Година
(Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
няма
Сканиране
gogo_mir (2015 г.)
Разпознаване и начална корекция
Mandor (2015 г.)

Публикувано във вестник „Орбита“, броеве 23,24/1990 г.

Разказът печели втора награда на конкурса, организиран от АЕЦ „Козлодуй“


Стройната жена в креслото беше майка му. Тя седеше срещу отворения прозорец и шумно вдишваше смога. Дори се чуваше как вибрира дихателната й ципа.

— Погледни! — каза тя и малкият Адам надникна от прозореца.

Долу, на улицата, по пустото пешеходно платно, се клатушкаше мъж без кислородна маска.

— Какъв е той? — попита момченцето.

— Наркоман, миличък. Той диша смог.

— Но ние също дишаме смог, мамо.

— Той може да издържа навън само малко, а и го диша за опиянение, разбираш ли?

По улицата с вой се зададе линейка. От нея скочиха двама санитари с кислородни маски. Те уловиха наркомана и го вкараха в линейката.

— Какво ще го правят, мамо?

— Ще го лекуват, пиленце. Ще му отрежат ципата и ще го учат да живее като всички.

— Не е ли жестоко?

— Ципата му е съвсем мъничка и няма да го боли.

— А има ли наркомани с големи ципи като нашите?

— Сигурно има, не може да сме само ние!

— И на тях ли им режат ципите?

— Не знам, миличък.

— А на нас ще ги отрежат ли? — Адам погледна майка си в очите и се притисна до нея.

— Няма, не се страхувай. Само трябва да се пазим.

— Защо? Толкова ли са лоши хората?

— Не, но те се страхуват от нас!

— Значи не сме наркомани?

— Не. Просто сме различни. Затвори сега прозореца и ела да обядваме.

— Мамо?

— Да?

— Знаеш ли какъв ще стана?

— Какъв?

— Нарколог.

— Добре, стига да можеш, макар че…

— Какво?

— Не, нищо. Мислех си, дали няма да е непочтено ти да си като тях, а да ги лекуваш.

Майката мина в кухнята и се зае да приготвя яденето.

— Мамо!

— Да, пиленце?

— Защо сградите са обвити в ципи?

— Заради онези, които не дишат смог. Куполите над градовете са неудобни, изразходват много кислород.

— А защо се говори за зелена гора?

— Къде?

— В детското предаване.

— Но това е само приказка. Сега няма гори. Казват, че някога листата на дърветата са били зелени. Но сам знаеш, че са пъстри — нали си виждал дървета в солариума?

— Пъстрите листа на дърветата. — Адам седна на креслото срещу прозореца и подпря брадичката си с юмрук — Пъстри листа…

* * *

Последните слънчеви лъчи осветяваха лъскавите листа на дърветата в солариума. Алеите бяха почти празни. Адам разтри слепоочията си. Жълтите му очи сълзяха. Дишаше тежко. След пет-десет минути вече нямаше да може да издържа. А имаше да свърши още толкова много неща. Недоволно огледа групата наркомани зад себе си.

Те седяха на пейката, вперили погледи в изчезващия слънчев диск. Мълчаха. Те винаги мълчаха в присъствието на лекар. По лицата им не се четеше нищо. Имаха странни очи, по-скоро лилави, отколкото жълти. Дълбоко в дробовете си носеха наченки на дихателни ципи. Някои можеха да изкарат дори и по няколко часа в атмосферата навън. Но бяха неразривно свързани (все още!) с кислородното дишане.

— Адаме — провикна се през целия солариум влизащият лекар Марк, — можеш да заминаваш. Аз застъпих.

Когато слизаше по стълбите към автомобила, Адам виждаше пред очите си червени петна. Задушаваше се. С последни усилия се вмъкна в колата и съвсем леко свали стъклата. Купето се напълни с гъст, разноцветен смог, който отдавна бе изместил обикновения въздух от атмосферата.

Адам постепенно започна да идва на себе си. Зрението му се проясни и премина на инфрачервен диапазон. Дихателната ципа в гърдите му затуптя.

„Става все по-зле! — помисли си той. — Ципата се развива, а дробовете атрофират.“

Колата се носеше бързо, умело управлявана от автопилота. Край прозорците едва се забелязваха и мигом изчезваха познати пейзажи. Рязък завой. Автомобилът спря, поеха го две нощни смукала и в следващата секунда Адам беше в своята клетка на гаража.

Пусна жетона си в ключалката на външната врата. Още му се виеше свят сред стремителното изкачване с асансьора. В първия миг не можа да съобрази, че някой е променил кода. Просто стискаше в ръка върнатия жетон и неразбиращо впери поглед в надписа на екранчето: „Имате грешка в кода!“ След това позвъни, все още без да може да схване нещо.

Вратата бавно се отвори. Изсмукан бе идващият заедно с човека смог от тамбура. В стената се плъзна втората врата. Адам направи една крачка навътре в жилището си и в лицето го блъсна същият смог. Машината напразно се бе старала, но тя нямаше датчици и не можеше да узнае, че вътрешните стаи не са с кислородна атмосфера.

Адам влезе в хола. Там, срещу отворения прозорец, беше седнал някакъв мъж. Позна го по топлинното излъчване — Филип.

— Значи ти… — накани се да започне Адам, но Филип стана и се обърна. Беше отслабнал, с изтъняло лице, безкръвни устни и безцветни очи. Дишаше неравномерно, трудно. Ръцете му трепереха.

— Здравей, докторе! — засмя се глухо.

Адам се почувства зле от този смях. Не познаваше Филип такъв. Някога се беше опитвал да го „отвиква“ от наркоманията. Тогава установи развита дихателна ципа у него. Той вече не дишаше смог за опиянение, беше пригоден да съществува в неговите условия. Навремето Адам се уплаши и се постара да вземе всички предпазни мерки. Не искаше да има подобно бъдеще.

— Здравей, докторе. Аз се върнах. — Филип помълча. — Дойдох да те взема. На свобода съм вече втори месец, но ми трябваше време, за да стигна дотук. Опитаха се да ми махнат ципата… Не успяха. Регенерира се. Те не знаят, но скоро ще ме потърсят. Имаме малко време!

— Кои „те“? — Адам се отдръпна към вратата. Страхуваше се от мъжа срещу себе си. Интонацията на гласа му беше нова, неприятна, навяваше лошо предчувствие.

— Бях в гората — пренебрегна въпроса Филип. — Ти трябва веднага да дойдеш с мен там. Те казваха, че няма вече дървета, че са ги запазили само в солариумите… Че животните са измрели и ние също ще умрем — аз, ти, наркоманите, — ако не дишаме кислород. Аз видях и дървета, и езеро, и катерички… Имаше дори трева.

— Ти си луд! Просто болният ти мозък… Трябва веднага да повикам линейка. Легни сега, успокой се. — Очите на Адам шареха из стаята. Паниката го оплиташе в пипалата си. Никога не беше имал работа с побъркани, а Филип май не беше от тихите луди. Обърна се и секунда по-късно нечия ръка залепи на лицето му вонящата кислородна маска. Последното, което помнеше, бе ужасяващото усещане за задушаване.

Съвзе се от това, че някой го влачеше по неравна повърхност. Изстена слабо. Влаченето се прекрати и главата му тупна на земята. Отвори очи. Филип го наблюдаваше с усмивка.

— Какво ще кажеш, Адаме? Луд ли съм? Въобразявам ли си, а?

Адам обърна глава. Лежеше под сянката на голямо дърво с пъстри листа. Наоколо се виждаха още много светли, грапави стволове. Между тях пъстрееше ръждива, буйна трева. Миришеше на метан.

— И всичко това… Всичко това… То може да живее без кислород?

— И без хора! — добави Филип. — Въобще без хора.

— Те са го крили от нас?

— Не. Те не са знаели, че го има. Според тях извън града е пустиня.

— Не са знаели? — Адам истерично се изсмя. — Ти си глупак. Или не — наивник.

— Не е ли все едно, дали знаят или не? Човекът не може да вирее тук.

— Кислорододишащият човек! Ние с теб можем. Могат и наркоманите — с известни уговорки.

— Вярно. Но тогава…

 

 

Пъстрите листа шумоляха тихо и успокояващо. Ръмеше. Ситните лъскави капчици почукваха по колата. Адам лежеше на тревата с ръце под главата си и наблюдаваше късчетата небе, които виждаше през короните на дърветата.

Филип го нямаше. Днес изгориха тялото му. Наистина, малко време му беше останало да живее. Намерили го до една първокласна магистрала между кварталите без кислородна маска. Бил прегазен, но още жив. Пълзял към триста метра по пътя — за какво ли? Почина в болницата под грижите на Адам. Бълнуваше за гората. Мислеше, че е в нея. Може би умря щастлив все пак…

Адам се обърна на хълбок. Радиото в колата му жизнерадостно изписка и започна да предава обедния информационен бюлетин:

— Температурата на въздуха в столицата… В страната… Киселинност на дъжда по региони… Състав на атмосферата за изминалия ден… Радиационен фон за по-големите градове… Предпазни мерки… и качулка с противогаз. Благодарим за вниманието! Сега — радиоспектакъл за децата „Митът на зеления свят на гората“.

Адам, който слушаше с половин ухо, изведнъж трепна. Прехвърли поглед на листата на дърветата. Гората не беше зелена и това собствено никога не беше го учудвало. Дори майка му говореше за това като за нещо нормално. А очите на хората? В приказките се разказваше за сини, зелени, кафяви, черни очи, а тези на градските жители бяха от розови до тъмнолилави, по-рядко — жълти. Мутации под влияние на околната среда…

— И това сме си го направили сами — прошепна Адам. — Не е имало атомна война, атаки с химическо и бактериологично оръжие! Ние сами сме се атакували с желанието си за благоденствие, евтина енергия и храна. Никой не ни е виновен, ние всички сме направили това. И продължаваме, не си и мислим да правим друго, макар че се носим към ръба на пропастта. Кислорододишащият човек ще умре. Но природата е всесилна и животът на Земята ще остане. Филип беше прав.

Адам рязко се изправи, отиде да загаси радиото и тръгна към езерото.

Продължаваше да ръми. Тих киселинен дъжд, който земята приемаше с благодарност. Някога той е носел смърт на дърветата. Някога, когато киселинността му е била смешно малка. А сега той носеше живот на гората. Би разял обикновени дрехи, би направил на прах дори незащитен метал, а катеричките делово скачаха от клон на клон, без да се боят за кожусите си. Гората не познаваше друг дъжд. Беше се приспособила към този.

Адам излезе на брега на езерото. Водата беше сивкавобяла и полупрозрачна. Лениви вълнички бягаха по повърхността. Досами езерото лежеше захвърлен нечий предпазен костюм, а пет-шест метра навътре във водата се къпеше момиче. Адам се вцепени. Няколко секунди стоя неподвижен, трескаво разсъждавайки какво да прави. Щеше да стои още доста време, но момичето го забеляза. Двамата се гледаха близо половин минута, после то заплува енергично и излезе на брега. Беше чисто голо, но на Адам, свикнал с подобно нещо в болницата, това не направи впечатление.

— Казвам се Ева. — Момичето го хвана за ръцете. — Ти кой си? Какво търсиш тук?

— Името ми е Адам, нарколог съм… — Той не можа да довърши, защото Ева се смееше лудо. Тя се смя дълго, сякаш се освобождаваше от нещо. Когато успя да спре и избърса сълзите си, се извини:

— Нервна реакция. Извинявай. Не очаквах, че може да се случи такова съвпадение. Не си ли чувал? Има една книга, Библията, много е стара, та там се казва, че Адам и Ева са основоположници на човешкия род.

Адам също се изсмя, но смехът му беше кратък и нервен.

— Ела да се окъпем — дръпна го Ева. — Съблечи се и ще видим кой е по-бърз.

* * *

Дните хвърчаха. Адам очакваше с нетърпение всеки следобед. Беше се наредил само на сутрешни смени. Колегите му го подкачаха — бил си намерил майстора. Марк обаче нямаше нищо против следобедните дежурства, понеже обичаше да си поспива. Ева идваше винаги в два. Тя и Адам отиваха да обядват и после — в гората.

Адам седеше с наркоманите в солариума. Слънчевите лъчи осветяваха лъскавите листа на дърветата. Пъстри листа. Наркоманите мълчаха, струпани на групичка. Бяха докарали нови, с по-развита дихателна ципа. Щеше да си има проблеми с тях.

В солариума влезе Марк.

— Здравей, Адаме.

— Идваш рано — забеляза Адам.

— Часовникът ми се повреди и реших, че е по-добре да тръгна рано, за да не закъснея.

— Много добре. Поне ще си разменим по две приказки. Ти как си? Изглеждаш блед.

— Преуморявам се, не мога да си доспя. Карат ме да правя изследвания на дихателните им ципи. — Марк посочи наркоманите. — Нощем оставам до двадесет и три часа, че и след полунощ. Ти за разлика от мен изглеждаш великолепно. Заякнал си, очите ти блестят, загар. Въобще. Май приятелката ти е от полза, а?

— Така изглежда — изведнъж Адам изгуби разговорливостта си. На Марк също не му се приказваше. Разделиха се набързо. Ева вече го чакаше долу във фоайето. Прегърна Адам, целунаха се. Докато пътуваха към ресторанта, тя разправяше:

— Днес на работа говорихме за противопожарната охрана. Показваха схеми. А аз си мислех, че ако в града има открит пожар, всичко ще пламне като факла. Достатъчен е един пукнат кислородопровод и искра в близост. Всичко ще изгори. Подобни неща са се случвали. И няма къде да избягаш.

— Освен в гората.

— Да, тя е далече и в нея няма кислород. Ще избягаме ти и аз, и наркоманите, и още няколко, които могат да дишат външен въздух. А другите?

— Виж, Ева, има хора, които са се приспособили, и хора, които не са. Едните живеят от кислород, а другите — не. Едните са архаизми, а другите — деца на днешния ден. Едните ще умрат, а другите ще останат. След сто, двеста триста години, всички ще бъдат като нас.

— Тук си прав — кимна тя. — И все пак ще ми бъде жал, ако това с пожара се случи.

* * *

Седяха в ресторанта близо седмица след този разговор. Привършваха обеда си. Видеостената показваше нечий концерт. Музиката беше приятна, ненатрапчива. Ева и Адам харесваха това заведение, първо, заради доброто му меню и, второ, заради хубавите телепрограми, които избираше персоналът.

Неочаквано в ресторанта настъпи тишина. Адам се обърна към видеостената. Точно започваше да предава местни извънредни новини.

— Уважаеми телезрители, моля, запазете спокойствие! Предаваме съобщения от централните квартали на града. Избухнал е пожар. Има жертви и разрушения. Огънят приближава до главните кислородопроводи. Умоляват се гражданите възможно най-бързо да напуснат чертите на града. Има опасност от взривове. Повтарям. В централните квартали…

— Да вървим в наркоцентъра — каза Ева. — Не можем да оставим наркоманите да изгорят… — Тя се поправи. — Всички наркомани.

Противно на останалите, които бързаха да напуснат града, тяхната кола се носеше към центъра. Спряха пред клиниката. Адам се зае да извежда онези, които имаха достатъчно развити дихателни ципи. Доколкото по коридорите сновяха сестри и лекари, пренасящи болни, задачата бе изпълнена бързо. Броени минути по-късно един от микробусите на клиниката също напускаше града.

Наркоманите отзад в купето мълчаха. Стъклата не бяха спуснати и те не знаеха, къде ги водят. Най-сетне един от тях попита:

— Къде отиваме?

— Има пожар — отговори Ева — в централните квартали.

— В друга клиника ли отиваме?

— Не съвсем. — Адам се смили. — Как са дихателните ви ципи? След малко спускам стъклата.

— Е, няма да се удушим — обади се едната от трите жени. — Няма опасност.

Адам зави към гората. Скоро навлязоха сред дърветата. Никой нямаше да се сети да ги търси тук. Вероятно щяха да ги смятат за загинали в пожара.

Наркоманите излязоха от микробуса. Протягаха се, смееха се, пръснаха се наоколо… Ева и Адам се изкачиха на любимото си хълмче, което се издигаше край езерото. Оттам се виждаше градът. Приличаше на огромна факла и излъчваше много силно в инфрачервения диапазон. Всъщност градът не съществуваше — останките му щяха да бъдат лишени от достъп на кислород, от храна. Хората едва ли биха се върнали в него.

— Може би градът някога ще стане наш! — замечтано каза Адам.

— Може би! — повтори като ехо Ева.

Адам се обърна към нея. Тя беше пребледняла.

— Зле ли ти е, Евичко?

— Да… Всъщност не — усмихна се тя. — Мисля, че ще имаме дете.

Край