето родно място.

И жената, след като размисли малко, добави:

— Разбирам, господине. Вие сте от Франция, аз съм от Бретан.

— Та какво?

— Не е една и съща страна.

— Ами това е една и съща родина! — извика сержантът.

Жената само повтори:

— Аз съм от Сискоаняр.

— Нека си от Сискоаняр! — подзе сержантът. — И семейството ти ли е оттам?

— Да.

— Какво работи?

— Цялото умря. Нямам вече никого.

Сержантът, който беше голям бърборко, продължи разпита:

— Всички имат родители, дявол да го вземе, или пък са имали! Коя си ти? Говори!

Жената слушаше смаяна — тия думи „имат или пък са имали“ й бяха непонятни, приличаха повече на вик на диво животно, отколкото на човешка реч.

Лавкаджийката почувствува, че е необходимо да се намеси. Тя пак започна да гали детето, което сучеше, и плесна по бузите другите две.

— Как се казва сукалката ти? — попита тя. — Нали е момиченце?

Майката отвърна:

— Жоржет.

— А първородният? Нали е мъжко това хлапе?

— Рене-Жан.

— А по-малкият? Нали и то е мъжко, това бузесто дете?

— Гро-Ален — каза майката.

— Много са милички тия деца — каза лавкаджийката. — Вече имат вид на големи хора.

Обаче сержантът продължи да разпитва настойчиво:

— Говори де, госпожо. Имаш ли къща?

— Имах една.

— Къде?

— В Азе.

— Защо не си в твоята къща?

— Защото я изгориха.

— Кои?

— Не зная. Едно сражение.

— Откъде идваш?

— Оттам.

— Къде отиваш?

— Не зная.

— Сега на въпроса. Коя си ти?

— Не зная.

— Не знаеш коя си?

— Ние сме хора, които бягаме, за да се спасим.

— От коя партия си?

— Не зная.

— От сините ли си? От белите ли си? С кои си ти?

— Аз съм с децата си.

Всички замълчаха. Лавкаджийката каза:

— Аз не съм имала деца. Не съм имала време.

Сержантът пак започна:

— Ами родителите ти! Виж какво, госпожо, кажи ни какви са били твоите родители. Аз се наричам Радуб, сержант съм, живея на улица „Шерш-Миди“, моят баща и моята майка също, мога да говоря за родителите си. Говори ни ти за твоите. Кажи ни какви са били твоите родители.

— Бяха Флешарови. Това е.

— Да, Флешарови са си Флешарови, както Радубови са си Радубови. Но всеки има някакво положение. Какво бе положението на твоите родители? Какво правеха? Какво правят сега? Какво майсторяха твоите Флешарови?

— Бяха орачи. Моят баща беше недъгав и не можеше да работи, защото го биха с тояга по заповед на господаря, неговият господар, нашият господар, който прояви милост, защото баща ми бе взел един заек, заради което осъждаха на смърт; но господарят го помилва и каза: „Ударете му сто тояги“; и от това баща ми осакатя.

— А после?

— Моят дядо беше хугенот[7]. Господин кюрето го изпрати в каторга. Тогава бях съвсем малка.

— А после?

— Бащата на моя съпруг продаваше контрабандирана сол. Кралят заповяда да го обесят.

— А твоят мъж какво правеше?

— Напоследък се биеше.

— За кого?

— За краля.

— И за кого още?

— Боже мой, за своя господар.

— И още?

— Боже мой, и за господин кюрето.

— Какво невежество, дявол да ги вземе тия диваци! — извика един от гренадирите.

Жената подскочи ужасена.

— Нали виждате, госпожо, ние сме парижани — каза любезно лавкаджийката.

Жената скръсти ръце и извика:

— О, Исусе, господи мой!

— Без предразсъдъци! — възрази сержантът.

Лавкаджийката седна до жената и привлече между коленете си по-голямото момче, което не се отдръпна. Децата както лесно се плашат, така и лесно се успокояват, без да се разбере защо. Те действуват кой знае по какви вътрешни предупреждения.

— Бедна женичке от този край, вие имате хубави хлапета, това е важно. Мога да определя годините им. Големият е на четири години, братчето му е на три години. А пък например момиченцето, което суче, е страшно ненаситно. Ах ти, ламьо, престани така да ядеш майка си! Вижте какво, госпожо, не се бойте от нищо. Вие трябва да влезете в батальона. Ще направите като мене. Аз се казвам Хусарка. Това ми е прякор. Но предпочитам да ме наричат Хусарка, отколкото госпожица Двурогова, както моята майка. Аз работя в лавката и, както се казва, аз съм тая, която дава пиене, когато войниците се стрелят и се убиват. Дяволът си няма работа. Ние имаме почти еднакъв крак. Ще ви дам моите обувки. Бях в Париж на 10 август[8]. Дадох на Вестерман[9] да пие. Добре ми провървя. Видях как гилотинираха Луи XVI, Луи Капет[10], както го наричат. Той не искаше. Богородице мила, слушайте ме де! На 13 януари си е бил на топло и се е смеел със семейството си! Като го накараха насила да легне върху кантара, както ние казваме, той нямаше нито дрехи, нито обувки; беше по риза, с памучен жакет на квадратчета, със сиви сукнени панталони до коленете и сиви копринени чорапи. Видях всичко това. Фиакърът, с който го докараха, беше боядисан в зелено. Така че елате при нас. Добри са момчетата в батальона, вие ще бъдете лавкаджийка номер втори, аз ще ви покажа работата. О, много е просто: взимаш си бидона и звънчето и отиваш в боя, в огъня на полка, при гърмящите оръдия, сред олелията, като викаш: „Деца, кой иска да пийне една чашка?“ Съвсем не е трудно. Аз на всички давам да пият. Честна дума, да. И на белите, както на сините, макар че съм от сините. Дори много вярна на сините. Но давам на всички да пият. Ранените изпитват жажда. Всички умират, без разлика на убеждения. Хората, които умират, трябва да си подават ръце. Колко е глупаво да се воюва! Елате с нас. Ако ме убият вие ще ме заместите. Вижте ме, изглеждам така, но съм добра жена и храбър човек. От нищо не се бойте.

Когато лавкаджийката престана да говори, жената прошепна:

— Нашата съседка се казваше Мари-Жан, а нашата слугиня се казваше Мари-Клод.

В това време сержантът Радуб мъмреше гренадира:

— Да мълчиш. Ти изплаши госпожата. Не се ругае пред дами.

— Защото все пак е възмутително за разбиранията на един честен човек — възрази гренадирът, — когато вижда чудаци, чийто тъст е осакатен от господаря, чийто дядо е каторжник заради кюрето, а баща им е обесен от краля, пък самите те се бият в името на един малък благородник, бунтуват се и се оставят да бъдат смазани заради господаря, кюрето и краля!

Сержантът извика:

— Мълчание в редиците!

— Мълчим, сержанте — подзе гренадирът, — но все пак е неприятно, че една красива жена като тази е изложена на опасност заради хубавите очи на някакъв поп.

— Гренадире — каза сержантът, — ние не сме тук в клуба на секцията „Пик“. Без словоизлияния.

И като се обърна към жената:

— А твоят съпруг, госпожо? Какво прави? Какво стана с него?

— Стана на нищо, тъй като го убиха.

— Къде?

— На плета.

— Кога?

— Преди три дни.

— Кой?

— Не зная.

— Как да не знаеш кой е убил мъжа ти?

— Не.

— Някой от сините? Някой от белите?

— С куршум от пушка.

— Преди три дни ли?

— Да.

— Откъм коя страна?

— Откъм Ерне. Мъжът ми падна. Това е.

— И откакто мъжът ти е мъртъв, ти какво правиш?

— Водя децата си.

— Къде ги водиш?

— Пред себе си.

— Къде спиш?

— На земята.

— Какво ядеш?

— Нищо.

Сержантът направи такава военна гримаса, при която мустаците се опират в носа.

— Нищо?

— Искам да кажа трънки, къпини, останали от миналата година, сухи боровинки, папратови ластари.

— Да. С други думи нищо.

По-голямото момче, което сякаш разбра, каза: „Гладен съм“.

Сержантът извади от джоба си парче хляб от своя запас и го подаде на майката. Майката разчупи хляба на две и даде по парче на децата. Малките захапаха лакомо.

— Тя не остави за себе си — изръмжа сержантът.

— Защото не е гладна — каза един войник.

— Защото е майка — каза сержантът.

Децата спряха да ядат.

— Да пия — каза едното.

— Да пия — каза другото.

— Няма ли извор в тази дяволска гора? — каза сержантът.

Лавкаджийката взе бакъреното канче, което висеше на колана й до звънчето, завъртя кранчето на бидона, който носеше през рамо, наля няколко капки в канчето и го поднесе до устните на децата.

Първото пи и направи гримаса.

Второто пи и плю.

— И все пак е хубаво — каза лавкаджийката.

— От скоросмъртницата ли е? — попита сержантът.

— Да, и то от най-хубавата. Ама тия са селяни.

И тя избърса канчето си.

Сержантът подзе:

— И така значи, госпожо, спасяваш се.

— Налага се.

— През поля и гори, сякаш някой те гони?

— Тичам с всички сили, после крача и после падам.

— Бедната жена! — каза лавкаджийката.

— Хората се бият — измънка жената. — Навсякъде съм заобиколена от пушечна стрелба. Не зная кой какво иска. Убиха мъжа ми. Само това разбрах.

Сержантът звънко удари в земята приклада на пушката си и извика:

— Колко е глупава тая война, каква магария!

Жената продължи:

— Миналата нощ ние спахме в хралупа.

— И четиримата?

— И четиримата.

— Спали сте?

— Спахме.

— Значи — каза сержантът, — спали са прави.

И се обърна към войниците:

— Другари, кухото стъбло на едно старо, дебело, мъртво дърво, в което човек може да се вмъкне като в ножница, тия диваци наричат хралупа. Какво друго може да се очаква от тях? Те не са парижани.

— Да спи в кухината на някакво дърво! — каза лавкаджийката. — И то с три деца!

— А когато малките са хленчели — подзе пак сержантът, — хората, които са минавали и нищо не са виждали, колко много са се зверили, чувайки дървото да вика: „Татко, мамо!“

— Лято е, за щастие — въздъхна жената.

Тя гледаше смирено земята, а в нейния поглед се четеше ужасът й от катастрофите.

Мълчаливи, войниците бяха заобиколили тази човешка мъка.

Една вдовица, три сирачета, бягство, безпомощност, самота, бушуваща война навред, глад, жажда, нищо друго за храна освен тревата, никакъв друг покрив освен небето.

Сержантът се приближи до жената и втренчи поглед в детето, което сучеше. Малкото изпусна цицката, спокойно обърна главичка, погледна с хубавите си сини зеници страшното космато лице, настръхнало и свирепо, навело се над него, и започна да се усмихва.

Сержантът се изправи, другите видяха как една голяма сълза се търкулна по бузата му и като перла се спря в мустаците му.

Той извиси глас:

— Другари, от всичко това заключавам, че батальонът ще стане баща. Приема ли се? Ние осиновяваме тия три деца.

— Да живее Републиката! — извикаха гренадирите.

— Прието — каза сержантът.

И той простря двете си ръце над майката и трите деца.

— Това са — каза той — децата на батальона „Червеният калпак“.

Лавкаджийката подскочи от радост.

— Три глави в един калпак! — извика тя.

После тя избухна в ридания, прегърна лудешки бедната вдовица и й каза:

— А малката има вече дяволит вид!

— Да живее Републиката! — повториха войниците.

И сержантът каза на майката:

— Да вървим, гражданко.

Бележки

[1] Сантер, Антоан-Жозеф (1752–1809) — политически деец от Великата френска революция, началник на националната гвардия в Париж (1792–1793), дивизионен генерал във Вандея.

[2] Аргон, Жемап и Валми — места, където републиканските войски победили австро-пруските през 1792 г.

[3] Гойе, Луи-Жером (1746–1830) — френски политически деец и адвокат, член на Законодателното събрание и на правителството на Директорията, неин последен директор. След преврата на 18 брюмер се отказал от политическа дейност.

[4] Бушот, Жан-Батист-Ноел (1754–1840) — френски политически деец, якобинец, военен министър (1793–1794), проявил голяма енергия при снабдяването на революционните войски с продоволствие и боеприпаси.

[5] Парижката комуна — общинско правителство на Париж (1789–1795).

[6] Клебер, Жан-Батист (1753–1800) — френски генерал, влязъл като доброволец в революционната армия, командувал войските във Вандея и на Рейн. През египетската кампания (1798–1799) бил командуващ войските след заминаването на Наполеон за Франция.

[7] Хугеноти — име на протестантите калвинисти, утвърдило се от средата на XVI в. Привърженици на свободата на вероизповеданието, хугенотите се борели против абсолютизма.

[8] 10 август — денят на народното въстание на 10 август 1792 г., съборило монархията и провъзгласило републиката.

[9] Вестерман, Франсоа-Жозеф (1751–1794) — френски генерал, участник във войните против европейската коалиция и против Вандейския бунт, екзекутиран заедно с Дантон.

[10] Капет — така наричали през революцията крал Луи XVI, като имали пред вид династията на Капетингите (987–1328) следващите поколения на която били династията Валоа (1328–1589) и династията на Бурбоните (1589–1848).