Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Valcort Heiress, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,1 (× 23 гласа)
Сканиране
Strahotna (2015)
Разпознаване и корекция
egesihora (2015)

Издание:

Катрин Каултър. Наследницата на Валкорт

Американска. Първо издание

ИК „Плеяда“, София, 2012

Редактор: Весела Прошкова

ISBN: 978-954-409-328-0


Първа глава

Крепостта Валкорт

Май 1278 г.

Трябваше да предприеме нещо, иначе насила щяха да я омъжат за Джейсън Бренан. Малко преди свечеряване, майка й Хелън, игуменка на „Майзерлинг“ и вдовица на наскоро починалия граф на Валкорт, беше довтасала изневиделица заедно със свитата си от властни и безцеремонни воини и беше поела нещата в свои ръце. Покорени от красивото й лице, бялата й кожа и недокосната от времето златиста коса, от кадифения й глас, който отекваше във всеки ъгъл на голямата зала, хората й безпрекословно изпълняваха всяка нейна заповед. Хелън съобщи на потъналата си в скръб дъщеря, че възнамерява да я омъжи след два дни.

Тя се взираше в жената, която беше нейна майка — жена, която не познаваше, но знаеше каква е: вещица, както се говореше. Само че хората шушнеха за нея плахо, а страхът витаеше във въздуха.

Не беше виждала майка си да прави магии, докато бяха заедно. Но хората разказваха как съседката се задавила и умряла само защото лейди Хелън поискала да купи кобилата й, а й било отказано; как чума сполетяла селото, в което лейди Хелън била нагрубена от някакъв монах. Дали не беше омагьосала и баща й, който беше починал внезапно, макар да беше здрав като бик? Сега беше проснат на ложето си, облечен с най-хубавата си туника, красивият му меч беше пристегнат на кръста му. А долу в залата хората пиеха до несвяст.

Какво щеше да стане от тук нататък? Нямаше наследник, само дъщеря без права и нейната новопристигнала майка, вещица, която би могла да унищожи всекиго само с един повелителен жест към стражите си.

Трябваше да направи нещо или щяха да я дадат на Джейсън Бренан. Беше го зърнала веднъж, само час по-рано: млад и добре сложен мъж, който я отблъсна още в мига, в който насочи към нея тъмните си очи, в които се криеха мрачни тайни. Както и в очите на майка й — тъмносиви като буреносни облаци и по-страшни от очите на дявола.

Тя се уви с наметалото си и незабелязано напусна голямата зала.

Навън виеше леден вятър, малкото звезди на небосвода се криеха зад ниски дъждовни облаци. Докато се промъкваше покрай крепостната стена, вървейки към конюшните, тя си даде сметка, че всъщност не знае къде отива. Все едно, щеше да измисли нещо. Обикновено успяваше. Мъжки глас едва не я накара да изпищи. Човекът идваше към нея. Господи!