Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Превод от окситански
, (Пълни авторски права)
Форма
Поезия
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 1 глас)
Сканиране
sir_Ivanhoe (2015 г.)
Разпознаване и корекция
NomaD (2015 г.)

Издание:

Снегът зеленина сънува

Антология на провансалската лирика

 

Подбрал и превел от провансалски: Симеон Хаджикосев

 

София, 1990

„Народна култура“

 

Jacques Roubaud

Les Troubadours, anthologie bilingue

éd. Seghers

Paris, 1971

 

Подбор, предговор и превод © Симеон Хаджикосев

Библиотечно оформление © Петър Добчев

 

Съставител: Симеон Хаджикосев

Първо издание

Литературна група — ХЛ 04/9536672211/5559-11-90

 

Редактор: Кирил Кадийски

Художник: Петър Добрев

Художник-редактор: Николай Пекарев

Технически редактор: Олга Стоянова

Коректор: Здравка Славянова

 

Дадена за набор: май 1990 г.

Подписана за печат: август 1990 г.

Излязла от печат: ноември 1990 г.

Формат 84×108/32. Печатни коли 11

Издателски коли 9,24. УИК 11,41

 

Цена 2.05 лв.

 

ДИ „Народна култура“, София

ДП „Димитър Благоев“, София


Отново се завърна пролетта

и подреди в градините цветя,

дочувам птичи песни в тази гмеж

стобори и врати да прекосяват;

посред върхари, лумнали в цъфтеж,

сред цвят и безподобен полъх свеж

на воля всеки днес се весели.

 

Ала копнежът, който радва мен,

от радостта любовна е роден,

от нея се разпалва пак и пак.

Тъй както с клон се слива смок студен,

сега страня от всеки долен враг,

не спира радостта пред моя праг,

а любовта дари ме с малко плод.

 

Откакто праотецът ни Адам

откъснал е плода запретен там,

душа така прекрасна никой път

в прекрасно тяло Бог не вложи сам,

със бяла, гладка като мрамор плът —

от толкоз хубост смайва се духът,

ала е безразлична тя към мен.

 

Как да се отделя от нея аз —

Амор разпалва нежната ми страст,

а тръгне ли, сърцето ми се къса,

та той така разпъва го със бяс,

че любовта тече като от съд

и чувствам окована свойта плът

в любов, тъй както цветето във цвят.

 

С такава обич друг да е умрял,

та се тревожа аз за своя хал —

Амор аз любя, той не люби мен,

макар че друго бих си пожелал

и моят огън в Нил би бил стопен,

тъй както и канапът насмолен

във въздуха би кула удържал.

 

Но аз разпалвам сам, уви, жарта

и мъката, дошла от любовта,

изпълва ме със сладостен копнеж,

избива по лицето бледността,

ала сега все още съм младеж,

а щом косите ми покрие скреж,

не знам дали не бих я укорил.

 

Че, мисля си, от всичките жени

по-малко доблестният се цени,

а оня, който е самата чест,

Амор не го ли с обич осени,

той другите ценил би малко днес.

Към скромните аз храня интерес,

а, виж, със злите — зъл и горд съм аз.

 

Жонгльоре, ти по хладина излез

и поздрав на другарите отнес,

на Ен Раймон — със най-голям прехлас.

 

Да бъде злото кротка благовест,

доброто — манна в най-несносен час.

Край