Включено в книгата
Оригинално заглавие
The God of Small Things, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 11 гласа)

6
Кенгура в Кочин

На летището в Кочин Рахел беше с нови гащички, на точки. Репетициите бяха изрепетирани. Денят на пиесата беше дошъл. Кулминация на седмицата, минала под знака на Какво ще си помисли Софи Мол?

 

 

Сутринта в хотел „Морската кралица“ Аму — която бе сънувала през нощта делфини и дълбоко синьо море — помогна на Рахел да облече фантастичната си Рокля за Летището. Тя беше едно от смайващите отклонения във вкуса на Аму — представляваше облак от корава жълта дантела с малки сребърни пайети и с по една джуфка на двете рамена. Набраната пола беше подплатена с канаваца — да стои разтворена като камбана. Рахел се тревожеше, че не отива на слънчевите й очила.

Аму взе подходящите за роклята гащички. Рахел, с ръце върху раменете на майка си, стъпи в новите си гащички (ляв крак, десен крак) и Аму я целуна по двете трапчинки (лява буза, дясна буза). Ластикът меко прилепна до корема й.

— Благодаря ти, Аму — усмихна се Рахел.

— За какво? — попита Аму.

— За новата рокля и за гащичките — отвърна Рахел.

И Аму са усмихна.

— Няма защо, любов моя — каза тя, но някак тъжно.

Няма защо, любов моя.

Пеперудката върху сърцето на Рахел повдигна едното си мъхнато краче. После го прибра. Малкото й краче беше студено. Майка й я обичаше малко по-малко.

Стаята в „Морската кралица“ миришеше на яйца и на филтрирано кафе.

По пътя към колата Еста носеше Орловия термос с вода от чешмата. Рахел носеше Орловия термос с преварена вода. Върху Орловите термоси имаше орли с разперени крила, стиснали в ноктите си глобус. Близнаците вярваха, че Термосните Орли наблюдават света през деня, а през нощта летят около своите термоси. Летят тихо като бухали, с огрени от луната крила.

Еста носеше червена риза с дълги ръкави и яка с остри краища, панталоните му бяха с прави крачоли. Буклата на косата изглеждаше хрупкава и удивена. Като добре разбит белтък.

Еста — трябва да се признае с известно основание — заяви, че Рахел изглежда глупаво в Роклята си за Летището. Рахел го плесна и той я плесна в отговор.

На летището двамата не си говореха.

 

 

Чако, който обикновено носеше мунду, сега беше в смешен отеснял костюм, лицето му украсяваше сияйна усмивка. Аму оправя вратовръзката му, която беше странна и изкривена. Вратовръзката беше закусила и беше доволна.

— Какво се е случило внезапно с нашия Човек от Масите? — пошегува се Аму, но усмихната, с трапчинки на бузите, защото Чако бе много избухлив. И много щастлив.

Чако не я сряза.

Затова и тя не го сряза в отговор.

Чако беше купил две червени рози от цветарския магазин в „Морската кралица“ и ги държеше внимателно.

Наперено.

C любов.

Сувенирният магазин на летището, който се стопанисваше от кералската корпорация за развитие на туризма, беше препълнен с рекламни махараджи на самолетната компания Еър Индия (малки, средни и големи), слонове от сандалово дърво (малки, средни и големи) и маски от папие-маше на танцьори на катакали (малки, средни и големи). Във въздуха висеше мирис на прекалено уханно сандалово дърво и на подмишници (малки, средни и големи).

В чакалнята за пристигащи имаше четири циментови кенгура в естествен ръст с циментови торби на коремите с надпис ИЗПОЛЗВАЙ МЕ. В тях вместо циментови монети имаше фасове, изгорели кибритени клечки, капачки от шишета, фъстъчени обелки, смачкани картонени чашки и хлебарки.

Петна от слюнки с дъвкан бетел червенееха като кървящи рани по коремите на кенгурата.

Червеноусти усмивки имаха летищните кенгура.

И уши с розови краища.

Струваше ти се, че ако ги натиснеш, ще кажат „ма-ма“ с кухи батерийни гласове.

 

 

Щом на небесносиньото небе между Бомбай и Кочин се появи самолетът на Софи Мол, тълпата се струпа пред металическия парапет, за да види повече от всичко, което може да се види.

Чакалнята за пристигащи се превърна в преса от любов и нетърпение, защото полетът Бомбай-Кочин бе полетът, с който всички завръщащи се от чужбина си идваха у дома.

Семействата им бяха дошли да ги посрещнат. От цяла Керала. Бяха пътували дълго с автобуси. От Рани, от Кумили, от Вишиджам, от Усхавур. Някои бяха лагерували през нощта на летището, като си бяха донесли храна. А за обратния път — пържени резенчета тапиока и питки от велайчату.

Всички бяха там — глухите баби, свадливите, страдащи от артрит дядовци, копнеещите съпруги, кроящите планове чичовци, децата с разстроени стомаси. Годеници, които очакват потвърждение на годежа. Учителският съпруг в очакване на саудитска виза. Сестрите на учителския съпруг в очакване на своите зестри. Бременната жена на железаря.

— Главно бедняци от кастата на метачите — неумолимо отсече Беба Кочама и извърна глава, когато една майка, за да не изгуби своето хубаво място до парапета, мушна пениса на разсеяното си бебе в едно празно шише, а бебето продължи да се усмихва и да маха с ръка на хората около него.

— Пишш… — съскаше майка му. Най-напред подканящо, после ожесточено. Но бебето се смяташе за папата. Усмихваше се и махаше с ръчичка, усмихваше се и махаше. С пенис в шишето.

— Не забравяйте, че вие сте посланици на Индия — обърна се Беба Кочама към Рахел и Еста. — Вие ще създадете първото впечатление от вашата страна.

Двуяйчни близнаци посланици. Техни Превъзходителства Посланик Е(лвис) Пелвис и Посланик Пр(ъчкоподобно) Насекомо.

В твърдата си дантелена рокля и с фонтан от коса, прихванат с Любов-в-Токио, Рахел приличаше на фея от летището с ужасен вкус. Беше притисната от влажни хълбоци (както щеше да бъде и още веднъж, при погребението в жълтата черква) и от мрачно нетърпение. Върху сърцето й все още беше кацнала пеперудката на дядо й. Рахел свали поглед от свистящата стоманена птица в небесносиньото небе, която носеше братовчедка й, и ето какво видя: червеноусти кенгура с рубинови усмивки се движеха с циментова походка по пода на летището.

На пета — на пръсти

На пета — на пръсти

Дълги плоски стъпала.

С боклуците на летището в торбите си.

Най-малкото кенгуру проточи врат, както правят някои мъже в английските филми, които искат да разхлабят вратовръзката си на излизане от офиса. Средното кенгуру потърси в торбата си по-голям фас, да го допуши. Вместо фас намери стара ядка кашу в найлонова торбичка. Захапа я с предните си зъби, като гризач. Голямото кенгуру разклати стоящата табела с надпис Кералската корпорация за развитие на туризма ви приветства с Добре Дошли. До надписа имаше танцьор на катакали, долепил длани пред гърдите си за традиционен индийски поздрав. На друга табела, неразклащана от кенгуру, пишеше: ербод илшод в яиднИ.

Посланик Рахел бързо се провря през тълпата до брат си, също Посланик.

— Еста, гледай! Гледай, гледай, Еста!

Посланик Еста не погледна. Не желаеше. Той наблюдаваше подскачащото приземяване на самолета, гледаше с Орловия термос с чешмяна вода, метнат през рамото му, гледаше с едно бездънно-пълнодънно чувство — оранжадено-лимонаденият човек знаеше къде да го намери. В айеменемската фабрика. На брега на река Миначал.

Аму наблюдаваше с дамската си чанта.

Чако с розите си.

Беба Кочама с изпъкналите брадавици на врата си.

 

 

Най-после хората от полета Бомбай-Кочин излязоха. От хладния, в горещия въздух. Събраната на куп тълпа се разпръсна, за да се върне в чакалнята за пристигащи.

А там бяха те — завръщащите се от чужбина, в немачкаеми костюми и със слънчеви очила с отблясъци на дъгата. Донесли края на отчайващата мизерия в своите аристократични куфари. Донесли циментови покриви, с които да заменят сламените. И душове за банята на родителите им. Канализация и септични ями. Максиполи и високи токове. Бухнати ръкави и червило за устни. Миксери и автоматични светкавици за фотоапаратите. С ключове на ключодържател и бюфети за заключване. Зажаднели за капа и вевичату — местните храни, които не са яли тъй отдавна. С любов и с малко срам, че семействата им са дошли да ги посрещнат тъй… тъй… нескопосано. Вижте ги как са се облекли! Могли са да облекат нещо по-подходящо за летището! И защо малайалаите имат такива ужасни зъби!

А самата аерогара! Като на депо за местните автобуси! Птичи курешки на покрива! И петна от храчки по кенгурата!

Ох, ох! Индия пропада.

Когато след дълго пътуване с автобус и преспиване на летището посрещаните се срещнаха с любов и малко срам, веднага се появиха тънки пукнатини, които щяха да се разширяват с времето и преди да се усетят, завръщащите се от чужбина щяха да разберат, че са останали вън от Къщата на Историята и че мечтите им не са се сбъднали.

И ето там, между немачкаемите костюми и лъскавите куфари, се появи Софи Мол.

Която щеше да пие от напръстник.

И да направи салто в ковчега си.

Тя вървеше по пистата и носеше в косата си мириса на Лондон. Жълтите крачоли на дългите й клоширани панталони се виеха около глезените. Изпод сламената шапка се разпръсваше дългата й коса. С една ръка се държеше за майка си. Другата мяташе напред-назад като войник (леви, леви, леви — десни-леви).

Вървяло

момиче,

високо

и тънко,

и пеело

звънко

и пеело

звънко

Вървяло

момиче…

Маргарет Кочама й каза да спре. И тя спря.

 

 

— Виждаш ли я, Рахел? — попита Аму.

Обърна се и видя, че дъщеря й с гащички на точки се занимава с циментовите двуутробни. Отиде при нея, поскара й се, и я върна. Чако заяви, че не можел да вдигне Рахел на раменете си, защото вече носел нещо. Две рози червени.

Наперено.

С любов.

Щом Софи Мол влезе в чакалнята за пристигащи, Рахел, обзета от вълнение и яд, ощипа силно Еста. Стисна кожата му с нокти. Еста й отвърна с номера Китайска Гривна, като изви кожата на китката й с две ръце в различни посоки. Кожата й се зачерви и я заболя. Като я облиза, усети солен вкус. Слюнката върху китката й беше хладна и поуспокои болката.

Аму нищо не забеляза.

През високите железни перила, които разделяха посрещачи от посрещани, приветстващи от приветствани, Чако — сияещ, в отеснял костюм и с изкривена вратовръзка — се поклони на новата си дъщеря и на бившата си съпруга.

Еста си каза наум „Поклони се“.

— Здравейте, млади дами — приветства ги Чако с Гласа си за четене на висок глас (същия глас, с който снощи бе казвал Любов, Лудост, Надежда, Безкрайна радост). — Как пътувахте?

Въздухът бе пълен с мисли и с неща за казване. Но в такива моменти винаги се изричаха само дребните неща. Големите неща се спотайваха вътре неизречени.

— Кажи здравейте и добър ден — подкани дъщеря си Маргарет Кочама.

— Здравейте и добър ден — повтори Софи Мол, без да се обръща конкретно към някого.

— Една за теб и една за теб — подаде розите си Чако.

— А, благодаря? — обърна се Маргарет Кочама към Софи Мол.

— И, благодаря? — каза Софи Мол на Чако, като повтори въпросителната интонация на майка си.

Маргарет Кочама я поразтърси заради проявеното безочие.

— Няма защо — отвърна Чако. — Сега нека да представя всички. — Повече заради зяпачите и подслушвачите, защото Маргарет Кочама всъщност не се нуждаеше от представяне, каза: — Моята съпруга, Маргарет.

Маргарет Кочама се усмихна и размаха розата си към него. Бивша съпруга, Чако! Устните й оформиха думите, но не ги произнесе на глас.

За всички беше ясно, че Чако е горд и щастлив, задето е имал жена като Маргарет. Бяла. В рокля от имприме на цветя, под която се виждаха краката й. С кафяви лунички по гърба. И по ръцете.

Но около нея въздухът бе някак тъжен. А зад усмивката, в очите й светеше скръб — прясна и синя. Заради една нещастна автомобилна катастрофа. Заради една дупка във вселената с формата на Джо.

— Здравейте, всички — поздрави тя. — Имам чувството, че се познаваме от години.

— Дъщеря ми Софи — продължи Чако и се засмя нервно, защото се боеше да не би Маргарет Кочама да каже „бивша дъщеря“. Но тя не го направи.

Смехът на Чако бе лесно разбираем. Не като смеха на оранжадено-лимонадения човек, който Еста не можа да разбере.

— ’вейте — каза Софи Мол.

Беше по-висока от Еста. И по-голяма. Очите й бяха синкаво-сиво-сини. Бледата й кожа имаше цвета на плажния пясък. Но косата, която се подаваше изпод шапката, беше красива, тъмночервенокафява. И да (о, да!) тя криеше в себе си носа на Папачи. Сякаш в носа й бе скрит още един нос — този на имперския ентомолог. Нос на любител на пеперудките. Софи бе преметнала през рамо модерната си английска чанта, която много обичаше.

— Аму, моята сестра — продължи представянето Чако.

Аму каза едно „здравей“ като за възрастен на Маргарет Кочама и едно детско „здраве-ей“ на Софи Мол. Рахел гледаше с широко отворени очи и се мъчеше да прецени в каква степен Аму обича Софи Мол, но не успя.

Като внезапен полъх през чакалнята за пристигащи се разнесе смях. Адур Баси, най-популярният, най-обичан актьор от малайаламските филми, току-що бе пристигнал (с полета Бомбай-Кочин). Натоварен с множество малки, неуправляеми пакети и обект на откритото обожание на публиката, той се почувства длъжен да изпълни един етюд. Започна да изпуска пакетите си и да повтаря: „Енде дейвомей! Иисанханан — гал!“

Еста се изсмя високо и възторжено.

— Гледай, Аму! Адур Баси си изпуща пакетите! — извика момчето. — Той не може да си носи ръчния багаж!

— Прави го нарочно — отсече Беба Кочама със странен и нов за нея английски акцент. — Просто не му обръщайте внимание.

А на Маргарет Кочама и на Софи Мол обясни:

— Той е филмов актьор. Иска да привлече вниманието. — Беба Кочама категорично отказваше да позволи собственото й внимание да бъде привлечено.

Но Беба Кочама се лъжеше. Адур Баси не се стараеше да привлича внимание. Той само искаше да заслужи вниманието, което вече беше привлякъл.

— Леля ми Беба — представи я Чако.

Софи Мол беше озадачена. Загледа се с любопитство в Беба Кочама. Знаеше, че има бебета-теленца, бебета-кученца. Бебета-мечета. (Не след дълго тя щеше да покаже на Рахел едно бебе-прилепче.) Но бебе-леля — това я объркваше.

Беба Кочама ги поздрави.

— Здравей, Маргарет. Здравей, Софи Мол. — Каза, че Софи Мол е много красива и й напомняла на горски дух. На Ариел. — Знаеш ли кой е Ариел? — попита я Беба Кочама. — Ариел от „Бурята“?

Софи Мол отговори, че не знае.

— „Където пие нектар пчелата, там пия и аз?“ — продължи Беба Кочама.

Софи Мол повтори, че не знае.

— „И в чашка на иглика полягам си завчас“?

Софи Мол пак каза, че не знае.

— „Бурята“ от Шекспир — подсказа Беба Кочама. С това естествено искаше да се представи на Маргарет Кочама. Да се разграничи от долната каста на метачите.

— Мъчи се да се похвали — прошепна посланик Е. Пелвис в ухото на посланик П. Насекомо. Кикотът на Посланик Рахел излезе от устата й като синьо-зелено мехурче и се спука в горещия въздух на аерогарата. Пуфф!

Беба Кочама го видя и знаеше, че Еста е първопричината.

— А сега най-важните, посрещаните от VIP-a — каза Чако (все още с гласа си за четене на висок глас). — Племенникът ми Естапен.

— Елвис Пресли — обади се Беба Кочама, за да си отмъсти. — Боя се, че ние тук изоставаме от модата.

Всички погледнаха към Еста и се засмяха.

Откъм петите на бежовите островърхи обуща на посланик Еста се надигна едно гневно чувство и спря някъде около сърцето му.

— Как си, Естапен? Хау ду ю ду? — поздрави го Маргарет Кочама.

— Благодаря, добре — с мрачен глас отвърна Еста.

— Еста — нежно се обърна към него Аму, — когато някои ти каже „Хау ду ю ду?“, ти трябва да отговориш по същия начин, с „Хау ду ю ду?“ А не да казваш „Благодаря, добре“. Хайде, кажи: „Хау ду ю ду?“

Посланик Еста погледна Аму.

— Хайде — подкани го Аму. — Кажи: „Хау ду ю ду“.

Сънливите очи на Еста бяха упорити. На малайаламски Аму го попита:

— Чу ли какво ти казах?

Посланик Еста усети, че към него се насочиха едни синьо-сиво-сини очи и един имперски ентомологичен нос. Думите „Хау ду ю ду“ не идваха в устата му.

— Естапен! — скара се Аму. В нея се надигна гневно чувство и спря някъде около сърцето й. Чувство много по-гневно, отколкото бе нужно. Стори й се, че този публичен бунт в област от нейната юрисдикция я унижава. Беше очаквала всичко да мине гладко. Да получи награда за своите деца в това индо-британско състезание за добро държане.

Чако се обърна към Аму на малайаламски:

— Моля те. По-късно. Не сега.

Гневният поглед на Аму към Еста каза: Добре. По-късно.

По-късно се превърна в ужасна, заплашителна дума, от която кожата ти настръхва.

По.Къс.Но.

Като звук на камбана, който идва от дълбочината на обрасъл с мъх кладенец. Звук, от който потреперваш. Мъхнат звук. Като крачката на пеперудка.

Пиесата се беше развалила. Като туршия в мусонно време.

— И моята племенница — продължи представянето Чако. — Но къде е Рахел?

Огледа се, ала не я откри никъде. Посланик Рахел, неспособна да се справи с противоречивите промени в живота си, се бе увила като суджук в мръсното перде на аерогарата и не можеше да се развие. Суджук със сандали Бата.

— Не й обръщайте внимание — обади се Аму. — Тя просто иска да привлече вниманието.

Но Аму също се лъжеше. Рахел само се мъчеше да не привлича вниманието, което заслужава.

— Здравей, Рахел — обърна се Маргарет Кочама към мръсното перде на аерогарата.

— Хау ду ю ду? — смънка в отговор мръсното перде.

— Няма ли да излезеш и да кажеш здравей? — подкани я Маргарет Кочама с нежен учителски глас. (Като на госпожица Митън, преди да види Сатаната в очите им.)

Посланик Рахел не излизаше изпод завесата, защото не можеше да излезе. Не можеше, защото не можеше. Защото всичко вървеше наопаки. А скоро и за нея, и за Еста щеше да има едно По. Късно.

Пълно с мъхнати молци и ледени пеперуди. И камбани, чийто звук идва от дълбокото. И мъх.

И един Бухал.

Мръсното перде на аерогарата беше голямо успокоение, и тъмнина и щит.

— Просто не й обръщайте внимание — повтори Аму и се усмихна пресилено.

Умът на Рахел беше пълен с воденични камъни и синьо-сиво-сини очи.

Сега Аму я обичаше още по-малко. А с Чако бяха стигнали до същността на проблема.

— Багажът пристигна! — весело съобщи Чако. Доволен, че ще се махне от тук.

— Ела, Софикинс, хайде да вземем саковете ти.

Софикинс.

Еста ги наблюдаваше как вървят покрай парапета, как се бутат през тълпата, която отстъпваше, респектирана от костюма на Чако, от изкривената му вратовръзка и изобщо от напористото му държане. Поради големината на корема му Чако се движеше така, сякаш постоянно се изкачва по нанагорнище. Преодолявайки оптимистично стръмните, плъзгави склонове на живота. Той вървеше от едната страна на парапета, а Маргарет Кочама и Софи Мол от другата.

Софикинс.

Седналият човек с фуражка и еполети, също респектиран от костюма и изкривената вратовръзка на Чако, му разреши да влезе в сектора, където се получаваше багажът.

Когато се оказаха без парапет помежду им, Чако целуна Маргарет Кочама и вдигна на ръце Софи Мол.

— Последният път когато те вдигнах, ти за награда ми намокри ризата — каза засмяно Чако.

Прегръщаше я, прегръщаше я, прегръщаше я. Целуна я по синьо-сиво-сините очи, по ентомологичния нос, по червено-кафявата коса с шапка.

Най-сетне Софи Мол каза на Чако:

— Мммм… извинявай. Дали би ме пуснал? Аз ммм… не съм свикнала да ме носят на ръце.

Чако я пусна.

Посланик Еста видя (с проницателните си очи), че костюмът на Чако изведнъж е станал по-широк, не така впит до пръсване.

И докато Чако вземаше багажа, до прозореца с мръсното перде, онова „по-късно“ стана „сега“.

Еста видя как брадавицата върху шията на Беба Кочама точи зъби и трепери в радостно очакване. Променяше цвета си като хамелеон — зелен, синьочервен, синапеножълт.

Ей сега беда на двама

ще се случи,

грешка няма

— Добре — каза Аму. — Стига вече. Отнася се и за двама ви. Излез оттам, Рахел!

Скрита в пердето като в пашкул, Рахел затвори очи и се замисли за зелената река, за тихите, дълбоководни риби, за ефирните крилца на водните кончета (през които може да се вижда слънцето). За най-късметлийската въдица, дето Велута й беше направил. От жълт бамбук с плувка, която потъва щом някоя глупава риба клъвне. Спомни си за Велута и й се прииска да бъде с него.

Тогава Еста я разви. Циментовите кенгура наблюдаваха.

Аму погледна близнаците. Въздухът беше тих, чуваше се само как пулсира брадавицата върху шията на Беба Кочама.

— И тъй — каза Аму.

Всъщност това бе въпрос. И тъй?

Нямаше отговор.

Посланик Еста погледна надолу и видя, че обущата му (от които плъзваха нагоре гневните му чувства) са бежови и островърхи. Посланик Рахел погледна надолу и видя, че в нейните сандали „Бата“ пръстите на краката й искат да се отскубнат. Въртят се и се мъчат да се закачат на нечии чужди крака. И че тя не може да ги спре. Скоро щеше да остане без пръсти и да има превръзка като прокажения на прелеза.

— Ако още веднъж — подхвана Аму, — и чуйте добре какво ви казвам, ако ОЩЕ ВЕДНЪЖ проявите непослушание пред хората, ще ви изпратя на едно хубавичко място, където ще ви научат как да се държите. Ясно ли е?

Когато Аму беше наистина ядосана, тя споменаваше за едно „такова хубавичко място“. Това хубавичко място навярно беше дълбок кладенец, пълен с умрели хора.

— Ясно. Ли. Е? — натърти Аму.

Уплашени очи и един фонтан от коса погледнаха Аму.

Сънливи очи и един изненадан алаброс погледнаха Аму.

Две глави кимнаха по три пъти. Да. Ясно. Е.

Ала Беба Кочама не беше доволна, че това положение, заредено с голям потенциал, беше приключило така безславно. Тя вирна глава.

— Хайде, де! — изсъска.

Хайде, де!

Аму се извърна към нея и наклонът на главата й изразяваше въпрос.

— Безполезно е — поясни се Беба Кочама. — Те са хитри. Те са недодялани. Те са лъжливи. Те подивяват. Ти не можеш да се оправиш с тях.

Аму се обърна отново към Еста и Рахел и ги погледна с очи като тъмни скъпоценни камъни.

— Всички казват, че децата имат нужда от баща. Аз пък казвам не. Не и моите деца. Знаете ли защо?

Две глави кимнаха.

— Защо. Кажете ми — настоя Аму.

Не в един глас, но почти едновременно Еста и Рахел отговориха:

— Защото ти си нашата Аму и нашият татко и ни обичаш двойно.

— Повече от Двойно — подчерта Аму. — Затова помнете какво ви казах. Чувствата на хората са ценни. И когато проявявате непослушание на публично място, всички остават с погрешно впечатление.

— Ама вие наистина бяхте посланици и половина! — изсъска Беба Кочама.

Посланик Е. Пелвис и Посланик П. насекомо наведоха глави.

— И още нещо, Рахел — пак подхвана Аму. — Мисля, че е крайно време да научиш разликата между ЧИСТО и МРЪСНО. Особено в нашата страна.

Посланик Рахел гледаше надолу.

Роклята ти беше ЧИСТА — поясни Аму. — Това перде е МРЪСНО. Тези кенгура са МРЪСНИ. Ръцете ти са МРЪСНИ.

Рахел се изплаши от начина, по който Аму произнасяше ЧИСТО и МРЪСНО. Тъй високо, сякаш говореше на глух човек.

— Сега искам да идете и да кажете здравейте, както се полага — завърши Аму. — Ще го направите ли, или не?

Две глави кимнаха по два пъти.

Посланик Еста и Посланик Рахел тръгнаха към Софи Мол.

— Къде мислиш, че е това „хубавичко място“, където изпращат хората, за да се държат добре? — прошепна Еста на Рахел.

— При правителството — прошепна Рахел, защото тя знаеше.

— Хау ду ю ду? — обърна се Еста към Софи Мол достатъчно високо, за да го чуе Аму.

— Добре съм като питка за пара и половина — шепнешком му отвърна Софи Мол. Беше научила това в училище от една съученичка пакистанка.

Еста погледна Аму.

Погледът на Аму казваше: Не й обръщай внимание, важното е ти да постъпваш правилно.

Докато пресичаха паркинга пред аерогарата, горещината влезе под дрехите им и навлажни хубавите нови гащички. Децата се влачеха най-отзад, промушваха се между паркирани коли и таксита.

— Вашата удря ли ви? — попита Софи Мол. Рахел и Еста не бяха сигурни накъде бие, затова си замълчаха.

— Моята ме удря — подкани ги с откровеността си Софи Мол. — Моята дори ме пердаши.

— А нашата не — доволно отговори Еста.

— Щастливци — каза Софи Мол.

Щастливо богато момче с покетмъни. И фабрика, която ще наследи от баба си. Няма никакви грижи.

Минаха покрай предупредителната еднодневна гладна стачка на Работническия съюз на третокласните летища. И край хората, които гледаха предупредителната еднодневна гладна стачка на Работническия съюз на третокласните летища.

И край хората, гледащи хората, които гледат хората.

На малка табелка, закрепена върху голямо смокиново дърво, беше написано: За ВБ и други сексологични оплаквания потърсете Д-р O.K. Джой.

— Ти кого обичаш най-много на света? — обърна се Рахел към Софи Мол.

— Джо — без колебание отвърна Софи Мол, — моя Баща. Той умря преди два месеца. Дойдохме тук, за да се възстановим от този шок.

— Но Чако е твоят баща — възрази Еста.

— Той е само истинският ми баща — уточни Софи Мол. — Джо е татко ми. Той никога не ме удря. Почти никога.

— Че как може да те удря, като е умрял? — с основание попита Еста.

— А къде е вашият баща? — искаше да знае Софи Мол.

— Той… — и Рахел погледна към Еста за помощ.

— … не е тук — довърши Еста.

— Да ти кажа ли моя списък? — попита Рахел.

— Ако искаш — отвърна Софи Мол. „Списъкът“ на Рахел беше опит да се подреди хаосът. Тя постоянно го поправяше, разкъсвана между любов и дълг. Той в никакъв случай не бе истинско отражение на чувствата й.

— Най-напред Аму и Чако — започна Рахел. — После Мамачи…

— Нашата баба — поясни Еста.

— Повече от брат си ли я обичаш? — учуди се Софи Мол.

— Ние не се броим — отвърна Рахел. — А освен това той може да се промени. Така каза Аму.

— Какво имаш предвид? В какво да се промени? — пак недоумяваше Софи Мол.

— Да се превърне в Мъжко шовинистично Прасе — заяви Рахел.

— Едва ли — оспори я Еста.

— Както и да е, след Мамачи идва Велута, после…

— Кой е Велута? — искаше да разбере Софи Мол.

— Един мъж, когото обичаме — обясни Рахел. — А след Велута — теб.

— Мен ли? За какво ще ме обичаш мен? — възкликна Софи Мол.

— Защото сме първи братовчедки. Затова трябва да те обичам — почтително каза Рахел.

— Ами че ти дори не ме познаваш — справедливо забеляза Софи Мол. — Във всеки случай аз не те обичам.

— Но ще ме обикнеш, когато ме опознаеш — уверено й възрази Рахел.

— Съмнявам се — намеси се Еста.

— Защо? — попита Софи Мол.

— Защото така — потвърди Еста. — А тя и без това навярно ще остане джудже.

Сякаш да се обича джудже беше невъзможно.

— Няма да съм джудже — възнегодува Рахел.

— Ще бъдеш — настоя Еста.

— Няма да бъда.

— Ще бъдеш.

— Няма да бъда.

— Ще бъдеш. Ние сме близнаци — обясни Еста на Софи Мол, — а виж колко по-ниска е тя от мен.

Рахел послушно пое дълбоко дъх, изпъчи гърди и застана гръб в гръб с Еста насред паркинга на летището, за да може Софи Мол да види колко е по-ниска.

— Ти може да останеш дребосъче — предположи Софи Мол. — Това значи, че ще си по-висока от джудже, но по-ниска от… човешко същество.

След това компромисно предположение настъпи неуверено мълчание.

От входа на чакалнята за пристигащи сянката на силует на червеноусто кенгуру помаха с циментова лапа само на Рахел. Циментови целувки прехвърчаха през въздуха като малки хеликоптери.

— Можете ли да се движите с плъзгане? — искаше да знае Софи Мол.

— Не. Ние в Индия не се движим с плъзгане — осведоми я Посланик Еста.

— А пък ние в Англия го правим. Всички манекени ходят така. По телевизията. Вижте, лесно е.

Тримата, водени от Софи Мол, тръгнаха с плъзгащи се стъпки през паркинга на летището, люлееха се като модни манекени, а по хълбоците им подскачаха орлови термоси и английски чанти през рамо. Потни джуджета вървяха изправени.

Подир тях вървяха сенки. Сребърни реактивни самолети на фона на синьо черковно небе, като пеперудки в слънчев лъч.

 

 

Небесносиният плимът с перки на опашката очакваше Софи Мол с усмивка. Хромова акулска усмивка.

Туршиена автомобилна усмивка:

Като видя шперплатовата плоскост върху покрива на колата с нарисувани консервени буркани и със списък на продукцията с марка „Парадайз“, Маргарет Кочама извика:

— О, Боже! Чувствам се като част от реклама! — О, Боже! беше любимото й възклицание.

О, Боже! О, божеобоже!

— Не знаех, че консервирате и ананасови резени — каза тя. — Софи обича ананас, нали Соф?

— Понякога да, понякога не — отвърна Софи. Маргарет Кочама се качи в рекламната кола с кафявите лунички по гърба и ръцете и с роклята на цветя, под която се подаваха краката й.

Софи Мол седна на предната седалка между Чако и Маргарет Кочама, защото беше тяхна дъщеря. Само шапката й се подаваше над облегалката.

Рахел и Еста седнаха отзад.

Багажът беше в багажника.

Недалеч от Етуманур минаха край един умрял храмов слон паднал на шосето, убит от електропровод с високо напрежение. Инженер от Етуманурската община надзираваше вдигането на трупа. Трябваше да бъдат внимателни, защото решението на проблема в този случай щеше да стане прецедент за бъдещата дейност на Правителствената служба за изгаряне на слонски трупове. Към този въпрос не можеше да се подходи с лека ръка. Бяха повикали една пожарна кола и наоколо се въртяха няколко объркани пожарникари. Общинският служител държеше папка и викаше високо. Наблизо стоеше количка за сладолед и един продавач на фъстъци в тесни хартиени фунийки, направени така хитро, че да събират само осем-девет ядки.

— Вижте, умрял слон! — извика Софи Мол.

Чако спря и попита да не би случайно това да е Кочу Томбан (слонът с малките бивници), слонът от Айеменемския храм, който идваше веднъж месечно до айеменемската къща, за да получи кокосов орех. Отговориха му, че не бил той.

Успокоени, че е чужд, а не познат слон, потеглиха отново.

— Слага Богу — каза Еста.

— Слава Богу, Еста — поправи го Беба Кочама.

Докато пътуваха, Софи Мол се научи да разпознава първия полъх от миризмата на необработен каучук, да запушва ноздри и да ги държи запушени дълго след като камионът, натоварен с такъв каучук, е отминал.

Беба Кочама предложи да изпеят една попътна песен.

Еста и Рахел трябваше да пеят на английски, с послушни гласове. Бодро. Сякаш не са били принудени да репетират песента цяла седмица. Посланик Е. Пелвис и Посланик П. Насекомо.

ЛикУвай с Боо-Га веечно с Бо-Га нааш.

И пак и пак!

Преиз-ну-шение-то на децата беше безупречно.

Плимътът се носеше през зелената обедна горещина с реклама за туршии на покрива и с небесносиньото небе, отразено в перките на опашката му.

Точно преди Айеменем колата се сблъска с една зелевозелена пеперуда (или може би пеперудата се сблъска с колата).