Година
(Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,3 (× 3 гласа)
Сканиране
K-129 (2014 г.)
Разпознаване и начална корекция
Mandor (2014)

Публикувано във вестник „Орбита“, брой 45/1969 г.


Всички ми викат, че съм малък и че нищо не съм разбирал. И аз знам това, ама понякога си мисля: какво пък, че нищо не разбирам, има неща, дето никой не ги разбира, ама пак стават. И на мене ми се иска да стават истински чудеса. Да става тъй, както само аз искам… Не лоши работи, не! Съвсем прости работи. И кой знае, може някъде да е скрито нещо, което да прави такива работи. Или на дъното на най-дълбокото море, там, дето водата е най-тъмна и като погледнеш, виждаш само едни блясъци, или на най-високата планина, на някой връх, дето още никой не се е сетил да се изкатери. Стои и чака да го намериш. А пък някой път си мисля: то може и да не е нещо скрито, защо трябва да бъде скрито? Може да е най-обикновено камъче или дърво: или някои стар кюнец, или чайник. И ти да не знаеш, че този чайник е вълшебен, и никой да че знае това. Минаваш си край него, а чайникът си се подсмива и вика:

— Колко сте глупави! Ама колко сте глупави!

Пък може и да е нещо, което трябва да се направи, като някое откритие, като онзи учен, дето веднъж, като паднал от една стълба, му се строило, че не той пада, ами земята се вдига към него и като си помислил това, открил един опасен закон. Или пък някой апарат, дето сам си го направил. Тогава ще бъде най-хубаво. Сам си го направил, тъй както аз си направих онзи робот, онзи малкия…

Направих си го от картон и вътре в него сложих части от счупения будилник и пружини, а за глава му служеше главата на скъсания палячо. Беше чудесен.

И с него стана нещо много смешно и чудно. Ако щете вярвайте. Роботът решаваше задачите ми по смятане и отговаряше на въпросите, които го питах. Вярно! Попитам го нещо, почакам, почакам и на — изведнъж се сетя какъв е отговорът. Попитам го колко прави седем по дванайсет и хоп — сетя се. А като го нямаше Минчо, тъй се казваше моят робот, нищо не мога да се сетя и нищо не мога да реша. Ама чиста истина. И един път си викам — що не взема да си го нося със себе си на училище. Скришом в чантата. Кой ще разбере. И така правех. Винаги, когато ме изпитат, Минчо ми подсказваше какво да отговоря. Тъй беше! Никой не ми вярваше, но тъй беше.

Добре, ама един ден татко разбра каква беше работата и ме повика:

— Каква е тази кутия, дето мъкнеш на училище?

— Ами каква… Минчо.

— Кой?

— Минчо — викам, — робот.

Татко ме изгледа внимателно, после се засмя:

— Ей, я не ме занасяй! За какво ти е този… робот?

— Ами тъй, той много ми помага. С него учим, решаваме задачи.

— Не разбирам — каза татко.

Знаех аз, че не разбира, ама как да му обясня. Татко никога нямаше да повярва, че Минчо е истински робот. Никой нямаше да повярва.

Мълчех и татко мълчеше, но по едно време той сопнато каза:

— Утре няма да го носиш никъде! Срамота! Като искаш да си играеш — тук, в къщи!

Аз нищо не му казах, ама си викам ще си го взема без да ме видят. Но на сутринта те го бяха скрили…

И тогава аз получих двойка по смятане. Нищичко не можах да реша. Стоя и се зверя на дъската. Ето какво стана. А нашите пак нищо не разбраха. Като им казах за двойката, те само се спогледаха и толкова.

— Дайте ми Минчо! — викам им аз и щях да се разплача. — Сега видяхте ли, че той е истински робот. Видяхте ли?

Баща ми се ядоса, запали една цигара и излезе от стаята. А мама много се смути и гледам я не знае какво да прави. Накрая ми дадоха робота… И тогава вечерта стана големият номер.

Легнах си и се направих на заспал, ама май наистина съм позаспал, защото по едно време се стреснах, като вратата се отвори. Татко дошъл да ме види и се спрял като закован, защото, какво да види, Минчо се разхождаше бавно из стаята. Дойде и мама, и двамата стоят, отворили едни очи, ще се пръснат от учудване. А Минчо си ходи насам-натам по пода и си клати главата.

Тогава се разсмях в леглото. Скочих, вдигнах картонената кутия от земята, а пък костенурчицата веднага си прибра главата в черупката. Една съвсем малка костенурка. Румен я беше намерил и я държеше у тях на балкона, ама ми я даде да си поиграя малко с нея. Отначало, когато я покрих с кутията, тя хич не мърдаше. Чак като съм задрямал, е тръгнала и тогава татко влезе в стаята и страшно се обърка. После, като разбра каква е работата, се направи на ядосан. Те големите са винаги такива, щом се объркат, и се ядосват…

Край