Включено в книгата
Оригинално заглавие
The God of Small Things, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 11 гласа)

2
Пеперудката на Папачи

… всичко започна в един небесносин ден на шейсет и девета (с деветнайсет отпред). Беше от ония моменти в живота на една фамилия, когато се случва нещо, което измъква скритата й дремеща нравственост и я изхвърля на повърхността — да бълбука и да плава по нея за известно време. На открито. Така че всеки да я види.

Един небесносин плимът с блеснали на слънцето хромови перки се носеше край млади оризови поля и стари каучукови дървета на път за Кочин. По на изток, в една малка страна с подобен пейзаж (джунгли, реки, оризови поля, комунисти) се сипеха бомби — достатъчни, за да я покрият изцяло с петнайсет сантиметра стомана. Тук обаче цареше мир и фамилията в автомобила плимът пътуваше, без да изпитва страх и без лоши предчувствия.

Този плимът по-рано принадлежеше на Папачи, дядото на Рахел и Еста. Сега, след неговата смърт, принадлежеше на Мамачи, тяхната баба, а Рахел и Еста отиваха в Кочин, за да гледат за трети път мюзикъла „Звукът на музиката“. Знаеха всичките му песни.

След това всички щяха да отседнат в хотел „Морската кралица“, който лъхаше на престояла храна. Бяха си ангажирали стаи. Рано на другата сутрин щяха да отидат на летището в Кочин, за да посрещнат бившата съпруга на Чако — тяхната леля англичанка Маргарет Кочама — и братовчедка им Софи Мол, които идваха от Лондон да прекарат Коледа в Айеменем. През тази година вторият съпруг на Маргарет Кочама — Джо, беше загинал при автомобилна катастрофа. Като научи за катастрофата, Чако ги покани в Айеменем. Казваше, че не можел да понася мисълта двете да прекарат самотна и тъжна Коледа в Англия. В къща, пълна със спомени.

Според Аму, Чако не бил преставал да обича Маргарет Кочама. Мамачи не беше на това мнение. Предпочиташе да вярва, че той изобщо не беше я обичал.

Рахел и Еста не бяха виждали Софи Мол. Но чуваха много за нея през последната седмица. От Беба Кочама, от Кочу Мария и дори от Мамачи. Те също не бяха я виждали, ала се държаха така, като че ли я познават. Седмицата беше минала под знака на „Какво ще си помисли Софи Мол?“

През цялата тази седмица Беба Кочама беше подслушвала безмилостно частните разговори на близнаците и чуеше ли ги да си говорят на малайаламски, налагаше им малки глоби. От джобните им пари. Караше ги също да пишат изречението „Ще говоря винаги на английски. Ще говоря винаги на английски“. Всеки по сто пъти. Когато свършеха, тя преглеждаше „наказанията“ и отбелязваше всеки ред с червения си молив, за да е сигурна, че не й представят стари изречения за нови наказания.

Настояваше още да репетират една английска песничка, която трябваше да пеят в колата на връщане. Искаше всяка дума да се чува добре и да внимават особено в произношението. Пре из нош ение.

Лик-Увай с Бо-Га веечно

С Бо-Га нааш,

Лик-Увай,

Лик-Увай

с Бо-Га наш.

Цялото име на Еста беше Естапен Яко. Рахел беше просто Рахел. Засега нямаха презиме. Аму обмисляше дали не е по-добре да вземе отново моминското си фамилно име, но казваше, че жената няма кой знае какви възможности, щом може да избира само между бащиното и мъжовото си име.

Еста носеше бежовите си островърхи обувки и прическата му бе като на Елвис. Специалната прическа за излизане. Любимата му песен на Елвис беше „Парти“. „Някои обичат рок, други обичат рол“, напяваше си той, когато никой не го гледа, за китара използваше една ракета за бадминтон и издуваше устни като Елвис. „За парти моята душа жадува…“

Еста имаше полегати сънливи очи, а новите му предни зъби бяха още назъбени по края. Новите зъби на Рахел чакаха скрити във венците й, както думите чакат в писалката. Всички бяха озадачени как е възможно при осемнайсетминутна разлика във възрастта зъбите им да поникват в толкова различно време.

Почти цялата коса на Рахел стоеше на върха на главата й като фонтан. Прихваната беше с една Любов-в-Токио — две едри мъниста, свързани с ластик, които нямаха нищо общо с Любовта-в-Токио. В Керала този тип шноли за коса са издържали проверката на времето и до днес можете да ги намерите във всеки приличен магазин за дамски стоки. Две едри мъниста, свързани с ластик.

На детския ръчен часовник на Рахел стрелките бяха нарисувани. Сочеха два без десет. Една от нейните амбиции беше да има часовник, чиито стрелки да могат да показват час, какъвто тя си пожелае (според нея именно за това бяха нужни часовниците). Пластмасовите й слънчеви очила имаха жълти рамки, но през тях светът се виждаше в червено. Аму казваше, че тези очила били вредни за очите, и съветваше Рахел да ги носи колкото може по-рядко.

Рокличката й за летището беше в куфара на Аму. Заедно с подходящи гащички.

Чако караше колата. Той беше четири години по-голям от Аму. Рахел и Еста не можеха да го наричат Чачен, защото ако му казваха така, той им викаше Четан и Чедути. Ако му кажеха Амавен, той ги наричаше Апой и Амай. Ако се обърнеха към него с вуйчо, той им отвръщаше с „Лелко“ и ги засрамваше пред хората. Затова го наричаха Чако.

Стаята на Чако беше пълна с книги — от пода до тавана. Той бе прочел всичките и без видима причина цитираше дълги пасажи от тях. Поне никой не можеше да си представи защо го прави. Тази сутрин например, като излизаха с колата през портата и всички викаха „довиждане“ на Мамачи, застанала на верандата, Чако изведнъж задекламира: „Накрая Гетсби се оказа човек на място; само онова, на което той беше жертва, онзи мръсен прахоляк, който се носеше подир мечтите му, временно притъпи интереса ми към празните мъки и краткотрайните възторзи на хората.“

Всички бяха така свикнали с неговите цитати, че не си правеха труд да се посбутват или да се споглеждат. Чако беше учил в Оксфорд като стипендиант на Роудс[1] и му се разрешаваха забранени за другите невъздържани и ексцентрични прояви.

Той твърдеше, че пишел фамилна биография и че фамилията трябвало да му плати, за да не я отпечатва. Аму казваше, че само един член на фамилията бил достоен кандидат за биографично изнудване и че това бил самият Чако.

Разбира се, това беше тогава. Преди да се появи Ужасът.

В колата Аму седеше отпред, до Чако. През тази година беше навършила двайсет и седем години и някъде дълбоко в себе си носеше студената увереност, че вече е изживяла живота си. Беше имала един шанс.

И беше направила грешка. Омъжила се беше за неподходящия мъж.

Аму свърши с образованието си през същата година, когато баща й се пенсионира, напусна Делхи и се премести в Айеменем. Папачи заявяваше, че да се издържа момиче в колеж е ненужен разход, затова Аму нямаше друг избор, освен да напусне Делхи и да се премести заедно с родителите си. В Айеменем едно младо момиче нямаше какво да прави, освен да помага на майка си в домакинската работа, докато очаква предложения за женитба. Но тъй като баща й не разполагаше с достатъчно пари, за да й осигури прилична зестра, Аму не получаваше никакви предложения. Изнизаха се две години. Осемнайсетият й рожден ден дойде и отмина. Аму започна да се отчайва, нещо, което родителите й не забелязваха или поне не обсъждаха. Тя по цял ден мечтаеше да избяга от Айеменем, от лапите на раздразнителния си баща и от озлобената си, многострадална майка. Измъдри няколко жалки плана. Накрая един от тях се осъществи. Папачи даде съгласието си тя да прекара лятото при една далечна леля, която живееше в Калкута.

Там, на приема по случай някаква сватба, Аму срещна бъдещия си съпруг.

Той беше в отпуска, дошъл от Асам, където бил помощник-управител на една чаена плантация. Някога родителите му били богати заминдари — земевладелци, които се изселили в Калкута от Източен Бенгал след разделението на страната.

Беше дребен на ръст, но добре сложен. Имаше приятна външност. Носеше старомодни очила, които му придаваха сериозен вид, в пълно противоречие с добродушния му чар и с юношеското му, но обезоръжаващо чувство за хумор. Беше двайсет и пет годишен и вече от шест години работеше по чаени плантации. Не беше учил в колеж, което обясняваше ученическия му хумор. Пет дни след като се запознаха, направи предложение на Аму. Тя не се преструваше на влюбена в него. Просто прецени преимуществата и прие. Мислеше си, че каквото и да е, който и да е, ще бъде по-добре, отколкото да се върне в Айеменем. Писа на родителите си и ги уведоми за решението си. Те не й отговориха.

Сватбата на Аму в Калкута беше пищна. По-късно, като си спомняше за този ден, Аму осъзна, че трескавият проблясък в очите на младоженеца не е бил израз на любов, нито дори на възбуда от очакваното плътско блаженство, а резултат от приблизително осем големи чаши уиски. Неразредено. Чисто.

Свекърът на Аму беше председател на железопътния съвет и се гордееше с награда за бокс от Кеймбридж. Беше секретар на БАБА — Бенгалска аматьорска боксова асоциация. На младата двойка подари розов като пудра „Фиат“, в който след сватбата потегли сам заедно с всичките бижута и почти всичките други подаръци, получени от младоженците. Умря преди да се родят близнаците — на операционната маса, докато му отстранявали жлъчката. На кремирането му присъстваха всички боксьори от Бенгал. Опечалено събрание на хора с хлътнали бузи и счупени носове.

Когато Аму и съпругът й се преместиха в Асам, Аму — красива, млада и дръзка — стана център на вниманието в плантаторския клуб. Със сарито си носеше блузи с гол гръб и чантичка от сребърно ламе на верижка. Пушеше дълги цигари със сребърно цигаре и се научи да пуска идеални димни кръгчета. Мъжът й се оказа не само пияница, но истински алкохолик с целия фалш и с трагичния чар на алкохолика. Аму до края не можа да разбере някои неща за него. Дълго след като го бе напуснала, не преставаше да се чуди защо лъжеше така безобразно, когато това не беше нужно. Особено когато не му беше нужно. В разговор с приятели например твърдеше, че много обичал пушена сьомга, а пък Аму знаеше, че не може да я понася. Или се връщаше от клуба и казваше на Аму, че е гледал там филма „Срещни ме в Сейнт Луис“, а там всъщност се прожектираше „Бронзовият каубой“. Когато го изобличаваше, той нито даваше обяснения, нито се извиняваше. Просто се хилеше, с което вбесяваше Аму до степен, до каквато тя не бе предполагала, че може да се вбеси.

Аму беше бременна в осмия месец, когато избухна война с Китай. Октомври 1962. Евакуираха от Асам жените и децата на плантаторите. Поради напредналата си бременност Аму не можеше да пътува и остана в плантацията. През ноември, след едно ужасяващо пътуване с раздрънкан автобус по неравен път до Шилонг, сред слухове за китайска окупация и предстоящо поражение на Индия се родиха Еста и Рахел. При осветление със свещи. В болница със затъмнени прозорци. Появиха се без голяма суетня, с разлика от осемнайсет минути. Две малки вместо едно голямо. Близнаци тюленчета, омазани със соковете на майка си. Набръчкани от усилието да се родят. Аму провери дали нямат нещо ненормално, преди да затвори очи и да заспи.

Преброи четири очи, четири уши, две усти, две нослета, двайсет пръста на ръцете и двайсет безупречни ноктенца на краката.

Не забеляза единствената им сиамска душа. Радваше се, че ги е родила. Баща им, излегнат на коравата скамейка в болничния коридор, беше пиян.

Докато близнаците станаха на две години, пиянството на баща им, засилено от самотния живот в чаената плантация, го бе довело до алкохолен ступор. По цели дни само лежеше в леглото и не ходеше на работа. Накрая управителят англичанин го повика в своето бунгало за „сериозен разговор“.

Аму седеше на верандата на дома им и притеснено чакаше съпругът й да се върне. Сигурна беше, че Холик го вика, за да му съобщи, че го уволнява. Изненада се, че мъжът й се върна унил, но не и съсипан.

Каза на Аму, че господин Холик е предложил нещо, което трябвало да обсъди с нея. Започна малко неуверено, като избягваше да срещне погледа й, но постепенно, докато говореше, набра кураж. Погледнато от практическата му страна, в края на краищата предложението щяло да е от полза и за двама им, каза той. Всъщност за всички тях, като се има предвид и образованието на децата.

Господин Холик бил откровен с младия си помощник. Информирал го за оплакванията, които получил от помощник-управителите и от този, който отговарял за работниците, и от останалите.

— Боя се, че нямам друг избор — казал той, — освен да поискам да си подадеш оставката.

Оставил мълчанието да подейства. Оставил жалкия човек, седнал срещу него на масата, да започне да трепери. Да плаче. Тогава Холик заговорил отново.

— Е, всъщност може би има и друго решение… може би ще го намерим двамата заедно. Трябва да се търси положителният подход, винаги държа на това. Преброй достоянията си. — Холик спрял, за да поръча кана с кафе. — Ти, да знаеш, си много щастлив мъж — прекрасно семейство, красиви деца и толкова привлекателна жена… — Запалил цигара, оставил кибритената клечка да гори, докато едва не опарила пръстите му. — Извънредно привлекателна жена…

Плачът спрял. Озадачени кафяви очи срещнали погледа на зловещи зелени очи с червени венички. Докато пиели кафето, господин Холик предложил на Баба да заминел за известно време. На почивка. Евентуално да постъпел в клиника за лечение. И да останел колкото е нужно, за да се подобри. А по време на отсъствието му господин Холик предложил Аму да отидела в неговото бунгало и той да се „грижел за нея“.

Из плантацията вече се срещаха чорлави светлокожи деца, дарени от господин Холик на ония берачки на чай, които му харесвали. Това бе първото му нахлуване в мениджърските среди.

Аму наблюдаваше как устата на съпруга й се движи и оформя думи. Не каза нищо. Той се притесни, после се вбеси от нейното мълчание. Внезапно й се нахвърли, сграбчи я за косата, удари я с юмрук и припадна след голямото усилие. Аму свали най-тежката книга от етажерката — „Световен атлас на Рийдърс Дайджест“ и с все сила го заудря с нея. По главата. По краката. По гърба и раменете. Когато отново дойде в съзнание, той се озадачи от натъртванията по тялото му. Извини се засрамено за насилието, но веднага започна да й натяква, че трябвало да помогне за преместването му. За него това бе станало обичайно. След пиянското насилие да следва душевен тормоз. Миризмата на вкиснат алкохол, която се просмукваше през кожата и сухите, втвърдени следи от повръщане около устата му сутрин отвращаваха Аму. Когато и децата взеха да страдат от неговите пристъпи на насилие и започна войната с Пакистан, Аму напусна мъжа си, за да се върне — нежелана — при родителите си в Айеменем. Върна се към всичко, от което беше избягала едва преди няколко години. Само че сега имаше две малки деца. Но вече нямаше мечти.

Папачи не повярва на нейния разказ — не защото имаше добро мнение за съпруга й, а просто защото не вярваше, че един англичанин, който и да е англичанин, би покривал жената на друг мъж.

Аму обичаше децата си (то се знае), но тяхната уязвимост и готовността им да обикват хора, които не ги обичат истински, я вбесяваха и понякога събуждаха у нея желанието да ги нарани — с възпитателна цел, като закрила.

Сякаш прозорецът, през който баща им изчезна, бе останал отворен и сега всеки можеше да влезе и да бъде приет радушно.

В очите на Аму двете й близначета приличаха на две малки объркани жабчета, изцяло прехласнати едно в друго, които се влачат ръка за ръка по широко шосе, натоварено с грохотно движение. Без изобщо да съзнават какво може да причини на жабите един камион. Аму бдеше над тях с ожесточение. Тази бдителност изопваше нервите й, правеше я напрегната и винаги нащрек. Беше готова мигом да ги порицае, но още по-бързо да се обиди заради тях.

За себе си знаеше, че няма да има друг шанс. Оставаше й само Айеменем. Една предна и една задна веранда. Една гореща река и една фабрика за консерви.

На фона на постоянното пронизително, укорително вайкане на околните.

Още в първите няколко месеца от завръщането си в бащиния дом Аму започна да разпознава и да презира грозното лице на състраданието. Стари жени — роднини с поникващи бради и с тройни потрепващи брадички — идваха да преспят по една нощ в Айеменем и да й съчувстват за развода. Стискаха коляното й и злорадстваха. Тя едва се сдържаше да не ги плесне. Или да завърти зърната на гърдите им. С винтов ключ. Като Чаплин в „Модерни времена“.

Когато гледаше сватбените си фотографии, Аму имаше чувството, че оттам на погледа й отвръща друга жена. Една глупава, отрупана с бижута булка. Копринено сари в цветовете на залеза, посипано със злато. Пръстени на всеки пръст. Бели точки от сандалово дърво над извитите й вежди. Като се гледаше в този вид, при спомена меките устни на Аму се разтягаха в тънка горчива усмивка — не толкова за самата сватба, колкото за факта, че беше позволила да я окичат така старателно, преди да я отведат към бесилката. Изглеждаше абсурдно. И безсмислено.

Като да излъскваш дърва за горене.

Аму отиде при селския златар и поиска тежкият й сватбен пръстен да се претопи и от него да й се направи гривна с две змийски главички, която прибра за Рахел.

Знаеше, че сватбите не могат да бъдат избегнати напълно. Поне на практика. Но през останалата част от живота си застъпваше гледището, че сватбата трябва да бъде малка и в обикновено облекло. Така щяха да бъдат по-малко отвратителни, смяташе Аму.

Понякога, като слушаше по радиото свои любими песни, нещо у нея потрепваше. Под кожата й се появяваше някаква пълзяща болка и Аму като магьосница излизаше от този свят и навлизаше в друг, по-щастлив. В такива дни у нея имаше нещо неспокойно и диво. Сякаш временно беше изоставила морала на майчинството и на разведената жена. Дори походката й от плавна, майчинска се променяше в някаква друга, по-дива. Кичеше косата си с цветя, а очите й излъчваха магически тайни. Не говореше с никого. Прекарваше часове на речния бряг с малкия си пластмасов транзистор във формата на мандарина. Пушеше цигари и плуваше посред нощ.

Откъде идваше тази опасна възбуда у Аму? Този лъх на непредсказуемост? Идваше от онова, което се бунтуваше в нея. Някаква невъзможна смес. Безкрайната нежност на майчинството и неукротимата ярост на бомбардировчика самоубиец. Противоречие, което зрееше у нея и я заведе накрая до това, да обича нощем мъжа, когото децата й обичаха през деня. Да използва нощем лодката, която децата й използваха денем. Лодката, в която седеше Еста и бе намерена от Рахел.

В дните, когато радиото свиреше песните на Аму, всички се отнасяха с нея предпазливо. Чувстваха някак си, че тя живее в неясните сенки между два свята и че е извън досега на другите. Че една жена, която вече са заклеймили, няма много за губене и затова — би могла да бъде опасна. И тъй в дните, когато радиото свиреше песните на Аму, хората я избягваха, заобикаляха я, защото всички бяха на мнение, че е най-добре да я оставят на мира.

В другите дни, когато се усмихваше, на бузите й се появяваха дълбоки трапчинки.

Имаше нежно, изваяно лице, черни вежди, извити като крилата на издигаща се в небето чайка, малък прав нос и блестяща орехова кожа. В този небесносин декемврийски ден дивата й къдрава коса се вееше на кичури от вятъра в колата. Раменете й под блузата без ръкави на сарито лъщяха сякаш полирани със скъп восъчен лак за рамене. Понякога тя беше най-красивата жена, която Еста и Рахел са виждали. А друг път не беше.

На задната седалка на плимъта, между Еста и Рахел, седеше Беба Кочама. Бивша монахиня и настояща беба леля-баба. Случва се понякога нещастните да не обичат други нещастници — така и Беба Кочама не обичаше близнаците, смяташе ги за обречени, безпризорни деца, без баща. Още по-лошо бе, че никой уважаващ себе си сирийски християнин не би се оженил за такива полуиндуски хибриди. Тя държеше близнаците да разберат, че те (както и тя) живеят по милост в къщата в Айеменем, дома на тяхната баба по майчина линия, където всъщност нямаха право да живеят. Тя се възмущаваше от Аму, защото я виждаше да се бори с една съдба, която самата Беба Кочама бе приела благосклонно. Съдбата на окаяната жена без мъж. Тъжната Беба Кочама, останала без отец Мълиган. В течение на годините беше успяла да убеди себе си, че вината за неосъществената й любов към отец Мълиган е изцяло нейна, че се дължи на нейната въздържаност и на решимостта й да следва правия път.

Тя от цялото си сърце поддържаше общоприетия възглед, че за омъжената дъщеря няма място в дома на родителите й. Колкото до една разведена дъщеря — според Беба Кочама, за нея нямаше място никъде. Що се отнася до разведена дъщеря от брак по любов, е, нямаше думи, с които да се опише възмущението на Беба Кочама. А пък за разведена дъщеря от брак по любов с мъж от друга националност — Беба Кочама предпочиташе да остане мълчалива, от възмущение по въпроса.

Близнаците бяха още много малки, за да разберат всичко това, и по тази причина на Беба Кочама се зловидеха радостните за децата мигове, когато водно конче повдигаше с крачката си малко камъче от техните длани, или когато им се разрешаваше да изкъпят прасетата, или намереха яйце — още топло в полога. Но най-неприятно й беше, че двете деца намират разтуха от това, че са заедно. Тя очакваше от тях да бъдат символ на нещастието. Поне това.

На връщане от летището Маргарет Кочама щеше да седи отпред заедно с Чако, защото му е била съпруга. Софи Мол щеше да седи между тях; Аму трябваше да се премести на задната седалка.

Щеше да има две шишета с вода. Преварена вода за Маргарет Кочама и Софи Мол, вода от чешмата за всички останали.

Багажа щяха да поставят в багажника.

Върху покрива на плимъта беше закрепена четиристенна реклама от шперплат на подложка от ламарина; и от четирите страни с претенциозно изрисувани букви бе написано „Консерви и туршии Парадайз“. Под надписа бяха нарисувани буркани със сладка от различни плодове и люта туршия от зелени лимончета в олио, също надписани с претенциозни букви „Консерви и туршии Парадайз“. До бурканите имаше списък на всички продукти Парадайз и един танцьор на катакали със зелено лице и разлюляна пола. Долният край на полата се извиваше във формата на буквата „S“ и в същата форма бе извит надпис „Императори в царството на вкуса“ — което беше доброволен, самоволен принос на другаря К.Н.М. Пилай. Това беше буквален превод на Ручи локатинде Раджаву, което звучеше по-малко нелепо от „Императори в царството на вкуса“. Но тъй като другарят Пилай вече беше отпечатал текста, никой нямаше сърце да му поиска да изпълни отново цялата поръчка. И така за съжаление „Императори в царството на вкуса“ остана като постоянен елемент в етикетите на туршиите Парадайз.

Аму каза, че танцьорът на катакали е като бяла врана и няма нищо общо с рекламата. Чако й отговори, че той придавал Местен колорит на продукцията и щял да бъде от полза, когато тя достигне презокеанския пазар.

Аму заяви, че с тази реклама върху колата изглеждат комични. Като пътуващ цирк. С перки на опашката.

Мамачи беше започнала да произвежда туршии с търговска цел скоро след като Папачи се бе пенсионирал като държавен чиновник в Делхи и бе дошъл да живее в Айеменем. Библейското дружество в Котаям организираше панаир и помолиха Мамачи да направи малко от прочутия си бананов конфитюр и туршия от крехко манго. Разпродадоха се бързо и Мамачи се оказа с повече поръчки, отколкото можеше да изпълни. Зарадвана от успеха си, тя реши да продължи да прави туршии и конфитюр и не след дълго тази й дейност се превърна в целогодишна. От своя страна Папачи трудно свикваше с унизителния пенсионерски живот. Беше седемнайсет години по-възрастен от Мамачи и с ужас осъзна, че той е вече стар човек, докато жена му е все още в разцвета на силите си.

Макар Мамачи вече да имаше заболяване на роговицата и да бе почти сляпа, Папачи отказваше да й помага в правенето на туршии, защото го смяташе неподходящо занимание за бивш високопоставен държавен служител. По природа той беше завистлив човек, затова силно негодуваше от вниманието, което изведнъж започна да се оказва на жена му. Шляеше се из двора в безупречно ушитите си костюми, описваше мрачни кръгове около купищата червени люти чушлета и прясно смляна жълта куркума, наблюдаваше как Мамачи надзирава купуването, тегленето, осоляването и сушенето на малки зелени лимончета и на крехко манго. Всяка вечер я биеше с една бронзова ваза за цветя. Побоищата не бяха нови. Ново беше, че ставаха все по-често. Една нощ Папачи счупи лъка на цигулката на Мамачи и го хвърли в реката.

Тогава Чако си дойде за лятната ваканция от Оксфорд. Беше станал едър мъж, заякнал от гребането в отбора на колежа Бейлиол. Седмица след пристигането си свари Папачи да бие Мамачи в кабинета. Чако влезе в стаята, хвана ръката на Папачи, която държеше вазата, и я извъртя зад гърба му.

— Това да не се случва повече — заяви той на баща си. — Никога!

До края на този ден Папачи седя на верандата като вкаменен, забил поглед в орнаменталната градина, без да обръща внимание на блюдата с храна, които му носеше Кочу Мария. Късно през нощта влезе в кабинета си и изнесе оттам любимия си махагонов люлеещ се стол. Постави го насред входната алея и го разби на парчета с френския ключ за водопроводни поправки. Остави го там под лунната светлина — купчина от дърво, трески и парчета от лакираната плетена част на стола. Никога вече не докосна Мамачи. Но и не й проговори до края на живота си. Когато имаше нужда от нещо, използваше Кочу Мария или Беба Кочама като посредници.

Вечер, когато знаеше, че се очакват посетители, сядаше на верандата и шиеше копчета, които не бяха се откъснали от ризата му, за да създаде впечатление, че Мамачи го е изоставила. Успя донякъде да засили отрицателното отношение в Айеменем към работещите съпруги.

Папачи купи небесносиния плимът от един стар англичанин в Мънар. Скоро в Айеменем свикнаха да го гледат как се носи важно по тясното шосе в широката си кола — външно елегантен, но отвътре вир-вода във вълнените си костюми. Не позволяваше на Мамачи или на когото и да е от фамилията да използват колата, нито дори да седнат в нея. Плимътът беше отмъщението на Папачи.

Папачи в миналото е бил Имперски Ентомолог в института Пуса. След обявяването на независимостта, когато британците си заминаха, длъжността му бе преименувана от Имперски Ентомолог в Помощник-директор по ентомология. В годината на пенсионирането си се беше издигнал до пост равен на директор.

Най-големият удар в живота му беше, че не назоваха на негово име нощната пеперудка, която той бе открил.

Тя падна в чашата му една вечер, когато седеше на верандата в почивен дом след дълъг работен ден на полето. Като я извади от питието си, забеляза, че по гърба й има необикновено гъсти мъхести снопчета. Огледа я по-внимателно. С растящо вълнение я постави под микроскоп, измери я, а на другата сутрин я остави няколко часа на слънце, да се изпари алкохолът. После взе първия влак и се върна в Делхи, за да смая специалистите по таксономия[2] и — надяваше се — да се прослави. След шест непоносими месеца на напрегнато очакване за голямо разочарование на Папачи му съобщиха, че неговата нощна пеперудка най-сетне е била идентифицирана като леко различен екземпляр на един добре известен вид от тропическата фамилия Лимантрииде.

Истинския удар дойде след дванайсет години, когато в резултат на радикални промени в таксономичните принципи специалистите по ципокрили насекоми решиха, че пеперудката на Папачи наистина е самостоятелен вид, неизвестен досега в науката. Но тогава, естествено, Папачи вече се бе пенсионирал и живееше в Айеменем. Твърде късно беше да претендира за откривателството. Неговата пеперудка беше наречена на името на изпълнителния директор в отдела по ентомология, младши служител, когото Папачи никога не бе обичал.

В следващите години, макар че бе навъсен и преди откритието си, всички обвиняваха пеперудката на Папачи за неговите мрачни настроения и внезапни изблици на гняв. Нейният гибелен призрак — сив и с необикновено гъсти мъхести снопчета по гърба — витаеше във всички къщи, в които живееше Папачи. Призракът измъчваше него, децата му и децата на децата му.

До смъртта си, дори и в задушаващата айеменемска горещина, Папачи носеше всеки божи ден добре огладен костюм — панталони, сако и жилетка, както и златния си джобен часовник. На тоалетката до одеколона му и до сребърната четка за коса стоеше негова снимка на млади години с пригладена назад коса, направена в едно фотографско студио във Виена, където бе отишъл на шестмесечен курс, за да получи диплома, която да му позволи да се кандидатира за поста Имперски ентомолог. През тези няколко месеца прекарани във Виена, Мамачи взе първите си уроци по цигулка. Уроците бяха внезапно прекъснати, когато учителят на Мамачи, Лонски-Тифентал, допусна грешката да каже на Папачи, че жена му е изключително талантлива и че дори би могла да стане концертираща артистка.

Мамачи залепи във фамилния фотоалбум изрезката от „Индиан Експрес“, в която се съобщаваше за смъртта на Папачи. Текстът беше следният:

Известният ентомолог Шри[3] Бенаан Джон Айп, син на покойния свещеник Е. Джон Айп от Айеменем (известен сред населението като Пуниан Кунджу), почина снощи в Котаямската обща болница след масиран сърдечен инфаркт. Получил гръдни болки около 1.05 ч след полунощ и бил откаран спешно в болницата. Смъртта настъпила в 2.45 ч. Шри Айп е бил в недобро здравословно състояние през последните шест месеца. Покойният оставя съпругата си Сошама и две деца.

На погребението на Папачи Мамачи плака и контактните й лещи се плъзгаха в очите й. Аму каза на близнаците, че Мамачи плаче повече защото е била свикнала с мъжа си, отколкото от любов към него. Свикнала била да гледа как се шляе из фабриката за туршии и също така била свикнала да я бие от време на време. Аму обясни, че хората са същества на навика и че е странно с какви неща могат да свикнат. Достатъчно е да се огледате наоколо, каза Аму, и ще видите, че ударите с бронзова ваза са най-незначителното от тях.

След погребението Мамачи помоли Рахел да й помогне да намери и да извади контактните й лещи с малка оранжева пипетка, която си имаше специално калъфче. Рахел попита Мамачи дали, след като Мамачи умре, тя би могла да наследи пипетката. Аму я изведе от стаята и я наплеска.

— Да не съм те чула вече да говориш с хората за тяхната смърт! — закани се майка й.

Еста каза, че Рахел си заслужавала наказанието, защото била толкова нечувствителна.

Снимката на Папачи във Виена, с пригладената коса, сложиха в нова рамка и я окачиха в дневната.

Папачи беше фотогеничен, спретнато и грижливо облечен, с възедра глава за нисък човек. Беше започнала да му се образува втора брадичка, което щеше да личи по-ясно, ако гледаше надолу или беше кимнал. На снимката се бе постарал да вдигне глава достатъчно високо, за да скрие двойната си брадичка, но не прекалено високо, за да не изглежда надменен. Светлокафявите му очи бяха учтиви, но злобни, сякаш бе направил усилие да е любезен с фотографа, а в същото време е кроял план да убие жена му. В средата на горната му устна имаше малка месеста издатина, която надвисваше върху долната устна, от което изглеждаше някак женствено нацупен — като дете, което дълго е смукало палеца си. На брадичката си имаше продълговата трапчинка, издаваща прикрита склонност към насилие. Един вид сдържана жестокост. Беше с кафеникав брич за езда, макар никога в живота си да не бе се качвал на кон. В ботушите му за езда се отразяваха прожекторите в студиото на фотографа. В скута му бе поставен прилежно камшик с дръжка от слонова кост.

Снимката излъчваше някаква изострена бдителност, от която вееше хлад в топлата стая, където бе окачена.

 

 

Когато умря, Папачи остави цели сандъци, натъпкани със скъпи костюми, и една ламаринена кутия от бонбони, пълна с копчета за ръкавели, които Чако раздаде на шофьорите на таксита в Котаям. От тях те направиха пръстени и обици за зестрата на неомъжените си дъщери.

Аму каза, че Папачи бил непоправим британски „си си пи“, съкращение на чи-чи поуч, което на хинди означава блюдолизник. Чако смяташе, че точното определение на хора като Папачи е англофил. Той накара Рахел и Еста да потърсят думата англофил в големия енциклопедичен речник на Рийдърс дайджест. Там намериха обяснението „Човек добре разположен към англичаните“. Тогава Еста и Рахел потърсиха думата „разположен“ и намериха:

1) Поставен на подходящо място.

2) Разположение на ума — да доведеш ума до определено състояние.

Чако обясни, че в случая с Папачи важало 2) — да доведеш ума до определено състояние. Което според Чако означавало, че умът на Папачи е бил доведен до състояние, което го карало да обича англичаните.

Чако каза на близнаците, че макар да му било неприятно да го признае, всъщност те всички били англофили. Семейство от англофили. Насочени в погрешна посока. Хванати в капан вън от собствената им история, неспособни да се върнат назад по своите стъпки, защото следите от стъпките им са били пометени. Обясни им, че историята е като стара къща през нощта. На която всички лампи са запалени. А в нея стоят предците и си шепнат.

— За да разберем историята — продължи Чако, — трябва да влезем вътре и да чуем какво си говорят. И да видим книгите, да видим картините, окачени по стените. Да подушим миризмите.

Еста и Рахел не се съмняваха, че къщата, която Чако има предвид, се намира на отсрещния бряг на реката, сред изоставената каучукова плантация, където никога не бяха ходили. Къщата на Кари Сайпу. Черният сахиб. Англичанинът, който беше станал „местен“. Който говореше малайаламски и носеше мунду. Собственият Курц на Айеменем. Айеменем — негово лично „Сърце на мрака“[4]. Той се беше прострелял в главата преди десет години, когато родителите на младия му любовник бяха откъснали момчето от него и го бяха пратили на училище. След самоубийството имуществото му бе станало обект на дълъг спор между готвача и секретаря на Кари Сайпу. Къщата беше празна от години. Малцина я бяха виждали, но близнаците си я представяха. Къщата на Историята.

С хладен каменен под, с мрачни стени, с въздигащи се вълнисти сенки във формата на кораби. С тлъсти прозрачни гущери зад старите картини, с восъчни, разпадащи се предци — със загрубели нокти на краката и дъх на пожълтели географски карти, когато си бъбрят със съскащ хартиен шепот.

— Но ние не можем да влезем вътре — обясни Чако, — защото сме заключени навън. А когато гледаме през прозорците, виждаме само сенки. Когато наострим слух, чуваме само шепот. Не можем да разберем шепота, защото умовете ни са били завладени от една война. Война, която сме спечелили и загубили. Най-лошият вид война. Война, която взема в плен мечтите ни и ги променя. Война, която ни е накарала да обожаваме завоевателите си и да презираме себе си.

— По-точно да се женим за нашите завоеватели — сухо вметна Аму, като имаше наум Маргарет Кочама. Чако не й обърна внимание. Накара близнаците да потърсят в речника презирам. Там беше написано: „Да гледаш отвисоко; да гледаш с пренебрежение; да се отнасяш оскърбително или с неуважение.“

Чако каза, че в контекста на войната, за която той говори — Войната на Мечтите, — думата презирам означавала всичко това.

— Ние сме военнопленници — продължи Чако. — Мечтите ни насилствено са променени. Ние сме ничии. Плаваме без котва по бурни морета. Може никога да не ни позволят да слезем на брега. Нашите скърби никога няма да са достатъчно тъжни. Нито радостите ни — достатъчно весели. Мечтите ни — истински. Нашият живот — достатъчно важен. За да има значение.

После, за да даде на Еста и Рахел чувство за историческа перспектива (макар че в следващите седмици на самия Чако твърде много щеше да му липсва перспектива), той им разказа за Жената-Земя. Накара ги да си представят, че земята — преди четири хиляди и шестстотин милиона години — е била четиридесет и шест годишна жена, на толкова години, на колкото е учителката Алеяма, която им даваше уроци по малайаламски. За да стане Земята това, което е днес, Жената-Земя й е отдала целия си живот. За да се разделят океаните. Да се издигнат планините. Жената-Земя, каза Чако, е била единайсетгодишна, когато са се появили първите едноклетъчни организми. Първите животни, създания като червеи и медузи, са се появили едва когато тя е станала на четиридесет години. Била е четиридесет и пет годишна — само преди осем месеца — когато по земята са скитали динозаври.

— Цялата човешка цивилизация, която познаваме — обясни Чако на близнаците, — е започнала само преди два часа в живота на Жената-Земя. Преди толкова, колкото ни е нужно, за да идем с колата от Айеменем до Кочин.

Ето една мисъл, която вдъхва страхопочитание и смирение, каза Чако (смирение хубава дума, помисли си Рахел, да вървиш смирено и безгрижно по света), мисълта, че цялата съвременна история, световните войни, войната на мечтите, човекът на луната, науката, литературата, философията, постигането на знания — всичко това е само едно примигване на Жената-Земя.

— И ние, мили мои, всичко, което сме и което ще бъдем — сме само едно потрепване на окото й — тържествено заключи Чако, излегнат върху леглото и загледан в тавана.

Когато беше в подобно настроение, Чако използваше гласа си за четене. В стаята му се възцаряваше някакво църковно-благоговейно чувство. Той не се интересуваше дали някои го слуша. И ако го слушат, не се интересуваше дали разбират какво казва. Аму наричаше тези му настроения Оксфордски.

По-късно, в светлината на всичко, което се случи, примигване изглеждаше неподходяща дума, за да се опише изражението в очите на Жената-Земя. Примигване е дума, която навява мисъл за веселие и усмивка.

 

 

Макар Жената-Земя да остави трайно впечатление у близнаците, това, което особено ги омая, беше Къщата на Историята, още повече — беше им под ръка. Те често мислеха за нея. За къщата на отсрещния бряг на реката.

Издигнала се в Сърцето на Мрака.

Къща, в която не можеха да влязат, пълна с шепоти, които не могат да разберат.

Тогава още не знаеха, че скоро ще влязат в нея. Че ще преминат реката и ще бъдат там, където не се предполагаше да бъдат, с човек, когото не се предполагаше да обичат. И че ще наблюдават с широко отворени очи как историята се разкрива пред тях на задната веранда.

Докато други деца на тяхната възраст научаваха други неща, Еста и Рахел научиха как историята урежда своите сделки и събира налози от онези, които нарушават законите й. Чуха нейния противен тътен. Усетиха мириса й и го запомниха завинаги.

Мирисът на Историята.

Като на увехнали рози, полюшвани от вятър.

Той щеше да се таи всякога в най-обикновени неща. Като закачалки за дрехи. Домати. В асфалта на шосетата. В някои багри. В ресторантски чинии. В отсъствието на думи. И в празните погледи.

Близнаците щяха да пораснат, мъчейки се да намерят начин да живеят с онова, което се случи. Щяха да се опитват да убедят себе си, че от гледна точка на геологическото време, станалото е незначително събитие. Едно потрепване на окото на Жената-Земя. Че и по-лоши неща са се случвали. Че по-лоши неща продължават да се случват. Но нямаше да намерят успокоение в тези мисли.

 

 

Чако каза, че да идеш да гледаш „Звукът на музиката“ е явна проява на англофилство. Аму отговори:

— О, стига! Целият свят ходи да гледа „Звукът на музиката“. Този филм е световен хит.

— Въпреки това, мила моя — възрази Чако с Гласа си за четене. — Въп-ре-ки.

Мамачи често повтаряше, че Чако спокойно можел да се нарече един от най-умните мъже в Индия. „Според кого?, обаждаше се Аму. — На какво основание?“ В такива случаи Мамачи обичаше да напомня онази история, (разказвана от Чако) как някой си преподавател в Оксфорд казал, че според него Чако бил блестящ, замесен от тесто за министър-председатели.

На това Аму неизменно отговаряше „Ха! Ха! Ха!“ — като герой на комикс.

Аму продължаваше:

(а) От факта, че си бил в Оксфорд, не следва задължително, че си станал умен.

(б) Да си интелигентен не значи непременно, че ще станеш добър министър-председател.

(в) Ако един човек не умее да управлява една фабрика за туршии, как този човек ще управлява цяла страна?

И най-важното от всичко:

(г) Всички индийски майки са прехласнати по синовете си, затова са лоши съдници за техните способности.

Чако отвръщаше:

(а) Аз не съм бил в Оксфорд, аз съм следвал в Оксфорд.

и

(б) След като съм следвал в Оксфорд, съм се завърнал.

— Завърнал си се на земята, това ли искаш да кажеш? — питаше Аму. — Това наистина си го направил. Като твоите прочути самолетчета.

Аму накрая заявяваше, че тъжната, но напълно предсказуема съдба на самолетчетата на Чако е безпристрастна оценка на неговите способности.

 

 

Веднъж месечно (освен по време на мусоните) Чако получаваше по пощата колет с наложен платеж. Той неизменно съдържаше комплект от части за авиомодел, изработен от свръхлеко дърво. Чако обикновено успяваше за осем или десет дни да сглоби самолета, който имаше миниатюрен резервоар за гориво и перка с моторче. Когато беше готов, Чако отвеждаше Еста и Рахел до оризовите поля в Натаком, да му помогнат да пусне самолета. Но той не летеше повече от минута. Месец след месец Чаковите внимателно сглобени самолети се разбиваха в кално-зелените оризища, в които Еста и Рахел се втурваха като обучени търсачи, за да спасят останките.

Опашка, резервоар, крило.

Разбита машина.

Стаята на Чако беше пълна със счупени дървени самолети. И всеки месец пристигаше нов колет. Чако никога не обвиняваше авиомодела за разбиването му.

 

 

Едва след смъртта на Папачи Чако се оттегли от длъжността лектор в Мадраския християнски колеж и дойде в Айеменем с веслото от колежа Бейлиол и с мечтите си да стане консервен магнат. Заложи пенсията и спестовния си влог, за да купи машина за затваряне на буркани. Веслото (с имената на съотборниците му изписани със златни букви) беше окачено на железни куки във фабриката.

До пристигането на Чако фабриката беше малко, но печелившо предприятие. Мамачи я ръководеше като голяма кухня. Чако я регистрира като съдружие и уведоми Мамачи, че тя ще бъде „спящ съдружник“, съдружник, който участва само финансово. Направи капиталовложения в оборудване (машини за консерви, казани, готварски печки) и увеличи работниците. Финансовият спад започна почти веднага, но беше изкуствено задържан чрез големи банкови кредити, които Чако получи срещу ипотекиране на семейните оризища около къщата в Айеменем. Макар че Аму работеше във фабриката наравно с Чако, когато говореше със санитарни инспектори и инженери, той винаги казваше моята фабрика, моите ананаси, моите туршии. По закон това беше така, защото Аму като дъщеря нямаше имуществени права.

Чако обясни на Рахел и Еста, че Аму, като дъщеря, нямала дори право да изказва мнение.

Благодарение на нашето прекрасно мъжко шовинистично общество — отвърна Аму.

Каквото е твое, е мое и което е мое, също е мое — откликна Чако.

За мъж едър и дебел като него смехът му бе неочаквано писклив. И когато се смееше, се тресеше цял, без да личи, че се движи.

До идването на Чако в Айеменем фабриката на Мамачи нямаше име. Хората наричаха нейните туршии и сладка просто „крехкото манго на Соша“, или „банановия конфитюр на Соша“. Соша беше първото име на Мамачи. Сошама.

Чако кръсти фабриката „Туршии и консерви Парадайз“, поръча проекти за етикети и ги даде за отпечатване в печатницата на другаря К.Н.М. Пилай. Най-напред смяташе да назове фабриката „Туршии и консерви Зевс“, но идеята беше отхвърлена, защото всички смятаха, че Зевс е неизвестно име и няма местен колорит, какъвто имаше думата Парадайз, Рай. (Предложението на другаря Пилай — „Туршии Пара-шу-рам“ — беше отхвърлено по противоположни съображения: носеше твърде много местна окраска.)

Идея на Чако беше да се изработи шперплатова реклама и да се постави върху багажника на покрива на плимъта.

 

 

Сега, по пътя за Кочин, рекламата тракаше, сякаш ще падне.

Наложи се да спрат близо до Вайком и да купят въже, да я закрепят по-здраво. Това ги забави с още двайсет минути. Рахел се разтревожи, че ще закъснеят за „Звукът на музиката“.

После, като приближиха покрайнините на Кочин, червено-бялата ръка на железопътната бариера при прелеза се спусна. Рахел беше уверена, че това се случва, защото се е надявала да не се случи.

Още не беше се научила да овладява надеждите си. Еста заяви, че това било Лош знак.

И тъй, щяха да изпуснат началото на филма. Когато Джули Андрюс се показва като малка точка на хълма и става все по-голяма и по-голяма, докато гласът й бликне от екрана като студена вода с дъх на мента.

Червеният сигнал на червено-бялата ръка на бариерата казваше СТОП в бяло.

— ПОТС — прочете Рахел.

На един жълт афиш бе написано с червено БЪДИ ИНДИЕЦ, КУПУВАЙ ИНДИЙСКОТО.

— ИДЪБ ЦЕИДНИ, ЙАВУПУК ОТОКСЙИДНИ — прочете Еста.

За възрастта си близнаците бяха твърде напреднали в четенето. Бяха прочели „Старото куче Том“ и „Джанет и Джон“ и си имаха „Читанките на Роналд“. Вечер Аму им четеше от „Книга за джунглата“ на Киплинг.

Хвърчилото Чик сега води нощта, която Манг Прилепът освобождава…

Косъмчетата по ръцете им настръхваха — златисти в светлината на нощната лампа. Когато четеше, Аму умееше да преправя гласа си мрачен като на Шиър Хан. Или скимтящ, като на Табаки.

Ти избираш и не избираш! Какви са тези приказки за избиране? Трябва ли да стоя пред дупката на твоето куче, за да получа онова, което ми се полага загдето убих бика? Аз, Шиър Хан, ти говоря!

А пък аз, Ракша (демонът) ти отговарям! — изкрещяваха близнаците. Не едновременно, но почти.

Това човешко зверче е моят Лунгри — моето, за мене! То няма да бъде убито. Ще живее, за да тича с глутницата и да ходи на лов с глутницата; и накрая, чуй ме ти, ловецо на малки голи зверчета — жабарю — убиецо на риби, — той ще подгони тебе!

Беба Кочама, на която бе възложено редовното им образование, им прочете един вариант на „Бурята“, преработка на Чарлс и Мери Лам.

„Където пие нектар пчелата, там пия и аз“ — рецитираха Еста и Рахел. — „И в чашка на иглика полягам си завчас“.

Затова, когато приятелката на Беба Кочама, австралийската мисионерка госпожица Митън, дойде на гости в Айеменем и подари на Еста и Рахел една бебешка книжка — „Приключенията на катеричката Сузи“, — близнаците се обидиха дълбоко. Най-напред я прочетоха отпред назад. Но госпожица Митън, която бе членка на сектата от Възродени християни, заяви, че била малко разочарована от тях, когато й прочетоха книжката на глас отзад напред.

„атяинечюлкирП ан атакчиретак изуС. андЕ антелорп ниртус атакчиретак изуС ес идубъс.“

Показаха на госпожица Митън как може да се прочете отзад напред и отпред назад думата „Малайалам“ и също „мадам, аз съм Адам“. На гостенката това не се стори забавно и се оказа, че дори не знае какво е „малаялам“. Обясниха й, че това е езикът, който всички в Керала говорят. Тя отговори, че е останала с впечатлението този език да се нарича „кералезки“. Еста, който вече ненавиждаше госпожица Митън, й заяви, че според него Впечатлението й било Страшно Тъпо.

Госпожица Митън се оплака на Беба Кочама от грубостта на Еста и от това, че четат отзад напред. Каза на Беба Кочама, че е съзряла Сатаната в очите им. атанатаС в очите им.

Близнаците бяха наказани да напишат Вече няма да четем отзад напред. Вече няма да четем отзад напред. Сто пъти. Отпред назад.

Няколко месеца по-късно госпожица Митън беше прегазена от млекарска камионетка в Хобарт срещу едно игрище за крикет. Според близнаците във факта, че камионетката в този момент се е движела на заден ход, се криеше справедливост.

 

 

Повече автобуси и коли бяха спрели от двете страни на бариерата. Линейка с надпис „Болница Сейкред харт“ беше пълна с хора, които отиваха на сватба. Булката гледаше през задния прозорец; лицето й бе отчасти скрито от грамаден червен кръст, чиято боя се лющеше.

Всичките автобуси носеха имена на момичета. Люсикути, Моликути, Бийна Мол. На малайаламски „Мол“ значи „Малко момиче“, а „Мон“ — „Малко момче“. Автобусът с име Бийна Мол беше пълен с поклонници, чиито глави бяха обръснати в тирупати[5]. До прозореца на автобуса Рахел виждаше един ред бръснати глави над следи от повръщано на равно разстояние една от друга. Тя проявяваше голямо любопитство към повръщането. Никога не беше повръщала. Нито веднъж. А на Еста се беше случвало и тогава кожата му ставаше гореща и лъскава, очите му — безпомощни и красиви, а пък Аму го обичаше повече, отколкото обикновено. Чако казваше, че Еста и Рахел са невероятно здрави. Също и Софи Мол. Това било защото не произхождали от бракове между близки родственици, като повечето сирийски християни. И хората от сектата парси.

Мамачи възрази, че нейните внуци страдали от нещо по-лошо, отколкото последствията от такива бракове. Имаше предвид, че родителите им са разведени. Сякаш хората можеха да избират само между брак с близки родственици и развод.

Рахел не беше сигурна от какво страда, но понякога се упражняваше да прави тъжни физиономии и да въздиша пред огледалото.

Това, което правя сега, е много, много по-добро от всичко, което съм правила досега — казваше си тя тъжно. Представяше си, че е Сидни Картън или Чарлс Дарни, застанал на стълбата в очакване да бъде гилотиниран в комикса от серията „Илюстрирана Класика“ по „Приказка за два града“.

Рахел се чудеше какво бе накарало обръснатите поклонници да повръщат по един и същ начин и дали това бе едновременно, при добре оркестрирано повдигане (може би с музика или в ритъма на автобусния клаксон), или пък бяха повръщали един по един.

В началото, когато бариерата току-що бе спусната, въздухът се изпълни с нетърпеливото боботене на двигателите. Но когато кривокракият човек, който се грижеше за прелеза, излезе от будката си и тръгна, накуцвайки, към павилиона за чай, всички разбраха, че ще трябва да чакат дълго, шофьорите изгасиха двигателите и тръгнаха да се разтъпкват.

Като кимна неопределено с отегчената си и сънлива глава, Божеството на Прелеза сякаш пусна на воля просяци с превръзки и продавачи с табли, които предлагаха парчета от пресен кокосов орех или оризови понички върху бананови листа. И студени напитки. Кока-кола, фанта и мляко с вкус на рози.

Един прокажен с изцапана превръзка просеше до прозореца на колата.

— Това ми прилича на антисептичната течност меркурохром — забеляза Аму по повод необичайно светлата кръв по бинта.

— Поздравления — откликна Чако. — Говориш като истинска буржоазка.

Аму се усмихна и двамата си стиснаха ръцете, сякаш й връчваше почетно свидетелство, че е истинска, автентична буржоазка. Близнаците запомняха мигове като този, нанизваха си ги на конец като скъпоценни мъниста на огърлица (доста рехава).

Рахел и Еста притискаха носове в прозорците на плимъта. Тия носове издаваха начумерени деца, които искаха да си хапнат от предлаганите сладкиши. Аму твърдо и убедено отсече „Не“.

Чако запали цигара „Чарминар“. Вдъхна дълбоко, после махна парченце тютюн, полепнало по езика му.

В плимъта Рахел едва виждаше Еста, защото Беба Кочама се издигаше като хълм помежду им. Аму беше настояла да не седят заедно, за да не се бият. Когато се биеха, Еста наричаше Рахел Пръчковидна буболечка. Рахел пък казваше на Еста Елвис-Пелвис и изиграваше един смешен въртелив танц, който го вбесяваше. Когато се биеха сериозно, силите им бяха равни, затова боят продължаваше безкрай и всичко, което им се изпречеше — настолни лампи, пепелници или кани за вода — ставаше на парчета или се повреждаше непоправимо.

Беба Кочама се държеше за гърба на предната седалка. От движението на колата тлъстините по голите й ръце се люлееха като тежко пране от вятър. Сега висяха, като месеста завеса и скриваха Еста от погледа на Рахел.

От страната на Еста беше павилионът, където продаваха чай и изсъхнали бисквити с гликоза, наредени в мътни стъклени витрини с мухи. Имаше лимонада в дебели шишета със сини мраморни топчета, за да не се разгазира напитката. Червен хладилник съобщаваше унило, че „Всичко е по-вкусно с кока-кола“.

Мърлидаран, лудият на прелеза, беше кацнал с кръстосани крака напълно уравновесен върху километричния камък. Топките и пенисът му висяха надолу и сочеха знак, на който пишеше: КОЧИН.

Мърлидаран беше гол, само на главата му някой беше нахлузил висока найлонова торбичка, която му стоеше като прозрачна шапка на готвач — не скриваше от погледа му пейзажа, но го замъгляваше. И да иска, той не би могъл да свали шапката си, защото нямаше ръце. Бяха му откъснати в Сингапур през 1942-ра, още през първата седмица, след като бе избягал от къщи, за да се присъедини към бойните редици на Индийската национална армия. След Независимостта сам се бе зачислил като Боец за свобода първа категория и му бе дадено свидетелство за доживотно безплатно пътуване по железниците в първа класа. Бе го загубил (заедно с ума си), така че вече не можеше да живее във влаковете или в бюфетите по гарите. Мърлидаран нямаше дом, нито врати за заключване, но носеше старите си ключове грижливо завързани около кръста. В лъскава връзка. Умът му беше пълен с долапи, криещи тайни удоволствия.

Един будилник. Червена кола с музикален клаксон. Червена керамична чаша за банята. Жена с диамант. Куфарче с важни документи. Едно прибиране у дома от службата. Едно „Съжалявам, полковник Сабапати, но вече ви казах всичко“. Хрупкави пържени банани за децата.

Наблюдаваше как влаковете пристигат и заминават. И броеше ключовете си.

Наблюдаваше как правителства се въздигат и падат. И броеше ключовете си.

Наблюдаваше начумерените деца, които мечтаеха за сладкиши, залепили носове в прозорците на колите.

Бездомните, безпомощните, болните, малките и изгубените — всички се изнизваха край найлоновия му прозорец. Той продължаваше да си брои ключовете.

Не знаеше кога кой долап ще му се наложи да отвори. Седеше върху парещия километричен камък със сплъстена коса и очи като прозорци и се радваше, че понякога може да отмести поглед. Че има ключове, които може да преброи и отново да провери всички ли са на мястото си.

Добре беше, че има цифри.

Добре беше да стои като вцепенен.

Мърлидаран движеше устни, когато броеше и произнасяше ясно думите.

Онър.

Рундър.

Мунър.

Еста забеляза, че косата на главата му е къдрава и сива, космите под мишниците му, над които нямаше ръце, бяха тънки и черни, а над чатала му — черни и навити.

Един човек с три вида коса. Еста се чудеше как е възможно това. Замисли се кого да попита.

 

 

Чакането дотегна на Рахел до пръсване. Погледна си часовника. Беше два без десет. Сети се за Джули Андрюс и Кристофър Плъмър и как се целуват странично, така че носовете им да не се сблъскват. Дали хората винаги се целуват странично? Замисли се кого да попита.

Изведнъж в далечината се надигна ропот, който постепенно приближаваше към спряното движение и се разпростря над него като пелерина. Шофьорите, които се разтъпкваха, се върнаха в колите си и треснаха вратите. Просяци и продавачи изчезнаха. За няколко минути на шосето не остана никой. Освен Мърлидаран. Кацнал на задника си върху парещия километричен камък. Необезпокоен и само леко любопитен.

Чу се някакво оживление. И полицейски свирки. Зад линията на спряното движение се появи колона от мъже с червени знамена и ропот, който нарастваше.

— Вдигнете прозорците — нареди Чако. — И стойте спокойно. Те няма да ни сторят зло.

— Защо не се присъединиш към тях, другарю? — обърна се Аму към Чако. — Аз ще карам.

Чако не отвърна. Един мускул се изопна под тлъстината на втората му брадичка. Хвърли цигарата и си вдигна прозореца.

Чако беше самопровъзгласил се марксист. Извикваше в стаята си хубави жени, които работеха във фабриката, и под претекст, че ги запознава с трудовите им права и с профсъюзния закон, флиртуваше с тях необуздано. Наричаше ги другарки и настояваше те също да му казват Другарю (което ги караше да хихикат). За тяхно голямо неудобство и за изумление на Мамачи ги принуждаваше да седнат на масата с него и да пият чай.

Веднъж дори заведе група жени на профсъюзен курс в Алепи. Отидоха с автобус и се върнаха с кораб. Дойдоха си весели, със стъклени дрънкулки и цветя в косите.

Аму казваше, че това били глупости. Просто един разглезен малък принц, който си играе на Другарю, Другарю! Оксфордско превъплъщение на бога със стар заминдарски манталитет — земевладелец, натрапващ любезностите си на жени, чието препитание зависи от него.

Когато демонстрантите приближиха, Аму вдигна прозореца си. Еста — своя. Рахел нейния. (Трудно, защото черното копче на дръжката беше паднало.)

Изведнъж небесносиният плимът започна да изглежда абсурдно пищен сред тясното изровено шосе. Като дебелана, която се промъква през тесен коридор. Като Беба Кочама в църквата, когато отива за нафора и вино.

— Гледайте надолу! — каза Беба Кочама, когато първите редици на процесията приближиха колата. — Избягвайте да срещате погледите им. Това ги предизвиква.

Виждаше се как бие пулсът отстрани на шията й.

Само за минути шосето бе залято от хиляди маршируващи мъже. Автомобилни острови сред река от хора. Въздухът се изпълни с червени знамена, които се снишаваха и издигаха, когато демонстрантите се промушваха под бариерата и се понасяха през железопътните линии като червена вълна.

Звукът от хиляди гласове се простря над застиналото движение като шумов чадър.

Инкилаб Зиндабад! Тодзхилали Екта Зандабад!

„Да живее революцията“ — скандираха те. — „Работници от цял свят, съединявайте се!“

Дори Чако нямаше точно обяснение защо Комунистическата партия има много по-голям успех в Керала, отколкото където и да е другаде в Индия, с изключение може би на Бенгал.

Съществуваха няколко различни теории. Едната беше, че това е свързано с многобройното християнско население в щата. Двайсет на сто от жителите на Керала бяха сирийски християни, които вярваха, че са потомци на стотината брамини[6], покръстени в християнската вяра от апостола св. Тома, когато пътувал из Изтока след Възкресението. От структурна гледна точка тази малко елементарна аргументация гласеше, че марксизмът е просто заместител на християнството. Заменете Бог с Маркс, сатаната с буржоазията, рая с безкласовото общество, Църквата с Партията, а целта и формата на убежденията остават същите. Бягане с препятствия с награда в края му. За индуския ум обаче бяха нужни по-сложни уточнения.

Бедата с тази теория беше, че в Керала сирийски християни поначало се срещаха най-вече сред богатите феодални владетели, собственици на имения (и на консервни фабрики), за които комунизмът представляваше нещо по-лошо от смъртта. Те винаги бяха гласували за партията Индийски национален конгрес.

Втора теория обясняваше факта със сравнително високото равнище на грамотността в този щат. Може би. Само че високото равнище на грамотността до голяма степен се дължеше на комунистическото движение.

В действителност обаче комунизмът се бе промъкнал коварно в Керала. Като реформистко движение, никога не оспорвало открито традиционните ценности на едно изключително традиционно, измъчвано от кастите общество. Марксизмът работеше вътре в подразделенията на обществото, без да ги оспорва, но и без да изглежда, че ги приема. Предлагаше един революционен коктейл. Упоителна смес от Източен марксизъм и правоверен Индуизъм с няколко капки демокрация.

Чако никога не бе притежавал партийна книжка, но беше посветен в марксизма още на млади години и беше останал — през всички перипетии — негов предан поддръжник.

Беше студент в университета в Делхи през еуфорията на 1957-а, когато комунистите спечелиха изборите за щатския парламент и Неру ги покани да сформират правителство. Другарят Е.М.С. Намбудирипад, запаленият брамин — първосвещеник на марксизма в Керала, считан от Чако за герой, стана министър-председател в първото демократично избрано комунистическо правителство в света. Комунистите изведнъж се оказаха в необикновено, а според критиците им — абсурдно положение — да са принудени едновременно да управляват един народ и да го подбуждат към революция. Другарят Е.М.С. Намбудирипад разви собствена теория как да направи това. Чако проучи неговия трактат за „Мирният преход към комунизъм“ с всеотдайното прилежание на юноша и с безрезервното одобрение на горещ привърженик. В трактата бе изложено подробно как правителството на другаря Е.М.С. Намбудирипад възнамерява да проведе поземлена реформа, да неутрализира полицията, да подрони съдебната власт и „да възпре ръката на Реакционното антинародно правителство на Индийския национален конгрес в Центъра“.

За беда, преди да е изтекла годината, Мирната част на Мирния преход свърши.

Всяка сутрин на закуска Имперският Ентомолог осмиваше своя убеден в марксизма син, като четеше на глас вестникарски репортажи за стачки, бунтове и полицейска бруталност, които разтърсваха Керала.

— И тъй, Карл Маркс! — подсмиваше се Папачи, щом Чако седнеше на масата. — Какво ще правим сега с тези проклети студенти? Тези глупаци се бунтуват срещу нашето Народно правителство. Ще ги унищожим ли? Очевидно студентите вече не са част от Народа?

През следващите две години политическият разнобой, подклаждан от партията Индийски национален конгрес и от църквата, доведе до анархия. По времето, когато Чако получи бакалавърската си степен и замина за Оксфорд, за да защити още една, Керала беше на ръба на гражданската война. Неру разпусна комунистическото правителство и насрочи нови избори. Партията на Конгреса отново се върна на власт.

Едва през 1967 г. — почти десет години след като за първи път дойде на власт — партията на другаря Е.М.С. Намбудирипад беше преизбрана. Сега като коалиция между две вече отделни партии — Индийската комунистическа партия и Индийската комунистическа партия (марксистка). ИКП и ИКП (м).

Папачи беше умрял преди това. Чако се бе развел. Фабриката за туршии „Парадайз“ съществуваше от седем години.

Керала страдаше от последствията на голям глад и на един неуспешен мусонов сезон. Умираха хора. Гладът трябваше да бъде между първите приоритети на което и да е правителство.

През втория си мандат другарят Е.М.С. осъществяваше Мирния преход по-въздържано. Това му спечели гнева на Китайската комунистическа партия. Тя го осъждаше за неговия „Парламентарен кретенизъм“ и го обвиняваше, че „осигурява помощи за населението и по този начин притъпява съзнанието на народа и го отклонява от революцията.“

Пекин прехвърли патронажа си към най-новата, най-бойката фракция на ИКП (м) — наксалитите, които бяха организирали въоръжено въстание в Наксалбари, едно село в Бенгал. Бяха формирали селски бойни отряди, бяха заграбили земи, бяха изпъдили собствениците и учредили народни съдилища, за да съдят класовите врагове. Движението на наксалитите се разпростря из цялата страна и всяваше ужас във всяко буржоазно сърце.

В Керала наксалитите вдъхваха още по-голямо безпокойство и страх във вече наситената с уплаха атмосфера. На север бяха започнали убийства. През май същата година във вестниците се появи размазана снимка на един земевладелец от Палгат, завързан за електрически стълб и обезглавен. Главата му, обърната настрана, лежеше на известно разстояние от тялото в тъмна локва, може би от вода, а може би и от кръв. Трудно беше да се прецени на чернобялата снимка. В сива предутринна светлина.

Изумените му очи бяха отворени.

Другарят Е.М.С. Намбудирипад (Послушно куче, Съветско мекере) изключи наксалитите от своята партия и продължи с набелязания си план — да впряга гнева за парламентарни цели.

Демонстрацията, която преминаваше край небесносиния плимът в този небесносин декемврийски ден, беше част от същия процес. Беше организирана от Марксисткия трудов съюз в Траванкор и Кочин. А демонстранти от Тривандръм щяха да отидат до секретариата и да връчат Харта с исканията на народа на самия другар Е.М.С. Намбудирипад. Оркестърът щеше да умолява своя диригент. Исканията им бяха на работниците в оризищата, принудени да работят по единайсет и половина часа на ден — от седем сутрин до шест и половина вечер — да бъде разрешена едночасова обедна почивка. Надниците на жените да бъдат увеличени от една рупия и двайсет и пет паиса на ден на три рупии, а мъжките надници — от две рупии и петдесет на четири рупии и петдесет на ден. Настояваха също така париите да не бъдат назовавани повече с кастовите им имена. Да не бъдат наричани Ачу Параян, или Келан Параван, или Кутан Пулаян, а просто Ачу, Келан или Кутан.

Кардамоновите[7] крале, графовете на кафето и каучуковите барони — стари приятели от колежанските пансиони — слизаха от самотните си, отдалечени имения и пиеха изстудена бира в Моряшкия клуб. Вдигаха чаши. „Туй, което зовем ний «роза», ще ухае сладко и под всяко друго име…“[8] мърмореха те и хихикаха, за да скрият растящата си уплаха.

Демонстрантите в този ден бяха партийни функционери, студенти и представители на самите работници. Обикновени и парии. На раменете си носеха делви с древен гняв, запалени с нов фитил. Този гняв имаше и ново, наксалитско острие.

През прозореца на плимъта Рахел долавяше, че най-силно произнасяната дума беше „Революция“. И че вените по вратовете на демонстрантите изпъкваха, когато я произнасят. И че ръцете, които държат знамена и транспаранти, са възлести и корави.

Вътре в плимъта беше тихо и горещо.

Страхът на Беба Кочама лежеше свит върху пода на колата като овлажнена и лепкава пура. И това беше само началото. Този страх щеше да расте с годините и да я изгаря. Да я кара да заключва врати и прозорци. От него косата й щеше да оредее и устата й да увисне. Нейният страх също беше вековен. Страхът да не остане безимотна.

Мъчеше се да брои зелените зърна на броеницата си, но не успяваше да се съсредоточи. Разтворена длан удари прозореца на колата.

Свит юмрук блъсна нагорещения небесносин капак на мотора. Той се отвори. Плимътът заприлича на ъгловато синьо животно в зоологическа градина, зяпнало да бъде нахранено.

С кифла.

С банан.

Втори свит юмрук се стовари върху капака и го затвори. Чако свали прозореца си и подвикна на човека, който го беше направил:

— Благодаря, кето! Валерей благодарности!

— Не се подмазвай толкова, другарю — сряза го Аму. — То стана случайно. Човекът всъщност не искаше да ни помогне. Откъде да знае, че в тази стара кола бие истинско марксистко сърце?

— Аму — отвърна Чако спокойно и умишлено небрежно, — не е ли възможно да овладееш своя безполезен цинизъм, за да не оцветява всичко наоколо?

Колата се изпълни от настъпилото мълчание, като напоена гъба. Думата „безполезен“ се врязва като нож в нещо меко. Слънцето блесна с въздишка, от която те побиват тръпки. Това беше лошото на роднините. Като неприятни лекари те знаят точно къде боли.

В този момент Рахел видя Велута. Синът на Велия Паапен, Велута. Нейният най-добър приятел Велута. Велута маршируваше с червено знаме. В бяла риза и мунду, с гневни вени, изпъкнали на шията. Обикновено не носеше риза.

Рахел светкавично свали прозореца.

— Велута! Велута! — викна тя.

Той замръзна за миг и се ослуша, със знамето в ръце. Чуваше познат глас при съвсем необичайни обстоятелства. Рахел, изправена върху седалката на колата, се беше подала от прозореца на плимъта като отчекнат рог на тревопасно животно с форма на кола. С фонтан от коса, прихванат с шнола Любов-в-Токио, с червени пластмасови стъкла на очила за слънце в жълта рамка.

— Велута! Ивидей! Велута! — И тя имаше изпъкнали вени на шията!

Вътре в колата Аму се извъртя рязко, очите й бяха гневни. Плесна Рахел по прасците, единствената част от тялото й останала в колата, която можеше да бъде плесната. Прасци и кафяви стъпала в сандали Бата.

— Дръж се прилично! — извика Аму.

Беба Кочама дръпна Рахел и тя изненадано се приземи върху седалката. Смяташе, че е недоразумение.

— Видях Велута! — обясни с усмивка. — И той държеше знаме.

Знамето й се виждаше най-внушителния атрибут. Подходящ за един приятел.

— Ти си глупаво момиченце! — отвърна й Аму.

Внезапният й свиреп гняв прикова Рахел към седалката.

Беше озадачена. Защо се разгневи така Аму? За какво?

— Наистина беше той! — настоя Рахел.

— Млъкни! — извика Аму.

Рахел видя, че по челото и над горната устна на Аму се появиха капки пот и че очите й са станали корави като мраморни топчета. Като очите на Папачи на снимката от Виенското студио. (Пеперудката на Папачи шептеше и във вените на децата му.)

Беба Кочама вдигна нагоре прозореца на Рахел.

 

 

Години по-късно, през една хладна есенна сутрин в северната част на щата Ню Йорк, в неделен влак от гара Гранд Сентрал до Кроутън Хармън, Рахел внезапно си го спомни. Изражението на Аму. Като непозната част на пъзъл. Като въпросителен знак, който се носи по страниците на книга и не спира в края на нито едно изречение.

Коравият, мраморен израз в очите на Аму. Блясъкът на пот над горната й устна. И студенината на онова внезапно, болезнено мълчание.

Какво бе означавало всичко това?

Неделният влак беше почти празен. Срещу Рахел седеше жена с набръчкани бузи и с мустаци, кашляше и увиваше храчките си в парченца от вестник, които откъсваше от купчината вестници в скута й. Нареждаше малките пакетчета в прави редици на празната седалка пред нея, сякаш подреждаше сергия за храчки. Докато правеше това, си мърмореше нещо с приятен и успокояващ глас.

Споменът се въплъти в образа на тази жена във влака. Безумна в начина, по който преравяше тъмни неща, събрани в килера, и изваждаше най-неочакваните — един бегъл поглед, едно чувство. Мириса на дим. Чистачка за прозорец на кола. Мраморните очи на една майка. И напълно разумна в начина, по който оставяше забулени огромни тъмни пространства. Неприпомнени.

Лудостта на спътницата й успокояваше Рахел. Приближаваше я до умопомрачената утроба на Ню Йорк. И я отдалечаваше от другото, по-ужасно нещо, което я преследваше. Един кисело-металически мирис, като на стоманените автобусни перила, и като мириса от ръцете на кондуктора, който се е държал за тях. Млад човек с уста на старец.

Оттатък влака блещукаше река Хъдсън и дърветата бяха обагрени в червено-кафявите цветове на есента. Беше съвсем малко студено.

— Във въздуха има само едно зърно студ — подхвърли Лари Макаслин на Рахел и леко сложи длан на гръдта й, където едно хладно зърно под памучната й тениска сякаш намекна за протест. Чудеше се защо тя не се усмихна.

А Рахел се чудеше защо когато си спомня за дома, винаги вижда всичко в тъмните цветове на лодки с омазнено дърво и на празни месингови лампи, в които са мъждукали огнени езици.

 

 

Наистина беше Велута.

В това Рахел бе сигурна. Беше го видяла. И той я беше видял. Тя би го познала където и да е, по всяко време. Ако не носеше риза, щеше да го познае и отзад. Познаваше гърба му. Беше я носил на гърба си. Безброй пъти. Имаше светлокафяво родилно петно във форма на заострено сухо листо. Той казваше, че това листо носело щастие и водело мусоните навреме. Кафяво листо върху черен гръб. Есенно листо през нощта.

Щастливо листо, което нямаше достатъчно щастие.

Велута не би трябвало да бъде дърводелец. Нарекли го Велута — което на малайаламски означава бяло, — защото бил много черен. Баща му, Велия Паапен, беше по каста параван. Той правеше нарези в палмови дървета и събираше в кокосови черупки сладкия им сок. Едното му око беше стъклено. Веднъж, когато изчуквал гранитов блок остра каменна отломка отхвръкнала в лявото му око и го срязала на две.

Като момче Велута идвал с Велия Паапен до задния вход на къщата в Айеменем, за да предадат кокосови орехи, които са набрали от дърветата в имението. Папачи не допускал парии в къщата си. Никой не би ги допуснал. Не им се разрешавало да пипат нищо, което докосват докосваемите. Кастови индуисти и кастови християни. Мамачи разказваше на Еста и Рахел, че си спомняла как, когато била момиче, параваните трябвало да отстъпват заднешком с метла и да измитат следите от стъпките си, да не би някой брамин или сирийски християнин да се оскверни, като случайно настъпи тези следи. По времето на Мамачи на параваните, както и на другите парии, не било разрешено да ходят по шосетата, да покриват горната част на тялото си или да носят чадър. Когато говорят, трябвало да слагат ръка пред устата си, за да отклонят мръсния си дъх от оня, с когото говорят.

Когато британците дошли в Малабар, известен брой паравани, пелаи и пулаи (между които и дядото на Велута Келан), били покръстени в християнската вяра и се присъединили към англиканската църква, за да избегнат бича на долната каста. Като поощрение им дали малко храна и пари. Станали известни като Оризовите християни. Но не минало време и те осъзнали, че са скочили от тигана в огъня. Принудили ги да имат отделни черкви, с отделни служби и отделни проповедници. Като специално благоволение дори им разрешили да имат свой владика-парий. След Независимостта се оказало, че нямат право на никакви държавни облаги, като запазени работни места или нисколихвени банкови кредити, защото официално на книга те били християни и следователно вън от кастовата система. Сякаш трябвало да измитат следите от стъпките си без метла. Или още по-лошо, не им се разрешавало изобщо да оставят следи.

Мамачи, по време на една ваканция вън от Делхи и от Имперската ентомология, първа забелязала необикновената сръчност на малкия Велута. Тогава Велута бил единайсетгодишен, с около три години по-млад от Аму. Бил като малък магьосник. Можел да прави сложни играчки — вятърни мелнички, хлопки, миниатюрни кутийки за бижута от изсушени тръстикови стебла; изрязвал чудесни лодки от стеблата на тапиока и фигурки върху ядки от кашу. Носел тези неща на Аму, като й ги подавал на отворената си длан (както бил научен), за да не го докосва тя, докато ги взема. Макар че бил по-малък от нея, наричал я Амукути — Малка Аму. Мамачи убедила Велия Паапен да го изпрати в Училището за деца на парии, открито от свекъра й Пуниан Кунджу.

Велута бил четиринайсетгодишен, когато пристигнал Йохан Клайн, дърводелец от дърводелската гилдия в Бавария, и останал три години в Котаям в Християнското мисионерско общество, където открил учебна работилница за дърводелци. Всеки следобед подир училище Велута вземал автобус за Котаям и работел до тъмно с Клайн. На шестнайсет години Велута бил завършил гимназия и бил добре подготвен дърводелец. Имал собствени дърводелски сечива и чисто германско чувство за дизайн. Изработил на Мамачи маса за хранене в стил Баухаус с дванайсет стола от палисандрово дърво и традиционен баварски шезлонг от по-леко дърво. За ежегодните пиеси на Беба Кочама по случай Рождество Христово направил ангелски крила, опънати на тел, които прилягали на детските гърбове като ранички, изрязал картонени облаци, иззад които да се появява архангел Гавраил, и сгъваема ясла, в която да се роди Христос. Когато по необяснима причина градинският мраморен Купидон на Беба Кочама престанал да изпуска сребърна водна струя, Велута отпушил пикочния му мехур.

Освен от дърводелство Велута разбирал и от машини. Мамачи (с непроницаемата логика на по-висшата класа) често казвала, че ако Велута не бил роден параван, би могъл да стане инженер. Той поправял радиоапарати, часовници, водни помпи. Грижел се за водопроводната инсталация и за всички електрически приспособления в къщата.

Когато Мамачи решила да затвори задната веранда, Велута начертал плана и направил пълзящата сгъваема врата, която по-късно събудила голям гняв в Айеменем.

Велута разбирал от машините във фабриката повече от който и да е друг.

Когато Чако напуснал службата си в Мадрас и се върнал в Айеменем с машина за затваряне на буркани, Велута я сглобил и я пуснал в действие. Велута поддържаше новата машина за консерви и автоматичната резачка за ананас. Велута смазваше водната помпа и малкия дизелов генератор. Той беше построил лесни за почистване, покрити с алуминий повърхности за рязане на плодове и зеленчуци, а после и ниски пещи за тяхното варене.

Бащата на Велута — Велия Паапен, обаче беше параван от Стария свят. Помнеше дните, когато е трябвало да се пълзи заднешком, а благодарността му към Мамачи и семейството й за всичко, което са направили за него, беше широка и дълбока като придошла река. Когато станала злополуката с мраморната отломка, Мамачи организирала и платила да му направят стъклено око. Още не бил отработил дълга си и макар да знаел, че това не се и очаква от него, нито пък би могъл някога да го изплати, все пак чувствал, че окото не си е негово. Благодарността правела усмивката му по-широка и навеждала гърба му.

Велия Паапен се страхувал за по-младия си син. Не можел да каже какво точно го плаши. Нищо, което е казал. Или направил. Тревожело го не какво казва, а начинът, по който го казва. Не какво прави, а как го прави.

Може би го тревожела липсата на колебливост у по-малкия. Неоправданата му самоувереност. Начинът, по който върви. По който държи главата си. Тихият начин, по който прави предложения, без да го питат. Или кроткият начин, по който не обръща внимание на предложенията, без да изглежда, че се бунтува.

Тези качества са напълно приемливи, дори желателни у благородните, но Велия Паапен смятал, че у един параван те биха могли (или дори би трябвало) да се приемат като безочие.

Велия Паапен се опитвал да предупреди Велута. Но тъй като не можел да посочи точно какво го тревожи, Велута разбрал погрешно неясното безпокойство на баща си. Мислел, че му се зловиди краткото обучение и вродената му сръчност. Добрите намерения на Велия Паапен бързо се изродили в натякване и заяждане, между бащата и сина се създало напрежение. За изумление на майка си Велута вече избягвал да се прибира вкъщи. Работел до късно. Ловял риба в реката и си я готвел на открит огън. Спял навън, по бреговете на реката.

Един ден той изчезнал. Четири години никой не знаел къде е. Говорело се, че работи на някакъв строеж на Отдела за социални грижи в Тривандръм. По-късно се появил неизбежният слух, че е станал наксалит. Че е бил в затвора. Някой казал, че го е видял в Куилон.

Нямало как да го намерят, когато майка му, Чела, умряла от туберкулоза. След това Кутапен, по-големият му брат, паднал от косово дърво и си увредил гръбнака. Парализирал се и вече не можел да работи. Велута чул за злополуката цяла година по-късно.

Върнал се в Айеменем едва преди пет месеца. Никога не споделил къде е бил или какво е правил.

Мамачи отново назначила Велута за дърводелец във фабриката и му възложила да отговаря за общата поддръжка. Това причинило голямо недоволство сред другите, докосваемите работници, защото според тях не било допустимо параваните да бъдат дърводелци. А още по-малко един блуден параван да бъде назначен отново.

За да успокои останалите и тъй като знаела, че никой друг няма да го вземе за дърводелец, Мамачи плащала на Велута по-малко, отколкото се полагало на докосваем дърводелец, но повече, отколкото на параван. Мамачи не го викала в къщата (освен за да поправи или да инсталира нещо). Смятала, че трябва да е благодарен, задето изобщо го допуска в района на фабриката и му позволява да пипа неща, които докосваемите пипат. Казвала, че това е голям напредък за един параван.

Когато се върнал в Айеменем след неколкогодишното си отсъствие от дома, Велута бил все така подвижен. И все така самоуверен. А Велия Паапен сега още повече се боял за него. Но този път си мълчал. Не казвал нищо.

Поне докато не бил обхванат от Ужаса. Докато не започнал да вижда как нощ подир нощ една малка лодка пресича реката. Докато не забелязал как лодката се връща на разсъмване. Докато не разбрал към какво се присяга неговият недокосваем син. И не само се присяга.

А го обладава.

Люби го.

Когато бил обхванат от Ужаса, Велия Паапен отишъл при Мамачи. Гледал право пред себе си с ипотекираното си око. А със собственото си око плачел. Едната му буза блестяла от сълзи. Другата оставала суха. Клател глава отляво надясно, докато накрая Мамачи му заповядала да спре. Тялото му се тресяло като на болен от малария. Мамачи му заповядала да спре да се тресе, но той не можел, защото на страха не може да се заповядва. Дори ако го изпитва параван. Велия Паапен казал на Мамачи какво е видял. Молел Бога за прошка, задето е създал със семето си едно изчадие. Предложил да убие сина си със собствените си голи ръце. Да унищожи това, което е сътворил.

От съседната стая Беба Кочама чула шума и дошла да види какво има. Видяла на хоризонта скръб и беда, но тайно, в дъното на душата си, ликувала.

Тя казала (наред с други неща):

Как е могла да му търпи миризмата? Не сте ли забелязали, че тези паравани изпускат особена миризма?

Потреперила театрално, като дете, което насилват да яде спанак. Предпочитала ирландско-йезуитската миризма пред специфичната миризма на параваните.

Без съмнение. Без съмнение.

 

 

Велута, Велия Паапен и Кутапен живееха в малка глинена колиба надолу по реката, близо до къщата в Айеменем. Като тичаха между кокосовите дървета, Естапен и Рахел стигаха до нея за три минути. Те току-що бяха пристигнали в Айеменем с Аму и бяха твърде малки, за да помнят Велута, преди да бе напуснал. Но в месеците, откакто се беше върнал, бяха станали най-добри приятели. Забраняваха им да ходят в неговия дом, но те ходеха. Седяха при него с часове, клечаха сред море от талаш и се чудеха откъде знае какви гладки форми се крият в дървото и го очакват. Обичаха да гледат как в ръцете на Велута дървото сякаш омеква като пластилин. Учеше ги как се работи с ренде. Къщата му (в ясен ден) миришеше на пресни дървени стружки и на слънце. На риба, сготвена с червено къри и черен тамаринд. Според Еста най-хубавото къри за риба в целия свят.

Велута направи на Рахел най-късметлийския въдичарски прът, научи нея и Еста да ловят риба.

В оня небесносин декемврийски ден Рахел наистина видя него през червените си слънчеви очила, видя го да марширува с червено знаме на прелеза до Кочин.

Полицейски свирки с металически пронизителен звук пробиваха дупки в шумовия чадър. През неравните дупки в чадъра Рахел виждаше късове червено небе. А в червеното небе се носеха червени хвърчила. В жълтите им очи се виждаше шосе и маршируващи червени знамена. И бяла риза върху черен гръб с родилно петно.

Маршируващи червени знамена.

Ужас, пот и още толкова пудра се събираха в бледо-морава смес между гънките от тлъстина по шията на Беба Кочама. Слюнка образуваше малки бели топчета в ъглите на устата й. Стори й се, че вижда в процесията мъж, който напомня вестникарската снимка на един наксалит на име Раджан, дошъл според слуховете на юг от Палгат. Стори й се, че гледа право в нея.

Мъж с червено знаме и с лице като възел отвори вратата на Рахел, която не беше заключена. Отворът на вратата се изпълни с мъже, които бяха спрели, за да гледат.

— Горещо ли ти е, малката? — любезно попита Рахел на малайаламски човекът с лице като възел. После не така любезно: — Кажи на татко да ти купи климатична инсталация! — И се изсмя във възторг от собствената си духовитост, казана навреме.

Рахел отвърна на усмивката му, доволна, че сметнаха Чако за неин баща. Като че ли бяха нормално семейство.

— Не отговаряй! — грубо просъска Беба Кочама. — Гледай надолу! Само гледай надолу!

Човекът със знамето насочи вниманието си към нея. Тя бе забила поглед в пода на колата. Като свенлива, изплашена булка, омъжена за непознат.

— Здравей, сестро — учтиво извика човекът на английски. — Как се казваш, моля?

Тъй като Беба Кочама не отговори, той се обърна към зяпачите край колата.

— Тя няма име.

— Да не би да е Модалали Мариакути? — изхихика някой. На малайаламски модалали значи земевладелец.

— А, Бе, Це, Де, Хикс, Игрек, Зет — подхвърли друг, кой знае защо.

Насъбраха се още студенти. За да се пазят от слънцето, всички бяха вързали на главите си носни кърпи или кърпи за ръце на шарки от текстилната фабрика в Бомбай. Приличаха на участници в масовките, дошли от снимачната площадка на малайаламска версия на Синбад — Последното му пътуване.

Мъжът с лице като възел поднесе на Беба Кочама, като подарък, своето червено знаме.

— Дръж — каза той. — Хвани го.

Беба Кочама стисна знамето, без да поглежда човека.

— Развей го — изкомандва той.

Трябваше да го развее. Нямаше избор. Знамето лъхаше на плат и на магазин. Беше леко и прашно. Тя се опита да го развее едва-едва.

— Сега кажи Инкилаб Зиндабад!

Инкилаб Зиндабад — прошепна Беба Кочама.

— Браво, добро момиче си.

Тълпата се заля от смях. Проехтя писклива свирка.

— О’кей — обърна се човекът към Беба Кочама на английски, сякаш бяха приключили успешно някаква сделка. — Довиждане!

Той затвори с трясък небесносинята врата. Беба Кочама потрепера. Тълпата около колата се разпръсна и се вля в процесията.

Беба Кочама нави червеното знаме и го сложи между гърба на седалката и задния прозорец. Прибра броеницата в блузата си, където я пазеше при двете си дини. Престори се, че прави туй-онуй, за да спаси поне малко от достойнството си.

След като отминаха и последните демонстранти, Чако обяви, че вече могат да отворят прозорците.

— Сигурна ли си, че беше той? — попита Чако.

— Кой? — отвърна му Рахел предпазливо.

— Сигурна ли си, че беше Велута?

— Хммм… нда… нн… нпочти — запелтечи Рахел.

— Почти сигурна ли си? — попита Чако.

— Не… беше почти Велута — отговори Рахел. — Почти приличаше на него…

— Тогава значи не си сигурна?

— Почти не съм… — Рахел потърси с поглед одобрението на Еста.

— Трябва да е бил той — намеси се Беба Кочама. — Това направи с него Тривандръм. Всички отиват там, а като се върнат, мислят, че са станали големи политици.

Никой не изглеждаше особено впечатлен от нейното прозрение.

— Трябва да го наблюдаваме — продължи Беба Кочама. — Ако подхване някаква профсъюзна дейност във фабриката… Вече забелязвам признаци, известна грубост, известна неблагодарност… Онзи ден го помолих да ми помогне с камъните в лехата под сипея, а той…

— Аз видях Велута в нашия двор преди да тръгнем — весело се обади Еста. — Как тогава е могло да бъде той?

— За негово собствено добро се надявам да не е бил той — мрачно каза Беба Кочама. — А ти, Естапен, друг път не ме прекъсвай.

Беше раздразнена, че никой не я попита за каква леха под сипея говори. В следващите дни Беба Кочама насочи към Велута цялата си ярост за публичното й унижение. Подостряше я като молив. В нейния ум той започна да представлява процесията. И човекът, който я накара да развява знамето на марксистката партия. Също и оня, който я кръсти Модалали Мариакути. И всичките мъже, които й се бяха присмивали.

Започна да го мрази.

 

 

От начина, по който Аму държеше главата си, Рахел разбираше, че още е ядосана. Рахел си погледна часовника. Два без десет. Все още не се виждаше никакъв влак. Подпря брадичка върху рамката на прозореца. Усети как сивото кече, върху което лежеше стъклото, притиска кожата на брадичката й. Свали слънчевите си очила, за да види по-добре жабата, смачкана върху шосето. Беше толкова мъртва и толкова сплескана, че приличаше повече на петно върху шосето във формата на жаба, отколкото на жаба. Рахел се запита дали госпожица Митън е била сплескана като петно във формата на госпожица Митън от млекарската камионетка, която я беше прегазила.

 

 

С убедеността на дълбоко вярващ Велия Паапен беше уверявал близнаците, че в света не съществуват черни котки. Казваше им, че само във Вселената съществуват черни дупки в котешка форма.

По шосето имаше толкова много петна.

Петна във Вселената с формата на сплескана госпожица Митън.

Петна във Вселената с формата на сплескана жаба.

Сплескани гарги, които се опитваха да изядат петната във Вселената с формата на сплескани жаби.

Сплескани кучета, които изяждат петна във Вселената с формата на сплескани гарги.

Пера. Манго. Храчки.

По целия път до Кочин.

Слънцето блестеше през прозореца на плимъта право в Рахел. Тя затвори очи и се опита да му върне блясъка. Дори и през клепачите светлината му беше ярка и гореща. Небето беше оранжево, а кокосовите дървета бяха морски анемони, които движеха пипалата си с надеждата да уловят и да изядат някой нищо не подозиращ облак. Прозрачна петниста змия с раздвоен език плуваше през небето. После един прозрачен римски войник на петнист кон. Според Рахел странното с римските войници, нарисувани в комиксите, беше, че те полагат големи грижи за ризниците и шлемовете си, а оставят краката си голи. В това нямаше никакъв смисъл. По отношение на времето и изобщо.

Аму им беше разказала историята на Юлий Цезар и как е бил прободен в сената от Брут, най-добрия му приятел. И как, като паднал на пода с гръб, прободен от ножове, извикал: „И ти ли, Бруте?“ И Цезар се свлича.

— Това само показва — обясни Аму, — че не може да се вярва на никого. На майка, баща, брат, съпруг, най-добър приятел. На никого.

За децата, каза тя (когато я попитаха), ще се види занапред. Напълно възможно е например, каза тя, когато Еста порасне, да стане Мъжко шовинистично Прасе.

Понякога нощем Еста се изправяше на леглото си, омотан в чаршаф, и викаше „И ти ли, Бруте? И Цезар се свлича.“ и падаше на леглото, без да прегъва колене, като прободен с меч труп. Кочу Мария, която спеше върху рогозка на пода, го заплашваше, че ще се оплаче на Мамачи.

— Кажи на майка си да те прати в бащината ти къща — продължаваше тя. — Там можеш да чупиш колкото си искаш легла. Тези легла не са твои. Тази къща не е твоя.

Еста възкръсваше, изправяше се на леглото и декламираше: „И ти ли, Кочу Мария? — И Еста се свлича.“ и отново умираше.

Кочу Мария беше сигурна, че „И ти ли“ е някакъв неприличен английски израз, и чакаше удобен случай да се оплаче на Мамачи от Еста.

Жената в съседната кола имаше трохи от бисквити по устата. Мъжът й запали смачкана цигара. Изпусна две димни вълма през ноздрите си и за момент заприлича на глиган. Госпожа Глиганка попита Рахел с бебешки глас как се казва.

Рахел не й обърна внимание и небрежно наду мехурче от слюнка.

Аму не обичаше децата да надуват мехурчета от слюнка. Казваше, че това й напомняло за Баба. Техния баща. Казваше още, че той надувал мехурчета от слюнка и друсал крака си. Според Аму само дребните чиновници се държали така, а не аристократите.

Аристократите били хора, които не надуват слюнчени мехурчета и не друсат краката си. Нито мляскат.

Макар че Баба не беше чиновник, Аму казваше, че се държал почти като чиновник.

Когато бяха сами, Еста и Рахел понякога се правеха на чиновници. Надуваха слюнчени мехурчета, друсаха краката си и гъргореха като пуйки. Помнеха баща си от времето преди войните. Веднъж им даде да смукнат от цигарата му и се ядоса, защото бяха наплюнчили филтъра.

— Цигарата не е червено бонбонче за смукане! — беше викнал, наистина сърдит.

Близнаците помнеха гнева му. И гнева на Аму. Помнеха как веднъж ги бяха блъскали в една стая от Аму до Баба, до Аму и пак до Баба като топки за билярд. Аму беше отблъснала Еста от себе си: „Вземи, задръж единия. Не мога да се грижа и за двамата.“ По-късно, когато Еста попита Аму за този случай, тя го прегърна и му каза да не си измисля такива неща.

На единствената снимка на баща им, която бяха виждали (Аму им позволи да я погледнат само веднъж), той беше с бяла риза и с очила. Приличаше на хубав, усърден играч на крикет. С една ръка държеше Еста върху раменете си. Еста се усмихваше, опрял брадичка върху главата на баща си. С другата си ръка баща им придържаше Рахел до тялото си. Тя изглеждаше сърдита и нацупена, бебешките й крака висяха във въздуха. Някой беше нарисувал розови кръгчета на бузите им.

Аму казваше, че той ги е държал само за снимката и дори тогава бил толкова пиян, че тя се бояла да не ги изпусне. Аму стояла вън от обектива на фотографа, готова да ги хване, ако той ги изтърве. Въпреки това, с изключение на боядисаните им бузи, Еста и Рахел смятаха, че фотографията е хубава.

— Спри това! — извика Аму толкова силно, че Мърлидаран, който беше слязъл от километричния камък, за да позяпа в плимъта, отстъпи назад, а краищата на ампутираните му ръце подскочиха тревожно.

— Какво? — попита Рахел, но мигом се сети какво. Слюнчените й мехури. — Извинявай, Аму.

— Извинението не може да съживи умрелия — обади се Еста.

— Я стига! — подвикна Чако. — Не можеш да й нареждаш какво да прави със собствената си слюнка.

— Гледай си работата — сряза го Аму.

— Това й връща някои спомени — мъдро обясни Еста на Чако.

Рахел си сложи слънчевите очила. Светът се обагри в сърдит цвят.

— Остави тези невъзможни очила! — скара й се Аму.

Рахел свали невъзможните си очила.

— Държанието ти към тях е фашистко — подхвърли Чако. — За Бога, дори и децата имат някакви права!

— Не споменавай Божието име напразно — откликна Беба Кочама.

— Не го споменавам напразно — отговори Чако, — а по много основателна причина.

— Не се преструвай на Велик Спасител на децата! — възнегодува Аму. — Когато дойде до истинските проблеми, ти не даваш за тях и пет пари. Нито за мен.

— Че защо? — свъси се Чако. — Да не би аз да нося отговорност за тях? — И продължи, че Аму, Еста и Рахел са воденични камъни около врата му.

Краката на Рахел отзад бяха мокри и потни. Кожата й се плъзгаше по тапицираната с изкуствена материя седалка. Тя и Еста знаеха за воденичните камъни. В „Бунт на кораба“, когато хората умираха в открито море, увиваха телата им в бели чаршафи и ги хвърляха зад борда с воденични камъни на шиите, за да не изплуват труповете. Еста се питаше как са знаели колко воденични камъка да вземат, още преди да отплават.

Еста сложи глава на коленете си.

Алабросът му се разчорли.

 

 

Далечен тътен на влак се носеше откъм шосето с жабешкото петно. Листата от двете страни на железопътното трасе започнаха да се клатят одобрително. Дадададада.

Обръснатите поклонници в автобуса „Бийна Мол“ започнаха нова песен.

— Гледайте ги тези индуисти — обади се Беба Кочама. — Нямат никакво чувство за уединение.

— Чувал съм, че имат рога и люспести кожи — саркастично откликна Чако. — Чувал съм, че бебетата им се излюпват от яйца.

Рахел имаше две подутини на челото, от които Еста бе казал, че ще пораснат рога. Поне от едната, защото е полуиндуистка. Тя не беше съобразила веднага да го попита за неговите рога. Защото каквото беше тя, такъв беше и той.

Влакът прогърмя и отмина под стълб от гъст черен пушек. Имаше трийсет и два вагона, пълни с млади мъже, с коси подстригани като шлемове, на път към Края на Света, за да видят какво става с хората, които падат от ръба му. Онези, които се надвесваха прекалено много, сами падаха оттатък ръба. В режещата тъмнина, с обърнати надолу коси.

Влакът мина така бързо, че беше трудно да си представиш защо толкова хора бяха чакали тъй дълго за нещо тъй кратко. Листата край трасето продължаваха да кимат дълго след като влакът бе отминал, сякаш бяха напълно съгласни и нямаха никакви съмнения.

Тънко покривало от въглищен прах се спускаше надолу като мръсен благослов и нежно обгръщаше превозните средства.

Чако запали двигателя. Беба Кочама се опита да бъде весела. И подхвана песен.

Тъжно стар часовник трака

и камбани бият в мрака,

но на детската ни стая

смешно птиченце почука,

иска да ни каже…

Погледна към Еста и Рахел, като очакваше те да кажат „ку-ку“.

Те не казаха нищо.

В колата подухна вятър. Зелени дървета и телефонни стълбове летяха край прозорците. Неподвижни птици седяха върху движещите се жици като непотърсени куфари на летище.

Бледа дневна луна висеше огромна на небето и пътуваше заедно с пътниците в колата. Голяма като корема на мъж, любител на бира.

Бележки

[1] Фондация за младежи от Британската Общност. Бел.ред.

[2] Таксономия — наука за класификацията на видовете. Бел.прев.

[3] Шри — господин. Бел.прев.

[4] „Сърцето на мрака“ — роман от Джоузеф Конрад, който описва пътешествие в джунглата. Героят на романа Курц е олицетворение на корупция и експлоатация на местното население. Бел.прев.

[5] Тирупати — храм на бог Вишну в щата Андхра Прадеш, който привлича много поклонници, особено от Южна Индия. Бел.прев.

[6] брамини — принадлежащи към най-висшата класа. Бел.прев.

[7] Кардамон — тропическо азиатско растение, използвано в медицината. Бел.прев.

[8] Шекспир — „Ромео и Жулиета“ — прев. Валери Петров. Бел.ред.