Включено в книгата
Оригинално заглавие
Desperate Voyage, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 5 гласа)
Сканиране
ehobeho (2015)
Корекция и форматиране
Mummu (2015)

Издание:

Джон Колдуел. Отчаяно пътешествие

Държавно издателство — Варна, 1965

Преведе от английски: Петър Льочев

Редактор: Таня Петрова

Художник: Александър Денков

Худ. редактор: Иван Кенаров

Техн. редактор: Константин Пасков

Коректори: Паунка Камбурова, Кунка Семкова

 

Дадена за набор на 1.XII.1964 г.

Излязла от печат на 15.I.1965 г.

Печатни коли 16,50

Изд. коли 12,52

Формат 32/84X108

Тираж 20030 броя

Тем. № 334. Л.г. IV

Издат. № 328

Кн. тяло 0,65 лв.

Тв. подвързия 0,18 лв.

Обложка 0,05 лв. по номинал. цена

Цена 0,86 лв. по ценоразписа 1964 г.

 

Държавно издателство — Варна

ДПК „Странджата“, гр. Варна

Пор. № 9370/1964 г.


Преди отплаването

Яхтата ми беше в пълен ред, готова за дългия и опасен път. Предстоеше ми да преплавам от Панама до Австралия осем хиляди и петстотин мили из различни морета, през екватора, край тропически острови и рифове, през урагани и затишия… и то съвсем сам. Разбира се, рискът бе голям, но какво да се прави?

Стечението на обстоятелствата, което не можех да изменя, ме тласкаше към това.

Налагаше ми се да плавам — така поне ми се струваше тогава. Разполагах с малък ветроходен тендер, купен две седмици преди това в Балбоа. Не можех да намеря друг начин да се върна в Австралия, където преди една година в Сидней се бе състояла моята сватба.

Беше май 1946 година. Войната бе завършила неотдавна. Параходите пътуваха рядко и без разписание. Случи се така, че аз се оказах на американския бряг, а Мери, моята жена — в Австралия. Тя ме очакваше в Сидней, безпомощна и объркана, а аз все не пристигах и имаше опасност разлъката ни да се проточи до следващата година. Нищо чудно, тъй като корабоплаването беше почти прекратено.

Правех всичко възможно, за да се върна при жена си, но това не ми се удаваше. След женитбата си бях обиколил половината свят, пресякох цяла Америка и сега се бях озовал в Панама. И тъй като тук не намерих попътен кораб, купих си малка яхта.

За пръв път видях „Езичник“ до пристана на яхтклуба в град Балбоа (зоната на Панамския канал). Яхтата бе напълно стъкмена и готова за излизане в море. Дължината й, от носа до кърмата по ватерлинията, бе около двадесет и шест фута, а най-голямата й дължина — около двадесет и девет фута. Ширината й бе десет фута, газенето — три фута и десет дюйма. Вирнал високомерно нос срещу вълните, „Езичник“ поклащаше своята тридесет и пет футова мачта както елегантен франт бастунчето. Ниският надводен борд му придаваше прилика с каное, а най-малкото движение на водата го заставяше леко да потреперва.

Дългата около осем фута рубка бе разположена между мачтата и кокпита и се издигаше на осемнадесет дюйма над планшира на фалшборда. Освен тази рубка и такелажа горе нямаше нищо друго. Палубата беше чиста и за своите двадесет и девет фута доста просторна.

Бушпритът се издаваше седем фута напред, като с поставения на него кливер осигуряваше устойчивост на курса. Ветрилата бяха бермудски; кърмата и носът — остри за по-добра маневреност.

Яхтата имаше такъв вид, че даже и у сухопътните плъхове като мен не възникваха съмнения относно нейните мореходни качества.

И макар да не разбирах много от яхти — само два пъти в живота си съм бивал на неголеми ветроходни съдове, — „Езичник“ ми хареса. Реших да рискувам и да се отправя с него към бреговете на Австралия.

И ето вече от две седмици яхтата ми принадлежеше. На борда й имаше всичко необходимо за далечно плаване, стъкмена бе отлично и нямаше никакви причини да отлагам отплаването. След цял месец принудително безделие в Панама горях от желание да изляза в открито море. Мислех си, че колкото по-скоро се отправя на път, толкова по-скоро ще се срещна с Мери.

Не умеех да управлявам ветроходен съд, но вярвах, че с течение на времето всичко ще се нареди от само себе си. Главното беше да изляза в океана, където яхтата с издути платна да вземе курс към югозапад и да се понесе напред, оставяйки зад кърмата си пенлива следа.

Едва ли бих се осмелил на такъв риск, ако не беше желанието да се върна при жена си. Но приближаваше се денят на отплаването и все по-силно започна да ме овладява тревога. Приключенията ме привличаха като магнит. Проплавал бях три години на тежки транспортни кораби и танкери от търговския флот, а нито веднъж не бях почувствувал романтиката на морето. Затова сега тази романтика ме бе завладяла: можех със собствена яхта да плавам, където искам, из просторите на южните морета.

Стоях и гледах към морето, което се откриваше пред мен, тихо и спокойно наглед. Какви опасности очакваха малката крехка яхта в близките шест месеца? Не можех да ги предвидя, можех само да се стремя напред, срещу тях, за да съкратя разстоянието между мен и Мери.

Без да мисля, бях избрал, както ми се струваше, най-простото и леко разрешение на въпроса. Ако се откажех от пътешествието, трябваше по прежнему да живея разделен от жена си, която не бях видял вече цяла година.

В душата си винаги съм изпитвал влечение към далечни, неизследвани места. Когато Америка влезе във войната, разчитах да видя много неща, докато служех в редовете на американската армия. Опитах се да постъпя в авиацията, но медицинската комисия откри перфорация на тъпанчето на ухото ми. Станах моряк и поплавах с корабите от търговския флот.

За две години два пъти обиколих света с американски и чуждестранни кораби. После задушните и мръсни матроски кубрици и високомерието на началниците ми омръзнаха. През януари 1944 година отидох в Сидней с шведски кораб и постъпих в една австралийска авиационна част. В една година посетих Бризбан, Дабо (Нов Южен Уелс), Сидней и Канбера. Там се срещнахме с Мери.

Това се случи на втория месец от моето пребиваване в столицата на Австралия. Извърших някакво малко нарушение и ме наказаха да прекарам една седмица в гауптвахта. През тази седмица трябваше да извърша множество работи, например да измивам подовете на чакалните. Работех под надзора на офицер от женския спомагателен корпус — синеока миловидна девойка, на която беше дори приятно да се подчинявам.

Скоро след това обявихме нашия годеж. След седмица моето звено бе преведено в Сидней, където през февруари 1945 година бях демобилизиран. Представителят на американската военноморска администрация веднага ми предложи да постъпя като матрос първи клас на един от корабите на американския търговски флот. Наистина повече ми се искаше да постъпя като студент в Сиднейския университет и да продължа образованието си, прекъснато от войната — преди три години бях учил в колежа „Санта Барбара“ в Калифорния. Като демобилизиран можех да постъпя с привилегии в университета. Но войната още не беше завършила и на флота не достигаха хора.

Мери ме посъветва да приема предложението. Самата тя вече трета година служеше в женския спомагателен авиационен корпус и имаше намерение да остане в него дотогава, докато родината изискваше от нея това.

На следния ден вече бях на борда на американския транспортен кораб, тип „Либърти“. Прашен, ръждясал, боядисан в сив маскировъчен цвят, корабът пое курс на север към Таунсвил, а по-късно спря в четири пристанища на Соломоновите острови. Скоро се озовахме на Новите Хебриди, после три пъти спирахме на северния бряг на Нова Гвинея и окончателно се разтоварихме на островите Биак и Моротай. След това транспортът прие на борда си рота австралийски войници и от Новите Хебриди ги пренесе на остров Борнео. Там получихме заповед да отидем в Бризбан за нови австралийски военни поделения.

Попаднах в Бризбан през май, почти четири месеца след раздялата с Мери. В Америка през това време пролетта беше в разгара си, а в Австралия май е студен зимен месец. Но любовта обръща ли внимание на годишните времена!

Отпразнувахме сватбата в Сидней, а после се върнахме в Бризбан. Меденият ни месец продължи три дни — в неделя следобед отново бях на кораба.

Трябваше да оставим в Борнео поредната група войници и след шест седмици да се върнем обратно. Предстоеше ни да извършваме такива рейсове до края на войната.

Разделихме се с Мери без тъга, тъй като не подозирахме какво ни очаква занапред. Прощавайки се, ние се надявахме да се срещаме всеки шест седмици, а когато войната завърши, да не се разделяме никога.

Тежко натовареният кораб премина бавно край Големия бариерен риф и като подмина Папуа, се впусна в далечния път към Борнео. Около Маданга през нощта върху претоварения транспорт налетя жесток ураган. Изгубил управление, до сутринта корабът се носеше по вълните във властта на бушуващото море и свирепия вятър. На разсъмване с пълен ход се вряза в брега на Нова Гвинея, западно от неголямото тропическо пристанище Финшхафен. От момента на отплаването ни от Бризбан не беше минала и седмица.

Носът на кораба влезе на петдесет фута в крайбрежните храсти, клоните на дърветата надвиснаха над горната палуба. Войниците изскочиха на брега и се пръснаха във верига пред транспорта, опасявайки се, че сме попаднали в територия, заета от японците.

Екипажът се зае за работа, опитвайки се да спаси кораба. Котвите бяха хвърлени на земята, товарът от предната част на трюма бе прехвърлен зад борда. От кърмата спуснахме буксирни въжета, които бяха поети от корабните лодки. На юта поставихме товар, за да се увеличи газенето на кърмата. Така носът щеше да се повдигне и освободи от сплетените коралови образувания.

След пет дни с помощта на трите лодки, като даде „пълен назад“, корабът се придвижи от мястото си и като потапяше дълбоко носа си, се довлече до близкото пристанище Лангемак. Там се извърши оглед на кораба и зеещите в носа пробойни бяха запушени с цимент.

От Лангемак потеглихме към Фриско[1].

На третата нощ на помощник-капитана му се стори, че вижда бряг. Всъщност оказа се, че това е малък торпеден катер. Наложи се да дадем заден ход; транспортът потрепера като от удар на гигантски таран. Циментовите кръпки се пропукаха и корабът зари нос във водата. С голям труд се добрахме до Мануса (Адмиралтейските острови).

След тридесет дни американски военен кораб ни взе на буксир от Сухия док. Всички усилия да ремонтират нашия транспорт се бяха оказали напразни и никак не беше лесно да го завлекат на буксир през Тихия океан до Америка, за да го погребат в корабното гробище.

Слязъл на брега, аз постъпих на работа като докер в пристанището Сан Педро. Оттам можех да следя за пристигащите в пристанището параходи. След две седмици бях приет като матрос първи клас на танкер, който отиваше в Мелбърн. Тази нощ бях вече на път към Мери.

Изминаха още две седмици. Дойде август. Войната току-що бе завършила и на танкера цареше радостно възбуждение. Матросите споделяха един с друг плановете си. За мнозина от нас това плаване трябваше да бъде последното преди завръщане към мирновременния живот. Танкерът остави зад себе си Самоа, само една седмица път ни отделяше от Порт Филип. Още една седмица и аз щях да видя Мери. Трудно ми беше да повярвам, че след три и половина месеца разлъка отново ще се разхождаме по познатата ми улица Флиндерс в Мелбърн.

Същата нощ, докато мечтаех за нашата среща, капитанът на танкера получи заповед да измени курса и да достави нефта в Манила. След като престояхме две седмици в Манила, през Панамския канал танкерът отиде в Техас-Сити. Но от Панама ни изпратиха на остров Аруба (Холандска Западна Индия). В Оранестада танкерът се притисна към мръсните вонящи нефтохранилища като прасенце към майка си и изсмука оттам сто двадесет и пет хиляди варела[2] мазут. Подчинявайки се на заповедта, се отправихме към Хонолулу, а после в Йокохама.

Прекарахме две седмици в Йокохама, една седмица в Нагойа, осем дни в Йокосука, след което отидохме в Шанхай.

Девет дни стояхме в бързотечната река Хуанпу, а край нас сновяха безброй сампани и джонки. После през Източно Китайско и Южно Китайско море влязохме в мътната Яндзъ. Като измина за двадесет и осем дни десет хиляди мили по Тихия океан, танкерът се върна в Панама.

Там престояхме няколко дни и след това нашият огромен черен кораб се отправи към остров Кюрасао. След това пресякохме Атлантическия океан и като преминахме Бристолския канал, спряхме в английското пристанище Ейвънмут. А след две седмици, на 1 април 1946 година, слязох на брега в Ню Йорк. Напуснах танкера и започнах да търся начин да се върна при Мери, без да губя напразно повече време.

Параходните компании не можеха да ме изпратят в Австралия нито като пътник, нито като матрос. Представителите на Червения кръст ме изслушаха съчувствено, но и те не можеха да направят нищо. Обединеното бюро за наемане на моряци запита всичките си агенции, но без резултат. Никой не можеше да ми помогне: между Америка и Австралия правеха курсове само няколко парахода, но всички бяха вече на път и щяха да се завърнат чак след няколко месеца. „Опитайте щастието си във Фриско!“ — ме посъветваха.

Добрах се до западното крайбрежие с помощта на попътни леки коли. Това се оказа по-бързо, отколкото да пътувам с автобус или с влак, и освен това спестих пари за пътуването си от Америка до Австралия. Притежавах хиляда и шестстотин долара, тоест половината от изработените от мен на танкера пари, втората половина вложих в банката.

В Сан Франциско започнах да търся попътен параход, но и тук срещнах същите затруднения, както в Ню Йорк.

Четири дни по-късно, обрал праха на шест щата, вече крачех с моряшкото си сандъче по многолюдната улица Кенел в Нови Орлеан. Тук отново се опитах да намеря параход, отиващ за Австралия. За два дни обиколих всички бюра за наемане моряци и всички параходни агенции. Най-многото, което успях да постигна, бе разрешението след два месеца да отплавам в Панама като пътник на параходчето, което отиваше там за банани, и то при условие, че получа виза.

В края на краищата, дошъл в отчаяние, станах помощник-готвач на военен транспортен кораб, отиващ през Порто Рико за Панама. Като се озовах в зоната на Панамския канал, събрах цялото си имущество и на разсъмване избягах от кораба, като се промъкнах успешно покрай митническата стража. Надявах се да се кача на някой от английските кораби, пътуващи за Австралия или за някой от островите на Малайския архипелаг, откъдето бих могъл да се добера до Сидней.

Но, уви, сметките ми не се оправдаха! Корабоплаването замря. Обиколих всички пристанища от Кристобал до Балбоа без надежда за успех. В края на краищата промъкнах се тайно в един холандски параход, който отиваше в Индонезия, но по една случайност бързо ме откриха. Параходът плаваше из канала, когато неочаквано сирената му се повреди. Механикът отиде да я поправи и забеляза в тъмната висока ниша сгушената ми фигура. Като ме освети с фенерчето си, видя в ръцете ми парче хляб и бутилка вода и се учуди от присъствието на страничен човек на този кораб, който никога не вземал пътници.

Лоцманът ме отведе на брега и аз се изправих пред суровите имиграционни власти. Историята ми не предизвика никакво съчувствие. Поставиха ме в една пуста къщичка, заградена с плет, където трябваше да седя, докато на някой преминаващ по канала параход не потрябва матрос.

В този „затвор“ се запознах с австралиеца Джордж, отчаян момък, кръстосал целия свят, който сега гореше от желание да се върне в родината си. В Шотландия той бил закъснял за австралийския параход, а след това поради здравословното си състояние не бе успял да се нареди в английския търговски флот и така бе лишен от всякаква възможност да се върне в Австралия. Тъй като нямал пари, скрил се на един английски кораб.

Скоро го открили и когато дошли в Панама, капитанът предал Джордж на местните власти, които бяха постъпили с него по същия начин, както и с мен. Смятаха да изпратят Джордж обратно в Англия и да го съдят за това, че тайно се е промъкнал на кораба.

Още от първия ден започнахме да си блъскаме главите в търсене на способ да се измъкнем на свобода. Нямаше какво да губим. Знаех, че ще ме предадат на първия минаващ кораб, чийто капитан заяви, че му е нужен матрос. Шансовете, че този параход ще пътува за Австралия или някъде там наблизо, бяха незначителни и даже нещо повече — равняваха се на нула. Най-вероятно бе да се окажа на борда на някоя ръждива развалина, която би ме отнесла на края на света.

Когато Джордж предложи да намерим лодка и „да преплаваме тази проклета локва“, тази мисъл ми хареса. Знаех вече, че в Балбоа се продава малък тендер. Бях чул за това на яхтата на Ким Пауел, на която бях неотдавна, бродейки по крайбрежието. Ким беше стар морски вълк, дълго плавал из Карибско море, и превъзходен ветроходец. Той бе заявил, че тендерът му харесва. Това за мен бе достатъчно. Разказах всичко това на Джордж и ние решихме да купим яхтата.

Вечерта прескочихме оградата и намерихме собственика на яхтата, който поиска от нас хиляда долара. Заговорнически мушнах Джордж и започнах да разказвам как съм плавал на състезателни яхти в Хонолулу и покрай цялото калифорнийско крайбрежие.

Съобщих също, че Джордж като щурман и помощник-капитан е плавал с малка двуместна яхта из Тасманово море до Нова Зеландия. Като се пазарихме до два часа през нощта, станахме собственици на яхтата и си отидохме радостни и сияещи.

На сутринта заявих на местните власти, че съм собственик на корабчето, което стои до пристана на яхтклуба в Балбоа, и трябва да се върна на борда му. Уверих ги, че след известно време ще мога да представя необходимите документи, и им обясних причините, които ме принуждаваха на собствен риск да плавам до Австралия. Отначало те се поколебаха, но като видяха, че съм изпълнен с решителност, съгласиха се да ме пуснат.

Договорихме се с Джордж, че аз ще подготвя яхтата, която още не бяхме видели, за отплаване, а той ще се прехвърли на борда в последната минута преди излизането в море. През нощта отново прескочихме оградата и отидохме да погледнем своята придобивка От яхтклуба ни показаха някаква неясна сянка около пирса — това бе „Езичник“. Доплавахме до него с лодка и при светлината на джобно фенерче огледахме палубата, такелажа и трюма. Никога дотогава двадесет и девет фута не бяха ми се стрували толкова късо разстояние. Джордж навярно изпитваше същото чувство. Във всеки случай, като огледа яхтата и разбра какво точно представлява, той започна да говори повече за предстоящия съдебен процес, отколкото за нашето пътешествие. Надяваше се, че присъдата му няма да бъде много сурова. Не исках повече да смущавам Джордж с въпроса, ще тръгне ли с мен.

На следния ден имиграционните власти с голямо нежелание ме пуснаха на свобода.

В това време във вестниците вече се появиха съобщения за мен. На пристана идваха хора, гледаха как стъкмявам яхтата и клатеха глави. Но аз не им обръщах внимание: бях собственик на яхта, гордеех се с това и стремейки се по-бързо да я подготвя за пътешествието, бях погълнат от работа.

Скоро обявих, че желая да взема със себе си спътник, по възможност умеещ да управлява яхта, тъй като самият аз нямах понятие от платна. Но до последната минута малко се интересувах от това, коя ще ми бъде другар. Явиха се трима кандидати.

Пръв дойде Джим, демобилизиран матрос. Жена му също беше в Австралия, в Мелбърн, не могла да отпътува оттам, и не се е виждал с нея вече седемнадесет месеца. Както и аз, Джим безуспешно се опитвал да намери попътен кораб. Сериозно замислял да седне в някоя спасителна лодка и да излезе с нея в океана; точно тогава дочул за моите намерения. Като се уговорихме предварително по телефона, срещнахме се в бара в Балбоа. Джим също никога не беше плавал под платна, но твърдо вярваше, че „няма такова нещо, което двама американци не биха могли да направят: там, където единият не би се справил, другият ще му помогне“.

Джим нямаше търпение да види яхтата и аз му предложих да отидем при нея. Може би не трябваше да правя това, трябваше да замълча и да го отведа на борда чак преди отплаването. Когато показах на Джим тендера, той реши, че му се подигравам: до последната минута бил убеден, че става дума за голямата яхта с дължина петдесет фута, стояща редом с „Езичник“.

Като не намери на яхтата камбуз и вана, Джим прехапа устни и видимо клюмна. Когато се разделяхме, разбрах, че повече няма да го видя.

Името на втория кандидат така и не узнах — на яхтата той не се задържа дълго. Заяви, че „търси приключения“, но само такива, каквито е преживял, когато е служил в търговския флот.

Отдавна бях свикнал с това, че кой да е трети помощник-капитан на малък търговски кораб носи не по-малки златни галуни, отколкото капитанът на „Куин Мери“. Моят предполагаем спътник се оказа човек именно от такъв сорт. Той се разсипа в похвали при вида на огромната яхта и се заинтересува скоро ли ще тръгнем. Обясних му, че яхтата ми е дълга само двадесет и девет фута, а ще отплаваме веднага щом донесе на борда имуществото си.

Той не можа да се примири с мисълта, че „Езичник“ в най-широкото си място бе едва два пъти по-широк от обикновен креват и само четири пъти по-дълъг от него. Мястото за „приключения“ се оказа мъничко.

Накрая се появи и третият кандидат, по-точно двамата — това бяха близнаци, способни само да безделничат и да се любуват на красотата на южните морета. Веднага реших да ги взема и едва ли бих направил по-добър избор. Това бяха две котенца, изхвърлени от близката техническа работилница. Когато ги видях, забравих всичките си съмнения и разочарования през последните дни и реших, че котетата напълно ще ми заменят екипажа.

Надявах се, че след обявлението във вестника при мен ще дойде някой, макар и неопитен, моряк. Мечтаех за другар, безразлично какъв — черен, бял, червен или жълт. Стига само да не се окажеше с жълто на устата и да не помислеше още на другия ден да се върнем обратно. Но когато на двадесет и четвърти май, две седмици след покупката на яхтата, при мен не дойде никой, натоварих последните припаси, подредих такелажа и зачаках благоприятно време. Времето летеше бързо. Знаех, че сега над Тихия океан небето е сияйносиньо и така ще се задържи до октомври, след което ще започнат бури. Имах на разположение четири месеца — време, напълно достатъчно, за да доплавам до Тасманово море и Австралия, ако незабавно се отправех на път.

Простих се с всички познати. Преди отплаването моите доброжелатели натрупаха на пристана цяла планина от книги, списания, продукти, кухненски съдове и прибори.

Вечерта, застанал на палубата, с наслаждение вдишвах чистия прохладен въздух. Нощта беше светла и звездна, от север духаше свеж равен ветрец.

Бележки

[1] Така моряците наричат Сан Франциско.

[2] Един варел е равен на 159 литра.