Включено в книгата
Оригинално заглавие
The God of Small Things, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 11 гласа)

14
Работата е борба

Чако мина напряко между наклонените каучукови дървета, оттам беше по-близо до главния път и къщата на другаря К.Н.М. Пилай. Видът му бе леко абсурден — крачеше по килим от сухи листа, облечен в отеснелия костюм „за летището“, а вратовръзката се мяташе над рамото му.

Другарят Пилай не беше вкъщи, когато Чако стигна.

Жена му Калиани, с прясно намазана паста от сандалово дърво върху челото, го покани да седне на металически сгъваем стол в малката предна стая и изчезна през яркорозовата и украсена с дантела найлонова завеса над входа към тъмната съседна стая, където мъждукаше слабият пламък на голяма бронзова газена лампа. През вратата нахлуваше силно ухание на благовония, а над вратата имаше малка дъска с надпис РАБОТАТА Е БОРБА, БОРБАТА Е РАБОТА.

Чако беше прекалено едър за стаята, в която седеше. Сините стени сякаш го притискаха. Огледа се — напрегнат и леко притеснен. Масата за хранене беше постлана с пластмасова покривка на ярки цветя. Върху преградките на малкия зелен прозорец се сушеше пешкир. Мушици се въртяха над грозд дребни банани в бяла чугунена чиния със син кант. В един ъгъл на стаята имаше купчина зелени необелени кокосови орехи. Детски гумени чехли лежаха захвърлени в огрения от раирана слънчева светлина квадрат на пода. До масата имаше остъклен бюфет. Басмени перденца, окачени от вътрешната страна на стъклата, скриваха съдържанието му.

Майката на другаря Пилай, дребничка старица в кафява блуза и белезникаво мунду, седеше на ръба на високо дървено легло, опряно до стената; краката й се люлееха високо над пода. Върху едното й рамо беше преметнат тънък бял пешкир, който минаваше диагонално през гърдите. Рояк комари, като обърната наопаки конусовидна книжна шапка, се издигаше над главата й. Старицата седеше, опряла буза на дланта си, така че всички бръчки от тази страна на лицето и се бяха събрали нагоре. Всеки сантиметър от кожата й, дори върху китките и глезените, беше покрит с бръчки. Само върху шията кожата й бе гладка и опъната над огромна гуша. Нейният извор на младост. Старата жена гледаше с празен поглед в срещуположната стена, полюляваше се леко и грухтеше тихо и ритмично, на равни интервали, като отегчен пасажер на дълго пътешествие с автобус.

Зад главата й бяха окачени в рамки свидетелствата на другаря Пилай от университета за неговите бакалавърска и магистърска степен.

На друга стена висеше фотография в рамка, на която другарят Пилай награждаваше с гирлянда другаря Е.М.С. Намбудирипад. На преден план блестеше стоящ микрофон с надпис Аджанта.

Въртящият се вентилатор на масичка до леглото отпращаше своя механичен полъх по образцово демократичен начин — първо подухваше и повдигаше нагоре онова, което беше останало от косата на старата госпожа Пилай, а след това правеше същото с Чако. Комарите неуморно се разпръсваха и се събираха отново.

През прозореца Чако виждаше покривите на автобусите, които прогърмяваха по улицата заедно с багажа върху багажниците. Мина и един джип с високоговорител, от който се разнасяше песен на марксическата партия на тема безработица. Припевът беше на английски, а останалите думи — на малайаламски.

Няма свободни места!

Няма свободни места!

Където и да иде бедният човек,

няма, няма, няма свободни места!

Калиани се върна с чаша от неръждаема стомана, пълна с филтрирано кафе, и с чиния от неръждаема стомана с пържени бананови резенчета (яркожълти с малки черни семчици в средата) — за Чако.

— Той отиде в Оласа. Трябва да се върне всеки момент — каза Калиани. Когато говореше за мъжа си, го наричаше адехам — учтивата форма за „той“, докато „той“ я наричаше „еди“, което означава приблизително „Ей, ти!“

Беше сочна, красива жена със златистокафява кожа и огромни очи. Дългата й къдрава коса беше влажна и висеше свободно на гърба — само краят й бе сплетен на плитка. Косата беше измокрила гърба на прилепналата до тялото й тъмночервена блуза, от което тя изглеждаше още по-тъмночервена. Изпод края на късите й ръкави се издуваха меките ръце на Калиани и плътта се спускаше над трапчинките по лактите й, пищна и пухкава. Бялото й мунду и кавани бяха свежи и изгладени. Калиани лъхаше на сандалово дърво и на счукан зелен нахут, който използваше вместо сапун. За пръв път от години Чако я гледаше, без да усети каквато и да е тръпка на сексуално желание. Той си имаше вкъщи жена (бивша жена, Чако!). С лунички по ръцете и по гърба. Със синя рокля, а под роклята — крака.

Малкият Ленин се появи на вратата в модерни червени къси панталонки от стречлон. Застана на един тънък крак като щъркел и започна да усуква розовата дантелена завеса, като гледаше Чако с очите на майка си. Беше вече шестгодишен, отдавна минал възрастта, когато мушкаше разни неща в носа си.

— Синко, иди да повикаш Лата — нареди му госпожа Пилай.

Ленин не помръдна и като все още гледаше Чако, изкрещя силно, както само децата могат.

— Лата! Лата! Викат те!

— Племенницата ни от Котаям. Дъщеря на неговия по-голям брат — обясни госпожа Пилай. — Спечели първа награда за рецитация на младежкия фестивал в Тривандръм миналата седмица.

Бойка на вид девойка — около дванайсет-тринайсетгодишна — се появи през дантелената завеса. Беше в дълга пъстра пола чак до глезените, и бяла блуза до кръста с басти, които осигуряваха място за бъдещи гърди. Намазаната й с масло коса беше разделена на среден път. Лъскавите й плитки бяха пристегнати в края с ластик, над който бяха вързани панделки, така че фльонгите им се спускаха от двете страни на лицето като очертания на големи, увиснали уши, все още неоцветени.

— Знаеш ли кой е този? — обърна се госпожа Пилай към Лата.

Лата поклати глава.

— Чако саар. Нашият Модалали във фабриката. — Лата го изгледа със самообладание и липса на любопитство, необичайни за тринайсетгодишно дете.

— Учил е в Лондон и Оксфорд — съобщи госпожа Пилай. — Ще му изпълниш ли рецитацията си?

Лата се съгласи без колебание. Изпъчи се с леко раздалечени крака.

— Уважаеми Председателю — поклони се тя на Чако, — уважаемичленовенажурито и… — тя огледа въображаемата публика, натъпкана в малката гореща стая, и добави: — скъпи приятели. — Направи сценична пауза.

— Днес бих искала да изпълня пред вас една поема от сър Уолтър Скот, озаглавена „Локинвар“. — Стисна ръце зад гърба си. Очите й се премрежиха. Невиждащият й поглед се закова точно над главата на Чако. Докато говореше, лекичко се поклащаше. В началото Чако помисли, че слуша малайаламски превод на „Локинвар“. Думите се застъпваха. Последната сричка на думата се свързваше с първата сричка на следващата. Стиховете се изпълняваха със забележителна бързина.

О, млад Локин вар, той дойдеот далеч,

че конятму бешеот вятър по-бърз,

оръжие нямаше, самогол меч.

Стихотворението се придружаваше от грухтенето на старицата, седнала на леглото, но това сякаш никой освен Чако не забелязваше.

Преплувареката, че нямашеброд,

но пак закъсня, че невестатамила

със другда се свърже бевече склонила.

Другарят Пилай дойде по средата на рецитацията, кожата му лъщеше от пот, мундуто му бе вдигнато над коленете, тъмни потни петна се извиваха около найлоновите му подмишници. Той наближаваше четиридесетте, беше дребен човек с хилаво телосложение и нездрав цвят на лицето. Краката му вече бяха изтънели, а изпъкналият му и опънат корем, също като гушата на миниатюрната му майка, сякаш нямаше нищо общо със слабото, тънко тяло и с живото му лице. Изглежда особен фамилен ген ги даряваше със задължителни издутини, които се появяваха произволно в различни части на тялото.

Мустаците, тънки като молив, разделяха горната му устна хоризонтално на две и свършваха точно в края на устата. Челото бе започнало да се уголемява от начална плешивина, която той не се опитваше да прикрива. Косата му беше намазана с масло и сресана назад. Очевидно не се стараеше да изглежда млад. Излъчваше естествения авторитет на Мъжа в Къщата. Той се усмихна и поздрави Чако с кимване, но не показа, че е забелязал присъствието на майка си и жена си.

Лата му поиска с поглед разрешение да продължи рецитацията. Разрешението й бе дадено. Другарят Пилай съблече ризата си, сви я на топка и избърса с нея подмишниците си. Когато свърши, Калиани я пое и я задържа като подарък. Като букет цветя. По потник другарят Пилай седна на един сгъваем стол и качи левия си крак върху коляното на десния. Докато продължаваше рецитацията на племенницата му, той се взираше замислено в пода, подпрял брадичка с длан, а десния си крак поклащаше равномерно в ритъма на поемата. С другата си ръка масажираше силно извитата арка на лявото си стъпало.

Когато Лата свърши, Чако изръкопляска с искрена любезност. Но тя не отвърна на аплодисментите дори с една вяла усмивка. Приличаше на източногерманска плувкиня по време на околийско състезание. Очите й бяха насочени твърдо към Олимпийското Злато. Всяко по-дребно постижение сякаш се разбираше от само себе си. С поглед поиска разрешение от чичо си да напусне стаята.

Другарят Пилай я повика с пръст и й прошепна в ухото: „Иди да кажеш на Потачен и Матукути, че ако искат да ме видят, трябва да дойдат веднага.“

— Не, другарю, наистина… не искам нищо повече — обади се Чако, който бе сметнал, че другарят Пилай е поръчал Лата да донесе още почерпка. Другарят Пилай, доволен от това недоразумение, се възползва от него.

— Не, не, не. А! Какво е това?… Еди Калиани, дай още една чиния с тези вкусни неща.

За другаря Пилай като издигащ се политик беше важно в избирателния му район да се знае, че е влиятелен човек. Искаше да използва посещението на Чако, за да направи впечатление на местните просители и партийни работници. Потачен и Матукути бяха селяни, които го бяха помолили да използва връзките си в котаямската болница, за да назначат дъщерите им там като медицински сестри. Другарят Пилай държеше те да бъдат видени как чакат пред дома му, за да бъдат приети. Колкото по-често се виждаха хора да чакат за среща с него, толкова по-зает щеше да изглежда и толкова по-добро впечатление щеше да прави. Ако чакащите видеха как самият Модалали на фабриката е дошъл да говори с него на негова територия, той бе уверен, че от това ще се получи благоприятен отзвук.

— И тъй, Другарю! — започна другарят Пилай, след като Лата бе отпратена и вкусната почерпка бе донесена. — Какви са новините? Как се приспособява тук дъщеря ви? — Държеше да говори с Чако на английски.

— О, много добре. Сега спи дълбоко.

— Охо. Предполагам, че е уморена от времевата разлика след полета с реактивен самолет — отвърна другарят Пилай, доволен от себе си, че знае туй-онуй за международните пътешествия.

— Какво става в Оласа? Партийно събрание ли имаше? — попита Чако.

— О, нищо подобно. Сестра ми Судха се оказа с фрактура преди известно време — отговори другарят Пилай, сякаш Фрактурата беше някаква важна личност. — Та я заведох в Оласа за някои лекарства, Мехлеми и други неща. Съпругът й е в Патна и тя е сама при сватовете.

Ленин изостави наблюдателния си пост при вратата, мушна се между коленете на баща си и започна да си чопли носа.

— Няма ли да чуем едно стихотворение и от тебе, млади момко? — обърна се към него Чако. — Баща ти не те ли е научил на някое?

Ленин се беше вперил в Чако, но не даваше знак, че е чул или разбрал какво казва Чако.

— Той знае всичко — побърза да се намеси другарят Пилай. — Гениален е. Само пред гости е свит.

Другарят Пилай разлюля Ленин между коленете си.

— Ленин Мон, кажи на другаря Чичо онова, което татко те научи. „Чеда на Рим, приятели,…?“

Ленин продължаваше да се занимава с носа си.

— Хайде, Мон, тук е само нашия другар Чичо… — Другарят Пилай се опита да подскаже текста от Шекспир. „Чада на Рим, приятели, събратя…?“

Ленин, без да мигне, продължаваше да гледа Чако. Другарят Пилай опита отново.

„… приятели, събратя…?“

Ленин награби една шепа бананови резенчета и офейка през предната врата. Започна да тича нагоре-надолу по малкото дворче между къщата и улицата и да крещи с непонятна и за самия него възбуда. Като я изразходва отчасти, тичането му се превърна в задъхан галоп.

„… събратя, изслушайте ме.“

Ленин изкрещя тези думи от двора през бученето на минаващ автобус.

„… Тук съм! не да хваля,

а да погребвам Цезар. Знаем, злото,

което всеки сторил е, остава

подир смъртта му, а доброто често

погребваме със костите.“[1]

Изкрещя текста гладко, без да се запъне нито веднъж. Беше забележително, като се има предвид, че момчето бе само шестгодишно и не разбираше нито дума, от това, което казва. Седнал в стаята и загледан в малкото дяволче, което се въртеше в двора му (бъдещ предприемач-организатор на битови услуги със свое дете и свой скутър), другарят Пилай се усмихваше гордо.

— Той е пръв по успех в класа. Тази година ще му разрешат да прескочи един клас.

Малката гореща стая беше изпълнена с големи амбиции.

Не се знаеше какво пази другарят Пилай в своя бюфет с остъклени и покрити с перденца врати, но в никакъв случай не събираше там дървени самолетни модели.

Чако, от друга страна, премина от мига, в който влезе в тази къща, или може би от мига, в който се върна другарят Пилай, през някакъв странен процес на обезсилване. Като лишен от пагоните си генерал той почти престана да се усмихва. Потисна своята експанзивност. Ако някой го видеше тук за първи път, би го сметнал за необщителен. Едва ли не боязлив.

С безпогрешния инстинкти на уличен борец другарят Пилай схващаше, че скромният му живот (малка и гореща къща, охкаща майка, очевидна близост до трудовите маси) му дава власт над Чако, на която в тези революционни времена никакво оксфордско образование не можеше да се противопостави.

Държеше своята бедност като пистолет, насочен в главата на Чако.

Чако извади смачкан лист хартия, където се беше опитал да скицира грубо контурите на нов етикет, който искаше да бъде отпечатан от другаря К.Н.М. Пилай. Етикет за нов продукт, какъвто Консерви и туршии „Парадайз“ се готвеше да пусне през пролетта. Синтетичен готварски оцет. Рисуването не беше сред уменията на Чако, но другарят Пилай схвана основната идея. Позната му бе емблемата с изображение на танцьор на катакали, с текста под полата му: Императори в царството на вкуса (по идея на другаря Пилай), знаеше и какъв шрифт бяха избрали за Консерви и туршии „Парадайз“.

— Дизайнът е същият. Предполагам, само текстът ще бъде различен — забеляза другарят Пилай.

— И цветът на бордюра — уточни Чако. — Жълтеникавокафяв, вместо червен.

Другарят Пилай вдигна очилата си върху косата, за да прочете текста на глас. Стъклата веднага се замъглиха от маслото за коса.

„Синтетичен готварски оцет“. Предполагам, всичко с главни букви.

— Прускосини — каза Чако.

— А „Приготвен от оцетна киселина“!

— В царскосиньо — отвърна Чако. — Същият цвят, който използвахме за зелени пиперки в саламура.

— „Нетно тегло. Партиден №. Дата на производство. Срок на годност“… също в царскосиньо?

Чако кимна.

„Производителят удостоверява, че оцетът в това шише е с гарантиран състав и качество. Съдържание: Вода и Оцетна киселина.“ Предполагам, че този текст ще е в червено.

Другарят Пилай използваше думата „предполагам“, за да прикрие въпросите като твърдения. Мразеше да задава въпроси, освен ако не бяха лични. Въпросите бяха просташки показ на невежество.

Докато приключат с разискванията по етикета на синтетичния оцет, над главите на Чако и другаря Пилай също се бе събрал по един конусовиден рояк от комари.

Договориха се за датата на изпълнението.

— Значи вчерашната демонстрация мина успешно? — попита Чако, като най-сетне стигна до същинската причина за визитата си.

— Ако и докато исканията ни не бъдат изпълнени, другарю, не можем да кажем дали е била успех или неуспех. — В гласа на другаря Пилай прозвуча пропагандаторска нотка. Дотогава борбата трябва да продължи.

— Но отзвукът беше добър — подсказа Чако, търсейки подходящия израз от партийния речник.

— Това е така — съгласи се другарят Пилай. — Другарите представиха Меморандум на Върховното партийно ръководство. Сега ще видим. Трябва само да чакаме и да наблюдаваме.

— Подминахме ги на шосето вчера — подхвърли Чако. — Имам предвид процесията.

— Предполагам, на път към Кочин — каза другарят Пилай. — Но според партийни източници отзвукът в Тривандръм е бил много по-добър.

— В Кочин също имаше хиляди другари — допълни Чако. — Моята племенница дори видя нашия млад Велута сред тях.

— А! Така ли? — Това завари другарят Пилай неподготвен. Велута беше проблем, който той смяташе да зачекне с Чако. Но не веднага. Може би. Не тъй направо. Умът му забръмча като вентилатора на масата. Чудеше се дали да се възползва от случая, или да го отложи за друг ден. Реши да е веднага. — Да. Той е добър работник — кимна замислено домакинът. — Високоинтелигентен.

— Така е — съгласи се Чако. — Отличен дърводелец с ума на инженер. Само ако не беше…

— Не и такъв работник, другарю — прекъсна го другарят Пилай. — Партиен работник.

— А, разбирам. Значи той е редовен член на партията, с членска книжка?

— Да — тихо потвърди другарят Пилай. — О, да. — Пот изби в косата на Чако. Имаше чувството, че цял взвод мравки обикаля по скалпа му. Дълго чеса косата си, с двете ръце. Движеше целия си скалп нагоре и надолу.

Ору каариам парайети? — другарят Пилай премина на малайаламски в доверително-конспиративен глас. — Говоря като приятел, чуваш ли. Поверително.

Преди да продължи, другарят Пилай изгледа Чако, като се мъчеше да прецени каква ще е реакцията му. Чако се взираше в сивата смес от пот и пърхот под ноктите си.

— Този параван ще ви причини неприятности. Послушайте ме… намерете му работа другаде. Отпратете го.

Чако остана озадачен от този обрат в разговора. Той бе възнамерявал единствено да разбере какво става, какво е положението. Очаквал бе да срещне известен антагонизъм, дори отпор, а вместо това сега му се предлагаше хитър, зле прикрит заговор.

— Да го отпратя? Но защо? Аз нямам нищо против, че той е партиен член. Просто полюбопитствах, нищо повече… Мислех, че може да сте разговаряли с него — отговори Чако. Сигурен съм, че той само се пробва, изпитва крилата си, той е разумен човек, другарю. Аз му имам доверие…

— Не е това — откликна другарят Пилай. — Като човек той може да е много добър. Ала другите работници не го харесват. Вече идват при мен с оплаквания… Виждате ли, другарю, на местно равнище кастовите предразсъдъци са дълбоко вкоренени.

Калиани постави металическа кана с димящо кафе на масата пред мъжа си.

— Ето, вижте нея например. Господарката на този дом. И тя не би допуснала паравани в къщата си. Никога. Дори аз не мога да я убедя. Собствената си жена. Разбира се, вкъщи тя е шефът. — Обърна се към нея със сърдечна, закачлива усмивка. — Не е ли тъй, Калиани?

Калиани сведе поглед и се усмихна в свенливо потвърждение на своята привързаност.

— Видяхте ли? — възкликна победоносно другарят Пилай. — Тя разбира английски много добре. Само че не го говори.

Чако неохотно се усмихна.

— Казвате, че моите работници идвали при вас с оплаквания…

— О, да, така е — потвърди другарят Пилай.

— Нещо конкретно?

— Не, не бих казал — отвърна другарят Пилай. — Но гледайте, другарю, естествено е на другите да се зловидят облагите, които той получава от вас. Струват им се несправедливи. В края на краищата какъвто и да е — за тях той си остава просто парий. Това им е втълпено от рождение. И аз им казвам, че не са прави. Но, другарю, откровено казано, Промяната е едно. Убеждението е друго нещо. Трябва да сте внимателен. И за него ще е по-добре, ако го отпратите…

— Драги мой — възрази Чако, — това не е възможно. Той е безценен. Фактически той ръководи фабриката… и няма да разрешим проблема, ако отпратим всички паравани. Безспорно трябва да намерим начин да се справим с тези глупости.

Другарят Пилай не обичаше да го наричат „драги мой“. Звучеше му като обида, прикрита зад префинен английски, което го оскърбяваше двойно — самата обида, а и предположението на Чако, че той няма да я схване. Това напълно му развали настроението.

— Може би — заядливо се подсмихна другарят Пилай. — Но Рим не е бил построен за един ден. Не забравяйте, другарю, че тук не е вашият оксфордски колеж. Това, което за вас е глупост, означава нещо друго за Масите.

Ленин, който бе слабоват като баща си, но бе наследил очите на майка си, се появи задъхан на вратата. Беше изкрещял цялата реч на Марк Антоний и по-голямата част от „Локинвар“, преди да осъзнае, че е загубил публиката си. Настани се отново между разтворените колене на другаря Пилай.

Ленин плесна с ръце над главата на баща си, от което настъпи мор сред конуса от комари. Преброи смачканите по дланите си трупове. Някои от тях бяха пълни с прясна кръв. Момчето ги показа на баща си, а той го предаде на майка му, за да го измие.

Мълчанието между двамината мъже отново беше запълнено от грухтенето на старата госпожа Пилай. Лата пристигна с Потачен и Матукути. Накараха ги да чакат отвън. Вратата остана леко открехната. Когато другарят Пилай заговори пак, той говореше на малайаламски, и то достатъчно високо, за да е сигурен, че публиката му отвън го чува.

— Разбира се, подходящият форум, на който да се поставят оплакванията на работниците, е в профсъюза. А в този случай, когато самият Модалали е другар, срамота е те да не бъдат обединени в съюз и да не се включат в борбата на Партията.

— Мислил съм за това — каза Чако. — Аз ще ги организирам официално в съюз. Те сами ще избират своите представители.

— Но вие, другарю, не можете да организирате вместо тях революцията им. Вие можете само да ги накарате да се осъзнаят. Да ги просветите. Те трябва да започнат своята борба. Те сами трябва да преодолеят страховете си.

— От кого? — усмихна се Чако. — От мен ли?

— Не, не от вас, скъпи другарю, а от вековете на потисничество.

Тогава другарят Пилай високопарно процитира председателя Мао. На малайаламски. С изражение странно наподобяващо това на племенницата му.

„Революцията не е банкет. Революцията е въстание, акт на насилие, при който една класа отхвърля друга класа.“

И тъй, след като беше направил сделка за етикетите на Синтетичен Готварски Оцет, той сръчно запрати Чако от борещите се редици на Отхвърлящите, в подлите редици на онези, които Трябва да бъдат Отхвърлени.

Седяха един до друг на металически сгъваеми столове в следобеда на деня, в който Софи Мол бе пристигнала, отпиваха от кафето и хрускаха пържени бананови резенчета. Обираха с езици влажната жълта кашица, която полепваше по небцето.

Дребният Слаб Човек и Големият Дебел Човек. Комични литературни герои, противници в една все още предстояща война.

Оказа се, за беда на другаря Пилай, че тази война ще завърши почти преди да е започнала. Победата му беше поднесена, опакована и завързана с панделка, върху сребърен поднос. И едва тогава, когато бе твърде късно, когато фабрика „Парадайз“ се беше свлякла тихо на пода, без да изохка и без престорен отпор дори — едва тогава другарят Пилай осъзна, че той всъщност повече се нуждаеше от самата война, отколкото от победния й край. Войната би могла да бъде за него жребецът, с който да измине ако не целия, то поне част от пътя до Законодателното Събрание, докато победата го оставяше не по-силен, отколкото на изходната му позиция.

Счупил беше яйцата, но беше изгорил омлета.

Никой никога не узна точно от какво естество бе ролята на другаря Пилай в последвалите събития. Дори Чако — който знаеше, че пламенните, кресливи речи за правата на недокосваемите („Кастата е Класа, другари“), произнасяни от другаря Пилай по време на обсадата на фабрика „Парадайз“ от Марксическата Партия, са фарисейски — никога не научи цялата история. Не че държеше да я научи. Но тогава, вцепенен от смъртта на Софи Мол, той гледаше на всичко с поглед, замъглен от скръб. Както детето, преживяло трагедия, пораства изведнъж и изоставя играчките си, така и Чако захвърли своите играчки. Мечтите да стане Повелителят на консервите и туршиите, мечтите му за една Народна Война бяха запратени при счупените самолетни модели в остъкления му бюфет. След закриването на фабрика „Парадайз“, някои от оризищата бяха продадени (заедно с ипотеките им), за да се изплатят заеми от банките. Други оризови ниви бяха продадени, за да се осигурят храна и дрехи за семейството. По времето, когато Чако емигрира в Канада, единствените приходи на семейството идваха от каучуковата плантация до айеменемската къща и от няколко кокосови палми. От това живееха Беба Кочама и Кочу Мария, след като всички други бяха умрели, заминали, или бяха „върнати“.

За да сме справедливи към другаря Пилай, трябва да кажем, че той не беше планирал хода на събитията, които последваха. Той просто мушна нетърпеливите си пръсти в очакващата ги ръкавица на Историята.

Не беше изцяло негова вината, че живееше в общество, в което смъртта на един човек може да бъде по-полезна, отколкото е бил целият му живот.

Последното посещение на Велута при другаря Пилай след сблъсъка му с Мамачи и с Беба Кочама — и какво се бе случило между двамата, остана тайна. Последното предателство, което изпрати Велута да преплува реката срещу течението, в мрака и дъжда, за да пристигне навреме за любовна среща с историята.

 

 

Велута хвана последния автобус на връщане от Котаям, където бе носил на поправка машината за затваряне на консервени кутии. На автобусната спирка срещна друг работник от фабриката, който му каза с язвителна усмивка, че Мамачи искала да го види. Велута нямаше представа какво се е случило и не подозираше за пиянското посещение на баща му в айеменемската къща. Не знаеше също, че Велия Паапен бе седял с часове пред вратата на колибата им, все още пиян, под светлината на лампата, която се отразяваше в стъкленото око и в острието на брадвата му, в очакване Велута да се върне. Нито че бедният, парализиран Кутапен, изтръпнал от тревога, бе говорил на баща си цели два часа, мъчейки се да го укроти, като в същото време напрягаше слух, за да дочуе стъпки или шумолене на трева, та да изкрещи предупредително на нищо неподозиращия си брат.

Велута не се прибра у дома. Отиде право в айеменемската къща. Онова, което го очакваше там, бе — от една страна — изненада, но, от друга — той знаеше, отдавна бе съзнавал с някакъв първобитен инстинкт, че Историята не може да бъде надхитрена. През целия гневен изблик на Мамачи остана сдържан и странно спокоен. С едно спокойствие, родено от върховно предизвикателство. Извиращо от просветление, което лежи отвъд яростта.

Когато Велута пристигна, Мамачи — освободена от всякакви задръжки — избълва сляпата си злоба, цялото си дълбоко, непоносимо оскърбление от живота срещу едно крило на плъзгащата се, сгъваема врата, докато Беба Кочама тактично не я извъртя и насочи гнева й в правилна посока, срещу Велута, застанал тихо в здрача. Мамачи продължи своята тирада с невиждащи очи, с грозно, изкривено лице; гневът я буташе към Велута, докато започна да крещи право в лицето му; той усещаше пръски от слюнката й и мириса на престоял чай в дъха й. Беба Кочама стоеше близо до Мамачи. Тя не казваше нищо, но използваше ръцете си, за да разпалва гнева на Мамачи, да го раздухва отново. Едно окуражително потупване по гърба. Едно подкрепящо обгръщане на раменете й. Мамачи не разбираше, че я манипулират.

Точно къде една стара жена като нея — облечена неотменно в свежо изгладено сари, жена, която вечер свиреше на цигулката си сюитата „Лешникотрошачката“ — къде Мамачи бе научила грубите изрази, които използваше в този ден, остана загадка за всички, които я слушаха (Беба Кочама, Кочу Мария и Аму, заключена в стаята си).

— Вън! — изкрещя тя накрая. — Ако те намеря в моите владения утре, ще наредя да те кастрират като куче-помияр, защото това си ти! Ще наредя да те убият!

— Ще видим — отговори й тихо Велута.

Това бяха единствените му думи. Думите, които Беба Кочама в кабинета на инспектор Томас Матю разду и разкраси така, че да зазвучат като заплаха за убийство и отвличане.

Мамачи се изплю в лицето на Велута. Гъста слюнка. Тя се размаза по кожата му. По устата и очите му.

Той остана неподвижен. Вцепенен. После се обърна и излезе.

Докато се отдалечаваше от къщата, почувства, че сетивата му са изпилени и изострени. Сякаш всичко наоколо беше като изгладено и се бе превърнало в чиста илюстрация. Отпечатана рисунка, придружена от наръчник с указание, което му посочваше какво да прави. Умът му, който отчаяно търсеше някакъв пристан, се хващаше за детайлите. Назоваваше всяко нещо, което среща.

Врата, помисли си той, излизайки през вратата. Врата. Път. Камъни. Небе. Дъжд.

Врата.

Път.

Камъни.

Небе.

Дъжд.

Дъждът, който падаше по кожата му, беше топъл. Камъните под краката му бяха наръбени. Знаеше къде отива. Забелязваше всичко. Всеки лист. Всяко дърво. Всеки облак върху беззвездното небе. Всяка своя стъпка.

Ку-ку кукум теванди

(Влакът пищи ку-ку-ку)

Куки паадум теванди

(Влакът пее и пищи)

Рапакал одум теванди

(Влакът бяга денонощно)

талану нилкум теванди.

(Влакът спира изтощен.)

Това беше първият урок, който бе научил в училище. Стихотворение за един влак.

Започна да брои. Нещо. Каквото и да е. Едно, две, три, четири, пет, шест, седем, осем, девет, десет, единайсет, дванайсет, тринайсет, четиринайсет, петнайсет, шестнайсет, седемнайсет, осемнайсет, деветнайсет, двайсет, двайсет и едно, двайсет и две, двайсет и три, двайсет и четири, двайсет и пет, двайсет и шест, двайсет и седем, двайсет и осем, двайсет и девет…

Отпечатаната картина започна да се замъглява. Ясните линии да се размиват. Указанието към рисунката вече звучеше безсмислено. Пътят се надигна срещу му и мракът се сгъсти. Стана лепкав. Да се върви през него изискваше усилие. Като да плуваш под вода.

Случва се вече, информира го един вътрешен глас. Започна се.

Умът му, станал внезапно непоносимо стар, изплува от главата му и затрептя високо над него във въздуха, откъдето бръщолевеше ненужни предупреждения.

Умът гледаше надолу и наблюдаваше как тялото на един млад мъж върви през мрака и поройния дъжд. Повече от всичко друго това тяло искаше да спи. Да спи и да се събуди в един друг свят. С аромата на нейната кожа във въздуха, който той диша. Нейното тяло над неговото. Той може би никога вече нямаше да я види. Къде беше тя? Какво й бяха сторили? Бяха ли я наранили?

Продължаваше да върви. Лицето му нито беше вдигнато към дъжда, нито сведено надолу. Нито се радваше на дъжда, нито се пазеше от него.

Макар дъждът да бе отмил слюнката на Мамачи от лицето му, това не го освободи от чувството, че някой му е повдигнал главата и е повърнал в тялото му. Грозен бълвоч се стичаше по вътрешностите му. По неговото сърце. По дробовете му. Бавни гъсти капки падаха до дъното на стомаха. Всичките му органи бяха оплескани. И дъждът беше безпомощен да ги измие.

Знаеше какво трябва да стори. Указанието от наръчника към рисунката го направляваше. Да стигне до другаря Пилай. Вече не знаеше защо. Краката му сами го отведоха до печатница „Лъки прес“, която беше заключена, а след това през малкото дворче; до дома на другаря Пилай.

Дори само усилието да вдигне ръка и да почука го изтощи.

Другарят Пилай беше свършил с първото си блюдо и изстискваше един зрял банан с ръка, а жълтеникавата каша падаше в чиния с извара, когато Велута почука. Изпрати жена си да отвори. Тя се върна начумерена, но на другаря Пилай изведнъж се стори много секси. Прищя му се веднага да пипне гърдите й. Ала по пръстите му имаше извара, а някой стоеше на вратата. Калиани седна на леглото и разсеяно потупа Ленин, който беше заспал до миниатюрната си баба и продължаваше да си смуче палеца.

— Кой е?

— Синът на оня параван Паапен. Казва, че било спешно.

Другарят Пилай изяде изварата си без да бърза. Заклати пръсти над чинията. Калиани донесе вода в малка кана от неръждаема стомана и му поля да се измие. Останките от храна в чинията (сухо червено чушле, изсмукани и изплюти пилешки кости) плувнаха във водата. Калиани му подаде пешкирче. Той избърса ръце, оригна се доволен и отиде до вратата.

Енда? Какво има? Защо по това нощно време?

Докато отговаряше, Велута чуваше как собственият му глас се връща към него, като че ли се е ударил в стена. Опита да обясни какво се е случило, но сам усещаше, че говори несвързано. Човекът на когото обясняваше, беше дребен и много далеч, зад някаква стъклена преграда.

— Това е малко село — говореше другарят Пилай. — Хората приказват. Аз чувам какво се приказва. Не мога да кажа, че не знам какво става.

Велута още веднъж се чу да казва нещо, което беше напълно безразлично на онзи, с когото говореше. Собственият му глас се нави около него като змия.

— Може би — смотолеви другарят Пилай. — Но ти, другарю, би трябвало да знаеш, че Партията не е създадена, за да подкрепя липсата на дисциплина в личния живот на работниците.

Велута гледаше как тялото на другаря Пилай избледнява от вратата. Но безплътният му, писклив глас остана и продължи да реди лозунги. Като знамена, които се развяват над отворената врата.

Не е в интерес на Партията да се занимава с такива неща.

Личният интерес е подчинен на интереса на организацията.

Да се нарушава Партийната дисциплина означава да се руши Партийното единство.

Гласът продължаваше да звучи. Изреченията се раздробяваха на фрази. На думи.

Развоя на Революцията.

Унищожението на класовия враг.

Компрадорски капиталист.

Пролетен гръм.

И ето че нещата се повтаряха. Още една религия се обръщаше срещу себе си. Още една постройка, издигната от човешкия ум, се погубваше от човешката природа.

 

 

Другарят Пилай затвори вратата и се върна при жена си и при вечерята си. Реши да изяде още един банан.

— Какво искаше? — попита жена му, подавайки му банана.

— Научили са се. Някой трябва да им е казал. Уволнили са го.

— Само това ли? Има късмет, че не са го обесили на първото дърво.

— Забелязах нещо странно… — промърмори другарят Пилай, докато белеше банана. — Ноктите му бяха лакирани в червено…

Застанал отвън на студа, под дъжда и под мократа светлина на единствената улична лампа, Велута изведнъж почувства, че неудържимо му се спи. С мъка задържаше клепачите си отворени.

Утре, каза си той. Утре, когато дъждът спре.

Краката му го отведоха до реката. Сякаш те бяха каишка, а той куче.

Историята водеше кучето.

Бележки

[1] Превод на текста от „Юлий Цезар“ — Валери Петров. Бел.прев.