Включено в книгата
Оригинално заглавие
The God of Small Things, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 11 гласа)

3
Голям човек е фенерът, малък човек е лоената свещ

Мръсотия бе обсадила къщата в Айеменем като средновековна армия, напредваща към замъка на врага. Изпълваше всяка вдлъбнатина и оставяше следи по стъклата на прозорците.

Мушици жужаха в чайниците. Умрели насекоми се трупаха в празните вази.

Подът лепнеше. Белите стени бяха посивели неравномерно. Почернелите панти и дръжки на вратите бяха омазнени. Нечистотия изпълваше контактите, които не се ползваха често. Електрическите крушки бяха потъмнели от мазнина. Блестяха само гигантските хлебарки, които се щураха навсякъде.

Беба Кочама отдавна бе престанала да забелязва тези неща. Кочу Мария, която забелязваше всичко, вече не се интересуваше от нищо.

Смачкани черупки от фъстъци запълваха всяка празнина на шезлонга, в който се изтягаше Беба Кочама, и скърцаха в гънките на протрития му плат.

В неосъзната проява на наложена от телевизията демокрация господарка и слугиня едновременно и без да гледат бъркаха в една и съща паница с ядки. Кочу Мария подхвърляше ядките в устата си. Беба Кочама благоприлично ги слагаше в своята.

В предаването „Най-доброто от шоуто на Донахю“ публиката в студиото гледаше филмов клип, в който черен уличен певец пееше на една станция на метрото „Там някъде над дъгата“. Пееше от сърце, сякаш наистина вярваше в думите на песента. Беба Кочама пееше заедно с него. Тънкият й, треперлив глас беше подрезгавял от фъстъците. Усмихваше се, като си припомняше текста. Кочу Мария я гледаше така, като че ли господарката й е полудяла, и щедро загребваше от фъстъците. Певецът отмяташе глава назад, когато вземаше високите тонове, и розовото небце на широко отворената му уста изпълваше телевизионния екран. Беше чорлав като рокзвезда, но липсващите зъби и нездравият му вид говореха красноречиво за живот на лишения и отчаяние. Трябваше да прекъсва песента си всеки път, когато подземната железница пристигаше или потегляше, което ставаше често.

После запалиха лампите в студиото и Донахю представи самия певец, който — на предварително уговорена реплика подхвана песента точно от мястото, където бе принуден да я прекъсне (заради пристигащ влак), и по този начин твърде находчиво се постигна затрогваща победа на Песента над Подземната железница.

Следващият път, когато изпълнителят бе прекъснат насред песента, бе мигът, в който Фил Донахю обгърна с ръка раменете му и каза: „Благодаря. Много ви благодаря.“

Разбира се, прекъсването от Фил Донахю бе съвсем различно от шумното прекъсване в метрото. То беше удоволствие. Беше чест.

Публиката в студиото заръкопляска и гледаше съчувствено.

Певецът сияеше от щастието да си включен в централно програмно време и за няколко мига животът в лишения отстъпи на заден план. Той каза, че мечтата му била да пее в шоуто на Донахю, без да съзнава, че току-що му е била открадната и тази мечта.

Има големи мечти и малки мечти. „Голям човек е Лалтейн сахиб, Малък Човек е Момбати“. Така се произнасяше за мечтите един стар кули от Бихар, който посрещаше на железопътната гара туристическата група от училището на Еста (неизменно, година след година).

Голям Човек е Фенерът. Малък Човек е Лоената свещ.

Забрави да каже: Огромен човек е електрическата лампа. И Малък човек е Станцията в Метрото.

Учителите се пазаряха с него, докато той креташе зад тях с багажа на момчетата; кривите му крака се изкривяваха още повече, а жестоките ученици имитираха походката му.

Най-малкият Човек са Разширените вени — забрави да го каже, когато си тръгваше с по-малко от половината пари, които бе поискал, и с една десета по-малко от заслуженото.

 

 

Навън дъждът беше спрял. Сивото небе се поразчисти и облаците се оформиха в малки валма.

Естапен се появи на кухненската врата, мокър (и на вид по-умен, отколкото всъщност беше). Зад него искреше избуялата трева. Кученцето стоеше на стъпалата до него. Дъждовни капки се плъзгаха по извитото дъно на ръждясалата водосточна тръба в края на покрива и блестяха като зърната на сметало.

Беба Кочама отлепи очи от телевизионния екран.

— Ето го, пристига — обяви тя на Рахел, без да снишава глас. — Сега гледай. Няма да продума. Ще иде право в стаята си. Само гледай!

Кученцето реши да се възползва от случая и се опита да влезе заедно с Еста. Кочу Мария яростно удари с длан пода и викна:

— Вън! Вън! Пода пати!

Кученцето благоразумно се отказа от намерението си. Изглежда, този ритуал му беше познат.

— Гледай! — повтори Беба Кочама. Беше възбудена. — Той ще иде право в стаята и ще си изпере дрехите. Голям чистник е… Но няма да каже нито дума!

Тя приличаше на пазач на диви животни, който сочи животно в тревата. Горда, че може да предскаже движенията му. Че познава отлично навиците и склонностите му.

Косата на Еста беше залепнала на кичури, като обърнато венчелистче на цвете. Ивици бял скалп светеха между тях. Струйки вода се стичаха по лицето и по врата му. Той отиде в стаята си.

Злорад ореол се появи около главата на Беба Кочама.

— Видя ли? — просъска тя.

Кочу Мария се възползва от възможността да промени канала и да погледа малко сериала Знойни тела.

Рахел последва Еста в стаята му. Някогашната стая на Аму.

 

 

Стаята пазеше тайните си. Нищо не издаваше. Нямаше разхвърляни, смачкани чаршафи, нито ритната настрана обувка, нито мокър пешкир, метнат върху гърба на стол. Или недочетена книга. Беше като болнична стая след проверката на медицинска сестра. Подът беше чист, стените — бели. Долапът беше затворен. Обувките — подредени. Кошчето за отпадъци — празно.

Маниакалната чистота на стаята беше единственият положителен признак на воля от страна на Еста. Единствения лек намек, че той може би има някакъв план за живота. Само нашепване за нежеланието му да съществува от подхвърлени подаяния. На стената до прозореца бе опряна дъска за гладене, с ютия върху нея. Куп нагънати дрехи очакваха да бъдат изгладени.

Тишината висеше във въздуха като тайна загуба.

Ужасните духове на незабравимите играчки се трупаха около перките на вентилатора, закрепен на тавана. Една прашка. Едно мече коала (от госпожица Митън) с разхлабени копчета-очи. Надуваема гъска (пробита от цигарата на един полицай). Две химикалки с прозрачни дръжки, из които плуваха нагоре-надолу, червени двуетажни лондонски автобуси.

Еста отвори крана и водата забарабани в една пластмасова кофа. Той се съблече в блестящата от чистота баня. Събу прогизналите си джинси. Твърди. Тъмносини. Мъчно събуваеми. Издърпа през глава смачканата си ягодовочервена тениска, гладките, слаби, мускулести ръце се кръстосаха на тялото му. Не чу, че сестра му е на вратата.

Рахел наблюдаваше как коремът му се прибира навътре, а гръдният му кош се надига, докато тениската се отлепва от кожата, като я оставя мокра, медена на цвят. Лицето, шията и един триъгълник под нея бяха по-тъмни от останалата част на тялото. Ръцете му също бяха в два цвята. По-бледи, където са били покрити от ръкавите. Тъмнокафяв мъж с бледи, медени на цвят дрехи. Шоколаден с малко кафе. Високи скули и неспокойни очи. Рибар в баня, покрита с бели плочки, скрил морски тайни в очите си.

 

 

Беше ли я видял? Наистина ли беше луд? Знаеше ли, че тя е там?

Двамата никога не бяха се срамували от голите си тела, но докато живееха заедно не бяха достатъчно възрастни, за да познават срама.

Сега бяха. Достатъчно възрастни.

Възрастни.

На жизнеспособна и подходяща за умиране възраст.

Колко смешна е сама по себе си думата възрастни, помисли си Рахел, и я произнесе: Възрастни.

 

 

Рахел стои на вратата на банята. Тънкобедра. („Кажете й, че ще има нужда от цезарово сечение“ — беше подхвърлил един пиян гинеколог на мъжа й, докато чакаха за рестото си на бензиностанцията.) С едно гущерче върху картата на избелялата й тениска. Дълга буйна коса с отблясък на тъмночервена къна. Диамантът в ноздрата й блещукаше. Понякога. А друг път не. Тънка златна гривна със змийски главички очертаваше кръг от оранжева светлина около китката й. Двете тънки змии си шептяха, опрели главички. От претопения сватбен пръстен на майка й. Смекчаваха острите линии на слабите й, ъгловати ръце.

На пръв поглед тя като че ли беше одрала кожата на майка си. Високи скули. Дълбоки трапчинки, когато се усмихва. Но беше по-дълга, по-твърда, по-плоска, по-ъгловата, отколкото Аму. Може би по-малко привлекателна за онези, които обичат закръгленост и мекота у жените. Само очите й бяха безспорно по-красиви. Големи. Лъчезарни. Очи, в които можеш да се удавиш, както бе казал и открил за своя сметка Лари Макаслин.

 

 

Рахел търсеше следи от себе си в голотата на брат си. Във формата на коленете му. В извивката на стъпалото му. В наклона на раменете. В ъгъла, под който горната и долната част на ръката му се срещат при лакътя. В леко завитите нагоре краища на ноктите на краката. В скулптираните вдлъбнатини от двете страни на стегнатите му красиви задни полукълба.

Мъжките задници никога не остаряват. Те като училищна чанта мигом извикват спомени от детството. Два белега от ваксинации лъщяха на ръката му. Нейните бяха на бедрото.

На момичетата винаги се слагат на бедрото, казваше Аму.

Рахел наблюдаваше Еста с любопитството на майка, която наблюдава мокрото си дете. Сестра — брата. Жената — мъжа. Близначката — своя близнак.

Сякаш едновременно беше пуснала всичките тези хвърчила.

Той беше непознат гол човек, срещнат случайно. Но беше и онзи, когото знаеше от времето преди Животът да започне. Онзи, който я беше водил (плувайки) през родилния проход на красивата им майка.

Двете неща бяха непоносими в своята полярност. Бяха непримирими в своята огромна раздалеченост.

Една дъждовна капка блестеше в крайчето на ухото на Еста. Голяма, сребърна под светлината, като тежко мънисто от живак. Тя се пресегна. Докосна капката. Взе я.

Еста не я погледна. Оттегли се още по-навътре в своето мълчание. Сякаш тялото му имаше способността да издърпва сетивата му навътре (възлести, яйцевидни), да ги издърпа от повърхността на кожата в някакви по-дълбоки и недостижими недра.

Мълчанието събра полите си и се плъзна — като Жената Паяк — нагоре по хлъзгавата стена на банята.

Еста сложи мокрите си дрехи в една кофа и започна да ги пере с ронещ се яркосин сапун.