Оригинално заглавие
Repeat Performance, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
няма
Сканиране
kpuc85 (2015 г.)
Разпознаване и начална корекция
Mandor (2015 г.)

Публикувано във вестник „Орбита“, броеве 14,15/1984 г.


В деня, в който се появи Милтън Прингъл, неприятностите стигнаха върха си.

Спомняте ли си го? В старите филми той играеше обикновено уморени и озлобени хотелски администратори. Нисък и елегантен, закръглен и жив, Прингъл имаше свой изработен стил на сдържан гняв, който го правеше неповторим. Освен в деня, в който те го избраха — онези, които бяха зад всичко това, стигайки твърде далеч.

Може би се лъжа за началото на тази налудничава история. Ако бях от тези, които вярват на връзката „причина-следствие“, както моят прожекционист Портър Хастингс, щях да твърдя, че всичко води началото си от детинството ми. Още от детска възраст бях фанатичен любител на киното и преди да стигна до колежа, моето най-съкровено желание беше да имам един ден свой киносалон. Двадесет години по-късно това стана и макар че не бях предвидил последиците от цветната телевизия, продължавах да мисля, че моят занаят е най-хубавият на света. Киното, на което съм собственик, е малък салон в предградие — наподобява на куб от изкуствен мрамор, някога бял, но сега жълтеникав, с кафеникави ивици там, където олуците са в лошо състояние. Но аз се стремя всичко да е в ред вътре в киносалона и моят избор на стари филми привлича редовна клиентела. Разбира се, има много стари филми и по телевизията, но те са нарязани на много места, за да се вмъкнат между тях реклами и всички познавачи знаят, че единственият начин да им се насладят, е да ги видят в носталгичната атмосфера на старите фотьойли.

С една дума, неприятностите започнаха около преди месец, без всякакво предупреждение. Бях близо до касата и гледах как излизат зрителите от вечерната прожекция в сряда. Повечето лица ми бяха познати и аз кимах с глава на едни или други, когато изведнъж видях С. Д. Гарви да минава край мен между потока, който изтичаше от залата, и след това да изчезва в нощта, след като вдигна яката си срещу дъжда и вятъра. Може би неговото име не ви говори нищо, но С. Д. Гарви беше от второстепенните актьори, играл в над 100 не особено значителни филма винаги ролята на щедър и добродушен заемодавец. Не допускам, че някога е имал роля с повече от три реда текст, но всеки път, когато за нуждите на някои сценарии е бил нужен щедър и добродушен заемодавец, то винаги са се обръщали към Гарви.

Бях изненадан, когато разбрах, че е още жив, и още по-учуден да го видя на кино в една малка зала на един провинциален град. Но онова, което най ме учуди, бе съвпадението, тъй като тази вечер филмът, който се прожектираше, беше „Изчезването на дъгата“ и в него Гарви участвуваше в обичайната си роля. Обхванат от сантименталното желание да полаская стария актьор, че филмовата му кариера не е минала съвсем незабелязано, отправих се към изхода, забързвайки се, за да го стигна, но той беше вече изчезнал. Връщайки се обратно, срещнах Хастингс, който излизаше от прожекционната кабина. Изглеждаше нещо загрижен.

— Още един спад на напрежението тази вечер, Джим — изръмжа той. — Този е третият път подред, който се случва сряда вечер.

— Едва ли е сериозно, след като никой не се оплаква. — Не бях в настроение да слушам технически подробности. — Знаеш ли кой излезе току-що? С. Д. Гарви.

Хастингс не изглеждаше впечатлен.

— Странно, като че ли някъде имаше свръхнапрежение. Нещо, което ми гълта силата на тока в прожекторите за няколко секунди.

— Слушай какво ти казвам. С. Д. Гарви е човекът, който имаше малка роля в днешния филм, и той беше на прожекцията.

— Е, и?

— Странно съвпадение, не намираш ли?

— Никак даже. Може би е минавал през града и е видял, че се играе един от неговите стари филми, и е дошъл да го види. Причина и следствие. Но аз бих искал да знам какво става тук сряда вечер, за да ми поглъща тока. Зрителите накрая ще започнат да забелязват, че екранът избледнява и ще си помислят, че не си гледам работата.

Бях започнал да го утешавам, когато видях да излизат от салона старите Колинс. И двамата имаха ревматизъм и винаги последни напускаха киното, преди да затворим. Понякога, когато болките ги измъчваха повече от обикновено, те се оплакваха от течение или че някой пуши в салона, или яде шумно пуканки, но не им връзвах кусур. Моята политика беше зрителите да се чувствуват приятно в киносалона както у дома си и клиентите трябваше да имат правото на глас.

— Лека нощ, Джим — поздрави г-жа Колинс. Тя се поколеба, като че ли имаше нещо да ми каже, после се приближи до мен. — Кажете ми, да не сте започнали да продавате водорасли?

— Водорасли ли? — отвърнах ококорен. — Защо? Нима има хора, които продават водорасли, и други, които ги купуват?

— Да, тези, които се ядат. Но предупреждавам ни, че ако решите да продавате в антракта неща, които имат подобна миризма, Хари и аз не ще стъпим повече тук. Знаете, че много лесно можем да отидем в „Тиволи“ на Четвъртото Авеню.

— Не се безпокойте — отвърнах им. — Докато съм собственик на този киносалон — никакви водорасли.

Подържах им вратата, докато излязат, и се обърнах съм Хастингс, но той беше вече изчезнал в своята кабина. Влязох в празната зала, за да хвърля поглед за последен път. В едно кино винаги остана една тъжна атмосфера, след като зрителите го напуснат, но този път имаше останало още нещо. Поех дълбоко въздух и поклатих глава. Кой би могъл, помислих си, да бъде толкова луд, че да носи водорасли за ядене в един киносалон.

* * *

Тази беше първата сряда вечер, когато стана ясно, че нещо не е наред, но едва следващата сряда започнах да имам неприятното чувство, че става нещо странно.

И тази вечер валеше и много зрители бяха дошли, за да видят „Династията Фицджералд“. Стоях в моя любим ъгъл в дъното на салона, откъдето можех да виждам едновременно залата и екрана, когато настъпи един от тези падове на напрежението, за което твърдеше Хастингс. Това стана почти на края на филма, в момента, когато един от моите второпланови любимци Стенли Мейсън беше на екрана. Мейсън никога не стана звезда в категорията си — имам предвид тази шепа актьори, чиито имена винаги идват на ум на хората, които добре познават старото кино, но независимо от това той беше играл в множество добри обикновени филми роли на изтънчения опасен тип. Той тъкмо говореше назидателно на един от Фицджералдови за значението на доброто възпитание, когато изображението избледня, оставяйки екрана почти тъмен за около три секунди. В момента, когато някои зрители се размърдаха, светлината затрептя на екрана и изображението се възстанови. Въздъхнах с облекчение. Много е неприятно да бъде прекъсната окончателно една прожекция по технически причини: трябва да се връщат парите на хората и трудно може да се очаква повече доверие от тях.

Тогава отново усетих миризмата на водорасли. Вдъхвах я около минута с недоверие, след което тръгнах по централната пътека в салона, прекарвайки между редовете лъча на моето фенерче, за да се опитам да изненадам на местопрестъплението този смахнат любител на диетична храна. Но всичко изглеждаше нормално. Върнах се на мястото си, за да размисля. Миризмата лепнеше по ноздрите ми… не точно миризма на водорасли, схванах изведнъж, а просто мирис на море. Миг след това филмът свърши. Зрителите започваха да напускат залата, присвивайки подозрително очи към външния свят, като че ли би могла да настъпи някаква промяна по време на тяхното отсъствие в едно друго измерение. Стоях до вратата, кимайки на тези, които познавах, когато чух стъпките на Хастингс, който слизаше от прожекционната кабина.

— Пак се случи — заяви той с мрачен глас.

— Знам. — Поклатих глава, държейки под очи зрителите, които излизаха. Виждах лица, които познавах от години. Двамата Карбъри, стария Сам Киърс, толкова привързан към навиците си, че беше дошъл в деня на погребението на жена си… Късогледия Жак Дюбоа, който сядаше винаги на първия ред… Стенли Мейсън…

— Какво смяташ да правиш? — ме попита Хастингс.

— Не знам, Порт. Твоя работа е… — Гласът ми секна. Току-що бях видял да излиза Стенли Мейсън — един от актьорите на „Династията Фицджералд“.

— Утре сутрин ще говорим по технически въпроси, Порт — казах му, тръгвайки си. — Има някой, когото искам да видя.

— Една минута, Джим — протестира Хастингс, хващайки ме за ръкава. — Това е сериозно, може да стане пожар, тъй като…

Освободих се от него и си проправих път към вратата сред тълпата, но беше вече много късно. Мейсън беше изчезнал в тъмнината на улицата. Влязох във фоайето, където Хастингс ме чакаше ядосан.

— Извинявай — казах му, опитвайки се да поставя в ред мислите си, — но тук стават странни неща, Порт.

Напомних му историята с Гарви, когото видях миналата седмица, и му разказах и за Стенли Мейсън, когато изведнъж се сетих още нещо. — И знаеш ли какво? Той беше облечен в същите дрехи както във филма, едно от тези вълнени палта на шарки, каквито вече отдавна няма.

Както обикновено Хастингс не изглеждаше впечатлен.

— Това е пак някой от номерата на телевизията или нещо подобно. За предаването „Невидимата камера“, стари забравени актьори между тълпата, отишла да види техните филми. Това, което повече ме тревожи, е тази миризма на озон във въздуха.

— Озон ли?

— Да… Това е на каквото мирише след силно електрическо изпразване. Заради това…

— Това е миризмата, която човек усеща и на брега на морето, нали?

— Така казват. Опасявам се от късо съединение, Джим. Това електричество трябва да изтича някъде.

— Ще се опитаме да оправим всичко — успокоих, докато мислите ми бяха съвсем другаде.

Мозъкът ми започна постепенно да „загрява“, когато изведнъж ми дойде някаква друга идея — една идея, която ме накара да изстина. Все пак по-лесно е да забележиш хората, когато влизат в залата, отколкото, когато излизат, тъй като влизат по един или по двама заедно. Бях във фоайето тези две среди през цялото време, когато залата се пълнеше, и мога да се закълна, че нито Гарви, нито Мейсън бяха влезли в киното.

Но ги видях сам с очите си да излизат!

* * *

На път за в къщи тази вечер се отбих „При Ед“, за да изпия една чаша и се разведря, и първият човек, когото видях, беше дебелият Бил Симсън — репортер на местния вестник. Познавах го добре, тъй като всеки път, когато пишеше рецензии за филми в своя вестник, идваше в канцеларията ми, за да взема рекламни материали. Доколкото си спомнях, той никога не идваше да гледа филмите, за които пишеше, освен научнофантастичните.

— Ела да пийнеш нещо, Джим — покани ме той на бара. — Защо изглеждаш така разстроен?

Приех поканата му и му разказах какво се беше случило.

— Хастингс счита, че някой прави някакъв номер със стари актьори, подобен на „Невидимата камера“. Ти как мислиш?

— Това, което става, ми се струва ясно като бял ден — отговори Симсън, клатейки бавно глава — и опасявам се, че е по-сериозно, отколкото „Невидимата камера“.

— Тогава какво е?

— Това е само част от едно цяло, Джим. Спомняш ли си този голям метеорит, който падна близо до Линсбърг миналия месец. Поне казваха, че е метеорит… макар и никой да не намери кратера му.

— Спомням си — отговорих, започвайки да подозирам, че Симсън се шегува.

— Във вестника публикувахме пълни подробности за една твърде странна случка два или три дни по-късно и ми се струва, че аз съм единственият на света, който достатъчно прозря нейното истинско значение. Един фермер, отивайки да види добитъка си на следващия ден след падането на метеорита, какво мислиш е намерил в обора си?

— Главата да ми отрежат, ако мога да кажа.

— Два шопара. Абсолютно еднакви. Жена му се кълне, че също е видяла втория шопар, но когато един от нашите хора се озова на място, вторият беше изчезнал. Питах се какво е станало с това загадъчно същество… до момента, в който ти дойде и запълни празнотите на тази история.

— Как така?

— Не разбираш ли, Джим? Този въображаем метеорит е космически кораб. От него е излязло някакво същество от друг свят, но толкова отвратително на вид, че всеки би го унищожил на място. Но това същество има защитен механизъм — да имитира формата на всяко създание, което види. Приземило се до фермата, то е приело формата на първия „туземец“, когото е могло да намери — шопара. След това е отишло в града, в който не може да живее, ако не приеме човешки вид. За това обаче трябва да проучи добре своя образец, преди да приеме формата му, което поставя немалко проблеми, но то е открило, че има достатъчно подробности във филмите, за да използува актьорите като модели, а още повече в киносалоните е тъмно и спокойно.

— Така всяка седмица това същество идва при теб, Джим. Вероятно, за да подновява информацията си за човешките форми, а може би и за да избира нови външни образи, за да бъде по-трудно открито.

— По-евтина история от тази — казах с леден глас — никой не би могъл да измисли.

Сянка на възмущение премина по лицето на Симсън.

— Разбира се, че е евтина с това евтино уиски. Нека пийнем нещо по-добро и ще се заемем сериозно с твоя проблем.

Един час по-късно, когато напуснахме бара, бяхме решили, че или някой от моите обичайни клиенти от сряда вечер е актьор в някое специализирано кабаре за имитации, или че аз имам халюцинации.

* * *

Независимо че главата ме боля на другия ден, разговорът ми с Бил Симсън се оказа от голяма полза. Осъзнах нелепостта на моите неоснователни страхове и работих енергично през цялата седмица. В неделя лових риба и на другия ден бях в отлична форма.

Но сряда вечерта, този път Милтън Прингъл излезе от киносалона. Това надхвърли всякакви граници, тъй като знаех със сигурност, че прекрасният Прингъл беше починал преди десет години!

* * *

Цялата следваща седмица не бях за гледане. Мрачното ми настроение се дължеше не само на алкохола, който изпих, но най-вече започнах да вярвам на налудничавата теория на Бил Симсън — тази за чудовището, което сменя образите си.

Хастингс не ми беше от никаква полза. Той имаше толкова малко въображение, че не можех да му се доверя. За да оправи нещата, той беше телефонирал на техническата служба. Като резултат различни техници дойдоха да си завират носа навсякъде, проверявайки електрическите инсталации и мърморейки мрачно, че ще трябва да затворят киното за една седмица, за да ремонтират основно кабелите. Всичко, което успях да измъкна от Хастингс като помощ, бе, че по време на повредата през миналата седмица, точно образът на Милтън Прингъл е бил на екрана. Това окончателно затвърди убеждението ми, че извънземният пришълец, за когото твърдеше Бил Симсън, е наистина напълно реален и че има несъмнено нужда от енергия, за да извършва своите трансформации — енергия, която използва от електрическата мрежа в моето кино. Това ми даде и идеята да подготвя клопка на това чудовище, което внасяше хаос в моя бизнес.

Сряда сутринта отидох в канцеларията на филморазпространението на Първо Авеню, за да се срещна с Хай Финк. Тъй като той познаваше вкусовете ми, беше малко учуден, когато му поисках копие от някоя историческа суперпродукция. След като дълго търси, предложи ми копие от „Кво вадис“. Благодарих му горещо и забързах с кутиите под мишница.

Отидох в киното по-рано от обикновено и се качих в прожекционната кабина на Хастингс. Той не обича да се бърника в нея, но не бях в настроение да се съобразявам с разбиранията му. Поставих първата част на „Кво вадис“ в резервния прожектор и я нагласих на един едър план на Роберт Тейлър в униформа на римски воин. Доволен от стореното, слязох в канцеларията си и телефонирах на полицията. Трябваха ми няколко секунди, за да се свържа със сержант Уайтман, с когото се разбирах добре, тъй като му давах безплатни билети за детските утра.

— Здравей, Джим, как си — чу се весел глас, сигурен, че пак ще му предложа безплатни билети.

— Барт — казах му предпазливо, — имам някои малки проблеми в киното.

— Аха. — Гласът му стана изведнъж подозрителен. — Какви проблеми?

— Е, не е толкова сериозно. Само всяка сряда вечер има някакъв странен тип, който идва на последната прожекция. Нищо особено, но… облича странни дрехи по време на прожекцията на филма… и това ме дразни някак си. Никога не знаеш докъде може да стигне и какво може да го прихване.

— Защо не го спреш на входа?

— Там е работата… че не съм сигурен, кой е. Когато влиза — изглежда по един начин облечен, когато излиза — по друг. Той би могъл даже (преглътнах с трудност) да се преоблече и като римски центурион например.

Настъпи дълго мълчание.

— Джим — запита ме накрая Уайтман, — нещо да си попрепил?

— Не по това време на деня — отвърнах му ухилен. — Все пак ме познаваш, нали?

— Добре, добре. Какво искаш от мен?

— Не би ли могъл да бъдеш на ъгъла с полицейската кола между девет и единадесет часа в момента, когато зрителите излизат?

— Разбира се, че мога — отвърна той с известно съмнение в гласа. — Но ако този тип се появи, как ще позная, че е той?

— Нали ти казах… ще бъде облечен странно. Може би даже (засмях се отново) ще прилича малко на Роберт Тейлър.

Когато оставих слушалката, бях облян в пот и трябваше да пийна отново нещо за успокоение.

* * *

Хастингс ме изгледа учудено, когато го последвах по стълбата на неговата кабина.

— Не ми дъхай в лицето — каза той. — Искам да бъда трезвен, за да си върша работата както трябва тази вечер.

— Пийнах само една чашка… мислиш ли, че се забелязва?

— Бих искал да знам какво те гложди последно време. — Тонът на гласа му издаваше отвращение. — Какво търсиш тук сега, Джим?

— Ами… по повод прекъсванията на прожекциите сряда вечер.

— Е, и? — Той повдигна леко вежди. — Казах ти, че хората ще се оплачат.

— Не, никой още не се е оплакал. Но аз открих причината за тези падове в напрежението.

— И каква е тя? — попита той, прекъсвайки да закачва палтото си.

— Не знам как да ти обясня, Порт… Не мога да ти обясня сега, но знам какво трябва да се направи, за да не се случват занапред.

— А това какво е? — Хастингс хвърли заплашителен поглед към прожектора, виждайки, че някой се е разпореждал в царството му, докато го е нямало. — Какво си правил тук, Джим?

— Както ти казах — отвърнах му, опитвайки се да се усмихна небрежно, — не мога сега да ти обясня, но ще ти кажа какво трябва да правиш. Затопли резервния прожектор и при първия знак за спад на напрежението прекъсни главния прожектор и запали запасния. Искам тази част от филма да мине по екрана веднага след като изображението започне да избледнява. Ясно ли е?

— Това е пълна глупост — каза раздразнено той. — Какво значение има дали това ще е една или друга част от филма?

— За теб това може да промени много неща — обещах му аз. — Или ще правиш каквото ти нареждам, или си уволнен.

Филмът тази вечер беше „Среща в Манхатън“ с необичайно голям брой второпланови актьори, предлагайки на извънземния пришълец голям избор. По време на филма в началото бях в моя ъгъл в дъното на салона и се опитвах да се успокоя, да си дам сметка за последиците от моя проект. Ако създанието съществуваше само в моето трескаво въображение, никакви неприятности нямаше да има. А ако съществуваше действително, само щях да направя услуга на човечеството, разкривайки го. От тази гледна точка нищо не би трябвало да ме тревожи, но обичайният приятен мрак на тъмната зала ми изглеждаше, че пъпли с хиляди заплахи, и в момента, в който започна филмът, бях много нервен, за да мога да стоя на едно място.

Излязох във фоайето и прекарах известно време, за да огледам закъснелите, които влизаха. Жана Маджи, която беше на касата, не преставаше да ме наблюдава през стъклото, което ме накара да изляза, за да проверя дали полицейската кола, обещана от Барт Уайтман, е на мястото си. Не видях от нея никаква следа. Питах се дали не трябва да телефонирам отново, но забелязах една кола, паркирана на ъгъла, която можеше да бъде и полицейската. Валеше както обичайно сряда вечер. Вдигнах яката на палтото си и се отправих към колата, обръщайки се от време на време към киното. Необичайната архитектура на жълтия куб ми изглеждаше още по-необичайна в тази тиха улица и неоновата реклама просветваше спазматично под дъжда като бомба със закъснител.

Стигнах до колата, когато отраженията на мокрия асфалт и на витрините на магазините изведнъж изчезнаха. Обърнах се и забелязах, че светлинният надпис на киното е напълно загаснал. Фасадата на киното беше напълно тъмна за около десетина секунди, по-дълго, отколкото другите среди, но след това светлината се появи отново.

Обзет изведнъж от ужас, спуснах се към колата, върху която разпознах знаците на полицията. Едно стъкло се смъкна и един полицай подаде главата си от прозореца.

— Насам — виках. — Насам!

— Какво става — запита полицаят флегматично.

— Ще ви обясня по-късно.

Точно в този миг чух тичащи стъпки зад мен и се обърнах, за да видя Хастингс, който тичаше към мен по риза. Обзе ме ужасно предчувствие.

— Джим — задъхваше се той. — Ела бързо, ела бързо… Голямо чудо стана.

— Какво искаш да кажеш? — Въпросът ми беше излишен, тъй като веднага разбрах какво се е случило. — Прожектира ли кадъра от другия филм, както ти казах?

— Разбира се. — Даже в такова състояние на напрежение Хастингс намери време да се възмути, че неговите професионални качества могат да бъдат поставени под съмнение.

— Точно кадъра, който бях приготвил ли?

— Ами — запремига той виновно. — Трябваше да ми обясниш малко по-подробно. Аз развих малко по-напред, за да видя кой е филмът.

— Но върна ли го отново на плана, който бях определил — запитах го тревожно.

Нямаше нужда да ми отговори на въпроса, тъй като в този момент малко по-надолу по улицата се вдигна адски шум. Полицаите, Хастингс и аз бяхме на първите ложи, за да се насладим на нещо, което никой на света не е виждал от петнадесет века насам: един римски легион се бореше да излезе през тесните врати на киносалона. Каските, щитовете и мечовете им блестяха под светлината и легионерите се прегрупираха във фаланга, готови да посрещнат всякакъв противник. И над целия този невероятен спектакъл с една ирония, която в момента не бях в състояние да оценя, неоновият надпис просветваше една след друга буквите от надписа на моето кино: К-О-Л-И-З-Е-Й.

— Всичко това трябва да има някакво обяснение — каза ми един от полицаите, вземайки микрофона на колата, за да извести полицията — и всичко, което бих казал, е, че е необходимо някакво разумно обяснение.

Поклатих глава с отчаян вид. Да, обяснение имаше… но имах и мрачното предчувствие, че моята клиентела от сряда вечер няма да стъпи вече в киното.

Край