Серия
Уил Пайпър (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Book of Souls, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 34 гласа)

7

Уил подаде купата зелен фасул на тъст си. Джоузеф си сипа малко и се усмихна. Беше точно както го обичаше — с масло и al dente, което не бе неочаквано, тъй като го беше приготвила жена му. Мери се бе погрижила за цялата вечеря, дори за хляба, и беше разопаковала, подгряла и разделила на порции лакомствата в кухненския бокс, докато останалите се суетяха около Филип.

Наскоро превърналите се в баба и дядо Липински не можеха да се нарадват на внука си и нямаха абсолютно нищо против всеки петък вечер да пътуват четиридесет и пет минути от Уестчестър до Манхатън, за да получат поредната си доза. На Мери сърце не й даваше да натовари претрупаната си дъщеря с готвенето, така че тя приготви лазанята с всичките й добавки. Джоузеф беше избрал виното. Филип бе буден, във форма и готов за гости — същински рай.

Макар да бе семейна сбирка, Мери беше облечена официално и дори бе посетила фризьорския салон. Танцуваше из мъничката кухня в облак парфюм и лак за коса — по-тежичка и закръглена версия на дъщеря си, изненадващо хубава и младолика. Непослушната вълниста бяла коса на Джоузеф го правеше да прилича на побъркан учен, той пълзеше по пода, преследвайки по петите ухиленото бебе.

Нанси и Уил седяха един до друг на дивана, на повече от педя разстояние, без да се усмихват, стиснали здраво чашите си с вино. Беше повече от очевидно, че Липински са попаднали в горещата зона на семейни препирни, но правеха всичко по силите си да поддържат доброто настроение.

Джоузеф се бе промъкнал до жена си, беше си налял още вино и я бе потупал между лопатките, за да е сигурен, че е видяла повдигнатите му вежди. Тя се изкиска и прошепна:

— Не е толкова лесно, знаеш. Не помниш ли?

— Помня само хубавите неща — отвърна й той и я дари с целувчица.

По време на вечерята Мери гледаше как Уил изсипва солницата в яденето си.

— Уил, солиш преди дори да си го опитал!

Той сви рамене.

— Обичам солено.

— Налага се всяка седмица да пълня солницата — обвинително се обади Нанси.

— Това май не е здравословно — отбеляза Джоузеф.

— Как е кръвното ти?

— Не знам — намусено отвърна Уил. — Никога не съм имал проблем с кръвното.

Определено не беше в настроение за вечерно бърборене и изобщо не си правеше труда да го скрие.

Нанси не бе останала доволна от историята с търга и сега му се искаше да й беше спестил подробностите. Беше фучала цял ден, че Уил си позволява да го въвлекат в нещо, което не е негова работа, и направо излезе от кожата си, когато той небрежно спомена, че е предложил апартамента за късна вечерна среща.

— Съгласил си се да пуснеш тези хора в дома ми, докато Фили спи на три метра от тях?

— Те са безобидни старци. Ще дойдат и след няколко минути ще си отидат. Ще се погрижа да не ви събудят.

— Да не си изгубил ума си някъде?

И оттам нещата тръгнаха надолу.

— Как е работата, миличка? — попита Джоузеф дъщеря си.

— Отнасят се с мен така, сякаш са ми правили мозъчна операция. Назначенията ми са нелепи. Прекарах бременност, а не болест.

— Радвам се, че действат така — каза майка й. — Ти си млада майка.

— Сигурно четеш мислите на шефа ми — горчиво отвърна Нанси.

Джоузеф се опита да внесе доза надежда.

— Сигурен съм, че ще те върнат там, където искаш да бъдеш. — Когато Нанси не му обърна внимание, той опита късмета си със зетя. — Пенсионирането още ли ти се отразява добре, Уил?

— Че как иначе. Безкрайна веселба е — саркастично изкриви уста Уил.

— Е, ти си моят герой. След една-две години двамата с Мери смятаме да се присъединим към теб, така че гледаме и се учим.

В гадното си настроение Уил превъртя няколко пъти този коментар през ума си, като се мъчеше да реши дали в него не се спотайва някаква скрита обида. Накрая махна с ръка.

 

 

Когато родителите й си отидоха, Нанси се засуети около креватчето на Филип, после се приготви за лягане. Държеше се ледено с Уил, мълчеше и се опитваше да избягва всякакъв контакт. Проблемът с натирването му в кучешката колиба бе в това, че целият апартамент не бе много по-голям от кучешка колиба.

Накрая тя излезе от банята, розова и разголена в късата си нощница. Скръсти ръце на гърдите си и го загледа кръвнишки. Уил гледаше телевизия. Сгънатите й ръце повдигаха натежалите й гърди. Уил си помисли, че изглежда страхотно, но ледената й физиономия разбиваше на пух и прах всичките му надежди.

— Моля те, не пускай онези хора в апартамента.

— Ще влязат и ще излязат. Дори няма да разбереш, че са идвали — упорито отвърна той. Нямаше намерение да отстъпва. Не беше в стила му.

Тя затвори твърдо вратата на спалнята. Ако бебето не спеше, сигурно щеше да я затръшне. Погледът на Уил се плъзна от телевизора към шкафчето под него, където церемониално се пазеше последната му бутилка уиски. Отвори мислено вратичката и си наля няколко въображаеми пръста.