Серия
39 ключа (8)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Emperor’s Code, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 4 гласа)
Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2015)

Издание:

Гордън Корман. Императорският шифър

ИК „Егмонт България“, София, 2010

Редактор: Йорданка Генчева

Коректор: Танка Симеонова

ISBN: 978-954-27-0554-3


Посвещавам на мама — човека от рода Кахил зад кулисите.

Г. К.

Глава 1

Пътникът се разкиха още в мига, в който клетката за домашни любимци мина покрай него.

— А… пчих! А… пчих! А… пчих!

Ейми и Дан Кахил застинаха на пътеката между седалките в боинга на „Бритиш Еъруейс“. Зачакаха пристъпът да отмине. Но това не се случи. Кихането дори се засили — всеки път тялото на мъжа се разтърсваше като от взрив.

— Едва ли е чак толкова страшно! — каза нетърпеливо Дан.

Притеснен от врявата, Саладин се огледа тревожно в клетката.

— Мъъър?

Зад двете деца от рода Кахил застана тяхната гувернантка Нели Гомес. Беше надула айпода си до дупка — слушаше „Рамонес“. Единственото, което забелязваше, беше, че мъжът се гърчи с насълзени очи.

— Казвах ли ви аз, че мексиканските закуски от онази сергия са пълни с черен пипер! — извика тя.

Стюардесата чу боботещия й глас и дойде да види какво става. Каза на пътника, който кихаше, нещо на китайски, и се извърна към Ейми и Дан.

— Господин Лий явно е алергичен към котешки косми. Налага се домашният ви любимец да пътува в багажното отделение.

— Но на междинния полет от Мадагаскар ни разрешиха да го вземем с нас в салона — възрази Ейми.

Нели вече беше изключила айпода.

— Не може ли господин Лий да се премести на друга седалка?

— Съжалявам. Самолетът е пълен.

Саладин, котаракът порода египетска мау, не се предаде без бой. Възмутеното му „мъъър“ огласяше целия салон чак докато вратата не се затвори след него.

Господин Лий избърса носа си, а Ейми и Дан се промушиха покрай него, за да стигнат до местата си. Нели се настани един ред зад тях и отново включи айпода.

— Ама че гадост! — промърмори Дан — вече не го свърташе на едно място. А самолетът дори не се беше отдалечил от изхода! — Вторият ни безкраен полет, а Саладин дори не е с нас. Какво по-страшно от това?

Двамата с Ейми се погледнаха за миг и побързаха да извърнат очи. Въпросът беше глупав и Дан го знаеше. Какво по-страшно ли? Ами например истинската причина Дан да е кисел, а Ейми — припряна с него. Която нямаше нищо общо с дългите полети и котараците.

Мадригалите!

След всички тези седмици Ейми и Дан най-после бяха разбулили загадката към кой клан от рода Кахил се числят. Те не бяха от клана Лусиан — умните, вечно кроящи нещо ненадминати стратези. Не бяха и от клана Джанъс с неговите гении и творци. Не бяха и от клана Томас — все потомци на воини, яки и физически силни. Не бяха и от рода Екатерина — новаторите, най-великите изобретатели, които светът е познавал.

Не. През цялото време, докато обикаляха земното кълбо в търсене на трийсет и деветте ключа към загадката, Ейми и Дан принадлежаха на Мадригалите.

Мадригалите. По-страшно и от най-страшното. Избили до крак руското царско семейство, те бяха продължили да изтребват хора от всички континенти. Не се свеняха да мамят, саботират, лъжат, убиват и най-вече да сеят ужас. Дори хората от клана Лусиан се плашеха от Мадригалите — а от Лусиан се плашеха всички.

„Все едно цял живот да не се поглеждаш в огледалото. После изведнъж да видиш отражението си и да разбереш, че си чудовище“, помисли си Ейми.

Как беше възможно да са от клана на Мадригалите, без изобщо да подозират? През целия път от Африка си задаваха отново и отново този въпрос. Въпреки всичко се надяваха, че ако си задават въпроса достатъчно често, отговорът може и да се промени, изключвайки от себе си ужасната истина.

Но Мадригалите бяха толкова потайни, че се пазеха и от самите себе си. Бабата на Ейми и Дан — Грейс, очевидно също беше от клана на Мадригалите. След смъртта на майка им и на баща им тя им беше най-близкият човек на света. И въпреки това не беше казала и дума за Мадригалите.

„Ето че си отиде и Грейс“, помисли натъжена Ейми. Двамата с Дан бяха сами… ако не броим Нели. А също, разбира се, любимия котарак на баба им Саладин.

Още не бяха свикнали с мисълта, че са от прочутия род Кахил. Не можеха да повярват, че наистина участват в издирването на трийсет и деветте ключа — възможност двете сирачета от Бостън да се превърнат в най-могъщите хора в историята на човечеството! И ето че сега върху тях се стовари и този удар. Майка им и баща им явно също бяха Мадригали. Означаваше ли това, че са били от лошите?

Напоследък Ейми се измъчваше от големи душевни терзания в опит да проумее какво се крие в сърцето й. В него нямаше само благост и светлина. Там се таеше и гняв, породен от неизбежните мръсни номера в тази надпревара. Изабел — дори само името на убийцата на родителите им беше достатъчно, та на Ейми да й причернее пред очите.

Изабел, която я беше прегръщала като малка. Която я беше наричала „миличка“ и се беше вживяла в ролята на любещата леля.

Изабел, която беше превърнала две щастливи деца в сираци…

„Мъст!!!“ Това беше не толкова разумна мисъл, колкото взрив от емоции, тласък на двигател, който се върти на пълни обороти. Тази дума изникна в съзнанието на Ейми толкова внезапно, че можеше да бъде породена само от онова, което тя беше наследила от Мадригалите.

„Дали дълбоко в себе си усещаш, че си от лошите?“

Ейми подкани брат си:

— Опитай се да поспиш. Щом пристигнем в Китай, ще бъдем капнали от дългия полет и часовата разлика.

— Спах през целия път от Африка — промърмори Дан.

Самолетът се отдалечи от изхода и започнаха да им обясняват правилата за безопасност.

— Малко след като излетим, можете да се възползвате от видеозабавленията на екрана върху облегалката пред вас — оповестиха. — Първият ни игрален филм се казва „Терминатор. Избавлението“.

— Ура! — Дан извади от джоба на седалката слушалките. — Най-после да ни провърви и на нас.

— Идните поколения ще изучават леващината ти — уведоми го най-сериозно Ейми.

— Я стига — отвърна брат й. — Късметът е като обрив. Плъзва навсякъде. Може пък наистина да ни провърви.

Той си сложи слушалките точно когато боингът започна да се провира между другите самолети, подкара с тътен по пистата и излетя.

Под тях изникна поредният град — Лондон. При всяко разклащане и подскачане на самолета господин Лий се вкопчваше в страничната облегалка така, че чак кокалчетата на пръстите му побеляваха. Но Дан и Ейми вече бяха опитни пътешественици, които почти не обръщаха внимание на турбуленцията. Само за няколко седмици двете деца, никога не напускали Бостън, бяха посетили над десет държави на пет различни континента.

Дан смъкна стола и насочи вниманието си към екрана отпред. Но когато екранът светна, момчето видя не началото на „Терминатор. Избавлението“, от което ти спира дъхът, а пищно украсен дворец.

— Ама че… — възкликна момчето и започна да превключва каналите.

Навсякъде даваха двореца.

— Какво толкова е станало? — изсъска Ейми.

— Къде е Терминаторът?

Сестра му също включи екрана и се взря в дворцовата сцена.

— Знам го този филм… — Лицето й изведнъж омекна. — „Последният император“. Гледала съм го два-три пъти… заедно с Грейс.

На гърлото й заседна буца. Надпреварата за ключовете към загадката беше много оспорвана. Заради това човек лесно можеше да забрави, че не са минали и два месеца от смъртта на Грейс Кахил.

Грейс… Мадригал… Нямаше недоразумение. Ейми и Дан дори бяха видели мадригалското й скривалище.

„Чудо голямо. Пак си я обичах… и продължавам да я обичам…“

Дан не беше в сълзливо настроение.

— Уф, пуснали са друг филм!

Пресегна се да натисне копчето и да повика стюардесата, но точно тогава зърна екрана пред алергичния си съсед. Там даваха „Терминатор“ в целия му футуристичен блясък.

Смаян, Дан се надигна от седалката, обърна се назад и се вторачи в преобърнатия сайборг върху екрана на Нели.

— На всички, освен на нас са им пуснали „Терминатор“!

Ейми се смръщи.

— Защо само на две седалки показват друго?

— Има световен заговор да ме уморят от скука — завайка се брат й.

* * *

Под залите за пътници на „Хийтроу“ кипеше бурна дейност. Долу по тармака на едно от най-големите световни летища като в мравуняк сновяха цяло воинство механици и носачи.

Няколко служители от поддръжката тъкмо бяха седнали да пийнат чай и да си починат, когато в съблекалнята забелязаха нов човек. Беше по-възрастен от останалите, може би някъде към седемдесетте. Той смъкна работния комбинезон и другите видяха, че отдолу е облечен много добре — в кашмирен блейзър, поло и панталон — всичките черни. Ако се бяха взрели по-внимателно, щяха да забележат, че служебната значка с името е фалшива. Мъжът не работеше тук. Не работеше никъде.

Никой от служителите не го познаваше — за разлика от Ейми и Дан. Той ги следваше по петите и беше обиколил заедно с тях половината земно кълбо.