Включено в книгата
Оригинално заглавие
The God of Small Things, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 11 гласа)

10
Реката в лодката

Докато на предната веранда се изпълняваше пиесата Добре дошла у дома, Наша Софи Мол, а Кочу Мария раздаваше парченца от тортата на Синята Армия в зелената горещина, Посланик Е. Пелвис (с алаброс и с бежови островърхи обуща) отвори покритата с мрежа врата на усойното и с дъх на туршия помещение на фабрика „Парадайз“. Разходи се между огромните циментови вани, за да си намери място, където ще може да мисли. Уса, бухалът, който живееше на опушената греда до покривния прозорец (и понякога допринасяше за аромата на някои от продуктите „Парадайз“) наблюдаваше движението му.

Край плуващите в саламура малки лимончета, които трябваше да се разбутват от време на време (за да не се образуват островчета от черна плесен като сгърчени гъби в бистра супа).

Край зелено манго, срязано, напълнено с куркума и лют червен пипер, и стегнато с лико. (За известно време мангото не се нуждаеше от внимание.)

Край запушени с тапи стъкленици, пълни с оцет.

Край рафтове с пектин и консерванти.

Край табли с горчиви тикви, ножове и цветни предпазители за пръстите.

Край купища пресни зелени зърна пипер.

Край чували от зебло, натъпкани с чесън и малки лукчета.

Край куп бананови кори, оставени на пода (за обеда на прасетата).

Край долапа с етикети.

Край лепилото.

Край четките за лепило.

Край железен варел с празни шишета, накиснати в сапунена вода.

Край изтискан лимонов сок.

Край пулп от грейпфрут.

И после обратно.

Вътре беше тъмно. Малко светлина се процеждаше само през зацапаната, покрита с мрежа врата, а един лъч прашна слънчева светлина (който Уса не закриваше), влизаше през таванския прозорец. Миризма на оцет и асафетида пареше ноздрите му, но Еста беше свикнал с нея и дори я обичаше. Той си намери място, където да мисли между стената и черния железен казан, в който току-що свареният (нелегално) бананов конфитюр изстиваше бавно.

Конфитюрът беше още горещ и върху лепкавата му алена повърхност бавно се утаяваше и умираше розова пяна. Малки бананови мехурчета потъваха дълбоко в конфитюра и нямаше кой да им помогне.

Оранжадено-лимонаденият човек можеше да дойде всеки миг. Да вземе автобуса от Кочин за Котаям и да пристигне тук. Аму щеше да му предложи чаша чай. Или може би ананасов сок. С лед. Жълт, в стъклената чаша.

С дългата желязна бъркалка Еста разбърка пресния, горещ конфитюр.

Умиращата пяна образуваше умиращи пенести фигури.

Сврака с пречупено крило.

Извит кокоши нокът.

Един бухал (не Уса), оплескан със сладък конфитюр.

Едно тъжно потъващо кръгче. И нямаше кой да помогне.

Докато бъркаше гъстия конфитюр, Еста измисли две мисли и двете мисли бяха следните:

а) Всичко може да се случи на всекиго

и

б) Най-добре е да си подготвен.

Като измисли тези мисли, Еста остана доволен от своята мъдрост.

Горещият ален конфитюр продължаваше да се върти, а Еста се превърна в Бъркащ Магьосник с развален алаброс и неравни зъби, а след това във Вещиците от Макбет.

Нека огънят гори, нека плющят мехури в банановата каша.

 

 

Аму беше позволила на Еста да препише рецептата на Мамачи за бананов конфитюр в собствената й нова тетрадка за рецепти — с черна подвързия и бял гръб.

Еста беше оценил напълно оказаната му от Аму чест и използва двата си най-добри почерка.

Бананов конфитюр (със стария му най-добър почерк)

Смачкай узрелите банани. Сипвай вода, докато се покрият, и свари сместа на много силен огън до омекване на плода.

Прецеди през грубо платно.

Претегли същото количество захар и я остави настрана.

Вари сместа, докато стане аленочервена и половината от нея се изпари.

Приготви желатина (пектина) така:

Пропорция 1:5

т.е. 4 чаени лъжички пектин: 20 чаени лъжички захар.

Еста винаги си мислеше, че Пектин е най-малкият от трима братя с чукове — Пектин, Хектин и Абеднего. Представяше си как строят дървен кораб на свечеряване и при тих дъжд. Като синовете на Ной. Мислено ги виждаше ясно. Как се надбягват с времето. Ударите на чуковете им отекват глухо под мрачното, буреносно небе. А наблизо, в джунглата, в зловещата светлина на бурята животните се строяват по двойки.

Момичемомче.

Момичемомче.

Момичемомче.

Момичемомче.

Близнаци не се допускаха.

Останалата част от рецептата Еста преписа с новия си най-добър почерк. Ъгловат, заострен. Буквите имаха обратен наклон, сякаш не им се искаше да образуват думи, а думите неохотно се свързваха в изречения.

Добави пектина към сгъстената каша. Остави я да ври пет (5) минути.

Огънят да бъде силен и да обхваща цялото дъно. Прибави захарта. Конфитюрът да се вари, докато се получи желаната гъстота.

Остави го да изстине бавно.

Надявам се тази рецепта да ви хареса.

Като се изключат правописните грешки, последният ред беше единствената добавка на Еста към оригиналния текст.

Постепенно, докато Еста бъркаше банановия конфитюр, а той се сгъстяваше и изстиваше, откъм бежовите му островърхи обуща непредвидено се надигна мисъл номер три.

Мисъл номер три беше:

в) Лодка.

Гребна лодка, с която да се пресече реката. Акара. До отсрещната страна. Лодка за пренасяне на провизии. Кибрит. Дрехи. Тенджери и тигани. Необходими неща, с които иначе не биха могли да плуват.

Косъмчетата по ръцете на Еста се изправиха. Бъркането на конфитюра се превърна в каране на лодка с гребла. Въртеливото движение се превърна в движение напред-назад. През лепкава червена река. Една песен, която пееха по време на състезанието с лодки на празника Онам, изпълни фабриката. „Таи гпаи така таи таи том!“

Енда да корангача, чанди итра тенджаду?

(Ей, г-н Маймунджия, защо ти е тъй червен задникът?)

Пандийил тооран ройапол неракамутири нераиджи нджан.

(Ходих да сера в Мадрас и го одрах до кръв.)

Над неприличните въпроси и отговори на лодкарската песен във фабриката се издигна гласът на Рахел:

— Еста! Еста! Еста!

Еста не отговори. Той прошепна припева на песента, наведен над гъстия конфитюр. Тиййоме Титоме Тарака Титоме Тийм.

Покритата с мрежа врата изскърца и една Фея от Летището с бабунки на челото, с червени пластмасови слънчеви очила в жълти рамки надникна вътре; гърбът й бе осветен от слънцето. Фабриката беше в гневни цветове. Осолените лимончета бяха червени. Крехкото манго беше червено. Долапът за етикети беше червен. Прашният слънчев лъч (който Уса никога не ползваше) беше червен.

Покритата с мрежа врата се затвори.

Рахел застана сред празната фабрика със своя фонтан от коса, прихванат с Любов-в-Токио. Чу глас на монахиня, който пееше лодкарската песен. Ясно сопрано, което се носеше над оцветени изпарения и циментови вани.

Тя се обърна към Еста, наведен над червената смес в черния казан.

— Кво искаш? — попита Еста, без да вдига очи.

— Нищо — отвърна Рахел.

— Тогава защо дойде тук?

Рахел не отговори. Настъпи кратко враждебно мълчание.

— Защо гребеш конфитюра? — попита Рахел.

— Индия е свободна страна — каза Еста.

Никой не можеше да оспори това.

Индия беше свободна страна.

Можеше да добиваш сол. Да гребеш конфитюр, ако желаеш.

Оранжадено-лимонаденият човек можеше да си влезе направо през вратата, покрита с мрежа.

Ако пожелаеше.

А пък Аму щеше да му поднесе сок от ананас. С лед.

 

 

Рахел седна на ръба на циментовата вана (щръкналите краища на подплатената й с канаваца и украсена с дантела пола, леко се потопиха в туршията от крехко манго) и пробва няколко от гумените предпазители за пръсти. Три мухи месарки ожесточено се блъскаха в покритата с мрежа врата и искаха да влязат вътре. Бухалът Уса наблюдаваше мълчанието с дъх на туршия, което лежеше между близнаците като рана.

Пръстите на Рахел бяха Жълти Зелени Сини Червени Жълти.

Еста беше спрял да бърка конфитюра. Рахел стана да си отива. За следобедния си сън.

— Къде отиваш?

— Някъде.

Рахел свали новите си пръсти и остана с пръсти в естествен цвят. Не жълти, не зелени, не сини, не червени. Не жълти.

— Аз отивам при Акара — заяви Еста. Без да вдига очи. — В къщата на Историята.

Рахел спря и се извърна, а една безцветна нощна пеперудка с необикновено гъсти мъхести снопчета по гърба разтвори хищнически крилца върху сърцето й.

Бавно ги разтвори.

После бавно ги затвори.

— Защо? — попита Рахел.

— Защото всичко може да се случи на всекиго отвърна Еста. — Най-добре е да си подготвен.

Това не можеше да се оспори.

Вече никой не ходеше в къщата на Кари Сайпу. Велия Паапен твърдеше, че той бил последният, който я е виждал. Казваше, че била свърталище на духове. Беше разправил на близнаците как се е срещнал с призрака на Кари Сайпу. Случило се преди две години. Бил отишъл на отсрещния бряг на реката да търси мускатово орехче, което да стрие заедно с пресен чеснов лук за Чела, жена му, болна от туберкулоза. Изведнъж усетил миризма на пушек от пура (познал миризмата, защото Папачи пушел същите пури). Велия Паапен се извъртял и метнал сърпа си по посока на миризмата. Приковал призрака до ствола на едно каучуково дърво, където според Велия Паапен — оня стоял и досега. Прикована от сърп миризма, от която изтичала чиста кехлибарена кръв и молела за пури.

Велия Паапен после не успял да намери дървото с мускатови орехчета и трябвало да си купи нов сърп. Но бил доволен, че благодарение на светкавичните му рефлекси (въпреки ипотекираното му око) и на хладнокръвието му той принудил призрака-педофил да прекрати кръвожадното си скитничество.

Поне докато някой не се поддаде на хитростите на призрака и не го освободи от сърпа, като му даде пура.

Това обаче, което Велия Паапен не знаеше (макар да знаеше почти всичко), бе, че къщата на Кари Сайпу е Къща на Историята (чиито врати са заключени, а прозорците й са отворени). Не знаеше, че вътре предци с дъх на пожълтели географски карти и със загрубели нокти на краката шепнат на гущерите по стената. Не знаеше, че Историята използва задната веранда за място, където договаря своите условия и събира налозите си. Че неустойките водят до страшни последствия. Че в деня, избран от Историята да направи баланса на счетоводните си книги, Еста щеше да запази разписката за налози, платени от Велута.

Велия Паапен нямаше и представа, че Кари Сайпу взема в плен мечтите и ги домечтава. Че ги изтръгва от умовете на минаващи хора, както децата изваждат стафидите от сладкиш. Че онези, за които най-много копнее, мечтите, които най-много обича да домечтава, са крехките мечти на двуяйчни близнаци.

Бедният стар Велия Паапен, да бе знаел, че Историята ще избере него за свой пълномощник, че неговите сълзи ще задвижат Ужаса, навярно не би се перчил като млад петел на айеменемския пазар, не би се хвалил как е преплувал реката със сърп в уста (с киселия вкус на желязо по езика). Как го е извадил от устата си само за миг, когато е коленичил, за да измие ипотекираното си око от речния пясък (понякога, особено в дъждовните месеци, в речната вода имаше пясък), и как тъкмо в този миг е усетил пушек от пура. Как взел сърпа, завъртял се и го запратил по миризмата, като по този начин приковал призрака завинаги. Всичко станало с едно-единствено, плавно, атлетическо движение.

По-късно, когато разбра своята роля в Плановете на Историята, вече беше твърде късно да се върне назад. Сам беше заличил следите от стъпките си. Пълзейки заднешком с метла в ръка.

 

 

Във фабриката мълчанието отново се спусна и се сгъсти около близнаците. Ала този път мълчанието беше различно. Мълчанието на една стара река. Мълчание на рибарите и на восъчнобледите сирени.

— Само че комунистите не вярват в призраци заяви Еста, сякаш продължаваха разговор, в който се търси решение на проблема с призраците. Разговорът им излизаше на повърхността и изчезваше под земята като планински поток. Понякога можеше да бъде чут от други хора. Друг път не.

— Ние ще станем ли комунисти? — попита Рахел.

— Може да се наложи.

Думи на Еста Практичния.

Далечни гласове на хора още не преглътнали последните трохи от тортата си и приближаващите стъпки на Синята Армия принудиха другарите да похлупят своята тайна.

Тя беше консервирана, затворена херметически и прибрана. Една тайна във форма на крехко червено манго, сложена в циментовата вана. И наблюдавана от Бухала.

Червеният дневен ред беше уточнен и съгласуван:

Другарката Рахел щеше да се прибере за следобедната си дрямка и да лежи будна, докато Аму заспи.

Другарят Еста щеше да намери знамето (което Беба Кочама бе принудена да развява) и да чака Рахел край реката, където щяха (в съответствие с Мисъл № 2):

б) Да се подготвят да бъдат подготвени.

 

 

Съблечена детска феерична рокля (полуконсервирана) стоеше насред пода в затъмнената спалня на Аму.

Навън въздухът беше нащрек, светъл и горещ. Рахел лежеше до Аму съвсем будна, по гащичките за летището. Виждаше избродираните на кръстчета цветя от завивката на сини кръстчета върху бузата на Аму. Чуваше следобеда, който също беше на сини кръстчета.

Бавното въртене на вентилатора на тавана. Слънцето зад завесите.

Жълтата оса, която бръмчи върху стъклото на прозореца и издава едно опасно б-з-з-з.

Учуденото примигване на гущерче.

Бавно пристъпващи кокошки на двора.

Звукът на слънцето, което изсушава прането. Прави белите спални чаршафи хрупкави. Втвърдява колосаните сарита. Кремаво-бели и златни.

Червени мравки върху жълти камъни.

Една сгорещена крава, която страда от горещината. М-у-у-у. В далечината.

Миризмата на лукавия призрак на един англичанин, прикован със сърп към каучуковото дърво и учтиво молещ за пура.

„Хм… извинете. Да имате случайно хм… една пура?“

С учителски глас. О, Боже.

И Еста, който я чака. До реката. Под мангостиновото дърво, донесено и посадено от преподобния Е. Джон Айп след посещението му в Мандалей.

На какво беше седнал Еста?

На каквото сядаха винаги под мангостиновото дърво. Нещо сиво и петнисто. Покрито с мъх и лишеи, потулено сред папрат. Нещо, което земята искаше да си върне. Не беше пън. Нито скала…

Преди да довърши мисълта си, Рахел скочи и хукна.

През кухнята, покрай дълбоко заспалата Кочу Мария. С дебели бръчки като внезапно нахлул носорог в престилка с къдрички.

Край фабриката.

Носеше се босонога през зелената горещина, преследвана от жълта оса.

Другарят Еста беше там. Под мангостиновото дърво. Забол червено знаме в земята до себе си. Една подвижна република. Революция на един близнак с алаброс.

И на какво беше седнал?

На нещо покрито с мъх и потулено от папрат.

Като го почукаш, издаваше кух звук.

Мълчанието потъваше и се надигаше нагоре, спускаше се и се възвисяваше, изписвайки осмици.

Бляскави водни кончета кръжаха и се носеха под слънцето като пискливи детски гласове.

Пръсти с естествен цвят се бореха с папратта, отместваха камъни, разчистваха пътя. Потни длани търсеха клон или ръб, за който да се хванат. Веднъж, пак, и пак.

 

 

Всичко може да се промени в един-единствен ден.

 

 

Това наистина беше лодка. Малка дървена лодка.

Лодката, в която седна Еста, лодката, която Рахел намери.

Лодката, която Аму щеше да използва, за да прекоси реката. За да обича през нощта мъжа, когото нейните деца обичаха през деня.

Лодка толкова стара, че беше пуснала корени. Почти.

Сива стара ладия с ладийни цветя и ладийни плодове. А под нея — ивица изсъхнала трева във формата на лодка. Бързане и суетня в света под лодката.

Свят тъмен, и сух и хладен. Сега без покрив. И сляп.

Бели термити, тръгнали на работа.

Бели божи кравички, тръгнали към дома си.

Бели бръмбари бързо бягащи от светлината.

Бели скакалци с цигулки от бяло дърво.

Тъжна бяла музика.

Една бяла оса. Мъртва.

Една чуплива бяла змийска кожа, запазена на тъмно, разпадаща се на слънце.

Но щеше ли да свърши работа тази малка лодка? Не беше ли и тя прекалено стара? Прекалено разнебитена? Пътят до Акара не беше ли твърде дълъг за нея?

Двуяйчните близнаци се вглеждаха в своята река.

Миначал.

Сиво-зелена. С риба във водите. С небето и дърветата в нея. А нощем — с нащърбената жълта луна.

Когато Папачи бил момче, един тамаринд, голямо старо дърво било повалено в реката от буря. То още си беше там. Гладко, безкоро дърво, почерняло от премного зелена вода. Неподвижно плаващо дърво.

Първата третина на реката беше техен приятел. Преди да стане истински дълбока. Те познаваха хлъзгавите каменни стъпала (тринадесет), преди да започне лепкавата кал. Познаваха следобедните водорасли, които прииждаха откъм Комараком. Познаваха по-дребните риби. Плоската глупава риба палати, сребърната парал, хитрата мустаката коори.

Тук Чако ги беше учил да плуват (да джапат около дебелия корем на вуйчо си, без да бъдат придържани). Тук бяха открили особеното удоволствие да пръцнеш под водата.

Тук се бяха научили да ловят риба. Да закачат извиващите се лилави земни червеи на кукичките в края на въдичарските прътове, които Велута им беше направил от тънки стебла на жълт бамбук.

Тук се учеха на мълчание (като децата на риболовците), тук разбраха светлия език на водните кончета.

Тук се научиха да чакат. Да наблюдават. Да мислят мисли, които да не произнасят гласно. Да се движат като светкавици, когато гъвкавият жълт бамбук се извиеше надолу.

Така че тази първа третина на реката познаваха добре. Останалите две трети — не толкова.

Втората третина беше, където започваше истински дълбокото. Където течението беше бързо и силно (надолу при прилив, нагоре при отлив, когато навлизаха води откъм ръкавите на реката).

Третата третина беше отново плитка. С кафява и мътна вода. Пълна с водорасли, стрелкащи се змиорки и бавно течаща кал, която излизаше измежду пръстите на краката ти като паста за зъби.

Близнаците плуваха като тюлени и надзиравани от Чако бяха преплували реката няколко пъти; връщаха се запъхтени и опулени от усилието, като носеха камъче, клонка или листо от другия бряг — доказателство за извършения подвиг. Но средата на една достопочтена река или другият й бряг не бяха подходящо място, където децата да се задържат по-дълго, да се мотаят или да се учат на разни неща. Еста и Рахел се отнасяха към втората и третата третина на Миначал с уважението, което заслужаваха. Въпреки това преплуването на реката не беше проблем. Но преминаването с лодка, натоварена с необходимите им неща (за да изпълнят б) да се подготвят да бъдат подготвени), беше.

Гледаха от единия до другия бряг на реката с очите на старата лодка. От мястото, на което бяха застанали, не виждаха Къщата на Историята. А само нещо тъмно оттатък блатото в сърцето на изоставената каучукова плантация, откъдето се носеше цвъртене на щурци.

Еста и Рахел повдигнаха малката лодка и я отнесоха до водата. Лодката изглеждаше изненадана като сърдита риба, изплувала от дълбокото на повърхността. Имаше силна нужда от слънчева светлина. Нуждаеше се от остъргване, може би от почистване, и от нищо друго.

Две щастливи сърца се издигнаха като шарени хвърчила в небесносиньото небе. Но след малко реката (с рибата в нея, с отразените в нея небе с дървета) избълбука и напълни лодката.

Бавно-бавно старата лодка потъна и се закрепи на шестото стъпало.

И сърцата на двуяйчните близнаци потънаха и се установиха на стъпалото над шестото.

Дълбоководните риби закриха уста с перки, извърнаха се настрана и се засмяха на този спектакъл.

Един бял ладиен паяк изплува с реката от лодката, опита да се спаси, но се удави. Бялата ципа, в която бяха яйцата на този женски паяк, се спука преждевременно и сто малки паячета (твърде леки, за да се удавят, и твърде малки, за да плуват) поръсиха гладката повърхност на зелената вода, преди да бъдат отнесени към морето. Към Мадагаскар, където да създадат нов тип Малайаламски Плуващи Паяци.

Не след дълго, сякаш бяха обсъждали този въпрос (макар че не бяха), близнаците започнаха да мият лодката в реката. Паяжините, калта, мъхът и лишеите отплаваха. След като я изчистиха, обърнаха я с дъното нагоре и я вдигнаха върху главите си. Като обща, капеща шапка. Еста измъкна червеното знаме от земята.

Малка процесия (знаме, оса и лодка върху крака) се отправи по позната пътечка през храсталака. Процесията избягваше копривата, познатите дупки и мравуняците. Заобиколи дълбоката яма, от която бяха копали пръст, но сега се беше превърнала в застояло блато със стръмни оранжеви брегове, а гъстата му лепкава вода бе покрита с коричка от лъскава зелена пяна. Измамно зелена морава, в която се въдеха комари, а рибите бяха тлъсти, но недостъпни.

Пътеката, която вървеше успоредно с реката, водеше до тревиста поляна, обкръжена от сгушени едно в друго дървета — кокосови орехи, кашу, манго, билимби. В края на поляната имаше ниска колиба, обърната с гръб към реката, със стени от оранжева пръст, измазани с кал, и със сламен покрив, който стигаше почти до земята, сякаш слушаше прошепвана му подземна тайна. Ниските стени на колибата бяха с цвета на пръстта, над която се издигаха, сякаш поникнали от семе за къща, посадено в земята, а от него израснали правоъгълни ребра и обградили малко пространство. Три неугледни бананови дървета растяха в предното дворче, заобиколено с ограда от преплетени палмови листа.

Лодката върху крака приближи до колибата. Незапалена газена лампа висеше на стената до вратата, мястото зад нея беше черно като сажди. Вратата беше открехната. Вътре беше тъмно. На вратата се появи черна кокошка. Бързо се прибра вътре, напълно безразлична към посетители с лодка.

Велута го нямаше вкъщи. Нито Велия Паапен. Но имаше някого.

Мъжки глас изплува от вътрешността и отекна в полянката, откъдето прозвуча самотно.

Гласът викаше едно и също нещо, пак и пак, като всеки път се издигаше в по-висок, по-истеричен регистър. Викът беше апел към една презряла гуава, която всеки миг заплашваше да се откъсне от дървото и да се размаже на земята.

Па пера-пера-пера-перака (Господин гуа-гуа-гуа-гуава,)

енде парамбил туралей.

(не прави мръсно в моя двор).

Четенде парамбил турико,

(направи мръсно в двора на брат ми)

па пера-пера-пера-перака.

(Господин гуа-гуа-гуа-гуава).

Човекът, който крещеше, беше Кутапен, по-големият брат на Велута. Той беше парализиран от гърдите надолу. Ден след ден, месец след месец, докато брат му го нямаше, а баща му ходеше на работа, Кутапен лежеше по гръб и наблюдаваше как младостта му минава край него, без дори да му каже „здрасти“. По цял ден лежеше и слушаше мълчанието на сгушените едно в друго дървета, а компания му правеше единствено надменната черна кокошка. Тъгуваше за майка си, Чела, която беше умряла в същия ъгъл на стаята, където сега лежеше той. Беше умряла след много кашляне, плюене, храчене и болки. Кутапен си спомняше, че бе забелязал как краката й умряха дълго преди нея. Как кожата им стана сива и безжизнена. Как изпълнен със страх виждаше, че смъртта пълзи по нея отдолу нагоре. Кутапен бдеше над собствените си неподвижни крака с растящ ужас. От време на време ги побутваше с пръчката, която държеше изправена в ъгъла до него, за да се отбранява от промъкнали се змии. Стъпалата му нямаха чувствителност и само защото ги виждаше, бе убеден, че все още са свързани с тялото му и са наистина негови.

След смъртта на Чела го преместиха в нейния ъгъл и Кутапен си представяше, че този ъгъл в дома му си е запазила Смъртта, за да върши своите смъртоносни дела. Един ъгъл за готвене, един ъгъл за дрехите, един за навитите спални постелки и завивки и един за умиране.

Чудеше се колко ли дълго ще трае неговата смърт и какво правят с останалите ъгли хората, които имат повече от четири ъгъла в къщата си. Можеха ли да избират в кой ъгъл да умрат?

Кутапен смяташе, не без основание, че той ще е първият от семейството, който ще последва майка им. Но щеше да научи, че не е така. Скоро. Твърде скоро.

Понякога (по навик, защото тя му липсваше) Кутапен кашляше, както бе кашляла майка му, и тогава горната част на тялото му подскачаше като току-що уловена риба. Долната част лежеше като оловна, сякаш принадлежеше на друг. На някого, който е умрял, но духът му е хванат в капан и не може да се измъкне.

За разлика от Велута, Кутапен беше добър, истински параван. Не можеше да чете и да пише. Както лежеше на коравото си легло, сламки и песъчинки падаха върху него от тавана и се смесваха с потта му. Понякога падаха и мравки или други насекоми. В лоши дни оранжевите стени си подаваха ръце и се навеждаха над него, оглеждаха го като зложелателни лекари, нарочно го оглеждаха бавно и изстискваха дъха от дробовете му, докато започне да крещи. Понякога по собствена воля се оттегляха и тогава стаята, в която лежеше, ставаше непоносимо голяма и го измъчваше с чувството за собственото му нищожество. Това също го караше да крещи.

Лудостта се въртеше наоколо като старателен келнер в скъп ресторант (който пали цигари, долива чашите). Кутапен си мислеше със завист за лудите, които могат да вървят. Не се съмняваше, че това би било изгодна сделка — да замени своето умствено здраве с крака, които могат да му служат.

 

 

Близнаците свалиха лодката и изтракването бе посрещнато с неочаквано мълчание от вътрешността на колибата.

Кутапен не очакваше никого.

Еста и Рахел бутнаха вратата и влязоха. Макар да бяха малки, трябваше леко да се наведат, за да влязат. Осата остана да чака вън, върху газената лампа.

— Ние сме.

Стаята беше тъмна и чиста. Миришеше на риба с къри и на пушек от дърва. Горещината лепнеше по предметите като лека треска. Но под босите крака на Рахел пръстеният под беше хладен. Постелките на Велута и на Велия Паапен бяха навити на руло и изправени до стената. На едно въженце бяха окачени дрехи. На нисък дървен кухненски рафт бяха наредени глинени паници, черпаци от черупките на кокосови орехи, и три олющени чугунени чинии с тъмносин бордюр. Голям човек можеше да стои изправен в средата на стаята, но не и близо до стените. Втора ниска врата водеше към задния двор, където също растяха бананови дървета, а зад тях, през листака, блестеше реката. В задния двор имаше и дърводелска работилница.

Къщата нямаше ключове, нито долапи, които да се заключват.

Черната кокошка излезе през задната врата и започна да рови безразборно из двора, а край нея като руси къдрици, захвърча талаш. Ако се съдеше по характера й, можеше да се допусне, че диетата й се състои от твърди предмети — куки, закопчалки, пирони и стари бурми.

— Айоо! Дечица! Какво си мислите? Че Кутапен е празна кошница! — подвикна един смутен и безплътен глас.

Трябваше да минат няколко минути, докато очите на близнаците свикнат с тъмнината. После тя се стопи и Кутапен се показа на леглото си като светещ в здрача дух. Бялото на очите му беше тъмножълто. Стъпалата му (с кожа, отпусната от дългото лежане) стърчаха изпод чаршафа, който му покриваше краката. Тъй като години наред беше ходил бос по червената кал, петите му все още бяха бледооранжеви. Около глезените му имаше сиви мазоли от търкането на въжето, което параваните си връзват на краката, когато се качват по кокосовите дървета.

На стената зад Кутапен висеше един кротък календарен Исус с пригладена миша коса, с червило и руж, с алено, украсено със стъклени камъчета сърце, което светеше през дрехите му. Долната четвъртина на календара (тази с датите) се издуваше като бухнала пола. Исус в минижуп. С дванайсет фусти за дванайсетте месеца. Нито един не беше откъснат.

Имаше и други неща от айеменемската къща, които или им бяха дадени, или някой от семейството беше спасил от кофата за смет. Богати неща в беден дом. Неработещ часовник, металическо кошче за ненужни хартии, украсено с нарисувани цветя, старите ботуши за езда на Папачи (кафяви, покрити със зелена плесен). Тенекиени кутии от бисквити с пищни рисунки на английски замъци и дами с рокли на волани и с коса на масури.

Един малък плакат (даден от Беба Кочама заради петно от влага върху него) висеше до Исус. Представляваше русо дете, което пише писмо, а по бузите му се стичат сълзи. Отдолу имаше текст: „Пиша ти, защото ми липсваш“. Момиченцето на плаката беше подстригано и може би неговите къдрици хвърчаха из задния двор на Велута.

Прозрачна пластмасова тръбичка излизаше изпод износения памучен чаршаф, метнат над Кутапен, и водеше до едно шише с жълта течност, огряно от слънчев лъч, който се бе вмъкнал през вратата. Тук се криеше отговорът на един въпрос, който отдавна занимаваше Рахел. От глинената стомна тя сипа вода в чугунена чаша и я занесе на Кутапен. Личеше си, че Рахел познава обстановката. Кутапен повдигна глава и отпи. Водни капки се стекоха по брадичката му.

Близнаците клекнаха като професионални възрастни клюкари на айеменемския пазар.

Известно време клечаха мълчаливо. Кутапен беше потиснат, а близнаците — заети с мислите си за лодката.

— Пристигна ли дъщерята на Чако Саар? — попита Кутапен.

— Трябва да е пристигнала — лаконично отвърна Рахел.

— Тя къде е?

— Кой знае. Трябва да е някъде наоколо. Ние не знаем.

— Ще я доведете ли тук да я видя?

— Не можем — каза Рахел.

— Защо?

— Трябва да стои вкъщи. Много е изнежена. Ако се изцапа, ще умре.

— А-ха.

— Не ни позволяват да я доведем тук… пък и няма какво да видиш — успокои го Рахел. — Има коса, крака, зъби… нали знаеш, както всички… само че е малко висока. — Това беше единствената подробност, която реши да му съобщи.

— И само това ли е? — попита Кутапен, който веднага схвана мисълта й. — Че тогава какъв смисъл има да се вижда?

— Няма смисъл — потвърди Рахел.

— Ако една лодка пропуска вода, много ли е трудно да се поправи? — попита Еста.

— Не би трябвало — каза Кутапен. — Зависи. Защо, чия лодка пропуска?

— Нашата… тази, дето я намерихме. Искаш ли да я видиш?

Близнаците излязоха вън и се върнаха с лодката, за да я разгледа парализираният. Вдигнаха я над него като покрив. По главата му покапа вода.

— Първо трябва да намерим откъде пропуска — обясни им Кутапен. — После да я затапим.

— После шкурка — добави Еста. — После боя.

— После гребла — обади се и Рахел.

— После гребла — съгласи се Еста.

— Накъде? — искаше да знае Кутапен.

— Само насам и натам — небрежно подхвърли Еста.

— Трябва да внимавате — предупреди ги Кутапен. — Тази наша река не винаги е такава, на каквато се преструва.

— На каква се преструва? — попита Рахел.

— Ами… на стара госпожа, която обича да ходи на черква… тиха и чистичка… хапва си хубавичко на закуска, после на обед. Гледа си своята работа. Не се обръща нито наляво, нито надясно.

— А пък каква е всъщност?

— Всъщност е много дива… чувам я нощем… как препуска край нас по луна, и винаги бърза. Трябва да внимавате с нея.

— А какво яде?

— Какво яде ли?… Ами задушено… и — Кутапен се замисли за нещо английско, което злата река би могла да яде.

— Парченца ананас… — предложи Рахел.

— Да, вярно! Парченца ананас и задушено. И пие. Уиски.

— И коняк.

— И коняк. Така е.

— И гледа наляво и надясно.

— Вярно е.

— И се занимава с чуждите работи…

Естапен закрепи малката лодка върху неравния пръстен под с няколко дървени трупчета, които намери в работилницата на Велута в задния двор. На Рахел подаде готварски черпак, направен от дървена дръжка, промушена през изгладена половинка от черупката на кокосов орех.

Близнаците се качиха в лодката и почнаха да гребат през безбрежните бурни води.

Пееха Таи таи така таи тай томе. А един изрисуван и украсен Исус ги наблюдаваше.

Той е ходил по водата. Може би. Но дали е могъл да плува по земята?

В подходящи за роклята гащички и с тъмни очила? С фонтан от коса, прибран с Любов-в-Токио? В островърхи обуща и с алаброс? Дали би имал толкова силно въображение?

 

 

Велута се върна да провери дали Кутапен не се нуждае от нещо. Отдалече чу дивото пеене. Млади гласове, които подчертаваха неприличните думи.

Ей, г-н Маймунджия,

защо ти е тъй червен задникът?

Ходих да сера в Мадрас

и го одрах до кръв!

Временно, за няколко щастливи минути, оранжадено-лимонаденият човек скри жълтата си усмивка и си отиде. Страхът потъна и остана на дъното на дълбоката вода. Спеше кучешки сън. Готов да скочи и да помрачи всичко само за миг.

Велута се усмихна, като видя, че марксисткото знаме беше цъфнало като дърво пред вратата. Трябваше да се наведе ниско, за да влезе в дома си. Като тропически ескимос. Щом видя децата, нещо в него се сви. Не можа да разбере какво му става. Виждаше ги всеки ден. Обичаше ги, без да го съзнава. Но внезапно се бе появило нещо различно. Сега. След като Историята се бе подхлъзнала тъй лошо. Никога преди в гърдите му не беше се свивал юмрук.

Нейните деца, чу един безумен шепот в ушите си.

Нейните очи, нейната уста. Нейните зъби.

Нейната мека, лъскава кожа.

Велута гневно прогони тази мисъл. Но тя се върна и седна до черепа му. Като куче.

— А-а! — подвикна той на младите си гости. — И кои са тези рибари, ако мога да попитам?

— Естапапичачен Кутапен Питър Мон. Господин и Госпожа Приятнониедавивидим. — Рахел протегна черпака си, за да се здрависа с него Велута.

Велута направи точно това — здрависа се с черпака. С нейния, после с този на Еста.

— И закъде, ако мога да попитам, са тръгнали двамата с тази лодка?

— За Африка! — изкрещя Рахел.

— Стига си крещяла — спря я Еста.

Велута обходи лодката. Децата му казаха къде са я намерили.

— Така че тя не е на никого — малко колебливо каза Рахел, защото изведнъж й хрумна, че може би принадлежи на някого. — Трябва ли да съобщим в полицията?

— Не ставай глупава — сряза я Еста.

Велута почука по дървото, после остърга едно кръгче от повърхността на лодката с нокът.

— Добро дърво — прецени той.

— Но потъва — уведоми го Еста. — Пропуска вода.

— Ти можеш ли да ни я поправиш, Велутапапичачен Питър Мон? — попита Рахел.

— Ще видим — неопределено отвърна Велута. — Не искам да си играете глупави игри на тази река.

— Няма. Обещаваме. Ще я използваме само когато ти си с нас.

— Първо ще трябва да видим откъде тече… — каза Велута.

— После ще трябва да я затапим! — извикаха близнаците, сякаш казваха втория стих на добре известно стихотворение.

— Колко време ще отнеме това? — искаше да знае Еста.

— Един ден — отговори му Велута.

— Само един ден! Мислех, че ще кажеш един месец!

Еста, полудял от радост, скочи върху Велута, кръстоса крака около кръста му и го целуна.

Разделиха шкурката на две еднакви половини и близнаците се нахвърлиха на работата с мрачно настървение, което ги откъсваше от всичко друго на света.

Прахът от лодката летеше из цялата стая, сипеше се по коси и по вежди. Падаше като облак върху Кутапен, а върху Исус — като приношение. Велута се принуди да измъкне шкурката от ръцете им.

— Не тук — заяви той твърдо. — Отвън.

Вдигна лодката и я изнесе на двора. Близнаците го последваха, съсредоточено вперили очи в лодката, като гладни кученца, които очакват да ги нахранят.

Велута закрепи лодката. Лодката, в която седеше Еста, но беше намерена от Рахел. Показа им как да следват жилката на дървото. Показа им как да работят с шкурката. Когато се прибра вкъщи, черната кокошка тръгна подире му, решена да не бъде там, където е лодката.

Велута натопи един памучен пешкир в глинена паница с вода. Изстиска водата от него (ожесточено като нежелана мисъл) и го подаде на Кутапен, за да избърше праха от лицето и врата си.

— Казаха ли ти нещо? — попита Кутапен. — Че са те видели на демонстрацията?

— Не. Още не — отвърна Велута. — Но ще ми кажат. Те знаят.

— Сигурен ли си?

Велута вдигна рамене и взе пешкира от Кутапен, за да го изпере. И да го изплакне. И да го удря. И да го изтисква. Като че ли той бе неговия жалък непослушен мозък.

Опитваше се да я мрази.

Тя е една от тях, казваше си той. Просто една от тях.

Но не можеше да я мрази.

Когато се усмихваше, имаше дълбоки трапчинки. А очите и гледаха винаги другаде.

Лудост се прокрадна през една пукнатина в Историята. Случи се в един-единствен миг.

 

 

След като бяха стъргали с шкурката цял час, Рахел си спомни за следобедната си дрямка. Скочи и хукна. Препъваше се в зелената следобедна горещина. Следвана от брат си и от една жълта оса.

Надяваше се, молеше се, Аму да не се е събудила и да не е видяла, че я няма.