Включено в книгата
Оригинално заглавие
he War of the Roses, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
3 (× 4 гласа)
Сканиране
Strahotna (2015)
Разпознаване и корекция
egesihora (2015)

Издание:

Уорън Адлър. Войната на семейство Роуз

Американска. Първо издание

ИК „Плеяда“, София, 2006

Редактор: Весела Прошкова

ISBN: 978-954-409-247-4


Първа глава

Студеният дъжд плющеше по дървената фасада на старата къща и барабанеше по прозорците. Аукционерът, както и всички присъстващи във влажната като тъмница зала с амфитеатрално разположени сгъваеми дървени столове, току надигаше тъжен поглед към прозореца, може би надявайки се пороят да строши стъклото и да сложи край на този плачевен търг.

Оливър Роуз седеше на един от предните редове, бе заел крайното място откъм пътеката и беше изпружил дългите си нозе върху очукания дъсчен под. Помещението беше полупразно, присъстваха едва трийсетина души. Сбирщината от всевъзможни вещи, принадлежали на рода Баркър, чиято последна издънка бе живяла достатъчно дълго, та поне част от тези боклуци да минат за антики, беше нахвърляна зад аукционера като покъщнина в дом, пострадал от бомбардировка.

— … оригинален бостънски люлеещ се стол — вяло обяви той с дрезгав глас, едва ли не умолявайки публиката, и посочи разнебитена мебел в стил „Уиндзор“. — С марката на „Хичкок, Олфорд енд Къмпани“, едно от водещите имена в производството на столове — добави и плъзна мрачен поглед из залата, сякаш вече беше изгубил всякаква надежда. — По дяволите! Та това е истинска антика! — сопна се накрая.

— Десет долара — изкудкудяка женски глас. Дамата, която седеше на първия ред, беше навлечена с мръсен ръчно плетен пуловер.

— Десет долара ли?! — запротестира аукционерът. — Но моля ви се, погледнете тези фино изтънени пречки на облегалката, тази орнаментирана рамка, тази изящно оформена седалка…

— Добре, добре, дванайсет и петдесет — нацупи се дамата. И без това бе изкупила почти всичко, предложено до момента — Оливър вече имаше чувството, че целият търг се провежда едва ли не само заради нея.

— Жалка история — просъска човекът на съседното място, някакъв янки с лице, осеяно с червеникави белези. — С тоя дъжд цялата работа се провали. Госпожата държи антиквариат в Провинстън. Ще изкупи всичко почти без пари, после ще го пробутва на туристите десет пъти по-скъпо.

Оливър кимна и зацъка с език в знак на съгласие, макар да си даваше ясна сметка, че лошото време всъщност му прави отлична услуга. Тълпата туристи, които в четвъртък и петък се стекоха в Чатам с надеждата да се порадват на океана през дългия уикенд по случай Деня на ветераните, се бяха разотишли още сутринта. В неделя на обяд салонът на ресторант „Прибоя“, където Оливър припечелваше като сервитьор през лятната ваканция, изглеждаше така, сякаш навън бе дълбока зима, и създаваше у посетителя същото мрачно усещане, което пък се отразяваше на бакшишите.

Все пак в Кейп Код времето бе в най-добрия случай променливо. Оливър му беше свикнал. Откакто следваше в Харвард, всяко лято работеше тук, а в дните, когато не можеше да ходи на плаж, се развличаше с посещение на търгове на старинни предмети. Най-много обичаше разпродажби на покъщнина на стари вили, чиито собственици са се споминали, без да оставят наследници. Рядко можеше да си позволи да участва в наддаването, но все пак понякога се случваше да си купи на безценица някоя и друга статуетка от стафордшърски порцелан.

Детството му бе изминало под зорките погледи на тъкмо такива четири порцеланови фигурки, изобразяващи годишните времена — четири грации с деколтирани бели одеяния. Надзъртаха от стъклена витрина на шкафа, където бяха прибрани да напомнят за военната служба на баща му в Европа. Веднъж счупи Пролетта, която бе извадил от бюфета, подтикван от вече назряващ непозволен копнеж да попила гърдите на порцелановата хубавица; фигурката се изплъзна от ръцете му и се търкулна обезглавена на пода. Беше много сръчно момче и така я залепи, че майка му така и не узна за провинението.

И сега, сякаш от чувство за вина, беше събрал скромна колекция порцеланови статуетки — няколко най-банални спящи дечица и още по-баналния моряк с жената и детето си. Освен това беше попрочел това-онова и подозираше, че макар сега да бяха сравнително евтини, някой ден тези фигурки щяха да поскъпнат.

Аукционерът посегна към статуетка, изобразяваща боксьор, и я вдигна високо. После си сложи очилата и прочете описанието:

— Стафордширски порцелан. Боксьорът Криб. Шампион на Англия през хиляда осемстотин и девета…

Оливър настръхна, потресен от невежеството на аукционера, и си рече: „Тоя идиот раздели двойката.“ Криб беше белокож. Вървеше в комплект с черна фигурка, изобразяваща Молино, бивш чернокож роб, който на два пъти излизал да играе срещу Криб, но и двата пъти бил победен. Двамата боксьори бяха увековечени в карикатури, върху керамика и чрез подобни порцеланови статуетки. Винаги ги изобразяваха заедно, един срещу друг, вдигнали юмруци.

— Петнайсет долара — провикна се госпожата на първия ред.

Аукционерът погледна фигурката и сви рамене. Не беше шедьовър на изкуството, Оливър ясно осъзнаваше този факт. Представляваше най-обикновен сувенир, който навремето, когато е бил изработен от някой изпаднал занаятчия, сигурно е бил много евтин. Аукционерът злобно изгледа публиката — очевидно бързаше да разпродаде стоката и да закрие търга.

— Има предложение за петнайсет долара — изграчи. — Продава се за петнайсет. Дали чувам шестнайсет, или така ми се стори?

Оливър вдигна ръка. Онзи се ухили злорадо, може би се присмиваше на младежката наивност на Оливър.

— Шестнайсет долара — повтори аукционерът, вече с искрица оптимизъм.

Дамата с мръсния пуловер се извърна. Лицето й напомняше клисаво тесто; зачервеният й нос течеше.

— Седемнайсет — изкряка.

— Седемнайсет — повтори аукционерът и отново погледна Оливър.

Той разпери осем пръста и се прокашля. Едрата госпожа изсумтя заплашително и се размърда. Младежът бръкна в джоба си и притеснено извади парите си. Разполагаше всичко на всичко с трийсет и седем долара — доходът му от бакшиши за целия уикенд. Ако вземеше Криб, трябваше да му останат пари и за Молино.

— Деветнайсет — избоботи госпожата. Дъждът яростно заблъска по прозорците. Аукционерът обаче не му обърна никакво внимание, неочаквано увлечен от задачата си.

Сърцето на Оливър се разтуптя.

— Мръсница — смотолеви, а на висок глас се провикна: — Двайсет.

— Идиот — сгълча го тя, обърна се и го измери с искрено презрение.

— Имаме предложение за двайсет. Двайсет първи път. — Аукционерът изгледа дамата от Провинстън, подсмихна се доволно и вдигна чукчето. — Двайсет втори път. — Оливър затаи дъх. Чукчето изсвистя във въздуха. — Продадено.

— Да му се не знае — промърмори Оливър, зареден с енергията от преживяването, наслаждавайки се на опиянението от славата.

— Е, разказа й играта на дъртата крава — изсумтя съседът му янки.

Миг след това дойде ред на черната фигурка. На Оливър едва не му призля. „Двамата вървят заедно, двамата вървят заедно“ — повтаряше си, за да си вдъхне кураж. Задели банкнотите, предназначени за Криб, и ги прибра на сигурно място в джоба, останалите стисна здраво в потната си длан. Разполагаше едва със седемнайсет долара.

— Още един боксьор от стафордшърски порцелан, бивш роб на име Молино, който се боксирал в Англия в началото на деветнайсети век.

— Десет долара — провикна се госпожата с мръсния пуловер, без да се обръща.

— Единайсет — не закъсня и Оливър. „Моля те, моля те“ — повтаряше безмълвно, като се наслаждаваше на вълнението и сравняваше опасността този път да загуби с решимостта да спечели. В същото време мислено се упрекваше — за какво му е да прахосва парите си?!

— Дванайсет — жизнерадостно изчурулика някой отзад. Оливър светкавично се обърна, стреснат от новия участник. Два реда по-назад седеше младо момиче с дълга кестенява коса, която свободно се спускаше по раменете му изпод моряшката шапка; то се усмихваше високомерно, а върху изпъкналите му скули, които придаваха на лицето му очертанията на ябълка, трептеше руменина.

— Мамка му — промърмори Оливър в глас с аукционера, който обяви новата цена.

— Дванайсет и петдесет — без колебание се провикна още в следващия миг девойката.

— Ама тези хора не знаят ли, че двамата вървят заедно? — прошепна Оливър на себе си, сякаш това наддаване бе нещо като отмъщение. Размаха юмрук, здраво стиснал банкнотите в запотената си длан.

— Тринайсет — обяви аукционерът, вперил поглед право в момичето. Оливър предположи, че съперницата му се колебае.

— Тринайсет и петдесет ли предлагате… Тринайсет и петдесет — обяви.

Оливър беше сигурен, че разиграва някакви номера, и го изгледа на кръв, после се извърна и с поглед безмълвно упрекна девойката.

— Четиринайсет — изръмжа ядосано. Почувства как гърлото му се стяга. Стомахът му се сви. „Кучка недна“ — изруга я мислено. Безсмислено е да се разделят Криб и Молино. Аукционерът изгледа момичето.

— Петнайсет — обяви миг след това, така увлечен от задачата си, че съвсем бе забравил проливния дъжд. На публиката започна да й доскучава.

— Шестнайсет — дрезгаво се обади Оливър.

— Седемнайсет — побърза да отвърне момичето с ясен глас, който звънко се извиси над цялата шумотевица.

— Ама двамата вървят заедно — провикна се Оливър и поклати глава. Разтвори длан, разгърна банкнотите и внимателно ги преброи. Седемнайсет. Това бе всичко. Дори монети нямаше.

За пореден път се обърна към момичето. То седеше спокойно, едва ли не невъзмутимо. Но веднага си личеше, че е твърдо решено да спечели.

— Седемнайсет — обяви аукционерът и най-нахално и заплашително се втренчи в Оливър.

— Осемнайсет — рязко се провикна той. В стаята изведнъж като че ли настъпи пълно мълчание. Вече не забелязваше трополенето на дъждовните капки. Понеже знаеше, че няма толкова пари, изведнъж се почувства страшен и зъл, като изпечен мошеник. Дишаше на пресекулки.

— Деветнайсет — отвърна момичето.

— Двайсет — на мига я парира той.

Тя се поколеба, Оливър усети как в гърлото му засяда бучка. Погледна я за пореден път. Погледите им се срещнаха. Личеше си, че няма абсолютно никакво намерение да отстъпи.

— Двайсет и един — сопна се.

„Е, добре“ — кимна Оливър, благодарен, че му се е разминало. Упорита малка мръсница.

— Двайсет и един първи път. — Аукционерът замълча и го изгледа. Оливър почувства как се изчервява. „Какъв съм пъзльо“ — упрекна се мислено; идеше му да потъне в земята от срам.

— Втори път… — Онзи сви рамене и удари чукчето. — Продадено.

Оливър изпадна в паника. По дяволите, можеше да вземе пари на заем. Но защо? Какъв беше смисълът? До края на търга вече се беше успокоил, а като отиде да плати и да си прибере статуетката, събра смелост и заговори момичето:

— Двете фигурки вървят заедно — обясни. Сигурно бе втренчил алчен поглед в нейната статуетка, защото му се стори, че тя я притисна собственически към гърдите си. — Не бива да се разделят.

— Продаваха се поотделно — отвърна тя и раздалечените й зелени очи проблеснаха неодобрително.

— Онзи не разбираше.

— Хареса ми — отвърна тя на излизане, докато се блъскаха в останалите посетители, които отваряха чадъри и се готвеха да се разотидат в проливния дъжд.

— Имах само седемнайсет долара. Нарочно завиших залога. — Признанието го накара да се почувства доста глупаво — излезе, че е искал да си отмъсти. — Просто се увлякох — добави, надявайки се да замаже безцеремонната реплика.

— И аз — призна тя в отговор. — Но аз съм си такава.

— Да, доста си вироглава.

— Баща ми смята, че това е целеустременост.

Усмихна се, разкривайки равните си бели зъби.

Тази усмивка го зарадва и неприязнените му чувства бързо се изпариха.

— Като нищо щях да стигна до сто — каза.

— Много се страхуваш да не го направиш.

— Щеше ли да продължиш да наддаваш?

— Направо не ми се мисли.

Усмихна й се на свой ред и я придружи до изхода.

— Но защо ти е? — полюбопитства.

Тя се умълча колебливо, но за разлика от преди сякаш се смути. Май замирисваше на флирт.

— Ще я подаря на едно момиче от „Чатъм Армс“. Работя там през лятната ваканция като помощник-пекар за лятната ваканция. Брат й е в „Голдън Глъвс“. Тя е камериерка. Посетителите се държат адски гадно с нея. Реших, че ще се зарадва.

Той така се трогна, че чак му стана гузно.

— Срамота е да се разделят тези две фигурки. Дори с благородна цел.

Тя отвори чадъра си и застана под дъжда. Оливър побърза да се подслони до нея, макар че чадърът въобще не можеше да ги опази.

— Надявам се, нямаш нищо против.

— Умея да печеля спортсменски.

— Аз пък хич не умея да губя.

„Чатъм Армс“ се намираше в противоположния край на града и двамата закрачиха по централната улица. Държаха заедно чадъра — неговата длан покриваше нейната, и се мъчеха да устоят на поривите на вятъра. Дъждът ги биеше право в лицето, най-сетне се принудиха да се прислонят във входа на затворен магазин за играчки.

Вече бяха обменили жизненоважната информация — девойката се наричаше Барбара Ноулс. Следваше в Бостънския университет. Правела планове да прекара лятото като доброволка в президентската кампания на Джак Кенеди срещу Никсън, но не можела да си го позволи.

— Нищо, и без това в пекарната ми харесва — добави. — Много е весело. При това ми плащат добре.

— Стига да не профукаш всичко — отвърна Оливър и посочи статуетката, увита с подгизнали вестници.

— Което важи и за теб — засмя се тя. Направи му впечатление, че очите й действително са лешникови и в дрезгавината на късния следобед зеленият им цвят придобива кафеникави оттенъци.

— Явно си падам по стари вещи. Някой ден цена няма да имат. Точно като тези порцеланови фигурки.

— Да, ама не стават за ядене.

— За съжаление, не. Във всеки случай отсега нататък явно ще трябва да избягвам търгове, за да не се изкушавам. Обучението в юридическия факултет на Харвард е безбожно скъпо. Наесен ще бъда първокурсник. Разбрал съм се с нашите да плащат таксата, а пък аз да си събера пари за издръжката.

Стояха сгушени в тесния вход. Докато разговаряха, Оливър усещаше топлия й дъх върху страните си. Усещаше още, че помежду им става нещо — нещо тайнствено и прекрасно. Долавяше, че и тя се чувства по същия начин.

— Не подарявай боксьора. — Улови се, че едва ли не я умолява. Но в крайна сметка тази фигурка беше символ на тяхното запознанство. — Засега.

— Мой си е — престорено се нацупи тя и като сопа размаха порцелановата статуетка.

— Но те не могат един без друг. Винаги вървят заедно.

— Победих те най-честно и почтено.

— Битката още не е свършила — почти беззвучно пошепна Оливър. Не знаеше дали го е чула сред шума на проливния дъжд.

— Засега — усмихна се тя.

Все пак го беше чула.